№ 132
гр. София, 14.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20241000502182 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 3529 от 13.06.2024г. постановено по гр.д.№ 13077/2023г. по описа на
СГС, ГО, 11 състав, е уважил частично иск с правно основание чл.2 б ал.1 т.3 ЗОДОВ, като е
осъдил Прокуратурата на Република България да заплати в полза на М. А. Е., сума в размер
на 15 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на сл. дело № 1/1991г., впоследствие преобразувано в сл. дело №
780-11/1998г. по описа на ВОП София, а сега ДП №11-048/1999г. по описа на ВОП София в
разумен срок, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба на
20.11.2023г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.10 ал.3 ЗОДОВ сума в
размер на 10лв., разноски за заплатена държавна такса.
Със същото решение е отхвърлен предявеният иск за разликата над 15 000 лева до
пълния му размер от 124 000 лева, като неоснователен, както и за законна лихва от
21.11.2020г. до 19.11.2023г. като неоснователна.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението са депозирани две въззивни жалби и от
двете страни по делото.
Жалбоподателят-ищец М. А. Е. оспорва решението в неговата отхвърлителна част,
за разликата над присъдената сума от 15 000 лв. до пълния претендиран размер от 124 000
лв. неимуществени вреди. Посочва, че определеният размер на обезщетението за
претърпените неимуществени вреди е многократно занижен, тъй като наказателното
1
производство срещу него е продължило повече от 30 години. Изтъква факта, че по въпроса
за определяне размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди
първостепенният съд правилно е взел предвид, че е установена достатъчно практика на
европейските и националните съдилища, в която трайно е утвърдено правилото, че при
исковете за вреди, причинени на граждани и юридически лица в следствие на нарушение на
права по Конвенцията, съществува силна, но оборима презумпция, че засегнатите неминуемо
търпят вреди от допуснатото нарушение. При това не е нужно неимуществените вреди да се
доказват чрез свидетели, експертизи или други средства, а съдът дължи определяне на
размера на обезщетението по справедливост и според обстоятелствата за всеки конкретен
случай. Пред първата инстанция тази презумпция не е оборена от ответника. От друга
страна твърди, че съдът не е взел предвид и не е обсъдил в достатъчна степен останалите
обективни факти и обстоятелства, които имат своето влияние върху степента на увреда на
неимуществените вреди. Пропуснал е например да обсъди въпроса за възрастта, както към
момента на извършените спрямо пострадалия престъпни действия през 1985 г., чрез
задържане и изпращането му на остров Белене, така също и към момента на депозиране на
ИМ. При задържането по време на т.нар. „Възродителен процес“ е бил на 41 години, а към
момента вече на 80 години. Пропуснал е да обсъди обстоятелството, че постоянно се
интересувал от делото, не е възпрепятствал по никакъв начин разследването. Не е обсъдил
обстоятелството, че не му е предоставяна никаква информация по делото, под претекст, че
същото е секретно. Държан е години наред в неведение по въпроса за развитието на
процеса. Неефективното разследване е довело и до невъзможност да защити накърнените с
разследваните деяния фундаментални права - на свобода; на труд; на самоопределяне; на
личен и семеен живот и пр.. Възпрепятствано е правото да се конституира като частен
обвинител и граждански ищец по наказателното производство, в неговата съдебна фаза.
Изключително дългият срок на разследването е довел до това, че няма как да защити тези
свои права пред граждански съд, чрез иск срещу отговорните лица. Подценено е
обстоятелството, че активно участвал като член в дейността на „Сдружение за правосъдие,
права, култура и солидарност на Балканите“, учредено в гр. Бурса, Република Турция от
жертвите (изселници) на т.нар. „Възродителен процес“ в Република България, чрез което
също се интересувал от развитието на процесното досъдебно производство. Учредяването на
въпросното сдружение и активното членуване в него е отчетено в решението на СГС, но не
в необходимата степен, по отношение на извеждане на извод за интензитета на значимост на
процесното досъдебно производство. Значимостта на делото е от значение за степента на
търпените неимуществени вреди от забавяне на производството. Цитира многобройна
практика на ВКС, съгласно която в сходни случаи са присъдени обезщетения от 30 000 лв. за
причинените неимуществени вреди. Моли за увеличаване размера на присъденото
обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законните последици.
Жалбоподателят-ответник ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
оспорва решението в неговата осъдителна част и моли да се отхвърли изцяло претенцията на
ищеца. Изтъква факта, че така постановеното решение в частта, с която е уважена исковата
претенция за неимуществени вреди е недопустимо, евентуално неправилно - постановено в
2
нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ и при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Оспорва наличието на активна процесуална легитимация за
ищеца, а именно качеството му на страна по воденото сл.д. № 1/1991 год., впоследствие
преобразувано в сл.дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № И- 048/1999
год. по описа на ВОП София. Специфична особеност на настоящия казус е обстоятелството,
че ищецът се легитимира като пострадал от т. нар. ..възродителен процес“ (а не от
наказателното производството по чл.387 НК, което е предмет на исковата претенция). В
обжалваното решение съдът не е изяснил от кой точно момент ищецът е придобил
качеството страна във визираното наказателно производство, като първа предпоставка за
установяване правото на иск за ищеца, както и момента, от който са налице предпоставки за
ангажиране отговорността на ответника. Твърди още, че предявеният иск е недопустим и на
друго основание. В производството по ЗОДОВ не могат да бъдат твърдени вреди от
събитията през 1985 - 1989 г. /принудителна смяна на имената, задържане под стража и
принудителна административна мярка/. Вредите, търпени от тези деяния, не подлежат на
репариране по реда на чл. 2 б, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като по нормативен път тези обществени
отношения са уредени в Закона за политическата и гражданска реабилитация на
репресираните лица /ЗПГРРЛ/. Репресираните лица са обезщетени по реда на този специален
закон - т.е. ищеца е бил реабилитиран с приложеното Решение на НС, с право на
обезщетение. Налице е друг ред на обезщетение по смисъла на чл. 8, ал.З ЗОДОВ / опр. №
455 от 30.11.2020 г. по гр.дело № 3527/2020 г. на ВКС, IV г.о./. за претърпените имуществени
и неимуществени вреди вследствие посочените по-горе репресии.
При определянето размер на обезщетение следва да се има предвид обективните
обстоятелства във връзка с продължителността на воденото наказателно производство, което
с оглед установяването на множеството лица - над 500, /включително и живущи в чужбина -
Република Турция/, в изпълнение на дадените указания от съда /Разпореждане по НОХД №
1/1994 г. по описа на ВКС, Военна колегия , Разпореждане по НОХД № 01/1998 г. от
28.04.1998 г. по описа на ВКС, Военна колегия, както и Определение № 177 от 04.05.2018 г.
по ЧНД № 190/2018 г./, което предполага разследване с по-голяма правна и фактическа
сложност, а това води и до по-дълъг период за разследване, при това съпроводено с
множество действия по разследването и провеждане на три съдебни поръчки до Република
Турция, като предвид неизпълнението им в пълнота, понастоящем е изпратена и поредна
четвърта съдебна поръчка, които обстоятелства не са преценени правилно от страна на съда
в насока намаляване глобалното обезщетение. Съдът не е взел предвид, че чл. 6 от КЗПЧОС
може да налага само такава бързина, която е в съответствие с правилното правораздаване
(Konig v Germani A 27 (1978); 2 EHRR 170 PC). Първият от изброените фактори - сложността
на случая, може да бъде функция на ред причини. Такива са например обема от
доказателства, броя на страните (обвиняеми, пострадали и т. н.), необходимостта от
експертизи, доказателства от чужбина, сложността на засегнатите правни въпроси и др. В
конкретния случай най-сериозен дял при определяне на продължителността на настоящото
наказателно производство има събирането на доказателства от Република Турция.
3
Неправилно съдът не е уважил аргументите на ответника за датата на влизане в сила на
цитираната разпоредба на чл.2 б ЗОДОВ. За този период преди влизане в сила на
разпоредбата, на която е основан предявения иск продължава да твърди, че исковата
претенция е недопустима. Още повече, че под незаконно бездействие следва да се разбира
неизвършването на предписано от закона действие във времето, когато е трябвало да бъде
извършено, а не въздържането от каквото и да било действие. В нарушение на
съдопроизводствените правила съдът не е обсъдил възражението, релевирано с отговора на
ИМ, че забавянето се дължи на неизпълнена следствена поръчка от трета страна и се сочи
конкретна съдебна практика. Какви процесуални механизми е следвало да използва ПРБ, за
да принуди турските компетентни власти да изпълнят поръчката. В случай, че въззивният
съд приеме, че предявеният иск е основателен и доказан, моли да бъде намален значително
размера на присъденото обезщетение от 15 000 лева. Същият е прекомерно завишен,
несъответстващ на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, на социално-
икономическата ситуация в страната и значително надвишава присъдени с влезли в сила
съдебни решения размери на обезщетения в полза на пряко пострадали от процесното
наказателно производство лица /напр. решение № 140/29.06.2022 г. по гр.дело № 3356/2021
г. на ВКС, Трето ГО; решение № 73/2.06.2022 г. по гр.дело № 4038/2021 г. на ВКС, Трето ГО;
решение № 60265/2012.21 г. по гр. дело № 1701/21 г. на Четвърто ГО/.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като
разгледа жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове с правно основание
чл.2б ал.1 т.3 ЗОДВПГ и чл.84 ал.3 ЗЗД.
Ищецът М. А. Е. твърди, че е един от пострадалите от т.нар. „Възродителен процес“, като
считано от 31.01.1985 г. до 18.04.1986г. бил задържан и лишен от свобода в затвора на
остров Белене; бил освободен през месец април 1986г., но не можел да напуска с. ***,
където живеел преди задържането; през м. юни 1989 г. бил изгонен, заедно със семейството
си, от страната във връзка с осъществяване от страна на тогавашния тоталитарен режим на
насилствена асимилация във всичките й детайли - от принудителна смяна на имената,
включително чрез различни видове репресии, до забрана на традициите и отричане на
етническите и религиозни чувства и човешки права на хората от турски етнически произход,
той бил задържан и отведен на остров Белене, без да е осъден за извършването на
престъпление. Условията в „Белене“ били ужасни. През време на престоя си станал жертва и
свидетел на всякакъв вид натиск и мъчения спрямо него и другите като него. От страна на
надзирателите бил постоянно унижаван и заплашван. През 1989 г. органи на реда наредили
на него и на цялото му семейство да напуснат територията на България в срок до 48 часа,
като по този начин били депортирани от Република България. След началото на
демократичните процеси през 1989 г. у него, както и у всички други като него - лишени от
свобода поради несъгласие с т.нар. Възродителен процес, с които бил в контакт след
изселването в Турция, се зародила надежда и очакване, че новата власт ще започне
4
разследване и ще предаде на съд, респ. ще накаже виновниците, още повече след като от
медиите разбрали, че започва наказателен процес за това. На 30.01.1991г. е образувано
следственото дело - първоначално като сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в
сл. дело № 780- II/1998 г. по описа на ВОП - София, като след поредното му възобновяване,
разследването продължава под нов № ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП - София.
Разследването по това дело продължава повече от 30 години, като от последното му внасяне
в съда с обвинителен акт, респ. връщането му от съда, са изминали над 20 години. Изтъква
факта, че посочената продължителност от над 30 години нарушава правото му на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок. През това време е бил лишен от
възможността да потърси, нито като частен обвинител, нито като граждански ищец,
справедливо репариране на причинените му имуществени и неимуществени вреди в
резултат от това престъпно деяние, защото фигурата на гражданския ищец се конституира
едва на съдебна фаза, до която наказателното производство още не може да достигне. Счита,
че отговорност за необоснованото забавяне на делото носи Прокуратурата, защото тя е
„господар на досъдебната фаза“ на процеса и има отговорността за изпълнение на
задължението на държавата да проведе официално досъдебно производство достатъчно
задълбочено и обективно. Твърди, че от необоснованото забавяне на наказателното дело той
е търпял и продължава да търпи значителни неимуществени вреди, които към момента
оценява на 124 000 лв. изразяващи се в следното: задълбочило се до крайна степен
усещането му за липса на справедливост, защото очакванията му за предаване на съд на
виновните за Възродителния процес лица не се оправдали, бил е и продължава да е
изключително разочарован от липсата на осезаем напредък по делото, въпреки
декларираната от различни представители на държавата готовност за съдействие, изпитва
страх и опасение, че във връзка с това забавяне, обвиняемите ще се измъкнат от
правосъдието, личният му и семеен живот са осакатени без съд и присъда, отнето му било
правото да реши къде да живее, отнети му били мечтите, разболял се физически,
очакванията му за възмездие чрез довеждане докрай на този наказателен процес останали
неоправдани. Претендира сумата от 124 000 лв., ведно със законната лихва, считано от
завеждане на делото до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и
приключване в разумен срок на сл. дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. Дело №
780-II/1998 г. по описа на ВОП- София, а сега ДП № II-048/1999 по описа на ВОП-София, за
периода от образуване на делото през януари 1991г. до момента на предявяване на
настоящия иск.
Ответникът Прокуратура на Р.България оспорва иска по основание и най-вече по размер,
като прави възражение за недопустимост на иска, тъй като липсват доказателства в
подкрепа на твърденията на ищеца, че лично е пострадал от престъпленията, предмет на
разследването по процесното наказателно производство. Намира искът за недопустим и
поради факта, че не е изчерпана административната процедура по реда на Глава трета „а“
ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. Твърди, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ е в сила
от 15.12.2012г. (ДВ, бр. 98/11.12.12г.), като на същата законодателят не е придал обратно
5
действие, а ищецът не е уточнил от кои действия на органите на ПРБ е търпял твърдените
вреди, по отношение на тези от тях, които са преди влизането й в сила, претенцията е
недопустима. Твърди, че няма ангажирани доказателства за това, че е претърпял
неимуществени вреди вследствие продължителността на досъдебното производство, а
същите са в резултат на извършените по отношение на него репресивни действия по време
на т. нар. възродителен процес. Тези вреди, според ответника, не подлежат на обезщетяване
по реда на чл. 2б ЗОДОВ, тъй като законодателят е уредил тези обществени отношения в
Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица.
От фактическа страна се установява безпротиворечиво, че наказателното производство
по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така
нареченото дело за „Възродителния процес“) е започнало на 30.01.1991г., както и че
понастоящем същото не е прекратено. Ноторно и служебно известно е, че е настъпила смърт
и на последния обвиняем. По делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко
обвинителни акта, то е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени,
привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително разследване,
производството е било спирано и възобновявано, разследването - продължавано, разпитани
са над 360 свидетели, извършвани се процесуални действия по делегация (разпит на
свидетели), за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни
са и съдебни поръчки. От удостоверение вх. № 70469/20.07.2020 г. на СГС се установява, че
след 01.01.2018 г. са образувани 94 броя дела в СГС по заявление по чл. 368 НПК за
ускоряване на сл.д. № 1/1991 г., ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП София и са издадени
78 броя определения, с които са определени мерки по чл.369 НПК за ускоряване на същото
досъдебно производство. Установява се, че с искане от 19.03.2018 г. заедно с още пострадали
лица ищецът изрично е поискал от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното
производство по ДП № 11-048 от 1999г. по описа на ВОП.
С определение № 1223/12.12.2022 г. на САС, 6-ти наказателен с-в, постановено по ч.н.д. №
821/2022г., с което е отменено определението от 20.06.2022г. по ч.н.д. № 2337/2022г. на СГС,
НО, 9-ти с-в, с което е потвърдено приложеното по делото Постановление на ВОП - София
от 31.05.2022 г. за прекратяване на наказателното производство по ДП № 11-48/1999 г. на
ВОП - София. Отменено е и цитираното Постановление на ВОП - София за прекратяване на
посоченото ДП и делото е върнато на ВОП - София за продължаване на процесуално -
следствените действия. В хода на делото от ВОП София е изпратено писмо, нх. №
41431/02.05.2023 г., в което е отразено, че понастоящем досъдебното производство още не е
приключило.
Видно от Държавен вестник, бр. 44/01.06.1990г. е взето решение на парламентарната
комисия на Народното събрание от 15.01, 06.03, и 30.03.1990г., с което е обявена
политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени
в Белене общо 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от
българските граждани, сред които е посочено и лице с имена К. Д. Е.. От представените
Заповед №В543/25.03.1985г. и Удостоверение изх.№р.22989/26.01.1993г. се установява, че К.
6
Д. Е. е бил въдворен по политически причини в ТВО Белене за времето от 05.01.1985г. до
16.04.1986г. Не е спорно, че лицето К. Д. Е. е идентично с ищеца М. А. Е.. Представено е и
удостоверение за идентичност на лице с различни имена на Община Кирково, с изх. №
27/09.03.2009г., от което е видно името на М. А. Е. да е идентично с К. Д. Е.. Не е спорно и
обстоятелството, че през 1989г ищецът и семейството му е било принудено, вследствие на
репресиите предприети срещу тях от властите в страната, да напуснат България и да се
установят да живеят в Турция.
От ищеца не се твърди да е бил разпитван като пострадал, нито да са му предявявани
материали по разследването. В исковата молба се посочва, че на 19.10.2023г. негов адвокат е
получил призовка за предявяване на разследването по ДП за 10.01.2024г. и това е първия
момент, в който е призован да вземе участие в производството.
Досежно неимуществени вреди по делото са ангажирани гласни доказателствени средства, а
именно - разпит в о.с.з. на 14.05.2024г. на св. Е. /син/, чийто показания се кредитират при
условията на чл.172 ГПК.
От показанията на св.Е. се установява, че по време на Възродителния процес баща му бил
задържан през месец януари 1985 г. от властите, когато бил на 16 години, ученик в
Кърджали, прибрал се за зимната ваканция и баща му го нямало в къщата им в с.***, не
знаели дали е жив и къде се намирал. Едва през м.05.1984г. им казали, че е в Белене.
Пуснали го на 18.05.1986г. На 12.06.1989г. ги изгонили от България и се изселили в Турция.
Посочва, че хората, които са били заедно в Белене, всеки ден се събирали, за да говорят за
това какво става с делата им и дали ще има справедливост. Баща му разбрал, че има такова
дело отдавна, от приятелите си в Турция. Посочва, че правят събрания и говорят как да
действат по това дело. Заявява, че баща му е участвал в колективната жалба срещу
прекратяване на делото. Организацията на тези хора, пострадали от възродителния процес,
пускала жалби, но не получили отговор. Посочва, че за баща му е много важно да получи
справедливост по това дело.
Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция.
При така описаната фактическа обстановка съдът намира решението на първа
инстанция за правилно по същество по следните съображения:
По идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл. 2б от ЗОДОВ за
неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на досъдебното
наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. (придобило гражданственост като т. нар.
"дело за възродителния процес"), е установена трайна практика на ВКС, формирана по реда
на чл. 290 от ГПК. (решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г., Г. К., IV Г. О.,
ВКС, решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-то гр. отд., решение №
60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр.
д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-
то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то гр. отд.). „Съгласно
тази константна практика на ВКС, нормата на чл.2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен
7
ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата
и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица
от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.
6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право,
предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на които съдът прави преценката си
дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, като са
приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека
(ЕСПЧ). Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се
тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно
наказателно производство, което не е прЕ.ало в своята съдебна фаза, е спор за граждански
права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права
и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от
производството, включително и от досъдебното, т.е. и лицето, пострадало от престъпление.
Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на
наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство
обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от
престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1
от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в
зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право,
като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на чл. 6 от
КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане (граждански иск) за парично
обезщетение - достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното
"гражданско право". Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един
от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за
такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител
и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му
на "жертва" (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от
момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се
изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото
производство е разумен.“.
По настоящото дело няма спор, че ищецът е бил включен в списъка на пострадалите лица от
престъплението по чл.387 НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на
насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на
т. нар. "възродителен процес" през периода 1984-1989 г., за извършването на които
престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело
№ 1/1991 г. Няма спор още, че е бил задържан и лишен от свобода, а в последствие и
принудително заселен в с. ***. Съгласно цитираната по-горе практика на ВКС, при
наличието на тези обстоятелства, ищецът, в качеството си на пострадал от престъплението,
разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с
чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. ВКС еднозначно приема, че независимо от неговата фактическа и
правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали лица,
8
повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното досъдебно
наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да се развива
извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и
ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия, още повече, че
обвиняемите са починали, а отделно от това е изтекла и абсолютната давност за провеждане
на наказателно преследване.
Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 2б от ЗОДОВ
(решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение №
306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр.
д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-
то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение
№ 6/11.02.2022г. по гр.д.№ 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022г. по гр.д.
№ 4037/2021г. на III-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то
гр. отд.), съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на
съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова
и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е
необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които
винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на
разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в
държавността поради забавянето на делото, и други подобни.
В случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на такива вреди за
ищеца - стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за
поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на
подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на т. нар. "възродителен процес",
разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък
по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това
забавяне ще позволи на обвиняемите да се "измъкнат" от правосъдието и да останат
ненаказани за деянията си, които са му причинили непоправими неимуществени и
имуществени вреди по време на т. нар. "възродителен процес", неоправдаване на
очакванията му за възмездие чрез довеждане до край на наказателния процес и лишаване от
възможността му да бъде конституиран като граждански ищец и частен обвинител, което не
му дава покой, отчаяние от неоправданото му очакване за овъзмездяване на погазените му
права и достойнство, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много
години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното
бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнение, затваряне в себе си,
емоционална напрегнатост, стрес и загуба на вяра в справедливостта в живота, безсъние и
"опъване на нервите му до краен предел" от безсилието, безпомощността и
невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. Събраните по
делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция. Обратно - свидетелските
9
показания удостоверяват наличието на претърпени неимуществени вреди, тъй като се
установява, че ищецът е очаквал развитие на процеса, възмездяване за търпените от него
несгоди, имал е желание да се информира за динамиката на процесуалните действия, но това
не му било разрешено. Свидетелят уточнява още, че баща му е бил в разклатено психическо
здраве и обезверен, притеснен от изключително дългото забавяне на производството.
Въз основа на данните по делото следва да се приеме за доказано, че искът за обезщетение за
неимуществени вреди е основателен. При определяне размера на обезщетението съдът
намира, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени
вреди са търпени от ищеца в един изключително продължителен период от време от
приблизително 30 години. С оглед това настоящият съдебен състав намира, че следва да се
приложи трайно установена практика на ВКС (решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. №
785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр.д. № 1701/2021г. на IV-то
гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д.№1555/2021г. на IV-то ГО, решение №
140/29.06.2022 г. по гр. д.№3356/2021г. на III-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д.
№4038/2021г. на III-то гр. отд.), съгласно която справедливият размер на обезщетението
за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност - обичайни
(типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото
досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата между 12 000
лв. до 30 000 лв., ако се установяват вреди над обичайните по вид и интензитет, или
поведение на ищеца, което да сочи на по-голяма ангажираност със сл. д. № 1/1991г. и делата,
в които е преобразувано. В сочената по-горе практика се приема, че при определянето на
този размер на обезщетението е отчетен и фактът, че самото осъждане на Прокуратурата
има основно репариращо действие - предвид моралния, а не имуществен характер на
процесните вреди. Тези вреди са различни от вредите, за претърпените по време на т. нар.
„възродителния процес“ репресии, които не са били предмет на разгледаните производства
по искове по чл.2б ЗОДОВ и не са подлежали на обезщетяване в тях, които вреди безспорно
са били с много висок интензитет. Но именно този висок интензитет на упражнените по
отношение на ищците репресии, са определили и по-високите очаквания, които те са имали с
оглед своевременното приключване на досъдебното производство, които също се отразяват
на размера на обезщетението за неприключването на последното в разумен срок. При това е
без значение дали това евентуалното съдебно производство е щяло да приключи с
окончателен съдебен акт и по такъв начин, че очакванията на ищците да бъдат
удовлетворени. Това по своето естество не е от установените критерии, с оглед на които се
преценява дали производството е продължило в разумен срок, съответно какъв е размерът
на обезщетението за претърпените от това неимуществени вреди. В конкретния случай
забавянето на досъдебното производство е довело до това, че абсолютната давност за
престъпленията, за които се води производството, е изтекла през 2000 г., поради което
очаквания резултат вече е невъзможен, като една от основните причини, ако не и
единствената такава, е именно продължилото в неразумен срок досъдебно производство.
Последното обосновава присъждането на неимуществени вреди в размер, който е по-
висок от обичайните такива. Обстоятелството, че всеки един от ищците е бил част от
10
голяма група от пострадали лица, само по себе си не е основание за определяне на по-нисък
размер на обезщетението за неимуществени вреди, от тези които са действително
установени по делото. Определените за тези сходни случаи обезщетения по посочените дела
са в един и същи размер - по 30 000 лева.
От изложеното следва, че жалбата е частично основателна, а въззивното решение е
неправилно в частта, с която искът по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 15 000 лева
до 30 000 лева (т.е. за сумата 15 000 лева, то следва да бъде отменено в тази част и вместо
него да бъде постановено друго решение, с което искът да бъде уважен и за тази сума. В
останалата отхвърлителна част за разликата над 30 000 лева до пълния предявен размер
въззивното решение следва да бъде потвърдено.
Съдът приема, че върху посоченото обезщетение се дължи законна лихва от датата на
исковата молба, тъй като не се установява настъпване на факти, които да обосноват
основателност на това искане преди този момент.
В обобщение - въззивният съд констатира, че е налице съвпадение на крайния резултат от
изводите на първата и настоящата инстанции по отношение основателността на иска, а по
отношение на размера на обезщетението намира, че същият неправилно е определен на 15
000 лв. Затова решението следва да бъде отменено в отхвърлителната му част за разликата
над 15 000 лв. до 30 000 лв. и потвърдено в останалата обжалвана част.
ОБЖАЛВАЕМ ИНТЕРЕС от 124 000 лв., като жалбата на прокуратурата е частично
основателна.
Жалбоподателят претендира разноски в размер на 5 лева за държавна такса, като е
представил доказателства, че е направил тези разноски, поради което и с оглед изхода от
спора искането му е основателно. Ответникът по жалбата ПРБ не претендира разноски и не
е представила списък на разноски, нито доказателства за направени разноски, поради което
на ПРБ разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от горното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
э
ОТМЕНЯ решение № 3529 от 13.06.2024г. постановено по гр.д.№ 13077/2023г. по описа на
СГС, ГО, 11 състав, в отхвърлителната част, за разликата над 15 000 лв. до 30 000 лв., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България с адрес: гр.София, бул."Витоша" № 2,
Съдебна палата, ДА ЗАПЛАТИ В ПОЛЗА НА М. А. Е., ЕГН **********, с постоянен адрес:
с.*** №**, общ.***, обл.***, разликата над 15 000 лв./петнадесет хиляди лева/ до 30 000
лв./тридесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл.дело № 1/1991г.,
впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998г. по описа на ВОП София, а сега ДП
11
№11-048/1999г. по описа на ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба на 20.11.2023г. до окончателното й изплащане, както и на
основание чл.10 ал.3 ЗОДОВ сума в размер на 5 лв., разноски за заплатена държавна такса.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението с
касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12