Р Е Ш Е Н И Е
№ 123
гр.Кюстендил,10.02.2020 год.
В И М Е Т О НА
Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, гражданска колегия, в открито съдебно заседание на двадесет и
девети януари две хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АНДРЕЙ РАДЕВ
при участието на съдебният секретар ЯНКА АНГЕЛОВА,като разгледа докладваното от съдия
РАДЕВ гр.д.№
701/2019 год., за да се
произнесе, взе в предвид следното:
„АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ „ЕАД,със седалище и адрес на управление
на дейността-гр. София, бул.
"Д-р Петър Дертлиев " №25,офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, съдебен адрес:***,чрез
юрисконсулт Ирена Станчева Станчева,е предявило против Н.Я.М.,ЕГН ********** ***,
иск да бъде установено по отношение на ответника,че същият му дължи сумите,за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 1954/2018 год. КРС,
както следва: 18464.82 /осемнадесет хиляди четиристотин шестдесет и четири лева
и четиредесет и две стотинки/неизплатена главница от неплатени месечни
погасителни вноски с падежни дати от 14.12.2017 год. до 14.07.2024 год.,по
отношение на които договорът на осн.чл.16,ал.2 ,б.а от от ОУ към Договор за потребителски кредит №
1517360,одобрен на 01.07.2014 год. и подписан на 07.07.2014 год., е обявена
предсрочна изискуемост ,считано от дата 19.05.2017 год., сумата от
2 531.58 /две хиляди петстотин и тридесет и един лева и петдесет и осем
стотинки/,лихва за забава,дължима за периода от 14.12.2017 год. до 01.10.2018
год.,ведно със законна лихва за забава,считано от 01.10.2018 год. до
окончателното погасяване на дълга, а при условията на евентуалност ако съдът не
уважи горните искове да постанови решение, с което да осъди ответникът да му
плати горните суми и на посочените основания.
В срока по чл.131 ГПК особеният представител на ответникът
изразява становище за неоснователност на исковата претенция.
КРС,след като обсъди при усл.на чл.235,ал.2 и 3 ГПК
събраните по делото доказателства,приема за установено следното:
Видно от представената страница 1 от договор за
потребителски паричен кредит № 1517360/07.07.2014 год./л.6/е,че като страни по
такъв са посочени „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД и ответникът.Не се
представят като доказателства по делото останалите страници от
договора,включително такива съдържащи подписите на страните.Приети са като
доказателство по делото ОУ /л.7-8/ за предоставяване на потребителски паричен
кредит и/или допълнителен паричен кредит от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“
АД,съдържащи номерация „2/4“ и „3/4“ и съгласие за директен дебит от
разплащателна сметка.Видно от декларация за приемане на застраховането и общите
условия по програми „Кредитна протекция плюс“ или „66 плюс“,е че ответникът е
приел при настъпването на определени събития да бъде застрахован по програма
„Кредитна протекция плюс“,като застрахователно обезщетение да се изплати на
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД при настъпването на застрахователно събитие.Заверено
копие от сертификат за застраховка „Кредитна протекция Плюс“ с №
1517360/07.07.2014 год./л.12/ установява,че застрахователите „Кардиф
животозастраховане,клон България“и „Кардиф Общо застраховане,клон
България“,срещу заплащане на застрахователна премия се съгласяват да
застраховат ответникът по ОУ на застраховка „Кредитна протекция Плюс“.Няма
доказателства да е бил сключван договор за застраховане между ответникът и
посочените застрахователи.Няма доказателства „Уникредит Кънсюмър Файненсинг „АД
да е заплащало на посочените застрахователи застрахователна премия по сключен
между ответникът и последните застрахоателен договор.С договор за продажба и
прехвърляне на вземания /л.13/ „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД се задължило да прехвърля на ищцовото ТД чрез отделни договори за цесия свои
просрочени и изискуеми вземания,произхождащи от договори за потребителски и
стокови кредити сключени с физически лица,които не се погасяват редовно.Видно
от индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /л.26-30/от
19.05.2017 год. и приложение № 1 към същият /л.31-33/е,че „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД е прехвърлило на ищеца свое вземане против
