Р Е Ш
Е Н И Е
№ ........
гр. Пазарджик, 15.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение, в публично съдебно заседание, проведено на
трети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
АНГЕЛ ТАШЕВ
при
участието на секретаря Наталия Димитрова, като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 1402 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по повод искова молба от М.С.Б.,
с ЕГН **********,*** , чрез пълномощник – адвокат Е.И. ***, със съдебен адрес:***,
срещу „И. А. М.“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр. София, ж.
к. „Л. 7“, бул. "Д. Н." № 28, ет. 2, ап. 40 -46, представлявано от С.К.К..
В исковата молба, уточнена с молба с вх. №
260189/26.08.2020 г. се твърди, че ищцата С. на 03.09.2018 г. е сключила с
ответника „И. А. М.“ АД договор за кредит, по силата на който са й предоставени
заемни средства в размер на 750 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 35
%, ГПР в размер на 41,68 %, срок за погасяване на заема – 26 седмици и размер
на двуседмична погасителна вноска от 63,27 лева. В клаузата на чл.4 от договора
било установено задължение за заемателя за предоставяне на обезпечение под
формата поръчителство, което да отговаря на изискванията, установени от
заемодателя. В случай на непредставяне на уговореното обезпечение заемателят се
задължил да заплати неустойка в общ размер на 339,04 лева, която той следва да
плаща разсрочено, заедно с погасителната вноска, като по този начин размерът на
погасителната вноска нараства на 89,35 лева.
Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита, но
счита, че не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът е нищожен
поради сключването му в нарушение на разпоредбите на чл.5 и чл.11, т.10 ЗПК.
Сочи, че посоченият в договора лихвен процент не отговаря на действително
приложения, поради това, че уговореното в чл.4, ал.2 от договора плащане, макар
и установено като неустойка, по правната си същност представлява скрита добавка
към възнаградителната лихва. По този начин нараства и размерът на ГПР, но
същият не е обявен на потребителя съгл. чл.5 от ЗПК и не е посочена в договора
действителната му стойност. Твърди, че размерът на плащането по чл.4, ал.2 от
договора, наречено "неустойка", представляващо скрито възнаграждение
за ползването на финансовия актив, не е включен при определяне на годишния
процент на разходите, поради което и посоченият в договора годишен процент на
разходите също не отговаря на действителния.
Счита, че с включването на клаузата за неустойка в
този размер се е формирал размер на договорната лихва, противоречащ на добрите
нрави, тъй като е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената цена, което нарушава принципа на добросъвестност. Същевременно
сочи, че с включване на клаузата за неустойка в посочения размер се е
достигнало до сключване на договора за кредит при заобикаляне на закона и в
частност на правилото, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че уговорената в договора неустойка е нищожна, тъй като е
загубила присъщите си обезпечителна и обезщетителна функция като излага
подробни съображения в тази насока. Позовавайки се на нормите на чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК счита, че договорът за потребителски кредит е
нищожен поради противоречие със закона. Счита, че действителният размер на
възнаградителната лихва, който следва да плати, противоречи на добрите нрави,
което влече нищожност на акцесорното лихвено задължение. Последното от своя
страна води до нищожност на целия договор, тъй като същият нормативно е уреден
като лихвоносен и не би бил сключен като безлихвен.
По тези съображения моли договорът да бъде прогласен
за нищожен поради противоречие с добрите нрави на уговорения лихвен процент по
кредита; поради заобикаляне на закона- разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК и поради противоречие на договора със закона – с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. При условията на евентуалност – да бъде прогласена
нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора поради накърняване на
добрите нрави, заобикаляне на закона и противоречие със закона.
В проведеното съдебно заседание за ищцата
не се явява и не изпраща процесуален представител. Депозира молба, чрез пълномощника
си адвокат Е.И. ***, с която моли съда да уважи исковата претенция. Претендира
разноски. Не сочи доказателства.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „И. А. М.“
АД чрез пълномощника си юрисконсулт Диляна Николова депозира отговор, в който се
излага становище за недопустимост на иска, тъй като ищцата е погасила изцяло
задълженията си по договора и разполага с осъдителен иск за връщане на
заплатените без основание суми.
По същество намира иска за неоснователен. Сочи, че
уговореният лихвен процент не представлява единствено възнаграждение за
ползване на главницата до нейното връщане, а е цена на услугата по предоставяне
на заема. Поради това тази цена не следва да се приравнява на възнаградителна
лихва и да се обсъжда съответствието й с добрите нрави. Оспорва твърдението на
ищеца, че уговореният в договора лихвен процент противоречи на добрите нрави,
като счита, че няма пречка с оглед договорната свобода страните да уговарят
размер на договорната лихва, който да надвишава размера на законната лихва при
забава, както и че противоречие с добрите нрави не може да има, когато цената е
ясно и конкретно посочена, а услугата не е задължителна за потребителя, а той
сам решава дали да я ползва или не.
