№ 312
гр. Варна, 25.01.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Деспина Г. Г.а
Членове:И.ка Д. Дрингова
Ивелина Владова
като разгледа докладваното от Деспина Г. Г.а Въззивно частно гражданско
дело № 20223100502641 по описа за 2022 година
Производството е образувано по реда на чл.274 ГПК, образувано по
частна жалба вх.№ 269962/23.11.2022г от И. Г. П. ЕГН **********, чрез
адв.Я. Я. срещу определението на ВРС-39с-в № 260864/ 15.11.2022г по гр.д.
№ 10068/2019г, с което ищецът И. Г. е осъден да заплати на Национално бюро
за правна помощ /НБПП/ сумата от 450лв, представляващо изплатено
възнаграждение за предоставената му правна помощ по същото гр.дело,на
осн.чл.78 ал.7 от ГПК вр.чл.27а ЗПП.
Счита така постановеното определение за незаконосъоб разно по
след.съображения:
В настоящия случай не намира приложение разпоредбата на чл.78 ал.7
ГПК вр. чл.27а от ЗПП и затова И. Г.П. не дължи
В настоящия случай на ищеца е била предоставена правна помощ по
чл.23 ал.2 ЗПП, който не разполага със средства за заплащане на адвокат, но е
желаел да се ползва от такъв. Преценката за наличието на изискуемите от
закона предпоставки е била направена от съда, съгл.чл.23 ал.3, чл.25 ал.1 ЗПП
и затова същият се е произнесъл с определение № 9605/26.07.2019г по гр.д.№
10068/2019г по описа на ВРС.
Съобразно чл.2 ЗПП и чл.94 ГПК тази правна помощ под формата на
процесуално представителство е безплатна, което означава, че лицата, на
1
които е била предоставена, по начало не дължат на Държавата
възстановяването на изразходваните от нея средства.
В определение на ВКС № 99 по ч.гр.д.№ 730/2016г, I ГО, е посочено, че
„това е принципното положение, върху което почива уредбата на правна
помощ по ЗПП–тя се предоставя на физически лица, съгл.чл.5 ЗПП, и се
поема от Държавата, като по този начин се гарантира конституционно
признатото им право на защита в процеса."
От този принцип в чл.25 ал.1 ЗПП е предвидено изключение за
възстановяване на разноските за правната помощ - „на лицето се разяснява
писмено с декларация по образец на НБПП, че в случай на осъдително
решение или присъда", както и с чл.27а ЗПрП, предвиждащ в определени със
закон случаи лицата, на които е предоставена правна помощ, да възстановят
на НБПП направените разноски.
Така посочената нормативната уредба кореспондира с разпоредбите на
Директива 2003/8/ЕО на Съвета от 27.01.2003г за подобряване на достъпа до
правосъдие при презгранични спорове чрез установяване на минимални общи
правила за правната помощ при такива спорове.
По настоящето дело данни за писмено разяснение с декларация по
образец липсват.
Уредените в чл.78 ал.7 ГПК хипотези също не представляват
предвидените в закона изключения, което следва от граматическото и
систематическото им тълкуване.
Разпоредбата на чл.78 ГПК урежда отговорността на страните по делото
за разноските, като предвиденото в чл.78 ал.7 изр.1 ГПК касае възлагането им
в тежест на изгубилата делото страна в полза на НБПП при уважаване на
претенцията на лицето, което е получило правна помощ. Тази хипотеза в
случая не е налице, тъй като исковата претенция на И. Г.П. е отхвърлена. А
хипотезата по чл.78 ал.7 изр.2-ро ГПК, както е посочено в горецитираното
определение на ВКС № 99 от 2016г „следва да се тълкува не във връзка с
изр.1-во, който урежда и въвежда вземането на НБПП като изключение" за
направените разноски и то от другата страна, „а в общия контекст на чл.78
ГПК, касаещ разпределяне отговорността за разноски между страните по
делото съобразно изхода от него." Такъв е случаят на уважен осъдителен иск
срещу лицето, получило правна помощ, в който то дължи разноски на
2
насрещната страна по делото с оглед изхода му, но не и задължение да
възстанови на НБПП средствата, които то е разходвало за възнаграждение за
служебен защитник, каквато хипотеза също не е налице в случая. В
горепосочения смисъл е съдебна практика, обективирана в Опр.№
671/11.12.2015г на ВКС по ч.гр.д.№ 5715/2015г, III ГО; Опр.№
131/24.06.2016г на ВКС по ч.гр.д.№ 2020/2016г, II ГО; Опр.№ 99/14.04.2016г
на ВКС по ч.гр.д.№ 730/2016г, I ГО; Опр.№ 136/27.06.2016г на ВКС по ч.гр.д.
№ 2039/2016г, II ГО; Опр.№ 245/3.04.2017г на ОС - Кюстендил по в.ч.гр.д.№
146/2017г.
По изложените съображения искането на НБПП за присъждане на
разноски е неоснователно и счита, че следва да бъде отхвърлено.
Поради изложеното моли за отмяната на постановеното от ВРС
определение и за постановяване на друго за отхвърлянето на искането.
Производството е по реда на чл.81 вр.чл.78 ал.7 ГПК.
С определение № 9605/26.07.2019г по делото, на осн.чл.23 ал.3 вр.чл.21
т.3 вр.чл.25 ЗПП на ищеца е предоставена правна помощ във вид на
процесуално представителство.
С определение № 11822/12.09.2019г на ВРС на ищеца И. Г.П. е бил
назначен за представител адв.Марина П.а от АК-Варна.
Производството по делото е приключило с влязло в сила решение №
261946/14.06.2021г, с което е отхвърлен предявеният от ищеца иск с правно
основание чл.45 ЗЗД.
С решение № ВН-3416-19580/6.10.2021г на председателя НБПП е
определено възнаграждение на назначения по делото особен представител –
адв.Марина П.а Богданова от ВАК в размер на 450лв.
От НБПП е постъпило искане за присъждане на разноски, входирано
под № 303750/13.12.2021г.
РС се е произнесъл с настоящото определение на 15.11.2022г, след като
с решението на ВОС № 1933/22.12.2021г е потвърдено решението на ВРС и
липсват данни за касационно обжалване.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД счита, че отправеното от НБПП искане за
присъждане на посочената сума от 450лв следва да бъде оставено без
уважение, като счита изложените в ч.жалба правни доводи за основателни.
3
Спорният въпрос е дали лицето, в случая ищец, на което е предоставено
правна помощ, следва да възстанови разноските на НБПП, при положение, че
предявеният от него осъдителен иск е бил отхвърлен.
На първо място.
Определението на РС е постановено на 15.11.2022г, т.е . преди влизане
измененията на ЗПП, обнародвано в ДВ бр.102/23.12.2022г, с което са приети
изменения в чл.21 т.2 и чл.23 ал.2 и чл.25 ал.1 ЗПП, имащи касателство към
настоящия случай.
С посочените изменения процесуалното представителство вече попада
под т.2 на чл.21 от ЗЗП, докато преди изменението е по т.3, тъй като в т.2 е
била отделена хипотезата на подготвяне на документи за завеждане на дело,
която с последното изменение е отпаднала/.
Съгласно изменението на чл.23 ал.2 ЗПП системата на правна помощ
обхваща и случаите на предоставена правна помощ по чл.21 т.2 ЗПП /т.е.
процесуално представителство/, когато страна по гражданско дело не
разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и
интересите на правосъдието изискват това. В изр.2-ро на същата разпоредба
изрично е посочено, че „в тези случаи лицето не дължи възстановяване на
разноските за предоставената ПП“.
Доколкото постановеният от ВРС съдебен акт е обжалван и към
момента на влизане в сила на законовите изменения не е влязъл в сила, то
въззивният съд следва да съобрази всички новонастъпили юридически факти,
вкл. и изменението в нормативната уредба.
Горепосочените норми са с процесуален характер и влизат в сила 3 дни
след обнародването им, след като изрично не е посочено нещо друго, и са
приложими и по отношение на заварените случаи. От това следва, че следва
да намерят приложение и към настоящия случай. Така по изрична разпоредба
на Законодателя в случаи, какъвто е и настоящият – при отхвърлен иск на
лицето, на което е предоставена ПП, то не дължи възстановяване изплатеното
от НБПП възнаграждение на назначения му служебен защитник.
Дори горното да не се възприеме, то тогава въззивният съд споделя
изложеното в мотивите на посочената по-горе практика на ВКС, в която е
даден отрицателен отговор на поставения въпрос, и която очевидно е
4
намерила отражение в настъпилите впоследствие законодателни промени.
Съображенията са следните:
ЗПП е приет и влязъл в сила от 1.01.2006г и регламентира ред за
предоставяне на правна помощ, определяне на адвокат, неговото назначаване,
контрол и проверка на извършената работа, определяне на конкретния
хонорар, и т. н., който е задължителен, както за наказателните, така и за
гражданските и административ ните дела.
Двата процесуални закона НПК и ГПК /ГПК е приет и влиза в сила от
1.03.2008г/ съдържат свои правила относно назначаването на служебен
защитник или особен представител, които изхождат от нуждите и
особеностите на конкретните производства.
Затова съотношението на ЗЗП спрямо двата процесуални закона е
като общ към специални.
Към момента на постановения от ВРС съдебен акт ЗЗП е била
приложима редакцията обн. в ДВ бр.24/22.03.2019г, в сила от 1.07.2020г,
изменена впоследствие с ДВ бр.101/27.12.2019г.
Още с приетото изменение на ЗЗП с ДВ бр.15/2013г за първи път е
посочено, че някои от видовете правна помощ е безплатна - тази по чл.21 т.1
и т.2, а за тази по чл.21 т.3 липсва такова уточнение. Също така е въведен
чл.27а, според който в определени със закон случаи лицата, на които е
предоставена правна помощ, възстановяват на НБПП направените разноски.
Текстът на чл.25 е изменен, като е въведено изискване още към момента на
предоставяне на правната помощ по чл.21 т.3 органът, ръководещ
процесуалните действия, разяснява на лицето, кандидатстващо за правна
помощ, чрез писмена декларация по образец, че в случай на осъдително
решение или присъда, дължи възстановяване на разноските за правна помощ.
На сл.място. Сега действащият ГПК изрично регламентира принципа
правната помощ по граждански дела като безплатна - чл.94. Единствено в
хипотезата на чл.97 ГПК при лишаване от предоставената правна помощ,
страната следва да заплати определеното възнаграждение на назначения
служебен адвокат.
Така в рамките на гражданското правораздаване се постига целта,
посочена в чл.2 ЗПП - равен достъп на лицата до правосъдие. При това, за
5
разлика от наказателното правораздаване, където са визирани хипотези на
задължителна адв.защита, в гражданския процес такива няма и правната
помощ за процес.представ-во се предоставя, когато страната по делото не
разполага със средства за заплащане на адвокат, а желае да има такъв и
интересите на правосъдието налагат това - чл.23 ал.2 ЗПП.
Преценката дали лицето разполага със средства за заплащане на
адв.възнаграждение по гражданско дело се извършва по критериите на чл.23
ал.1 т.1-т.7 ЗПП, които съвпадат с тези за освобождаване от държавна такса
по чл.83 ал.2 ГПК.
На сл.място.
Разпоредбата на чл.78 ал.7 ГПК е посветена на отговорността за
разноски при получена правна помощ, като са очертани две хипотези:
1/ ако претенцията на лицето, получило правна помощ, бъде уважена, то
тогава изплатеното адв.възнаграждение се присъжда в полза на НБПП
съразмерно с уважената част на иска;
2/ в случаите на осъдително решение лицето, получило правна помощ,
дължи разноски съразмерно с отхвърлената част на иска.
Поставя се въпросът дали тези хипотези попадат във визираните от
чл.27а ЗПП изключения, при които лицето възстановява разноските за правна
помощ.
Граматическото и систематическо тълкуване на разпоредбата отново
налага отрицателен отговор.
За разлика от изр.1-во, в което се говори за уважена претенция, в изр.2-
ро се говори за осъдително решение. Или, в първия случай е използвано по-
широкото понятие, тъй като претенцията може да произтича от предявен
установителен или конститутивен иск. В изр.2-ро изрично се говори за
осъдително решение, т.е претенциите по осъдителните искове са изведени в
тази втора хипотеза.
В първия случай Законодателят изрично е дал право на НБПП да иска
присъждане на заплатеното възнаграждение за адвокат, когато е уважена
претенцията на лицето, получило ПП. Тогава адресат на задължението ще
бъде насрещната страна по спора, изгубила делото. Така по изключение
Законодателят признава възможност на едно трето лице, което не участва в
6
спора, да получи направени разноски.
Като процесуална норма същата не може да бъде тълкувана разширително и
да се приеме, че има касателство и към изведеното в изр.2-ро, в което изрично
е посочено, че лицето, получило правна помощ, дължи разноски съразмерно с
отхвърлената част на осъдителното решение. От това следва, че в тази
хипотеза не е предвидена възможност за присъждане на разноски в полза на
третото лице – НБПП. Същата е само в съответствие с общия принцип на
чл.78 ГПК за разпределяне отговорността за разноски между страните по
делото с оглед изхода на спора - да се присъдят само в полза на насрещната
страна съразмерно на отхвърлителната част от осъдителната претенция.
Поради всичко изложено не може да се приеме, че разпоредбата на
чл.78 ал.7 ГПК обвързва заплащането на правната помощ от лицето, което я е
получило, с възможния изход на делото. Още повече, че при очевидна
неоснователност или недопустимост на претенцията, правна помощ изобщо
не следва да бъде предоставяна – арг. от чл.24 ЗПП.
И един допълнителен аргумент. За да бъде уважена молбата на ищеца за
предоставяне на ПП, РС в определението от 2019г е направил преценка за
наличието на предпоставките за това и съответният извод за неговото
материално затруднение. По делото липсват данни за проведена обратна
процедура по реда на чл.97 ГПК за лишаването на страната от ПП изцяло или
частично в случай, че условията за нейното предоставяне не са съществували
изобщо или отчасти, или пък че впоследствие са отпаднали. А щом като
липсва промяна в горната констатация, нелогично би било да се приеме, че
когато не се е сбъднало правното очакване на ищеца от позитивен за него
резултат от решението, чрез което да придобие някаква имуществена облага и
така да се увеличи имуществото му, да се очаква, че то ще има материалната
възможност да възмезди предоставената му правна помощ. Несъответно на
разума на закона е, че след като е установено, че лицето не разполага със
средства и затова му е предоставена ПП, впоследствие то да дължи нейното
заплащане, ако изгуби делото. Такова разбиране е в разрез и с прогласения от
ГПК принцип за безплатния характер на правната помощ и целите, които
преследва нейното предоставяне в гражданския процес.
Така като краен се налага изводът, че при осъществена правна помощ за
процесуално представителство по граждански дела, когато изходът на
7
производството е неблагоприятен за лицето, получило ПП, същото не следва
да възстановява на НБПП направените разноски за възнаграждението на
адвокат.
Воден от горното, СЪДЪТ
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определението на ВРС-39с-в № 260864/ 15.11.2022г по гр.д.
№ 10068/2019г, с което ищецът И. Г. е осъден да заплати на Национално
бюро за правна помощ /НБПП/ сумата от 450лв, представляващо изплатено
възнаграждение за предоставената му правна помощ по същото гр.дело,на
осн.чл.78 ал.7 от ГПК вр.чл.27а ЗПП,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на НБПП-София за присъждане на
разноски в размер на 450лв – изплатено възнаграждение за предоставена
правна помощ на ищеца И. Г. П. от определения за това адвокат Марина Б.П.а
като негов процесуален представител по гр.д.№ 10068/ 2019г.
Определението може да се обжалва с частна жалба пред ВЪРХОВЕН
КАСАЦИОНЕН СЪД в едноседмичен срок от уведомяването на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8