ответникът за сумата от 22 577.77,включваща главница от 20652.14,а
остатъка лихва,като прехвърлянето е потвърдено от приобретателят,видно от
потвърждение/л.34/,който бил упълномощен /л.35/ да извърши уведомление по
смисъла на чл.99,ал.3 ЗЗД до длъжниците му.Ищцовото ТД изготвило писмо изх.№
УПЦ-П-УКФ/1517360,съгласно което ответникът бил уведомен за размерът на
задълженията му към 31.05.2017 год. ,за сторената цесия с покана да изпълни
доброволно и предупреждението,че при неизпълнение ще се предприемат допустимите
от закона действия,което би го обременило допълнително със задължения,както и
уведомяване,че поради просрочие всички вземания по договора са изискуеми изцяло и в пълен размер.Писмото
било изпратено за получаване по пощата,като видно от известието за доставяне
/л.39/ било получено на 02.06.2017 год. от лице с имена Цветанка
Манасиева,посочено като член на домакинството.Съгласно удостоверление №
11-03-33/14.01.2020 год./л.121/,изд.от Община Кюстендил,ищецът няма съпруга,
или близки роднини с имена ЦВЕТАНКА МАНАСИЕВА.Ищецът депозирал пред КРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение за сумите
и основанията,идентични с тези в настоящото производство,като по образуванато
ч.гр.д.№ 1954/2018 год.КРС /приложено в цялост към настоящото/заявлението било
уважено с издаването на заповед за изпълнение на парично задължение № 1000/02.10.2018
год.Исковете в процеса се предявяват при
усл.на чл.415,ал.1,т.2 ГПК.Вещото лице М.В. в Експертно заключение вх.№
28848/30.01.2020 год./л.100-110/заключава относно дължимост на суми от
ответникът.
Горната фактическа обстановка се установява и доказва от
посочените доказателства.
Съобразявайки горното съдът счита,че исковете са допустими,
а по същество неоснователни, поради което ще се отхвърлят.Мотивите са следните:
По делото бе
установено,че преди предявяване на исковете ищецът е депозирал заявление по
реда на чл.410 ГПК за суми и иснования,идентични с тези от настоящото,което е
било уважено и исковете се предявяват при усл.на чл.415,ал.1,т.2 ГПК,поради
което са допустими.
Практически по делото
исковата претенция се основава на две облигационни отношения,едното по договор
за потребителски кредит,сключен между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“
АД като кредитор и ответникът като
длъжник, а второто –цесионно, по силата на сключен между кредитора като цедент
и ищцовото ТД като цесионер ,договор за прехвърляне на вземания от 19.05.2017
год.,поради което на доказване подлежат и двете.
Съдът счита,че не се представиха доказателства установяващи
възникването на валидно облигационно правоотношение между „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ АД и ответникът по сключен
между тях договор за потребителски паричен кредит.По делото се представи като
доказателство единствено титулна част на договор за потребителски кредит,но не
и частта,удостоверяваща с полагане на подписи от страните по него сключването му,
доколкото форма за сключването на същият е безспорно писмената по смисъла на
чл.10,ал.1 от Закон за потребителския кредит.Действително като доказателство
ищецът сочи такъв договор,но се представя само титулната му част и между
съдържанието на същата и последващите писмени доказателства,на които има номера
от 2 до 4 няма логическа връзка и последователност.Представените като страници
2/4 и 3/4 от такъв договор практически представляват съдържанието на ОУ /
съдържат изрично такова наименование,имат последователна номерация на
разпоредбите от 1 до 19,липсва логическа връзка между тях и титулната страница
и със стр.4/4/,по отношение на които пък няма доказателство,че са били
действащи към датата на сключване на договора, дори и да бе представена
страницата с подписите на представляващият кредиторът и на длъжникът.Страницата
с номерация 4/4 представлява декларация от длъжникът,че приема застраховане и в
същата има подпис и на представител на дружеството кредитор, но в качеството му
на кредитен посредник,а не на страна по договор за потребителски
кредит.Изложенотото за липсата на валидно сключен договор за потребителски
кредит е достатъчно за отхвърляне на исковата претенция,но въпреки това съдът
отбелязва и следното.
