РЕШЕНИЕ
№ 28
гр. Бургас , 09.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на десети ноември, през две хиляди и двадесета година в
следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20202100502274 по описа за 2020 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, кв.Победа, ул.“Ген. Владимир
Вазов“ № 3, подадена чрез ю.к.Десислава Златева, против решение № 1835/29.07.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 7073/2019 г. по описа на РС-Бургас, с което е прието за установено
на основание чл.124, ал.1, вр. чл.439 ГПК, че поради изтекла посителна давност през
периода 11.04.2011 г. – 11.04.2014 г., ищцата Р. В. Г. от гр.Б., ул.“З.“ № *, не дължи на
ответника „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД гр.Бургас следните суми: 719.68 лв. –
главница за предоставени услуги ВиК, обезщетение в размер на законната лихва за
забавеното й плащане, начиная от 08.04.2011 г. до окончателното изплащане, и 125 лв. –
деловодни разноски, съгласно изпълнителен лист от 18.05.2011 г., издаден въз основа на
Заповед за изпълнение № 2018/11.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 2985/2011 г. на БРС, които суми са
били предмет на прекратеното изпълнително дело № 20118020400800/2011 г. на ЧСИ Наско
Георгиев – рег.№ 802 с район на действие БОС. С решението „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД гр.Бургас е осъдено да заплати на Р.В. деловодни разноски от 20.92 лв., а
на основание чл.78, ал.6 ГПК е осъдено да заплати по сметка на БРС държавна такса в
размер на 115 лв.
1
Във въззивната жалба се изразява недоволство от постановеното решение, като
същото се счита за неправилно и незаконосъобразно. Счита се, че съдът неправилно е приел,
че заповедта за изпълнение не била приравнена на съдебно решение и разпоредбата на
чл.117, ал.2 ЗЗД за петгодишната давност не намирала приложение, тъй като заповедното
производство по ГПК било част от изпълнителното производство, а не от исковото такова и
нямало основание заповедта за изпълнение да се приравни на съдебно решение,
предпоставящо прилагането на 5-годишен давностен срок. В тази връзка, въззивникът се
позовава на практика на районни и окръжни съдилища, в която са приети изводи, обратни на
тезата на БРС в обжалваното решение. Отделно от горното се сочи и се моли да бъде взето
предвид от въззивния съд, че ответникът е възразил срещу прилагането на кратката
погасителна давност и по причина, че в петитума на исковата молба липсва уточнение от
какво произтича главницата, липсва конкретизация на произхода й – на правопораждащия
юридически факт, релевантен за преценката за квалифицирането й като /не/периодично
вземане и при такава липса на индивидуализация районният съд не е имал основание да се
произнася по характера на главницата. В тази връзка се счита, че ищцата не е доказала по
несъмнен начин вида на главницата и съдът неправилно е отклонил възражението на
ответника за приложимост на 5-годишния давностен срок, предвид наличието на влязъл в
законна сила съдебен акт – заповед за изпълнение. В заключение, моли въззивния съд да
отмени постановеното от БРС решение и да отхвърли предявения иск. Не се правят нови
доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските в двете съдебни
инстанции – за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата Р. В. Г., подаден
чрез пълномощника адв.Галина Павлова, с който въззивната жалба се оспорва като
неоснователна, за което се излагат подробни съображения, както и подробни доводи за
основателност на исковата претенция. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Не се правят доказателствени искания.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с
правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският
окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Р. В. Г. против
„Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, гр.Бургас, за признаване за установено, че ищцата не
дължи на ответното дружество сумата от 719.68 лв. – главница за предоставени услуги ВиК,
обезщетение в размер на законната лихва за забавеното й плащане, начиная от 08.04.2011 г.
до окончателното изплащане, и 125 лв. – деловодни разноски, за които суми е издаден
изпълнителен лист от 18.05.2011 г. въз основа на Заповед за изпълнение № 2018/11.04.2011
г. по ч.гр.д.№ 2985/2011 г. на БРС и е било образувано изпълнително дело №
2
20118020400800/2011 г. на ЧСИ Наско Георгиев – рег.№ 802 с район на действие БОС,
поради погасяване на вземанията по давност.
Изложени са твърдения, че изпълнителното дело № 800/2011 г. по описа на ЧСИ
Георгиев е било образувано по молба на ответното дружество на 03.09.2011 г., като
предприетите по него изпълнителни действия не са били реално извършени, а първото
реално действие е било на 22.07.2016 г., когато ищцата е извършила плащания, но след като
всички вземания са били вече погасени по давност. В тази връзка се твърди, че
изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона на 03.09.2013 г. на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, като извършените след това изпълнителни действия са без
правно значение и същевременно е изтекъл и период от три години, през който вземанията
са погасени по давност като периодични плащания на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД и липсват
действия годни да прекъснат погасителната давност, поради което сумите по изпълнителния
лист са недължими. Правният интерес от предявяване на иска е обоснован с
обстоятелството, че независимо от прекратяването по право на изпълнителното дело,
ищецът може да образува ново принудително изпълнение въз основа на издадения му
изпълнителен лист. В съдебното заседание пред районния съд ищцата е уточнила, че се
позовава на кратката тригодишна давност за погасяване на вземанията, изтекла през периода
11.04.2011 г. – 11.04.2013 г., тъй като вземанията по фактурите за ВиК-услуги са
периодични.
В депозирания писмен отговор ответникът е оспорил допустимостта на исковата
претенция, поради факта на прекратяване на изпълнителното дело. По същество
предявеният иск е оспорен като неоснователен. Оспорени са твърденията в исковата молба
за погасяване на вземанията, като се твърди, че погасителният давностен срок за
процесните вземания не е изтекъл, тъй като ищцата е извършила доброволни плащания през
2016 г., а и в хода на образуваното изпълнителното дело са извършени изпълнителни
действия, водещи до прекъсване на давността, за което са изложени съображения.
Страните са ангажирали по делото писмени доказателства.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че ответникът не е
доказал липсата на предпоставки за изтичане на твърдяната от ищцата 3-годишна
погасителна давност. Прието е, че в случая приложение намира кратката 3-годишна давност
– чл.111, б.“в“ ЗЗД, тъй като вземането е за периодични задължения, за предоставени услуги
ВиК, а ответникът не е доказал, че през периода на висящност на изпълнителното дело са
предприети изпълнителни действия, които изключват изтичането на погасителната давност
за паричните притезания на взискателя, като от представените доказателства не може да се
установи извършването на такива действия. При позоваване на т.10 и т.14 от ТР № 2/2013 г.
на ВКС, ОСГТК, съдът е приел, че подаденото от ответника заявление по чл.410 ГПК не е
прекъснало 3-годишната давност, нито е обосновало приложимост на 5-годишна давност по
чл.117 ЗЗД, тъй като не е било образувано исково производство по чл.415 и чл.422 ГПК,
като образуването на изпълнителното дело въз основа на издадения изпълнителен лист също
3
не е прекъснало давността и няма доказателства през процесния 3-годишен период да са
предприети изпълнителни действия в рамките на определен изпълнителен способ, които са
годни да прекъснат давността – чл.116, б.“в“ ЗЗД. В тази връзка е преценено, че действието
по изпращане на запорно съобщение до „Прокредит Банк“ АД е предприето през м.ноември
2011 г., но няма данни дали запорът е наложен, а извършените от ищцата плащания през
2016 г. не могат да се приемат като изявление за безусловно признание на вземанията по
основание и размер, а и те са извършени след изтичане на погасителната давност през 2014
г. По тези мотиви, БРС е приел, че вземането за главницата е погасено по давност, като на
основание чл.119 ЗЗД са погасени и акцесорните вземания, поради което е уважил
отрицателния установителен иск.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка, Бургаският
окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт.
Относно допустимостта на предявения иск по чл.124, ал.1, вр. чл.439 ГПК
въззивният съд намира, че макар и в хода на делото образуваното изпълнително
производство да е прекратено, издаденият и действащ в полза на „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД, гр.Бургас изпълнителен лист против Р. В. Г. обосновава правния й
интерес от предявяването на отрицателния установителен иск, с който цели да установи със
сила на пресъдено нещо, че вземането на ответника, за което е издаден изпълнителен лист
от 18.05.2011 г. по ч.гр.д.№ 2985/2011 г. по описа на БРС, не съществува и не подлежи на
принудително изпълнение като погасено по давност.
След самостоятелна преценка на доказателствата по делото и като съобрази
приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за основателна, а
постановеното от БРС решение за неправилно, поради което следва да бъде отменено.
В случая, между страните не се спори, че в полза на „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД-Бургас е издаден изпълнителен лист от 18.05.2011 г. на основание влязла
в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 2018/11.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 2985/2011 г.
по описа на БРС срещу Р. В. Г., за заплащане на сумата от 719.68 лв. – главница, законна
лихва върху главницата от 08.04.2011 г. до окончателното плащане и сумата от 125 лв. –
разноски по делото. Не се спори, че посочената заповед за изпълнение е влязла в сила,
предвид неподаването против нея на писмено възражение от ищцата в срока по чл.414 ГПК.
Безспорно е също, че по молба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД Бургас от
03.09.2011 г. е образувано изпълнително дело № 20118020400800 по описа на ЧСИ Наско
Георгиев с рег.№ 802 и район на действие БОС срещу ищцата Р.Г., за принудително
събиране на вземанията по изпълнителния лист.
От доказателствата по делото се установява, че на 28.10.2011 г. ЧСИ Георгиев е
4
наложил запор върху вземанията на длъжницата за трудово възнаграждение от „Бургас
Прес“ ООД – работодател на Г.. С Уведомително писмо от 10.11.2011 г. управителят на
дружеството-работодател е уведомил ЧСИ, че към същата дата в „Бургас Прес“ ООД няма
служителка Р. В. Г., работеща по трудов договор. На 28.10.2011 е наложен от ЧСИ и запор
на сметки на длъжницата в „Прокредит банк (България)“ АД, като на 04.11.2011 г. е върнат
отговор, че лицето не е клиент на банката.
На 22.10.2014 г. ЧСИ е наложил запор на пенсията на ищцита в НОИ, но с писмо
изх.№ 94Р-3130-1/29.10.2014 г. ТП на НОИ Бургас е уведомило ЧСИ Георгиев, че
получаваната от длъжницата пенсия е в размер на 208.66 лв., поради което запорът не може
да бъде наложен, тъй като пенсията е под минималната работна заплата за страната, която
към 01.01.2014 г. е 340 лв. На 17.02.2016 г. ЧСИ е насрочил опис на имущество на
длъжницата на 13.04.2016 г., за което Г. е уведомена с Призовка за принудително
изпълнение изх.№ 6250/17.02.2016 г., връчена й на 22.02.2016 г.
На 22.07.2016 г. и на 07.09.2016 г. ищцата е извършила плащания по
изпълнителното дело, като е внесла съответно от 15.60 лв. и 8.50 лв. по специалната сметка
на ЧСИ, за удовлетворяване вземанията на взискателя „ВиК“ ЕАД. Доброволното плащане
не се оспорва от ищцата, а се признава от същата в исковата молба и от представените от
нея писмени доказателства за плащането, като се установява и от представената от
ответника счетоводна справка.
На 08.09.2017 г. ЧСИ Георгиев е изпратил запорни съобщения на „ОББ“ АД,
„Юробанк България“ АД и „Първа инвестиционна банка“ АД.
С решение № ІV-804/27.09.2019 г. по гр.д.№ 1438/2019 г. по описа на БОС, съдът е
отменил по жалба на Р. В. Г. издаденото от ЧСИ Георгиев Постановление за отказ да се
прекрати изпълнително дело № 800/2011 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Видно от
мотивите на решението, съдът е приел, че след налагането на запор на сметки в „Прокредит
банк (България) през 2011 г. до следващото предприето изпълнително действие – налагане
на запор на пенсията на длъжницата в НОИ на 22.10.2014 г. са изтекли повече от 2 години,
без по изпълнителното дело да е имало искане от взискателя за извършване на изпълнителни
действия или такива да са били извършени по инициатива на ЧСИ, поради което
изпълнителното производство се е прекратило на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК по силата
на закона. От мотивите на решението е видно също така, че на 11.04.2016 г. ищцата е
заявила писмено пред съдебния изпълнител, че желае да внася доброволно всеки месец по
50 лв., които да се разпределят по три изпълнителни дела, образувани при ЧСИ Н.Георгиев
(включително и настоящото изп.дело № 800/2011 г.), по които тя е длъжник, като
впоследствие е внесла доброволно суми по сметката на ЧСИ.
С постановление за прекратяване от 01.10.2019 г. на ЧСИ Наско Георгиев е
прекратено изпълнително дело № 20118020400800, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
5
Спорният между страните въпрос е относно приложимия давностен срок,
тригодишен или петгодишен, за погасяване на вземанията на ответника срещу ищцата,
обективирани в изпълнителния лист, по който е образувано изпълнително дело №
20118020400800 по описа на ЧСИ Н.Георгиев, прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8
ГПК, поради настъпила перемпция.
Настоящата инстанция не споделя изводите на БРС, че процесните вземания са се
погасили, поради изтичане на 3-годишен давностен срок. Погасителната давност определя
срока, в който правният субект може да търси принудително изпълнение на своето право. В
конкретния случай, макар и процесните вземания да са с характер на периодични
задължения, погасителната давност за тях е петгодишна на основание чл.117, ал.2 ЗЗД,
считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№ 2985/2011 г. по описа на
БРС. Нормата на чл.117, ал.2 ГПК постановява, че давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Съгласно чл.416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, какъвто е настоящият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Макар
да липсва изрична законова разпоредба, указваща, че съществуването на вземането в този
случай се счита установено със сила на пресъдено нещо, този извод се налага от
систематичното и логическо тълкуване на правните норми в цялост, а не изолирано. Следва
да се съобрази обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения
преклузивен срок в чл.414 ГПК, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до
СПН. След влизането в сила на заповедта за изпълнение, иск за оспорването на вземането на
основания факти, настъпили до изтичане на срока за подаване на възражение, може да бъде
предявен само при наличие на предпоставки по чл.424 ГПК, като законодателят е предвидил
и възможност за предявяване на иск за оспорване на вземането по чл.439 ГПК, основан само
на факти, настъпили след изтичане на срока за подаване на възражение. В този смисъл,
следва да се приеме, че влязлата в сила заповед за изпълнение има установително и
преклудиращо действие, като установява с обвързваща страните сила, че вземането
съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение (в т.см. –
Определение № 214/15.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 1528/2018 г. на ВКС, IV г.о.). Затова,
длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън
случаите на чл.424 ГПК и чл.439 ГПК, същите са преклудирани и с изтичане срока за
възражения по чл.414 ГПК се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за
съществуване на вземането – арг. и от чл.371 ГПК. В тази връзка, въззивният съд намира за
неправилен извода на БРС, че тъй като не е било образувано исково производство по чл.415
и чл.422 ГПК, приложение намирала кратката 3-годишна давност. Тук следва да се има
предвид, че заповедното производство по ч.гр.д.№ 2985/2011 г. не е могло да се
трансформира в исково, поради бездействието на ищцата-длъжник и неподаването от нея на
възражение в срока по чл.414 ГПК, като по този начин заявителят е бил лишен от
възможността да се ползва от привилегиите на съдебното решение. Както бе посочено по-
горе, обаче, в тези случаи, ефектът на влязлата в сила заповед за изпълнение също се
изразява в приравняването по правен ефект на съдебното решение, като освен изпълнителна
6
сила, заповедта обвързва страните относно съществуването на вземането, като има
установително и преклудиращо действие.
Предвид изложеното, настоящата инстанция приема, че при наличието на влязла в
сила заповед за изпълнение, приложение в случая намира разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД и
срокът на новата погасителна давност е всякога пет години, като приетия в обратния смисъл
извод от БРС е неправилен.
Въззивният съд не споделя и извода на първата инстанция за погасяване на
процесното вземане и за липсата на извършени действия , които прекъсват теченето на
давностния срок. Съгласно разпоредбата на чл.116, б.“в“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемане на действия по принудително изпълнение. Според ППВС № 3/1980 г.,
образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае
изпълнителния процес погасителната давност не тече. С приемането обаче на ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в т.10 е прието противоположно
тълкуване, а именно, че в изпълнителното производство давността тече и тя се прекъсва с
всяко действие по принудителното изпълнение, като ППВС № 3/1980 г. е обявено за
изгубило сила.
В Закона не е предвиден моментът, от който започват да действат тълкувателните
актове или откога отпада действието им. Разрешение на този въпрос е дадено с Решение №
170/17.09.2018 г. по гр.д.№ 2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о., ГК, Решение № 51/ 21.02.2019 г. по
гр.д.№ 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о., ГК и Решение № 252/17.02.2020 г. по гр.д.№ 1609/2019
г. на ВКС, ІІІ г.о., ГК, които се споделят от настоящия съдебен състав. В същите е прието, че
когато се касае за първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР, те имат обратно действие
и даденото от тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като
се счита, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е посочено в
тълкувателните актове. Когато обаче е постановен нов тълкувателен акт, с който се изоставя
предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване, това
последващо тълкувателно решение няма подобно на първоначалното обратно действие, а се
прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред, като от този
момент престава да се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила.
В тези случаи, ако преди постановяването на новото ТР са се осъществили факти, които са
от значение за спорното между страните правоотношение и са породили правните си
последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им
тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В противен случай, би се
придало обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо (чл.14 ЗНА) и
противоречащо на чл.6 КЗПЧОС. Поради това, с цитираните решения на касационната
инстанция е прието, че извършената с т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на
ВКС, ОСГТК отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването
на тълкувателното решение, като даденото с последното разрешение се прилага от тази дата
и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и
7
към онези, които са приключили преди това. За заварените като висящи от ТР №
2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо
осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери приложие задължителното
тълкуване по ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното
производство – от датата на образуването му, до датата на приемане на последващия
тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността
при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла.
В Решение № 252/17.02.2020 г. по гр.д.№ 1609/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., ГК е прието
също така, че ако е налице осъществен състав за прекратяване на изпълнителното
производство по чл.433, ал.1, т.8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г.,
приложение намира ППВС № 3/1980 г. и новата погасителна давност за вземането по чл.117,
ал.1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на релевантния двугодишен срок, през който
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия. А ако този състав е
осъществен след приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, новата погасителна
давност за вземането в тези случаи започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие.
В случая, изпълнително дело № 20118020400800 по описа на ЧСИ Н.Георгиев е
образувано на 03.09.2011 г., при действието на ППВС № 3/1980 г., поради което приложение
следва да намери даденото с него тълкуването на чл.116, б.“в“ ЗЗД. Предвид това, съдът
приема, че 5-годишната погасителна давност за процесното вземане, признато с влязлата в
сила заповед за изпълнение, е била прекъсната с образуване на изпълнителното дело през
2011 г. и е спряла да тече, докато същото е било висящо, т.е. до прекратяването му по силата
на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. В тази връзка, от данните по делото е видно, че
последното предприето изпълнително действие, релевантно за перемпцията, е било
извършено на 28.10.2011 г. – налагане на запор върху вземания от „Бургас Прес“ ООД и от
„Прокредит банк (България) АД. В двугодишен срок от тази дата не са били предприемани
изпълнителни действия по искане на взискателя или от ЧСИ по възлагане, поради което
изпълнителното дело се е прекратило по силата на закона на 28.10.2013 г., независимо дали
съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, тъй като то има само
декларативно, но не конститутивно действие.
С оглед цитираната по-горе съдебна практика на ВКС и предвид обстоятелството,
че фактическият състав на чл.433, ал.1, т.8 ГПК се е осъществил преди приемането на ТР №
2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд намира, че новата 5-годишна погасителна
давност за процесното вземане е започнала да тече от 28.10.2013 г., когато е изтекъл
двугодишния срок за настъпване на перемпцията. Извършените след прекратяване на
изпълнителното производство действия от ЧСИ са без правно значение и не водят до
прекъсване на давността, както правилно е приел и районния съд. Настоящата инстанция
намира, обаче, че новият 5-годишен давностен срок е бил прекъснат на основание чл.116,
б.“а“ ЗЗД с извършените от ищцата частични плащания по изпълнителното дело по
8
специалната сметка на ЧСИ Н.Георгиев. По смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД, за да е налице
признание, прекъсващо давностния срок, е необходимо това признание да касае
съществуването на дълга, да е адресирано до кредитора или негов представител и да е
направено в рамките на давностния срок. Признанието може да бъде направено и чрез
конклудентни действия, стига тези действия по несъмнен начин да манифестират волята на
длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В случая, от
приложеното съдебно решение по гр.д.№ 1438/2019 г. по описа на БОС става ясно, че на
11.04.2016 г. ищцата е заявила писмено пред съдебния изпълнител, че желае да внася
доброволно всеки месец по 50 лв., които да се разпределят по три изпълнителни дела при
ЧСИ Н.Георгиев (включително и настоящото изп.д.№ 800/2011 г.), по които тя е длъжник.
Това обстоятелство не се оспорва от ищцата, същата изрично е заявила в исковата молба, че
е направила доброволни плащания по изпълнителното дело през 2016 г., за което е
представила доказателства за заплатени по сметката на ЧСИ суми на 22.07.2016 г. – 15.60
лв. и на 07.09.2016 г. – 8.50 лв., като доказателства в този смисъл са представени и от
ответното дружество. Предвид това, съдът намира, че с изричното писмено изявление на
длъжника до ЧСИ и направените частични плащания в рамките на давностния срок, ищцата
по несъмнен начин е потвърдила съществуването на дълга си към „ВиК“ ЕАД. Ето защо,
съдът приема, че тези частични плащания представляват признание за целия дълг към
ответника, с което давността е прекъсната на основание чл.116, б.“а“ ЗЗД на 22.07.2016 г. и
на 07.09.2016 г., от който момент е започнала да тече нова 5-годишна давност (чл.117, ал.1,
вр. ал.2 ЗЗД). До подаването на настоящата искова молба – 21.08.2019 г. необходимият
петгодишен давностен срок не е изтекъл, поради което вземането по изпълнителния лист не
е погасено по давност. Това обосновава извод за неоснователност на предявения
отрицателен установителен иск по чл.124, вр. чл.439 ГПК, поради което същият следва да
бъде отхвърлен.
Поради несъвпадане изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд,
обжалваното решение следва да бъде отмемено като неправилно, като вместо него следва да
се постанови отхвърляне на исковата претенция.
Предвид изхода на делото и направеното от въззивника искане по чл.78 ГПК, съдът
намира, че въззиваемата Г. следва да заплати на дружеството направените разноски пред
двете съдебни инстанции в размер на 250 лв. (50 лв. платена държавна такса за обжалването
и 200 лв. юрисконсултско възнаграждение за първата и втората инстанция, определено
съгласно чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП и чл.25, ал.1 НЗПП).
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 1835/29.07.2020 г, постановено по гр.д.№ 7037/2019
г. по описа на Районен съд – Бургас, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
9
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. В. Г. от гр.Б., ул.“З.“ № *, ЕГН **********, против
„Водоснабдяване и канализация“ ЕАД гр.Бургас, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Бургас, кв.“Победа“, ул.“Ген. Владимир Вазов“ № 3, представлявано от Ганчо
Тенев, отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1, вр. чл.439 ГПК, за
приемане за установено, че поради изтекла посителна давност, ищцата не дължи на
ответното дружество следните суми: 719.68 лв. – главница за предоставени услуги ВиК,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.04.2011 г. до окончателното
изплащане, и 125 лв. – деловодни разноски, за които вземания е издаден изпълнителен лист
от 18.05.2011 г. въз основа на Заповед за изпълнение № 2018/11.04.2011 г. по ч.гр.д.№
2985/2011 г. по описа на БРС, които суми са били предмет на прекратеното изпълнително
дело № 20118020400800 на ЧСИ Наско Георгиев – рег.№ 802 с район на действие БОС.
ОСЪЖДА Р. В. Г., ЕГН ********** на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК да заплати
на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД гр.Бургас, ЕИК *********, сумата от 250 лв.
(двеста и петдесет лева) за направените разноски в двете съдебни инстанции.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл.280, ал.3, т.1 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10