Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 23. 03. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Евдокия-Мария Панайотова, като разгледа докладваното от
младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 9932
по описа на Софийския градски съд за 2019
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от Р.П.В., адрес ***, ж. к. „*********(въззивник)
срещу решение № 73291, постановено на 25. 03. 2017 г. от Софийския районен съд,
59-и състав, по гр. д. № 26519 по описа на Софийския районен съд за 2016 г.
(обжалвано решение). С обжалваното решение районният съд изцяло е отхвърлил общо
четири кумулативно съединени иска с правни основания по чл. 128, т. 2, чл. 215,
чл. 224, ал. 1 и чл. 220, ал. 1 КТ. Всички предявени искове са с цена под
5 000 лева. Първите три са били отхвърлени като погасени чрез плащане в
хода на процеса, а последният е бил отхвърлен като неоснователен.
С въззивната
жалба първоинстанционното решение се обжалва в частта, в която искът с правно основание по чл. 220, ал. 1 КТ е
бил отхвърлен. Въззивникът твърди, че с трудовия договор е уговорен едномесечен
срок на предизвестието и за двете страни. Иска от въззивния съд да разтълкува
действителната обща воля на страните и да прецени дали трудовият договор е
срочен или със срок за изпитване. Иска от съда да отсъди да му бъде изплатено
полагащото му се обезщетение и да уважи искането му, предявено в съдебно
заседание.
В срока по чл.
263, ал. 1 е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника пред първата
инстанция „Б.Т.8“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление ***
(въззиваемо дружество), чрез процесуалния представител адвокат И.С.. Намира
въззивната жалба за допустима, но неоснователна. Твърди, че трудовият договор е
бил със срок за изпитване в полза на работодателя и е бил прекратен без
предизвестие въз основа на чл. 71, ал. 1 от КТ. Поддържа, че въззивникът не е
оспорил прекратяването на трудовия договор по чл. 344, ал. 1 от КТ. Заявява, че
разпоредбата на чл. 220, ал. 1 от КТ е неприложима. Твърди, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно. Иска от въззивния съд да не възприеме
правните доводи и изводи във въззивната жалба и да остави в сила
първоинстанционното решение в атакуваната част.
След като разгледа твърденията на страните и като съобрази
събраните по делото доказателства, съдът направи следните правни и фактически
изводи.
Въззивната
жалба е процесуално допустима: изхожда от заинтересована страна, подадена е в
законоустановения срок, спорът е трудов и въззивникът е освободен от
задължението за внасяне на държавна такса (чл. 359 КТ).
При служебна
проверка въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Относно правилността му приема следното.
Въззивникът и
ищец претендира вземанията си във връзка с твърдяно трудово правоотношение,
което въззиваемото дружество и ответник е прекратило.
Поради липсата
на спор между страните, а и въз основа на представените по делото трудов
договор се установява, че въззивникът (ищецът) е бил работник при въззиваемото
дружество (ответника) през периода 21. 04. 2016 г. – 29. 04. 2016 г. с длъжност
„шофьор на тежкотоварен самосвал – 12 и повече тона“. Страните не оспорват извода на
районния съд за сключването на съответния трудов договор (л. 18 от делото на
районния съд). Като безспорно между страните е установено също така, че
въззиваемото дружество (ответника) е прекратило трудовия договор едностранно и
без предизвестие. Страните спорят относно съдържанието на трудовото
правоотношение: дали сключеният трудов договор е срочен или е със срок за
изпитване; съответно дали при едностранно прекратяване на трудовия договор без
предизвестие въззиваемото дружество (ответникът) дължи на въззивника (ищеца)
обезщетение за неспазения срок на предизвестието.
Въззивният съд
намира, че съгласно текста на договора, той е сключен за определен срок – 21.
10. 2016 г. включително. Посочено е, че срокът на предизвестието при
прекратяване на трудовия договор е едномесечен и е еднакъв и за двете
страни. И в двата договора е уговорен
шестмесечен срок за изпитване в полза на въззиваемото дружество (ответника).
Според
правната теория тълкуването в правото се налага когато е налице неяснота, която
може да приеме формата на двусмислие (Р.Т., „Теория на тълкуването“). В дадения
случай въззивникът (ищецът) твърди подобно двусмислие във връзка с
обстоятелството дали трудовият договор е срочен или е със срок за изпитване.
Правилно той се позовава на чл. 20 ЗЗД, съгласно чието изр. първо при
тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на
страните. В разглеждания случай обаче въззивният съд намира, че предполагаемото
двусмислие може да бъде преодоляно чрез прилагането на изр. второ от същия
текст, според което отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с
други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор.
Уговорката за
срочност на трудовия договор не изключва възможността на страните да уговорят и
срок за изпитване. Двата срока имат самостоятелни функции. Срокът на самия
трудов договор ограничава предварително действието му във времето независимо от
годността на работника или служителя. Срокът за изпитване, от друга страна,
цели да създаде възможност за проверяването на годността на работника или
служителя. Следователно възможно е трудовият договор да е срочен и същевременно
да е уговорен срок за изпитване (решение № 10 от 25.02.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 1476/2009 г., IV г. о., ГК). В разглеждания случай между страните е бил
сключен срочен трудов договор в съчетание с уговорка за срок за изпитване.
Предизвиканото объркване и смесване на двата принципно различни срока се дължи
на обстоятелството, че краят на срока за изпитване съвпада с края на срока на
трудовия договор – 22. 10. 2016 г. Подобен подход в договарянето не обезсмисля
уговорката за изпитване дотолкова, доколкото е възможно срочният трудов договор
да бъде превърнат в договор за неопределено време (чл. 69 КТ).
Въззивният съд
споделя извода на първата инстанция, че е налице самостоятелен срок за
изпитване, уговорен в полза на въззиваемото дружество (ответника). Следователно
въззиваемото дружество (ответникът) е имало правото да прекрати трудовия
договор едностранно и без предизвестие до 22. 10. 2016 г. въз основа на чл. 71,
ал. 1 КТ. Между страните е установено като безспорно, а и те не са оспорили
съответния извод на районния съд, че въззиваемото дружество (ответникът) е
прекратил трудовия договор едностранно без предизвестие на 29. 04. 2016 г. При
това положение обезщетение за неспазване на срока на предизвестието не се
дължи.
По изложените
съображения въззивният съд приема първоинстанционното решение за правилно. То
трябва да бъде потвърдено в обжалваната част. Предвид цената на исковете
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване въз основа на чл. 280,
ал. 3, т. 3 ГПК.
Разноски. Въззивният съд не следва да присъжда разноски
предвид липсата на съответни претенции.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
73291, постановено на 25. 03. 2017 г. от Софийския районен съд, 59-и състав, по
гр. д. № 26519 по описа на Софийския районен съд за 2016 г. в частта, в която
предявеният от Р.П.В. с ЕГН **********, адрес ***, ж. к. „************, против „Б.Т.8“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление ***, представлявано от Б.Т.А.–
управител, иск по чл. 220, ал. 1 от Кодекса на труда за заплащане на
обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 490 лева и 78 стотинки е
отхвърлен като неоснователен.
Решението не
подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1. 2.