Р Е Ш Е Н
И Е
Номер 260305 30.09.2020г. град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД шести граждански състав
На тридесет и първи август през две хиляди
и двадесета година
В публично съдебно заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Радостина Петкова
Секретар Илияна Гаьова
като разгледа докладваното от съдия
Радостина Петкова
гражданско дело номер 1550 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по исковата молба на „КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Красно село,
ул. „Шандор Петьофи” № 10, п.к. 1606, представляван от управителя Радослав
Велчев, с която е
предявил срещу ответника С.З.Д., ЕГН: **********,
с адрес: *** обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 240 вр. с чл.
107 и чл. 86 вр. с чл.
99 от ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати на ищеца следните неплатени парични задължения по договор за кредит № **********
от 23.02.2017г., сключен
между ответника и кредитодателя „4финанс” ЕООД, което
вземане е прехвърлено на ищеца -цесионер „КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД с договор за
прехвърляне на вземания /цесия/ от 23.11.2018г, а именно: сумата от 1000 лева –главница, представляваща предоставена в заем сума и сумата от 295.28 лв. - мораторна лихва за
забавено плащане на главницата от 1000 лв., начислена за периода от 02.04.2017г.
до 28.02.2020г., ведно със законната
лихва върху
главницата от подаване на исковата молба – 02.03.2020г. до окончателното й
изплащане. В исковата молба са изложени подробни съображения в
подкрепа на исковете. Претендира
се присъждане и на разноските. Към
исковата молба са представени писмени доказателства.
Ищецът твърди, че между “4финанс“ ЕООД, опериращ на пазара с
търговската марка „Вивус“ и ответника е сключен договор за кредит № **********
от 23.02.2017г., който представлява договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние и е оформен съгласно разпоредбите на ЗЕДЕУУ. Сочи се, че по
искане на ответника от 23.02.2017г., кредиторът му е отпуснал в заем сума чрез
изплащане в „Изипей“ АД е в размер на 600 лв. за период от 30 дни, с падеж на 25.03.2017г.,
като впоследствие на 27.02.2017г. ответникът е заявил искане за допълнителен
кредит от 400 лева, който е получил, като по този начин договорът е изменен, като
общата дължима главница, която е следвало да върне при условията на вече
сключения договор за кредит е нараснала на 1250.96 лв., от която сумата от 1000
лв. – главница, представляваща предоставената в заем сума, сумата от 219.08
лв.- такси за експресно разглеждане и 31.88 лв. – договорна лихва за периода на
отпускане на кредита. Твърди се, че след настъпване на падежа по искане на
ответника срещу заплащане на допълнителна такса, падежа е удължен до
01.04.2017г., но и след това дължимите суми не са погасени. Ищецът твърди, че
на 23.11.2018г. с договор за цесия вземанията по кредита са прехвърлени в негова
полза, за което сочи, че ответникът е уведомен, като заявява, че от цедираните
вземания не претендира наказателната лихва, таксата за експресно разглеждане и
договорната лихва, с изключение на горепосочената лихва за забава. В исковата
молба и допълнително становище по повод писмения отговор на ответника са
изложени подробни съображения в подкрепа на исковете. Ангажирани са
доказателства. В съдебно заседание, редовно призован ищецът не изпраща
представител, депозира молба, в която е направил искане за уважаване на
исковете срещу ответника и присъждане на разноските по делото.
В
законовия едномесечен срок по чл. 131 от ГПК ответникът, редовно уведомен не е
депозирал писмен отговор, не е изразил становище по исковете и не е направил
доказателствени искания. Преди първото по делото съдебно заседание ответникът е
депозирал становище, в което е изложил съображения за наличие на неравноправни
клаузи в сключения договор за кредит по смисъла на ЗЗП. Възразил е, че е
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, изразяващо се в
непосочване на точния размер на лихвения процент и ГПР и се позовавал на
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Представил е доказателства, че е заплатил по
кредита сумата в размер на 500 лв., поради което моли съдът да приеме, че се
дължи само непогасената част от
главницата след приспадане на платената сума от 500 лв. В съдебно
заседание ответникът не се явява и не изпраща представител.
В допълнително становище ищецът е
изложил съображенията си по съществото на спора с оглед наведените от ответника
възражения /по които съдът с оглед служебната проверка за наличие на
неравноправни договорни клаузи и за
съотвествие на договор за кредит със ЗПК, макар да са направени извън срока по
чл. 131 от ГПК съдът дължи служебно произнасяне, / като е посочил, че с
платената от ответника на 30.11.2017г. сума от 500 лв. същият е погасил част от
разходите и лихвите за просрочие на задължението.
Бургаският
районен съд, след като взе предвид направените искания и доводи, обсъди
поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, и след като
съобрази закона, намира за установено
следното :
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал.
1 вр. с чл. 240 вр. с чл. 107 и чл. 86 вр. с чл. 99 от ЗЗД.
По делото са представени, сключени между „4финанс“ ЕООД и
ответника два договора за кредит под общ № **********, като с първият, сключен
на 23.02.2017г. ответникът е получил в заем сумата от 600 лв., а с
вторият, сключен на 27.02.2017г. – сумата от 400 лв. при размер на лихвения
процент - 40.96 % и на ГПР от 49.7 %. Посочено е, че ответникът е следвало да
върне на 25.03.2017г. сумата от общо 1250.896лв., от която сумата от 1000 лв. –
предоставената в заем сума, сумата от 219.08лв.- такси за експресно разглеждане
и 31.88 лв. – договорна лихва за периода на отпускане на кредита. Приложени са
и общите условия на кредитора, в които е посочено, че
договорът за кредит се сключва по искане на кредитополучателя след регистрация
в системата на сайта vivus.bg или при налична регистрация,
като последният се счита сключен и влиза в сила на датата на потвърждаването му
от кредитора по електронна поща и извършване на паричния превод, след като
кредитополучателят е приел договора на началната страница на дружеството, предоставящи
финансови услуги от разстояние. В клаузата на т. 3.1 от Общите условия е
посочено, че страните изрично се съгласяват, че съобщенията по електронната
поща имат силата на саморъчни подписи по смисъла на чл. 4 ЗЕДЕП. По делото страните не спорят, а и видно от представените писмени
доказателства - разписки от системата на „Изи пей“
АД се установява, че ответникът е получил предоставените в заем суми в общ
размер от 1000 лв., като на 30.11.2017г. ответникът е платил на кредитора „4финанс“
ЕООД сумата в размер на 500 лв.
По
делото е представен договор за цесия от 23.11.2018г., по силата на който
кредитодателят „4финанс“ ЕООД е прехвърлил на настоящия ищец „Кредитреформ
България“ ЕООД всички свои вземания, произтичащи от договори за кредит съгласно
Приложение 1, неразделна част от договора, в т.ч. и по вземанията към ответника
/номер 3173/ по горепосочения договор за потребителски кредит на обща стойност
1642.36 лв. с посочен дължим остатък на главницата по него в исковия размер от 501.20лв.,
просрочени такси в размер на 109.28 лв. и просрочени лихви в размер на 31.88лв.
По
делото е приложено пълномощно от 23.11.2018г., с което цедентът „4финанс“ ЕООД във
връзка с изпълнение на задължението си по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД е упълномощил на
настоящия цесионера –купувач „Кредитреформ България“ ЕООД с правата да уведоми всички длъжници по всички вземания на
цедента, възникнали по сключени договори за кредити, които цедентът му е
цедирал на съгласно договора от 23.11.2018г., в т.ч. и с правото да
преупълномощава с правата си и трети лица. В тази връзка следва да се отбележи,
че липсва законова забрана цедента да делегира правата си по уведомяване на
длъжника за извършената цесия.
Представено
е едно уведомление от 23.11.2018г., изходящо от предишния кредитор – цедент „4финанс“
ЕООД, изпратено до ответницата чрез упълномощения настоящия кредитор -цесионер „Кредитреформ
България“ ЕООД, съдържащо съобщение по чл. 99, ал.
3 от ЗЗД, че кредитор на задължението на ответника по процесния договор за потребителски
кредит, считано от 23.11.2018г. е ищеца „Кредитреформ България“ ЕООД.
Съгласно чл. 99, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето
вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат
това, като съгласно ал. 3 предишния кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи,
които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото
прехвърляне. Законът постановява, че прехвърлянето има действие спрямо третите
лица и длъжника, от деня, в който е съобщено на последния от предишния
кредитор.
По
делото е видно, че цесията е съобщена на ответника с писмо с обратна разписка,
връчено му лично на 19.12.2018г. – видно от направеното отбелязване. Това
означава, че същата в произвела действие по отношение на ответника.
Видно
от представените по делото сключени договори за заем, същите са депозирани от
ищеца в писмена форма като писмени документи, без да са подписани от страните
по тях, тъй като както е отбелязано в съдържанието им те са сключени в
електронна форма при условията на ЗПФУР. В случая макар да са налице два договора,
се касае за един договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
който впоследвствие е новиран по съгласие на страните чрез предоставяне на нови
заемни суми при запазване на част от
условията по първоначалния договор и добавяне на нови такива по смисъла на чл.
107 от ЗЗД. По този начин следва да се приеме, че между страните по договор за
кредит е възникнало едно заемно правоотношение, означено под общ номер, което
впоследние е подновяване с добавяне на нови условия и запазване на част от
старите. Същото е сключено дистанционно по електронен път по смисъла на чл.6
ЗПФУР.
С
оглед горното съдът намира, че по представените договори за кредит между страните по тях е
възникнало едно облигационно правоотношение, впоследствие новирано, което има
характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на сега
действащия ЗПК и за което са приложими разпоредбите на този закон.
Ищецът
твърди, че дължимите от ответника суми по процесния договор за кредит са в
размер на сумата от 1000 лева –главница, представляваща предоставена в заем сума и сумата от 295.28 лв. - мораторна лихва за
забавено плащане на главница, начислена за периода от 02.04.2017г. до
28.02.2020г.
По
делото е представена разписка от 30.11.2017г. за платена от ответника в полза
на предишния кредитор сума в размер на 500 лв. с основание за плащане „вноска“. Ищецът признава
плащането, но счита, че със сумата от 500лв. ответникът е погасил част от
разходите и лихвите за просрочие на задължението, макар изрично да е посочил,
че не претендира наказателната лихва, таксата за
експресно разглеждане и договорната лихва.
За да прецени кои вземания са погасени с извършеното от длъжника плащане по договор за заем, съдът първо следва да прецени дали претендираните от ищеца вземания произтичат от договорни клаузи, които валидно са обвързали длъжника.
На първо място, що се касае до годишния
лихвен процент съдът след служебна проверка счита, че клаузата, с която е
уговорен лихвен процент в последния му новиран размер на 40.96 % е
неравноправна и като такава е нищожна на основание чл. 26 от ЗЗД поради
накърняване на добрите нрави, по следните съображения:
В трайната си и непротиворечива практика
ВКС приема, че когато задължението не е обезпечено /какъвто е настоящия
случай/, уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва противоречи на добрите нрави. В случая посочената по договора за
кредит след последната му новация годишна лихва от 40.96 % надвишава трикратния
размер на законната лихва, който за процесния период след служебна проверка на
съда към датата на сключване на договора
за кредит е била в размер на 10.00 %. Това означава, че клаузата за уговорената в този размер
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и
като такава е нищожна на
основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като същата надхвърля рамките на присъщата и възнаградителна функция и я превръща в средство
за неоснователно обогатяване /така и в решение № 906 от 30.12.2004 година на
ВКС по гражд. дело № 1106/2003 година, ІІ г.о., решение № 1359 от 11.03.2009
година на ВКС по гражд. дело № 15/2007 година, ІV г.о., решение № 378 от
18.05.2006 година на ВКС по гражд. дело № 315/2005 година, ІІ г.о., определение
№ 901 от 10.07.2015 година на ВКС по гражд. дело № 6295/2014 година, IV г. о./.
Предвид това съдът счита, че такава договорна лихва не се дължи от ответника
поради неравноправност на тази клауза.
На следващо място, видно от съдържанието на разпоредбата на т. 13. 2, б.
„а“ от ОУ е предвидено, че при изпадане в забава длъжникът дължи заплащането на
надбавка за наказателна лихва /10% към датата на сключване на договора/, прибавена
към договорния лихвен процент в случая при последната новация, същият е посочен
в размер на 40, 96 %, в размер на законната лихва върху неизплатената сума за
периода на просрочие.
Съгласно разпоредбата на чл. 18, ал. 5 ЗПФУР за договора за предоставяне на финансови услуги
от разстояние се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите.
В чл. 143, т. 5 от ЗЗП е установено, че неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на клауза
в посочената хипотеза представлява частен случай на противоречие с добрите
нрави, а като
допълнителен аргумент за това е и обстоятелството, че размерът й е несъвместим
и с краткия срок за погасяване на
задължението за връщане на заетата сума от 30 дни. Затова
такава също е неоснователно начислена в тежест на ответника като част от
платените от нея за погасяване кредита суми.
Що се касае за начислената в договора такса за експресно разглеждане на
заявката за отпускане на кредита, която след последната новация е в размер на
сумата от 141.78 лв., съдът намира, че тази такса е свързана с усвояване на
кредита и е начислена в противоречие с разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 от ЗПК. Правната
норма на чл. 10 а, ал. 2 от ЗПК установява забрана за начисляване на такси и
разноски, свързани с усвояване и управление на кредита, поради което начисляването
на такава в противоречие със закона и е недължима от ответника. Този извод следва от
обстоятелството, че таксата за за тази услуга, дължима отделно от главницата и
възнаградителната лихва по договора за кредит, представлява възнаграждение за
извършена от кредитора конкретна дейност или услуга и би следвало дължимостта
им да е обусловена от това дали кредиторът е изпълнил насрещното си задължение
– да извърши дейността или да предостави услугата, като освен това както
възнграждението за това е следвало да се включи в ГПР /посочен в размер на
49.70%/, а в случая това не е сторено.
Това от своя страна съставлява заобикаляне на императивната норма на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, съгласно която максимално допустимият процент на разходите на
година по потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление
на Министерския съвет. След служебно
изчисление по чл. 162 от ГПК съдът намира, че в случая се касае до надвишаване на максималния процент
на ГПР по процесния договор, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което на основание
чл. 19, ал. 5 от ЗПК води до нищожност на тази клауза. Съгласно решението по дело № С-472/11
на Съдът на Европейския съюз, националните съдилища са длъжни да следят
служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори, което се явява
основание за извършената служебна проверка за валидност и на клаузата за експресно
разглеждане на кредита.
С оглед изложеното съдът приема, че
установените задължения по горните начислени задължения в тежест на ответника
са нищожни и като такива не са породили права и задължения за нея.
Що се касае до претендираната главница, както бе отбелязано по-горе на
основание чл. 23 от ЗПК в случая ответникът дължи само чистата стойност на
предоставената му в заем сума, която е 1000 лв. С извършеното плащане от 500
лв., макар и след падежа ответникът е погасил част от дължимата главница, като
дължимия остатък е в размер на 500 лв., поради което предявеният иск с правно основание
чл. 240, ал. 1 ЗЗД е основателен за неплатетния остатък от 500 лв., а в
останалата му част поради извършеното плащане, искът за главницата над
дължимата сума от 500 лв. до претендираната от 1000 лв. се явява неоснователен
и следва да се отхвърли.
Върху уважената част на иска за присъждане на главницата от 500 лв. следва да се присъди и претендираната законна лихва за забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
В останалата част поради неоснователност на
главния иск над присъдената сума от 500 лв. до претендираната от 1000 лв., следва да се отхвърли и акцесорното
вземане за дължимост на законна лихва върху тази главница от подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане.
Що се касае до претенцията за
присъждане на сумата от 295.28 лв. - мораторна лихва за забавено плащане на главницата от
1000 лв., начислена за периода от 02.04.2017г. до 28.02.2020г., следва да се
отбележи следното:
В случая, тъй като падежът на
главното задължение е 01.04.2017г., след изтичането му, считано от следващия
ден -02.04.2017г. ответникът е изпаднал в забава за плащане на дължимата
главница в размер на 1 000 лв. Затова от този момент на основание чл. 84,
ал. 2 от ЗЗД същият дължи на кредитора обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху неплатената главница. С оглед извършеното от ответника на 30.11.2017г.
частично плащане на сумата от 500 лв., следва извода, че за периода от
02.04.2017г. /забавата/ до 30.11.2017г. /частичното плащане/ в тежест на
ответника е възникнало задължение за плащане на законна лихва върху цялата
неплатена до тогава главница от 1000 лв., която възлиза в изчислен от съда
съгласно чл. 162 от ГПК размер от 67.50 лв. След частичното плащане, считано от
31.11.2017г. ответникът дължи законна лихва за забава само за неплатения остатък
на главницата в размер на 500 лв., за периода от 31.11.2017г. до 28.02.2020г. в
размер на 113.90 лв. /изчислен съгласно чл. 162 от ГПК/. В останалата част
съдът намира иска за мораторна лихва за неоснователен, което налага отхвърлянето
му.
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 и чл. 80 от ГПК в полза на ищеца следва
да се присъдят направените по делото разноски, в т.ч. и юрисконсултско
възнаграждение в общ размер от 131.52 лв., изчислени съразмерно с уважената
част от исковете.
Въпреки отхвърлената част от исковете, разноски в полза на ответника не
следва да се присъждат поради липса на такова искане и доказателства за
направените по делото разходи.
Мотивиран от горното, Бургаският районен съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА С.З.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Красно село,
ул. „Шандор Петьофи” № 10, п.к. 1606, представляван от управителя Радослав
Велчев, на основание чл. 79, ал. 1 вр. с
чл. 240 вр. с чл. 107 и чл. 86 вр. с чл.
99 от ЗЗД следните неплатени парични задължения по договор за кредит № **********
от 23.02.2017г., сключен с кредитодателя „4финанс” ЕООД, което вземане е прехвърлено на ищеца -цесионер „КРЕДИТРЕФОРМ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД с договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 23.11.2018г, а именно: сумата от 500 лева –главница, представляваща неплатен остатък от
предоставена в заем сума от 1000 лв. и сумата от 181.40 лв. – сборна мораторна лихва, от която сумата от 67.50 лв. –
мораторна лихва за забавено плащане на получената в заем сума от 1000 лв.,
начислена за периода от 02.04.2017г.
до 30.11.2017г. и сумата от 113.90 лв. – мораторна лихва за забавено плащане на дължимия
остататък от 500 лв. на получената в заем сума, след извършеното на
30.11.2017г. частично плащане на сумата от 500 лв., начислена за периода от 31.11.2017г. до 28.02.2020г., ведно със
законната лихва върху
главницата от 500 лв., считано от подаване
на исковата молба – 02.03.2020г. до окончателното й
изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК направените по делото
разноски за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение адвокатско
възнаграждение в общ размер от 131.52
лв., изчислени съразмерно с уважената част от исковете, като ОТХВЪРЛЯ в останалите им части иска за главницата над уважения размер от 500
лв. до претендирания от 1000 лв., ведно със законната лихва върху отхвърления
размер на главницата, считано от подаване на исковата молба -02.03.2020г. до
окончателното й изплащане, и иска за мораторна лихва над уважения размер от
181.40 лв. до претендирания от 295.28 лв., като неоснователни.
Решението
може да се обжалва пред Бургаският окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Р.Петкова
Вярно
с оригинала:
И.Г.