СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Йорданка Пекова, разгледа докладваното от мл. съдия Божидар Стаевски
въззивно гражданско дело № 5274 по
описа на съда за 2021 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20050221/23.02.2021 г. по гр. д. № 54787
по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, 167-ми състав И.С.В., ЕГН **********,
с адрес: *** е осъден да заплати на Д.Ц.Х., ЕГН **********, с адрес: *** сумите
в размери и на основание, както следва: на основание на чл. 240 от ЗЗД сумата
от 22 300лв., представляващи главници по договори за заем от 14.11.2013 г. и
16.11.2013г. и на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 3 809лв.
представляваща обезщетение за забава за периода 19.01.2018 – 25.09.2019г.
Ответникът е осъден на основание на чл. 78, ал. 1 от ГПК на сумата от 2 644,38
лв., представляващи съдебни разноски по делото.
Срещу така постановено решение е депозирана
въззивна жалба вх. № 25044354/11.03.2021 г. по регистъра на СРС от ответника по
исковете - И.С.В., ЕГН **********, с адрес: ***. Изложил е съображения, че решението
е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на
материалния закон. Посочил е, че по делото не било установено, валидно
правоотношение по договор за заем, не било установено получаване на парите.
Счита че не са доказани основните елементи на договора за заем срок, падеж, място
на изпълнение, лихва, цел. Изтъква процесуално нарушение на съда при събирането
на доказателствата като визира допускането на свидетел на ищцата. Неправилно
районният съд не е уважил възражението му за погасителна давност. Моли за
отмяна на постановеното решение и отхвърляне на исковете.
Въззиваемата- ищца Д.Ц.Х. в предоставения срок е
оспорила жалбата. Навела е твърдения, че решението е правилно. Посочила е, че
договора за заем бил валидно сключен, а от представените доказателства се
установява предаване на заемната сума. Оспорено е възражението за давност. Моли
за оставане без уважение на въззивната жалба.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба
вх. № 2024480/25.09.2018 г. на Д.Ц.Х., ЕГН ********** срещу И.С.В., ЕГН **********,
с която е поискала от съда да осъди ответника да ѝ заплати сумите в
размери и на основание, както следва: на основание на чл. 240 от ЗЗД сумата от 22
300лв., представляващи главници по договори за заем от 14.11.2013 г. и
16.11.2013г. и на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 3 809лв.
представляваща обезщетение за забава за периода 19.01.2018 – 25.09.2019г. Навела е твърдения, че с ответника на 14.11.2013
г. и 16.11.2013г. сключили договори за заем. На 14.11.2013 г. ищцата
предоставила сума в размер на 29 900 лв., а на 16.11.2013г. била
предоставена сумата от 10 000 лв. в брой. Ответникът върнал 17 000
лв. на 04.08.2016г., 500 лв. на 30.08.2016г. и 100 лв. на 28.12.2017г.
Останалата част от заетите суми не били върнати. Претендирани са разноски.
Ответникът И.С.В., ЕГН ********** в предоставения
му срок за отговор е оспорил исковете. Посочил е, че сумата не била получена от него по договор за заем. Задълженията
за главница и за неустойка били погасени по давност. Оспорено е предаването на
сумата от 10 000лв. Направено е възражение за прихващане. Претендирал е
разноски.
По делото е прието преводно нареждане и
операционна бележка за плащане от 14.11.2013г. в което е посочено че сумата от
29 900лв. е преведена от сметката на ищцата по сметка на ответника. В
преводното нареждане е посочено основание отпуснат заем.
По делото е прието извлечение от банковата сметка
на Д.Ц.Х. в него са отразени постъпления от И.С.В. като на 04.08.2016г. са
постъпили 17 000 лв. с основание връщане на заем. а на 30.08.2016г. са
постъпили 500 лв.
По делото е прието извлечение от банкова сметка ***
И.С.В. на дата 28.12.2017г. в размер на 100 лв.
По делото е приета нотариална покана от
13.12.2017г. с която е направено искане за плащане на сумата от 22 400 с
основание заем от 14.11.2013г. в размер на 39 900 лв.
По делото са приети платежни нареждания приложени
от ответника във връзка с направеното от него възражение за прихващане.
По делото е приета годишна данъчна декларация по
чл. 50 от ЗДДФЛ за лицето И.С.В. за 2013г. В част VIII таблица 3 е
посочено, че лицето има непогасено задължение от 2013г. към Д.Ц.Х. в размер на
39 900 лв.
По делото е приета годишна данъчна декларация по
чл. 50 от ЗДДФЛ за лицето И.С.В. за 2014г. В част IV е посочено, че
лицето има непогасено задължение от 2013г. към Д.Ц.Х. в размер на 39 900
лв.
По делото е приета годишна данъчна декларация по
чл. 50 от ЗДДФЛ за лицето И.С.В. за 2015г. В част IV е посочено, че лицето има непогасено задължение от 2013г. към Д.Ц.Х. в
размер на 39 900 лв.
По делото е приета годишна данъчна декларация по
чл. 50 от ЗДДФЛ за лицето И.С.В. за 2016г. В част IV е посочено, че лицето има непогасено задължение от 2013г. към Д.Ц.Х. в
размер на 22 400 лв.
По делото е приета годишна данъчна декларация по
чл. 50 от ЗДДФЛ за лицето И.С.В. за 2017г. В част IV е посочено, че лицето има непогасено задължение от 2013г. към Д.Ц.Х. в
размер на 22 400 лв.
Ищцата е поискала да ѝ се допусне свидетел
за установяване на обстоятелството, че е предала на ответника сумата от
10 000 лв. в брой.
Разпитаният по делото свидетел К.В.Г.е заявил, че живее в съседство на ищцата и присъствал на предаването на сумата от
10 000 лв. на ответника.
С оглед на така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния
съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото
в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото
решение е валидно и в обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявени искове са правно основание с чл. 240, и
чл. 86 от ЗЗД -за осъждане на ответника да върне на ищцата предоставен му по
договор за заем от 14.11.2013 г. и 16.11.2013г. суми и да й заплати обезщетение
за неизпълнение в размер на законната лихва.
При така предявените искове в тежест на ищеца е
да установи по делото, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за заем за сумата от 39 900 лв., че ответникът е
изпаднал в забава на плащането на сумата от 22 300 лв. С оглед направеното
възражение за погасителна давност ищецът следва да докаже, че същата е
прекъсната.
В тежест на ответника при така депозирания
отговор е да установи по делото, че сумата е предадена на друго основание както
и направеното възражение за прихващане.
По иска по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД:
Заемът за потребление е реален договор. Той се
счита за сключен от момента на постигане на съгласието едната страна да получи
сума срещу задължение да върне на другата и сумата бъде предадена от
заемодателя на заемателя. За да има валидно правоотношение по договор за заем
следва освен да се постигне съгласие между страните за съществените елементи на
договора, то следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора.
Предаването на сумата е елемент от фактическия състав на самата сделка.
Договора за заем се счита за сключен от момента в който заемодателят даде, а
заемополучателя получи сумата/заместимата вещ, а не от момента на постигане на
съгласието. Основанието на което се сключва един договор не може да се
презумира, не се презумира основанието на което е дадена сумата. То подлежи на
доказване от страната, която се позовава на него. Презумпцията е процесуално
средство за разместване на доказателствената тежест, което е приложимо само при
изрична законодателна уредба, каквато при договора за заем отсъства. Не всяко
плащане на суми от един правен субект на друг е с основание договор за заем,
сключен между тях. Предаването на парични суми може да се извършва на различни
основания - с дарствено намерение, в изпълнение на задължение възникнало преди
това правоотношение между страните. С оглед различните хипотези относно факта
на плащането, не може от самия факт на предаването на сумата при липса на други
данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем. Ищецът не е
освободен от задължението да установи източника на задължението независимо от
пасивното поведение на ответника по делото. В тежест на ищеца при условията на
пълно и главно доказване е да установи валидно правоотношение по договор за заем,
тоест че страните са постигнали съгласие ищецът да предостави на ответника
определена сума пари срещу задължение на ответника да я върне, както и че сума
е предадена. (В този смисъл: Решение № 52/22.05.2009 г. по т.д. № 695/2008 г.
на ВКС, І-во Т. О. Решение № 390/20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС,
ІV-то Г. О.; Решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС, ІІІ-то
Г. О.; Решение № 174/23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, ІV-то Г.
О.; Решение № 143/12.04.2011 г. по т.д. № 63482009 г. на ВКС, ІІ-ро Т. О.,
всички те, постановени по реда на чл. 290 от ГПК).
Съдът приема за установено по делото, че на
14.11.2013 г. и 16.11.2013г. страните са сключили валидни договори за заем за
сумата от 29 900лв. и 10 000 лв. Това обстоятелство се установява от
приетите по делото преводно нареждане, извлечение от банковата сметка на ищцата
и данъчните декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ. Договорът за заем е реален договор за който не
се изисква писмена форма от приложените доказателства се установява съгласие на
страните за предоставяне на сумата от 39 900 лв. в заем. Преводното
нареждане удостоверява получаване на сумата от 29 900 лв. от ответника по
договор за заем от 14.11.2013 г. Предаването на сумата от 10 000 лв. се
установява от показанията на свидетеля К.В.Г., който свидетелства, че е видял
предаването на 2 пачки от по 5 000 лв. от ищцата на ответника. Настоящият
състав кредитира показанията на свидетеля като ясни, логични, безпротиворечиви
и кореспондиращи на останалата част от доказателствения материал. Въззивната
инстанция намира, че възражението на ответника по отношение на допускането на
свидетел за неоснователно, доколкото договорът за заем е сключен между роднини
по сватовство от първа степен. Подадените декларации от ответника които
представляват признания на факти и кореспондират с останалите доказателства
удостоверяват получаването на заем в размер на 39 900 лв. На база на тези
доказателства съдът приема, че при условията на пълно и главно доказване
установяват сключването на договорите за заем от 14.11.2013 г. и 16.11.2013г.
Доказани са страните, датата на сключване на договорите, сумата, задължението
за връщане на сумата, поради което и тези и доказателства съдът приема, че по
несъмнен начин установяват по делото, че са сключени договори за заем за сумата
от 29 900лв. и 10 000лв. и И.В. е поел задължение към ищцата Д.Х. да върне
сумите. Това е видно от приетите по делото извлечения от банкови сметки и
подадените данъчни декларации от ответника. По делото не са ангажирани
доказателства от ответника в подкрепа на твърденията му, че между страните че
сумите са предадени с друго основание различно от договора за заем.
По отношение на направеното възражение за
погасителна давност.
Въззивният съд намира, че в настоящия случай
спорен е въпросът до кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за
признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание
чл. 116, б. „а” ЗЗД.
Първоинстанционният съд е приел, че изявление на длъжника,
което не е адресирано към кредитора, а до трето лице в случая до Националната
агенция за приходите, съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б.
„а” ЗЗД, и е счел, че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на
дълга, да бъде адресирано (отправено) до кредитора или негов представител, за
да прекъсне давносттасъгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Същият спорен въпрос е предмет на разглеждане по
образуваното тълкувателно дело № 4/2019 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Въпреки че становището на първоинстанционния съд
по отношение давността е обосновано, мотивирано и намира опора в практиката на
ВКС, то не се споделя от настоящия състав.
Постоянна е практиката на ВКС, която настоящият
въззивен съдебен състав споделя, че признанието на вземане от длъжника
представлява едностранно волеизявление, с което длъжникът заявява, че е
задължен към кредитора или че кредиторът има право на вземане срещу него.
Законът не поставя изискване за писмена форма за действителност на признанието
на вземане, поради което и същото може да бъде установено с допустимите по ГПК
доказателствени средства. Волеизявлението трябва да се отнася до съответното
задължение и да стигне до знанието на кредитора. За да е налице признание,
прекъсващо давността по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, следва то да
бъде адресирано от длъжника към кредитора или негов представител /в този смисъл:
Решение по т.д. № 141/2010 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 65 от 3.06.2011 г. по
т.д. № 600/2010 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 132 от 11.11.2011 г. по т.д. №
648/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение № 98 от 26.07.2013 г. по т.д. № 851/2012
г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 255 от 26.03.2013 г. по т.д. № 145/2012 г.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Счетоводните записвания на размера на
задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието
/дружеството/- длъжник текущо счетоводство, тъй като не са адресирани до
кредитор или негов представител, не съставляват признание за счетоводното
вземане, водещо до прекъсване на погасителната давност /в този смисъл: Решение
№ 100/2011 г. по т.д. № 194/2010 г. на ВКС, ТК; Решение № 98 по т.д. № 851/2012
г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение № 105 от 05.06.2014 г. по т.д. № 1697/2013 г. на
ВКС, ТК, І ТО, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Аналогично и подадените
декларации по чл. 50 от ЗДФЛ не съставляват признание за вземането.
При тези обстоятелства настоящият състав намира,
че давността за вземанията на ищцата е изтекла. Съгласно чл. 114 от ЗЗД давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. ако е уговорено,
че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало. Доколкото по делото не се доказва за вземането
да е уговорен падеж следва да се приеме, че давността е започнала да тече от
възникването му. В случая вземанията са възникнали на 14.11.2013г. и 16.11.2013г.
в случая за вземанията се прилага общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. По
делото не се установява давността да е прекъсвана и същата е изтекла на
16.11.2018г., а исковата молба за вземанията е подадена на 25.09.2019г.
При тези обстоятелства и поради разминаване на
изводите на първоинстанционната и въззивната инстанция първоинстанционното
решение следва да се отмени, а исковете да се отхвърлят.
Предвид отхвърлянето на главните искове следва да
се отхвърлят и обусловените искове по чл. 86 от ЗЗД
По отношение на разноските.
При този изход на производството право на
разноски има ответника. За настоящата инстанция му се следват разноски в размер
на 1199 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, намалено от 1564,66 лв. във
връзка с направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и
522,20лв. държавна такса. Ответникът има право на разноски и пред първа
инстанция които са в размер на 1199лв. разноски за адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал.3 от ГПК настоящото
решение подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Мотивиран от гореизложеното
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20050221/23.02.2021 г. по гр. д. № 54787 по описа за 2019 г.
на Софийски районен съд, 167-ми състав И.С.В., ЕГН **********, с адрес: *** е
осъден да заплати на Д.Ц.Х., ЕГН **********, с адрес: *** на основание на чл.
240 от ЗЗД за сумата от 22 300лв., представляващи главници по договори за заем
от 14.11.2013 г. и 16.11.2013г. и на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от
3 809лв. представляваща обезщетение за забава за периода 19.01.2018 –
25.09.2019г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на Д.Ц.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, предявени срещу И.С.В.,
ЕГН **********, с адрес: *** на
основание на чл. 240 от ЗЗД за сумата от 22 300лв., представляващи главници по
договори за заем от 14.11.2013 г. и 16.11.2013г. и на основание чл. 86 от ЗЗД
сумата от 3 809лв. представляваща обезщетение за забава за периода
19.01.2018 – 25.09.2019г.
ОСЪЖДА Д.Ц.Х., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на И.С.В., ЕГН **********,
с адрес: *** на основание чл. 78, ал.3
от ГПК в размер на 1721,20 лв. разноски във въззивното производство от които
1199лв. разноски за адвокатско възнаграждение и 522,20 лв. държавна такса и
1199лв. разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното
производство.
Решението може да се обжалва пред Върховен
касационен съд при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.