Оспорва твърдението на ищеца, че неустойката е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, като се позовава на същността на
неустойката като форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение на
вредите от неизпълнение, при отчитане на факторите като свободата на договаряне,
равнопоставеността между страните и функциите на неустойката. Сочи, че дори да
се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави нищожна, а нейният
размер следва да се намали. Отрича неустойката да е добавък към договорната
лихва, с което се увеличава ГПР, тъй като според чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при
изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Счита, че
в случая е неприложима нормата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като периодът, за
който е начислена неустойката е от изтичане на тридневния срок за предоставяне
на обезпечението до крайния срок на договора, а законната лихва се дължи от
настъпване на падежа до изплащане на задължението.
Тъй като в случая лихвата е фиксирана, твърди, че
липсва задължение в договора да се съдържа информацията по чл. 11, ал. 1, т. 9
от ЗПК. Счита, че няма нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като
уговореният ГПР не надхвърля пет пъти размера на законната лихва, определена с
постановление на Министерски съвет.
Оспорва твърдението на ищеца, че договорът е нищожен,
тъй като клаузите му са неравноправни. Сочи, че договорът е сключен по
предложение (искане) на кредитополучателя, поради което той е могъл да влияе
върху съдържанието му и освен това договорът не е сключен при общи условия, а
при индивидуални уговорки между страните. По изложените съображения моли за
отхвърляне на иска и за присъждане на разноски. Моли да не бъде допускан третия
въпрос към съдебно-счетоводната експертиза, тъй като е формулиран неточно и
подвеждащо.
Претендират се разноски.
В проведеното съдебно заседание за ответника не се
явява законов или процесуален представител.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните,
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
страна:
Между страните не е спорно, а и се
установява от приложения по делото договор за паричен заем № 3314090 от 03.09.2018
г., че между тях е сключен договор, по силата на който ответникът „И. А. М.“ АД
в качеството на заемодател се е задължил да предостави на ищеца в качеството на
заемател потребителски кредит в размер на 750 лева, а ищецът се е задължил да
върне заетата сума в срок от 26 седмици на 13 равни двуседмични погасителни
вноски, всяка от които в размер на 63,27 лв., заплащайки ГЛП в размер на 35 % и
ГПР в размер на 41,68 %. В чл.4, ал.1 от договора за паричен заем страните са
уговорили, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица – поръчители, които да отговарят на конкретно
описани в договора условия, или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя.
При неизпълнение на това
задължение заемателят съгласно чл.4, ал.2 от договора дължи неустойка в размер
на 339,04 лева, която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски, като към размера на всяка от вноските се добавя сума в размер на 26,08
лева.
Съгласно приетото
по делото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза годишният процент на разходите, изчислен съобразно формулата на Приложение
№ 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК е в размер на 35 %, като при това изчисление вещото лице е посочило, че е
взело предвид общата сума за погасяване. Посочил е, че при включване на
неустойката по договора към ГПР, размерът му е 109,75 %. Годишната договорна
лихва (фиксиран годишен лихвен процент) е в размер на 35 %. В съдебното
заседание вещото лице изясни, че месечната е в размер на 2,92 %, а седмичната в
размер на 0,68 %. Оскъпяването на заема с уговорената в договора
неустойка месечно е в размер на 6,23 %, седмично 1,45 %, а за целия срок на
договора 74,75 %.
При така
установените правнорелевантни факти съдът намира следното от правна страна:
Районен съд Пазарджик е сезиран с
установителни искове с правно основание:
- чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.22 ЗПК за
нищожност на сключения между страните договор за кредит от 03.09.2018 г. поради
противоречие с добрите нрави на уговорения лихвен процент по кредита; поради
заобикаляне на закона – разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК; както и поради
противоречие на договора със закона – с
разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК и в условията на
евентуалност иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД за
нищожност на клаузата по чл.4, ал.2 от договора за кредит, поради накърняване
на добрите нрави- като прекомерна, поради заобикаляне на ограничението за
максимален размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК; както и поради противоречие със
закона – с разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 ЗПК
Предмет
на делото е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо
от ЗЗД за нищожност на договор за потребителски кредит поради противоречие със
закона.
Искът е допустим, тъй като от една страна предметът и
обемът на търсената съдебна защита се определя от волята на ищеца, а от друга
страна искът е предявен между страните по едно облигационно правоотношение и
при наличие на правен интерес за ищеца от търсената с него защита, доколкото уважаването
на иска ще рефлектира върху правоотношението и ще даде възможност на ищеца да
претендира връщане на даденото въз основа на нищожния договор.
Основателността на главния иск предполага установяване
по делото на противоречие на договора за потребителски заем с императивни
законови разпоредби и с добрите нрави, а на предявените под евентуалност искове
– противоречие със закона, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави
на клаузата, съдържаща се в чл.4, ал.2 от договора за потребителски кредит.