Дори и да се приеме,че описаните по-горе 4 страници
представляват съдържанието на договор за потребителски кредит,същият попада в приложното поле на чл.7,ал.3 ГПК.
В съображение 31 от
преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити е посочено, че изискването цялата
необходима на потребителя информация да бъде представена в договора ясно и
кратко е поставено с цел на потребителя да бъде дадена възможност да познава
своите права и задължения. Изискването за разбираемост има съдържателна и
формална страна. От една страна клаузите на договора трябва да бъдат
формулирани по начин, който е достъпен за средния потребител, а от друга те
следва да бъдат напечатани на шрифт, който позволява лесното им прочитане и
който не е твърде дребен, за да се избегне опасността той да бъде пренебрегнат
от страна на потребителя.Това изискване е
намерило място в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Тази разпоредба поставя допълнителни условия към формата на
договора за потребителски кредит като освен да е в писмена форма, изисква и
всички негови елементи да са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12. Неспазването на това изискване е санкционирано от
законодателя с недействителност (нищожност) на договора за кредит – чл. 22 от ЗПК.
След изследване на вида на шрифта и размерът му
в приложените към исковата молба 4
страници на твърдян,че съществува Договор за потребителски кредит,както
и на погасителният план към същият, съдът установи, че размерът е по-малък от
12,т.е договорът е нищожен,при което длъжникът би следвало да върне само
чистата стойност на кредита.
Процесният договор би попаднал в приложното поле на Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, в сила от 12.05.2010 г. Същевременно, към него е приложима и общата
императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13, т. 12 от ДР
на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от
ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори. В тази връзка, съдът има предвид, че следва да
следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1.)
е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква
събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на
представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие
с добрите нрави /решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II
т. о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др. /; 4.) е налице
неравноправна клауза в потребителски договор /решение по дело №
С-472/11 на Съдът на ЕС; решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело №
3686/2014 г. на ВКС, I т. о., и др. /. Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК,
предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са
нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на
договора и липса на индивидуално договаряне. В конкретния случай няма
доказателства от които съдът да приеме,при посочената по-горе условност,че
клаузите на договор за потребителски кредит са били индивидуално уговорени с
кредитополучателя.Нито се твърди, нито се представят доказателства ответникът
да е получил подробна преддоговорна информация от заемодателя за точните
параметри на кредита, според изискването на чл. 58, ал. 1 от ЗКрИ – за общите
разходи по кредита и за обективните критерии, въз основа на които могат да се
изменят, ГЛП, методът за изчисляване на лихвата, както и условията за промяната
й, допълнителни задължения, свързани с разплащанията. В този смисъл частта от
титулната страница на договор за отпускане на потребителски паричен кредит
/ППК/,именована „ХАРАКТЕРИСТИКИ И УСЛОВИЯ НА ПОТРЕБИТЕЛСКИЯ ПАРИЧЕН КРЕДИТ/по
отношение на ГЛП и ГПР са неравноправни, по силата на чл. 143, т. 9 от
ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК,
т. к. налагат приемането на условия, с които потребителят не е имал възможност
да се запознае преди сключването на договора; в резултат на което не е бил в
състояние да прецени икономическите последици от сключването на такъв договор,
съставляващо още едно основание за неравноправието им, по силата на чл. 143, т. 18 от
ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК.
Същевременно, тези клаузи /за ГЛП и ГПР/, както се посочи, ищецът не доказа да
са били индивидуално уговорени, за да е приложимо спрямо тях изключението по чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП. Ако се приеме,че стр.4/4,именована като декларация,е част от
ДПК,декларираното, че с подписването й ответникът е запознат и приема ОУ и погасителния план е ирелевантно. При
позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при
служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от
потребителски договор, както е в случая/срвн. решение № 23/ 07.07.2016 г. по т.
д. № 3686/14 г. на ВКС, І т. о./, търговецът или доставчикът следва да установи
индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че
договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя.
Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би
освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били
индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на
защитата при всички потребителски договори. Индивидуално уговорена клауза по
смисъла на чл. 146 от ЗЗП
е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от
търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят
е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно
информиран избор, я е приел. В случая обаче доказателствата,или по-точно
липсата на такива, сочат че ответникът не е разполагал с такъв избор. Предвид
гореизложените съображения, обсъдените по-горе клаузи ГЛП и ГПР - съдът намира
за нищожни, като неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл. 146, ал. 1,
вр. чл. 143, т. 10
и 19, вр.
чл. 147 от ЗЗП,
вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 24 от ЗПК/.
Тези клаузи обаче са толкова съществени за процесния договор за потребителски
кредит, че тяхната неравноправност води до нищожност на целия договор – чл. 146, ал. 5 от
ЗЗП. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи
на процесния договор относно определянето на ГЛП и ГПР да бъдат заместени по
право от повелителни норми на закона или договорът за кредит да се сключи и ако
в него не са включени тези клаузи. Като се изхожда и от характера на този
договор, който е възмезден, включването на клаузи за договаряне на лихвен
процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т.
9 и 10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор
обуславя недействителността му като цяло.
Независимо от
гореизложените съображения, основаващи се на общата потребителска закрила по
ЗЗП, в случая е налице недействителност на процесния договор за потребителски
кредит и на основание ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1 - договорът за потребителски кредит да е сключен
в писмена форма по ясен и разбираем начин. В тази насока са и чл. 147, ал. 1 от
ЗЗП и чл. 5 от Директива
93/13/ЕИО, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите,
трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. Ищецът не ангажира по
делото доказателства за метода на определяне на ГЛП и ГПР, в т. ч. за вида на
компонентите, които участват при определяне на стойността им, с посочване на
техните количествени изражения и относителните им тегла, при което не са
изпълнени изискванията на чл. 33а от ЗПК.
Компонентите от формулата, следва да имат своите числени стойности и измерения,
за да може да бъде направен прост математически извод, дали уговорените ГЛП от
13.99 % и ГПР от 15.7 % съответстват на формулата. В случая това не е налице.
Така ответникът като потребител към датата на сключване на договора, който е
релевантният момент за преценка неравноправието на оспорените клаузи /чл. 145, ал. 1 от
ЗЗП/ - не би разполагал с информация относно съществени условия на
договора – за ГЛП и за ГПР, определяни по неясна методика.
Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по същия /чл. 23 от ЗПК/.
В този смисъл, ищецът като цесионер би могъл да се легитимира като носител на
материалното право единствено за неизплатената главница по цедираното му
вземане на заемодателя по заемния договор, доколкото само съществуващи вземания
могат да се прехвърлят и сред тях не са вземанията за ГЛП и ГПР по приетите за
нищожни клаузи; а именно - единствено по отношение на главницата от 20 000 лв.,
за погасяването на която, според заключението на вещото лице са били извършвани
плащания от ответникът.Както бе отбелязано по-горе експертното заключение съдът
не кредитира,тъй като се базира само на доказателства,представени от ищеца, а
същите не установяват съществуване на валидно облигационно правоотношение по
договор за потребителски паричен кредит, по –долу упоменаван с абревиатурата
ДППК.
Представеният писмен
документ, озаглавен "Сертификат", не представлява договор за
застраховка по смисъла на чл. 344 от КЗ,
действал и към момента на сключване на договора за потребителски кредит.
Писмената форма при застрахователните договори е форма за действителност, а
такъв писмен договор не е представен по делото. С т. нар.
"сертификат" издателите само удостоверяват, че застраховател се е
съгласил да застрахова кредитополучателите по застраховка "Защита на
плащанията". Не се установи и плащане по застрахователен договор към
застраховател. За това разход за застраховка, която да ползва ответника, не е
бил направен и сумата, посочена като кредит за покупка на застраховка
,конкретно 2775.60 лв.,не се дължи от ответника.Няма доказателства,че такава е
платена реално нито от длъжникът,като част от отпуснатият му кредит,нито от
кредиторът.
В тази връзка съдът също
не кредитира експертното заключение на в.л. М.В.,защото то съгласно устно
пояснената му в съдебно заседание част не се основава на проверка на
документацията в счетоводството на кредитора,а на представените към делото
писмени доказателства,измежду които липсват такива от вида на посочените
по-горе.
Вън и независимо от горното съдът
счита за недоказано и това кредиторът по ДППК
да е цедирал валидно вземането си по на ищцовото ТД.
Според
нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът, договорът или
естеството на същото позволяват това. А в случая чл.
26, ал. 1 ЗПК не е позволявала на цедента „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“
АД да цедира на ищеца - Агенция за събиране на вземания.
Сключения договор за кредит представлява потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК,
а според чл.
26, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да прехвърли вземането си по него на
трето лице само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава
възможност, а случаят не е такъв. Както бе отбелязано договор за
потребителски кредит в писмена форма,представляващ цялостно смислово и
граматическо единство липсва,поради което не може да се приеме,че е било
възможно кредитор да цедира на ищеца свое вземане,основано на такъв договор.Съдът
напомня отново,че по-горе бе посочено че
страници 2/4 и ¾ са такива от ОУ и не може да се приеме,че са част от
единен договор за потр.кредит.Действително
норми на ОУ-чл.16,ал.6 и 7 съдържат възможноста кредиторът да прехвърли
на трето лице правата си по ДППК,като потребителят дава съгласието си за
това,но вече бе отбелязано,че тези ОУ няма данни и доказателства дали са били
действащи към датата на възникване на облигационното правоотношение от една
странаи дали въобще са били връчвани на длъжникът-ответник,което в крайна
сметка пак би се оказало правноирелевантно-законът изисква изрична възможност
за цедиране в сключен писмен договор, а не в ОУ.Обобщено от горното ищецът не
закупил валидно и изискуемо вземане от цедента, поради което и исковата му
претенция е неоснователна и следва да се отхвърли,като съдът намира за
безпредметно да излага подробни мотиви и съображения за това дали цесията е
съобщена на длъжникът и дали на същият преди това е обявена предсрочна
изискуемост на вземането по ДППК,като в кратце отговорът е положителен и на
двата въпроса- фактите са настъпили с връчването на ИМ и доказателствата на
ответникът.
Съдът не дължи произнасяне при условията на евентуалност по
осъдителният иск,тъй като не отхвърля
установителният поради липса на предпоставка за уважаването му-обявена
предсрочна изискуемост на цялото вземане на кредитор към ответникът, а поради
неустановеност въобще на валидно облигационно правоотношение между
посочените,от което да произтича вземане на кредиторът,последвано от цедирането
му на ищецът.
Разноски в настоящото производство ,поради резултатът по
делото, на ищецът няма да се присъждат.
Водим от горното съдът:
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявеният от „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ „ЕАД,със седалище и адрес на управление
на дейността-гр. София, бул.
"Д-р Петър Дертлиев " №25,офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, съдебен адрес:***,против
Н.Я.М.,ЕГН ********** ***, иск да бъде установено по отношение на ответника,че същият му
дължи сумите,за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д.№ 1954/2018 год. КРС, както следва: 18464.82 /осемнадесет хиляди
четиристотин шестдесет и четири лева и четиредесет и две стотинки/неизплатена
главница от неплатени месечни погасителни вноски с падежни дати от 14.12.2017
год. до 14.07.2024
год.,по отношение на които договорът на осн.чл.16,ал.2 ,б.а от от ОУ към Договор за потребителски кредит №
1517360,одобрен на 01.07.2014 год. и подписан на 07.07.2014 год., е обявена
предсрочна изискуемост ,считано от дата 19.05.2017 год., сумата от
2 531.58 /две хиляди петстотин и тридесет и един лева и петдесет и осем
стотинки/,лихва за забава,дължима за периода от 14.12.2017 год. до 01.10.2018
год.,ведно със законна лихва за забава,считано от 01.10.2018 год. до
окончателното погасяване на дълга.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд-Кюстендил в 14-дневен срок от съобщаването му на страните чрез връчване на
преписи.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: