Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../13.08.2020 г., гр.София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми юли през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. КРИСТИНА ГЮРОВА
при участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия Генжова в.гр.дело № 16136 по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение №216016 от 13.09.2019г.,
поправено с решение №250291/21.10.2019г., постановени по гр.д. №55766/2018г. по
описа на СРС, 57 състав, е осъдено „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на
А.П.П. на основание чл.405, ал.1 от КЗ сумата от 12900,44 лева, представляваща
застрахователно обезщетение за причинени щети на лек автомобил „БМВ 320 i“ с рег. №*******, застрахован по договор за
имуществено застраховане, сключен по застрахователна полица №440116220014217,
валидна за периода от 09.09.2016г. до 08.09.2017г., поради настъпване на
застрахователно събитие по покрит риск, а именно – ПТП на път между гр. Ловеч –
гр. София, в района на с. Български извор, на 02.07.2017г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 20.08.2018г. до окончателното й изплащане,
като искът е отхвърлен за разликата от 12900,44 лева до 15077 лева – поради
плащане, и за разликата над 15077 лева до 17000 лева като неоснователен, както
и на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноските по делото в размер на 1844,71
лева.
Постъпила е въззивна жалба от
ответника в производството „ДЗИ О.З.“ ЕАД срещу решението в частта, с която
предявеният иск е уважен. Въззивникът излага съображения, че дружеството е
определило и изплатило застрахователно обезщетение за причинените имуществени
вреди на лекия автомобил „БМВ 320 i“ с рег. №*******
за настъпилото на 02.07.2017г. застрахователно събитие – самокатастрофа, по
образуваната преписка по щета №44012131718504, като размерът на определеното
застрахователно обезщетение е в размер на 2040 лева. Излага съображения, че на
основание т.16.1 от общите условия по застраховката, дружеството е упражнило
правото си да определи размера на дължимото застрахователно обезщетение на 10%
от застрахователната сума по полицата, тъй като по заведената преписка по щета
застрахованият не е представил изрично предвидените в т.11.6 от общите условия
документи за удостоверяване на настъпилото ПТП, а именно протокол за ПТП.
Поддържа, че общите условия са били приети от застрахования при сключване на
застрахователната полица, а правото на застрахователя да се позове на същите
произтичало от принципа на свободата на договаряне. Поради изложеното моли
атакуваното решение да бъде отменено в частта, с която е уважен предявеният
иск, и да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена претенцията за
заплащане на застрахователно обезщетение като неоснователна. Претендират се и
направените във въззивното производство разноски.
Въззиваемата
страна А.П.П., чрез пълномощника адв. Р.Ц., е депозирал писмен отговор на
жалбата по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК, с който я оспорва изцяло.
Излага съображения, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно
и не страда от твърдените в жалбата пороци. Поддържа, че в обжалваното решение
са обсъдени всички относими доказателства, установяващи, че въпреки надлежното
уведомяване от страна на ищеца за ПТП чрез подаден сигнал на телефон 112,
органите на пътна полиция не са посетили местопроизшествието и не са съставили
протокол за ПТП. Навежда доводи, че неизпълнението на задълженията на
контролните органи не може да се възложи в тежест на застрахованото лице, след
като е установено, че същият е изпълнил задълженията си за уведомяване на
контролните органи за настъпилото ПТП, като тълкуването на уговорката на т.16.1
от общите условия по застраховката следва да бъде в съответствие с разпоредбата
на чл.106, ал.5 от КЗ, а именно, че последиците от непредставяне на протокол
следва да се приложат, когато въпреки, че е съставен, застрахованият не го е
представил, или въпреки, че е бил длъжен да сигнализира органите на пътна
полиция, не е направил същото. Поради това липсвало законово изискване, което
да не е спазено от ищеца. Посочва, че правилно съдът и приел, че записаният
механизъм на ПТП не би имал удостоверителна сила, доколкото съответното
длъжностно лице няма да е присъствало на ПТП и не би било очевидец и отразеното
в протокола ще има същата доказателствена стройност с представената от водача
пред застрахователя декларация за описване механизма на ПТП.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави
и следното:
Установява се от събраните по делото
доказателства, че между ищеца като застрахован и ответника като застраховател е
сключен договор за имуществено застраховане „Каско+“ по смисъла на чл. 399 от КЗ, застрахователна полица №440116220014217, валидна за периода от 09.09.2016г.
до 08.09.2017г., по силата на който застрахователят се е задължил да покрие в
рамките на посочената в договора застрахователна сума – 20 400 лева,
имуществените вреди, които би претърпял застрахованият в качеството му на
собственик на лек автомобил „БМВ 320 i“ с
рег. №******* за периода на действие на договора. Така сключеният договор за
застраховка е действителен – съгласието на страните е обективирано в
предвидената от КЗ писмена форма за валидност (чл.344, ал.1 от КЗ). Не е спорно
между страните, че покрит риск по застрахователния договор е настъпването на вреди вследствие на
пътно-транспортно произшествие – чл.2.1.3 от раздел ІІ от общите условия по
застраховката. Установява се по делото и не е спорно също така, че по време на
действие на застрахователния договор е настъпило застрахователно събитие – ПТП,
както и, че в срока по чл.
403, ал. 1 КЗ застрахованият /ищецът/ е уведомил застрахователя за
настъпването на застрахователно събитие "щети при пътнотранспортно
произшествие".
Спорно между страните е дали застрахователят
основателно е отказал изплащане на застрахователно обезщетение в пълния размер
на претърпените вреди на основание т.16.1 от Общите условия към
застрахователния договор, тъй като не е представен от застрахованото лице
протокол за ПТП. Клаузите на т.11.6 и т.16.1 от Общите условия установяват
задължение на застрахования да представи оригиналите на изисканите документи и
лицензиран превод на същите (когато са съставени на чужд език), издадени от
компетентните органи според вида на застрахователното събитие, а именно: при
щети причинени от ПТП – констативен протокол за ПТП, протокол за ПТП,
двустранен констативен протокол, попълнен съгласно законоустановените
изисквания, като при невъзможност застрахованият да представи някои от
посочените документи застрахователят не дължи застрахователно обезщетение в
пълен размер. В този случай застрахователят може да приеме доказването на
застрахователното събитие на база писмена декларация по образец на
застрахователя за обстоятелствата, при които е настъпило застрахователното
събитие, и застрахованият има право да получи обезщетение в размер до 10% от
застрахователната сума.
Въззивният съд намира, че не е налице
обстоятелство, изключващо отговорността на застрахователя по смисъла на т.16.1
от Общите условия по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.
123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство, който е участник
в ПТП, е длъжен, когато при произшествието са причинени само имуществени вреди
да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието. Когато между
участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с
него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и
съвместно уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на
която е настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. "б" от
закона/, а когато такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците
в произшествието, те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството
на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и
изпълняват дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. "в" от
закона/. Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да посетят
мястото на ПТП в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т. ч., когато между участниците в произшествието има разногласие
относно обстоятелствата, свързани с него, а едно от моторните превозни средства
не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му при
произшествието щети /т. 7/ и когато произшествието е с един участник и
моторното превозно средство не е в състояние да се придвижи на собствен ход
поради причинените му от произшествието вреди /т. 8/.
На основание чл.
125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл.
294, ал. 7 КЗ е издадена Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и
реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране
между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и
Информационния център към Гаранционния фонд. В този подзаконов нормативен акт
са регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а
именно: 1/ констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с
материални щети и 3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието са причинени само
материални щети, които не възпрепятстват движението на МПС на собствен ход, и
между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата,
свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за
ПТП /приложение № 3/.
По аргумент за противното от чл. 6, т. 4
/приложима редакция – доп., ДВ, бр. 19 от 28.02.2017 г. /, протокол за ПТП с
материални щети следва да бъде съставен от органите на МВР след посещение на
място, когато повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно
произшествие с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен
ход.
Протоколът за ПТП, издаден от служител на МВР
в кръга на правомощията му в установената форма и ред, при задължително
посещение на мястото на ПТП, представлява официален свидетелстващ документ. В
този случай съставителят удостоверява пряко възприетите от него факти при
огледа, относими за определяне на механизма на ПТП /в т. ч. възпроизведени в
схема/, като разположението на МПС, участници в ПТП, характер и вид на
нанесените щети, състояние на пътя, пътни знаци и маркировка на мястото на
произшествието и др. Вписаните в протокола за ПТП обстоятелства може да не са
достатъчни за установяване на пълния механизъм на ПТП, поради което дори при
липса на оспорване на верността на протокола, ищецът, претендиращ обезщетение
във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП
посредством ангажиране и на други доказателства, когато протоколът за ПТП не
удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката
им изисква специални познания, които съдът не притежава. (в този смисъл решение
№ 15 от 25.07.2014 г. на ВКС по т. дело № 1506/2013 г., I т. о., ТК, решение
№71/16.08.2017г. по т.д. №60343/2016г. на ВКС, ІІ г.о.).
В случая по делото е установено, че
процесният автомобил не е могъл да се придвижва на собствен ход и е било
необходимо репатрирането му, поради което местопроизшествието е следвало да
бъде посетено от служители на МВР и да бъде съставен протокол за ПТП.
Установява се от събраните по делото доказателства (удостоверение от МВР,
Дирекция „Национална система 112“ и показанията на свидетеля Ю.Н.П.), че ищецът
е уведомил органите на МВР чрез обаждане на телефона за спешни повиквания 112
относно настъпилото ПТП, но е бил уведомен, че местопроизшествието няма да бъде
посетено от служители на МВР, както и, че по време на престоя от 2-3 часа на
място полицейски служители не са дошли. Според чл. 106, ал. 5 от КЗ не се допуска
изискване на доказателства, с които ползвателят на застрахователната услуга не
може да се снабди поради съществуващи нормативни пречки или поради липсата на
правна възможност за осигуряването им, както и на такива, за които може да бъде
направена разумна преценка, че нямат съществено значение за установяване на
основанието и размера на претенцията и целят необосновано забавяне и удължаване
на процедурата по уреждане на претенцията. В случая е установено по делото, че
ищецът е уведомил контролните органи за настъпилото ПТП, като за същия липсва
правна възможност да ги задължи да посетят местопроизшествието и да съставят
протокол за ПТП. Поради това, съдът приема, че е налице хипотезата на чл.106,
ал.5 от ГПК, тъй като за ищеца липсва правна възможност за осигуряване на
изисквания от застрахователя протокол за ПТП.
С настъпването на застрахователното събитие, а именно
– осъщественото на 02.07.2017г. пътно-транспортно
произшествие, при което застрахованият автомобил е претърпял описаните от
застрахователя повреди, за същия е възникнало задължението по чл. 405, ал.1 от КЗ – да заплати застрахователно обезщетение в размер на претърпяната от
застрахования имуществена вреда в рамките на предвидената в договора сума.
Спорен между страните е и размерът на претърпените
вследствие на ПТП вреди. Съобразно установената съдебна практика /в този смисъл
решения №209/30.01.2012г. по т.д. №1069/2010г. по
описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, №109/14.11.2011г. по т.д. №870/2010г. по описа на ВКС,
ТК, І ТО, №52/08.07.2010г. по т.д. №652/2009г. ВКС, ТК, І ТО /обезщетението
не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната
/при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността,
срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото
качество /чл.203, ал.2 КЗ /отм./, респ. чл.400, ал.1 от КЗ/, съответно
стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това
число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без
прилагане на обезценка /чл.203, ал.3 КЗ /отм./, респ. чл.400, ал.2 от КЗ/. В
случая от кредитираното заключение на САТЕ се установява, че е налице
хипотезата на чл.390, ал.2 от КЗ, тъй като стойността на разходите за
необходимия ремонт надвишава 70 на сто от действителната стойност на
автомобила. При определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение е
съобразена от първоинстанционния съд трайната съдебна практика, съгласно която в
хипотезите на тотална щета меродавна е действителната стойност на вещта към
момента на застрахователното събитие, но не повече от застрахователна сума, от
която се приспада стойността на запазените части, като от същата е приспаднато
и доброволно изплатеното от застрахователя обезщетение.
Поради изложеното първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната част, с която е уважен предявеният иск.
В отхвърлителната част решението не е обжалвано, поради което същото е влязло в
сила.
При този изход на спора в полза на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева,
съгласно представения с отговора на въззивната жалба договор за правна защита и
съдействие №671609/28.11.2019г. и представения списък по чл.80 от ГПК.
Направеното от въззивника възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемата
страна адвокатско възнаграждение съдът намира за неоснователно, тъй като същото
е в минималния размер, предвиден в Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІІ-г въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№216016 от 13.09.2019г., поправено с решение №250291/21.10.2019г., постановени
по гр.д. №55766/2018г. по описа на СРС, 57 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, да
заплати на А.П.П., ЕГН **********,
с адрес ***, разноски за въззивното производство в размер на 900 (деветстотин) лева.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.