Сключеният между страните договор има правната
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата действителност
следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. Съдът
следва да се произнесе по съответствието на договора със законовите изисквания
за неговата действителност в рамките на наведените от ищеца основания – в
случая противоречие с изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК поради неточно
посочване на размера на договорената възнаградителна лихва и ГПР предвид
обстоятелството, че уговорената неустойка за неизпълнение на задължението за представяне
на обезпечение съставлява скрита добавка към договорната лихва и разход за заемателя,
който следва да бъде включен в ГПР.
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС автономията на волята и
свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят
свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи
на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът
е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 от ЗЗД).
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и
предпоставките за нищожност на неустойката произтичат от нейните функции, както
и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, а не към последващ момент, като се има предвид видът и размерът на
задължението, чието изпълнение се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека
и други; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът
на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение
на задължението вреди. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
В
случая уговорената между страните неустойка е за неизпълнение на задължението
на заемателя да предостави на кредитора обезпечение на дълга. Това задължение е
непарично. От неизпълнението му не произтича пряка вреда за кредитора.
Неблагоприятните последици за него са свързани с евентуални затруднения при
събиране на необезпеченото вземане. Те могат да настъпят едва след падежа на
задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от обезпечаване
на дълга, тъй като ще разполага с допълнителна гаранция за събиране на
вземането. С оглед на това поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на
обезпечение – три дни от сключване на договора, е нелогично и икономически необосновано.
Уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които трябва да отговарят
поръчителите, и техният брой, както и непосилните изисквания за представяне на
банкова гаранция в размер на заемната сума, показват, че единствената цел на
неустойката е различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението
и да обезщети и санкционира неизпълнението. Действителната цел на тази неустойка
е да породи допълнително парично задължение за заемателя, наред с това да върне
главницата и да заплати възнаградителна лихва. Това допълнително задължение на
практика представлява скрит косвен разход за заемателя, който увеличава значително
цената на кредита. То няма характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като
не зависи от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита, но
неминуемо води до възникване на косвени разходи за заемателя, които трябва да
са включени в ГПР на основание чл.19, ал.1 и 2 ЗПК. Съгласно чл.19,
ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя. Легална дефиниция на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т.
1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по–специално застрахователни
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Посочването на
размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на
потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му
позволява да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Поради това посочването
на ГПР в договора за потребителски кредит е условие за действителността на
самия договор, а неспазването му води до недействителност на договора съгласно
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗЗП.
Съгласно
приетото по делото без възражения от страните заключение на съдебносчетоводната
експертиза оскъпяването на заема с уговорената в договора неустойка месечно е в
размер на 6,23 %, седмично е в размер на 1,45 %, а за срока на договора – 37,7 % (26 седмици х
1,45 %). На годишна база оскъпяването с неустойката възлиза на 75 %, което
добавено към посочения в договора ГПР от 41,68 % означава, че реално всички
разходи, които заемателят трябва да плати по заема възлизат на 109,75 % от общия
размер на предоставения кредит. По този начин разходите по кредита надхвърлят
многократно пределния размер на ГПР съгласно чл.19, ал.4 ЗПК – пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. По този начин макар формално
договорът за потребителски кредит да съдържа размера на дължимия от заемателя
ГПР, същият е сключен в нарушение на императивните изисквания на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, тъй като не отразява реалната стойност на ГПР.
Поради
това и съгласно изричната разпоредба на чл.22,
вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът е недействителен. Ето защо искът за
недействителност на договора следва да се бъде уважен като договорът бъде
прогласен за нищожен поради противоречие със закона.
Предвид
уважаването на главния иск съдът не дължи произнасяне по предявените под
евентуалност искове за недействителност на клаузата на чл.4, ал.2 от договора
за потребителски кредит.
С
оглед изхода на делото на основание чл.78, ал. 1 от ГПК разноските по делото
следва да се възложат в тежест на ответника, включително адвокатско
възнаграждение, дължимо на пълномощника на ищеца на основание чл.38, ал.2, вр.
ал.1, т.2 от ЗА в размер, определен по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения с оглед цената на иска. Сторените от ищцата разноски са в размер
на 250 лева за държавна такса и депозит за вещо лице, а адвокатското
възнаграждение в размер на 311 лева.
По изложените
съображения Районен съд – Пазарджик
Р Е Ш И:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за паричен заем № 3314090 от 03.09.2018 г.,
сключен между „И. А. М.“ АД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Л. 7“, бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представляван от
изпълнителния директор Г. Т. Т., и М.С.Б., ЕГН ********** ***, поради
противоречие със закона – чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „И.
А. М.“ АД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Л. 7“,
бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представляван от изпълнителния директор Г.
Т. Т., ДА ЗАПЛАТИ на М.С.Б., ЕГН **********
*** разноски по делото в общ размер на 250 лева.
ОСЪЖДА „И.
А. М.“ АД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Л. 7“,
бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представляван от изпълнителния директор Г.
Т. Т., да заплати на адвокат Е.Г.И. – М. от Адвокатска колегия – Пловдив със
съдебен адрес:*** адвокатско възнаграждение в размер на 311 лева.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд –
Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: