РЕШЕНИЕ
№ 3311
гр. София, 18.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Яна Борисова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20211100511097 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 13.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 18198/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 85 състав, поправено с решение от 8.07.2021 г., по предявени от
„Т.С.“ ЕАД- гр. София установителни искове по чл.422 ГПК е признато за установено,
че Т. К. В. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *********/ сумата 1 922.25
лв., представляваща цена на доставена през периода от 1.05.2014 г. до 30.04.2017 г. в
имот с аб.№ 150005 топлинна енергия, ведно със законната лихва от 28.12.2017 г. до
изплащане на вземането; сумата 345.75 лв.- мораторна лихва за периода 15.09.2015 г.-
30.04.2017 г.; сумата 18.81 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово
разпределение за периода от 1.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от
28.12.2017 г. до изплащане на вземането; и сумата 9.54 лв.- мораторна лихва върху
таксата за дялово разпределение, дължима за периода 15.09.2015 г.- 15.12.2017 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 90189/ 2017 г.
на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, като исковете са „отхвърлени като неоснователни за
разликата до пълните им предявени размери“. На основание чл.78, ал.1 ГПК
ответницата Т. В. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 75.60 лв.-
разноски за заповедното производство, и сумата 403.23 лв.- разноски за исковото
производство.
1
Постъпила е въззивна жалба от Т. К. В. /ответница по делото/, в която са
изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС
решение в частта му, в която са уважени предявените срещу нея установителни искове,
и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде
постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде
потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.
Третото лице- помагач на ищеца- „Т.С.“ ЕООД- гр. София не изразява
становище по повод подадената от ответницата въззивна жалба.
Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1
ГПК и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно.
Недопустимо е в частта, в която е признато за дължимо от ответницата Т. В. на
ищеца „Т.С.“ ЕАД акцесорно вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 13.21 лв.,
представляващо горница над сумата 332.54 лева- лихви за забава за периода 15.09.2015
г.- 15.12.2017 г., тъй като признатата за дължима мораторна лихва от 345.75 лв.,
включваща сумата 13.21 лв., не съответства на издадената на 4.01.2018 г. по ч. гр. дело
№ 90189/ 2017 г. на СРС, 85 състав заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК и доколкото установителен иск по чл.422 ГПК за тази сума не е предявен
от ищеца, произнасянето на СРС е „свръхпетитум“, обосноваващо извод за
обезсилване на решението в тази му част като процесуално недопустимо.
В останалата обжалвана част решението на СРС е допустимо, но частично
неправилно и следва да бъде отменено за част от признатата за дължима главница, за
част от лихвите за забава и за несъразмерно присъдените на ищеца разноски.
Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от
установяване пасивната материално- правна легитимация на ответницата да отговаря
2
по същите. Ищецът основава претенциите си към ответницата на твърдението, че е
клиент на топлинна енергия за битови нужди в процесния топлоснабден имот, в която
връзка представя изходящо от Т. К. В. заявление- декларация от 21.07.2008 г. за
откриването на клиентска партида на абонат на топлинна енергия за процесния имот с
аб.№ ******* с административен адрес: гр. София, жк „*******. Останалите
представени от ищеца писмени доказателства, насочени към доказване наличието на
облигационно правоотношение между страните, в конкретния случай нямат
доказателствено значение.
Основният спорен по делото въпрос, предвид релевираните и във въззивната
жалба доводи, е дали през процесния период между страните е съществувало
валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Действащата през периода нормативна уредба предвижда две алтернативни основания,
при които такова договорно отношение възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или
наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен
обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153,
ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона
собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на
ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което
разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на
ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските,
свързани с ползването на вещта.
Тези хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна
енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/,
явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения.
Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9
ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1,
т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа
на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна
енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на
такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е
без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение
/клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
В случая от страна на ответницата Т. В. е заявено оспорване на исковете,
включая качеството й на потребител на топлинна енергия в процесния имот /писмен
отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, като дължимото от ищеца съобразно
чл.154, ал.1 ГПК пълно главно доказване на обосноваващите спорното материално
право факти и обстоятелства е проведено по делото, а оспорването на ответницата е
недоказано.
3
Установява се въз основа на събраните в процеса доказателства, че на 21.07.2008
г. ответницата Т. К. В. е подала заявление- декларация за откриването на клиентска
партида за абонат на топлинна енергия, което е прието от топлопреносното
предприятие /л.28 от делото на СРС/. Като предходен абонат на топлинна енергия за
имота в заявлението- декларация е посочен К.В.М. /поч. 17.03.2008 г./- наследодател
/баща/ на ответницата М.. Вследствие така възникналото договорно правоотношение
/отправеното предложение е прието от топлопреносното предприятие/ на името на
ответницата за процесния имот са съставени и съответни отчетни документи-
индивидуални справки за потребена в имота топлинна енергия /дялови разпределения/
и документи за отчет. Цитираното заявление- декларация е представено още с исковата
молба и е прието като писмено доказателство по делото, без да е оспорено от
ответницата /оспорване на автентичността му не е заявено от същата/, като няма данни
възникналото въз основа на него облигационно правоотношение да е било прекратено
преди или през процесния период.
При така установената фактическа и правна обстановка се налага приемането на
извод, че между ищеца- топлопреносно предприятие и ответницата е бил сключен
индивидуален договор за доставка на топлинна енергия, поради което и последната-
като страна по това договорно правоотношение е материално- правно легитимирана да
отговаря за възникналите във връзка с потреблението на топлинна енергия в имота
задължения. Същата има качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди
в процесния имот по смисъла на чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ, предпоставящо ангажиране на
договорната й отговорност за заплащане стойността на доставената в него през исковия
период топлинна енергия.
В този смисъл е и даденото с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по
тълк. дело № 2/ 2017 г. на ВКС, ОСГК, тълкувателно разрешение, според което в
случай, че е проведено доказване на постигнато между топлопреносното предприятие
и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, съгласие за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при
спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената
топлинна енергия за собствените му битови нужди. В хипотезата на сключен между
такова трето лице- ползвател и топло-преносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за имота при публично известните общи условия на
последното третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди /"битов клиент" по смисъла на § 1, т.2а от ДР на ЗЕ/ и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия, подлежащ на доказване по общия
ред на ГПК, дължи цената й на топло-преносното предприятие. Предвид горното,
ирелевантно за приемане изводите по съществото на спора е неподкрепеното с
доказателства твърдение на ответницата, че през процесния период имотът е бил
4
ползван от наемател- М. З., конституирана като трето лице- помагач в производството
по делото, тъй като не се твърди, нито е доказано по делото същата да е сключила
индивидуален договор за доставка на топлинна енергия с топлопреносното
предприятие, в който случай ответницата би била освободена от отговорността да
заплати цената на потребената в него топлинна енергия. Фактическото ползване на
имота от посоченото лице няма правно значение за настоящия правен спор, а при
плащане на сумите- предмет на предявените от „Т.С.“ ЕАД установителни искове,
ответницата може да претендира същите от наемателя на съществуващо помежду им
договорно или извъндоговорно основание.
Доводи относно обема и цената на доставената в имота топлинна енергия във
въззивната жалба на ответницата не са наведени, поради което и въззивният съд не
дължи излагането на самостоятелни мотиви в тази насока.
Основателно е, обаче, направеното от ответницата В. възражение за изтекла
погасителна давност за част от процесните главни и акцесорни вземания.
С подадената по делото искова молба, по повод на която е образувано гр.д.№
18198/ 2018 г. на СРС, 85 състав, ищецът „Т.С.” ЕАД е поискал да бъде призната
дължимостта на вземанията- главни и акцесорни, предмет на издадената по гр.д.№
90189/ 2017 г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В
исковата молба, както и в заявлението по чл.410 ГПК, ищецът е посочил, че претендира
сумата 2 294.93 лв.- главница, представляваща стойност на потребена в процесния
имот през периода м.05.2014 г.- м.04.2017 г. топлинна енергия; сумата 332.54 лв.-
лихви за забава; сумата 64.46 лв.- за дялово разпределение; и сумата 9.54 лв.- лихва
/върху таксата за дялово разпределение/.
В своевременно подадения писмен отговор по чл.131 ГПК ответницата е
оспорила дължимостта на претендираните от ищеца суми, представляващи стойност на
доставена топлинна енергия и лихви за забава, с довод, че са погасени по давност.
За да постанови решението си, районният съд е приел, че процесните вземания
/главни и акцесорни/- предмет на установителните искове на „Т.С.” ЕАД, са дължими
/до горепосочените размери/, без да разгледа и изложи съображения по съществото на
своевременно заявеното от ответницата Т. В. правопогасяващо възражение за давност
по чл.111, б.„в” ЗЗД.
Довод за погасяване на част от процесните вземания по давност е релевиран и в
подадената от ответницата въззивна жалба и предвид частичната му основателност,
следва да бъде постановено решение за частична отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на исковете по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата
227.58 лв.- главница, и за сумата 43.55 лв.- мораторна лихва, като неоснователни,
поради погасяване на вземанията по давност.
5
Възражението на ответницата за изтекла погасителна давност е основателно
относно процесните вземания за стойността на потребена в процесния имот топлинна
енергия, чиято изискуемост е настъпила до 28.12. 2014 г. Това са вземанията за цената
на доставена в имота през периода м.05.2014 г.- м.10.2014 г. топлинна енергия на обща
стойност 227.58 лв., посочени в табличната част на приетото като неоспорено от
страните експертно заключение на изслушаната в първоинстанционното производство
съдебно- техническа експертиза. При съобразяване на даденото в Тълкувателно
решение № 3/ 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС разрешение
относно приложимия за процесните периодични главнични вземания специален
давностен срок и на обстоятелството, че давността е прекъсната на 28.12.2017 г.,
когато е подадена исковата молба по делото /чл.422, ал.1 ГПК/, поддържаното от
ответницата правопогасяващо възражение за давност по чл.111, б.„в” ЗЗД се явява
основателно за сумата 227.58 лв.- главница, и следва да бъде уважено, като бъде
постановено отхвърляне на иска по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за тази сума като
неоснователен.
Останалите вземания за цена на доставена в процесния имот през периода
м.11.2014 г. и м.04.2017 г. топлинна енергия са станали изискуеми след 28.12.2017 г.,
поради което и не са погасени по давност.
Съобразно нормата на чл.119 ЗЗД за погасени по давност следва да се считат и
акцесорните вземания за лихви, определени върху погасените по давност главнични
вземания. Вземанията за лихви за забава върху главницата от 227.58 лв., чийто размер,
определен от въззивния съд при условията на чл.162 ГПК, възлиза на 43.55 лв.,
следователно са също погасени по давност, съответно установителният иск за
признаване на дължимостта им като неоснователен също следва да бъде отхвърлен.
Останалите наведени в жалбата на ответницата доводи за неправилност на
обжалваното решение са неоснователни и не могат да доведат като краен резултат
както до отхвърляне на иска за останалата част от процесните главни и акцесорни
вземания, така и до намаляване на техния размер.
При тези съображения, поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни
инстанции по основателността на исковете обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която е призната дължимостта на главница над сумата 1 694.67
лв. /цена на топлинна енергия/ и вместо това да бъде постановено решение, с което
искът на „Т.С.“ ЕАД относно сумата 227.58 лв. да бъде отхвърлен като неоснователен,
поради погасяване на вземането по давност. На отмяна подлежи решението и в частта,
в която на основание чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД е призната дължимостта на сумата
43.55 лв.- лихви за забава, и вместо това следва да бъде постановено решение за
отхвърляне на иска за тази сума като недоказан и неоснователен.
При този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за
6
разноски между страните, като съразмерно на уважената, респ. отхвърлената част от
исковете, ответницата дължи да заплати на ищеца сумата 66.24 лв.- разноски за
заповедното производство /за държ. такса и юриск. възнаграждение, определено на 50
лв./, и сумата 353.30 лв.- разноски за първоинстанционното производство /за държ.
такса, възнаграждения на вещи лица и юриск. възнаграждение, определено на 100 лв./.
При това положение обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта относно
присъдените от СРС разноски по чл.78, ал.1 ГПК над горе-посочените размери.
В останалата обжалвана част, в която е призната дължимостта на сумата
1 694.67 лв.- главница /стойност на потребена през периода м.11.2014 г.- м.04.2017 г.
топлинна енергия/, на сумата 288.99 лв.- мораторна лихва при плащането на тази
главница, на сумата 18.81 лв.- такса за дялово разпределение, и на сумата 9.54 лв.-
лихва за забава при плащане на таксата за дялово разпределение, ведно със законната
лихва върху главниците, и в частта, в която на ищеца „Т.С.“ ЕАД са присъдени
разноски за заповедното производство- в размер на 66.24 лв., и разноски за
първоинстанционното производство- в размер на 353.30 лв., решението на СРС следва
да бъде потвърдено.
Независимо от частичното отхвърляне на подадената от ответницата въззивна
жалба, разноски на въззиваемата страна за въззивното производство не следва да бъдат
присъдени, тъй като от същата не е подаден отговор на въззивната жалба, нито е
осъществено процесуално представителство в проведеното във въззивното
производство открито съдебно заседание. Подадената от въззиваемото дружество на
1.11.2022 г. писмена молба не може да обоснове ангажиране отговорността на
въззивницата за сторени във въззивното производство разноски.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.6 ГПК въззиваемата страна
дължи да заплати по сметка на СГС сумата 17.05 лв.- държавна такса за въззивното
обжалване.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение от 13.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 18198/ 2018 г. на
Софийски районен съд, ІІІ ГО, 85 състав, поправено с решение от 8.07.2021 г., в
обжалваната част, в която е признато за установено, че Т. К. В. /ЕГН **********/
дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *********/ сумата 13.21 лв.- горница над сумата 332.54
лв., претендирана като мораторна лихва при плащане на главницата /стойност на
потребена топлинна енергия/, дължима за периода 15.09.2015 г.- 30.04.2017 г., до
признатата от СРС за дължима мораторна лихва от 345.75 лв., като процесуално
недопустимо, поради произнасяне „свръх-петитум“.
7
ОТМЕНЯ Решение от 13.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 18198/ 2018 г. на
Софийски районен съд, ІІІ ГО, 85 състав, поправено с решение от 8.07.2021 г., в
обжалваната част, в която по предявени от „Т.С.“ ЕАД- гр. София установителни
искове по чл.422 ГПК е признато за установено, че Т. К. В. /ЕГН **********/ дължи на
„Т.С.“ ЕАД /ЕИК *********/ сумата 227.58 лв.- главница /горница над сумата
1 694.67 лв. до признатата за дължима от СРС главница от 1 922.25 лв./,
представляваща цена на доставена през периода от м.05.2014 г. до м.10.2014 г. в имот с
аб.№ ******* топлинна енергия, ведно със законната лихва от 28.12.2017 г. до
изплащане на вземането; и сумата 43.55 лв.- мораторна лихва върху главницата от
227.58 лв., дължима за периода 15.09.2015 г.- 15.12.2017 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 90189/ 2017 г. на СРС, ІІІ ГО, 85
състав, а също и в частта относно присъдените на ищеца „Т.С." ЕАД разноски по
чл.78, ал.1 ГПК: над сумата 66.24 лв.- за заповедното производство, и над сумата
353.30 лв.- разноски за първоинстанционното производство, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С." ЕАД- гр. София /ЕИК *********/ срещу Т.
К. В. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 227.58 лв.- главница /горница
над сумата 1 694.67 лв. до признатата от СРС за дължима главница от 1 922.25 лв./,
претендирана като стойност на потребена в имот с аб.№ ******* през периода
м.05.2014 г.- м.10.2014 г. топлинна енергия, и на сумата 43.55 лв.- лихви за забава при
плащане на главницата от 227.58 лв., дължими за периода 15.09.2014 г.- 15.12.2017 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 90189/ 2017 г.
на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, като неоснователни, поради погасяване на вземанията по
давност.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 13.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 18198/ 2018
г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 85 състав, поправено с решение от 8.07.2021 г., в
останалата обжалвана част, в която по предявени от „Т.С.“ ЕАД- гр. София
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че Т. К. В. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *********/
сумата 1 694.67 лв.- главница, представляваща цена на доставена през периода от
м.11.2014 г. до м.04.2017 г. в имот с аб.№ ******* /ап.******* в жк „Света Троица“-
гр. София/ топлинна енергия, ведно със законната лихва от 28.12.2017 г. до изплащане
на вземането; сумата 288.99 лв.- мораторна лихва при плащане на главницата от
1 694.67 лв., дължима за периода 15.09.2015 г.- 15.12.2017 г.; сумата 18.81 лв.- такса за
дялово разпределение за периода 1.05.2014 г.- 30.04.2017 г., ведно със законната лихва
от 28.12.2017 г. до изплащане на вземането; и сумата 9.54 лв.- мораторна лихва при
плащане на таксата за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 90189/ 2017 г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, а също и
8
в частта относно присъдените на ищеца „Т.С." ЕАД разноски по чл.78, ал.1 ГПК в
размер на 66.24 лв.- за заповедното производство, и в размер на 353.30 лв.- разноски за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА “Т.С." ЕАД- гр. София /ЕИК *********/ да заплати по сметка на
Софийски градски съд сумата 17.05 лв. /седемнадесет лева и 05 ст./- държавна такса
за въззивното обжалване, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението по гр.д.№ 18198/ 2018 г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, като необжалвано
е влязло в сила в останалата /отхвърлителна/ част.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД- като трето лице-
помагач на ищеца в производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9