Решение по дело №1711/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), вр. чл.172, ал.5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по постъпила жалба вх.№ 11406/02.08.2023 г. от К.С.П., ЕГН **********, чрез пълномощник – адв. А.Х.Д. ***, със служебен адрес: -------срещу Заповед № 23-0433-000119/17.07.2023 г. на ВПД Началник сектор към ОД на МВР-Варна, Районно управление 01 Варна, с която му е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) на основание чл.171, т.2а, буква „а“ от ЗДвП, изразяваща се в прекратяване регистрацията на пътно превозно средство с рег. № В******, за срок от шест месеца, считано от 17.07.2023 г.

Жалбоподателят твърди, че на посочената в заповедта дата - 17.07.2023 г. около 14:06 часа действително е управлявал собствения си лек автомобил БМВ 520 с рег.№ ****. Според него, той не е бил неправоспособен водач, каквато е причината, послужила за основание на административния орган да наложи процесната ПАМ, тъй като притежава валидно свидетелство за управление на МПС, издадено от Канада с дата на валидност 25.08.2025 г. Посочва също, че на втория ред от последното е изписано „Permis de conduire“, което по категоричен и безспорен начин доказва, че Канада е член на Конвенциите за пътното движение, открити и подписани в Женева през 1949 г., и във Виена от 1968 г. Поради тази причина счита, че не е необходимо свидетелството да придружено от легализиран превод, за да бъде валидно на територията на РБългария, противно на посоченото в ЗПАМ. С тези доводи отправя искане до съда обжалваната заповед да бъде отменена като незаконосъобразна, като претендира присъждане на сторените разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, чрез пълномощника си адв. А.Д., поддържа жалбата.

Ответникът по жалбата – ВПД Началник сектор към ОД на МВР-Варна, Районно управление 01 Варна, редовно призован, чрез процесуален представител оспорва жалбата и пледира за нейното отхвърляне. Намира, че така издадената ЗПАМ е правилна и законосъобразна, като счита, че са били налице всички материално-правни предпоставки за налагане на мярката.

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от надлежно легитимирано лице - адресат на обжалвания акт, пред родово и местно компетентен съд, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Административен съд – Варна в настоящия си състав, след като се запозна с доказателствата по делото и обсъди доводите на страните в производството, приема за установено от фактическа страна следното:

На 17.07.2023 г. е бил съставен акт за установяване на административно нарушение серия GА № 995341 на К.С.П., ЕГН **********, за това, че на същата дата в 14:06 часа в гр. Варна, по ------, посока центъра на града от кръговото кръстовище на бул. „Л.“, управлява собствения си лек автомобил БМВ 5250 с рег.№ В ******, с национално свидетелство за управление на МПС №***, издадено от държава – Канада, невалидно за територията на РБългария без придружен легализиран превод на български език, с което виновно е нарушил чл.161, т.3 от ЗДвП.

Въз основа на съставения АУАН по-късно същият ден е издадена процесната заповед, с която на основание чл.171, т.2а, буква „а“ от ЗДвП е прекратена регистрацията на лекия автомобил БМВ 5250 с рег.№ В****** за това, че той е управляван от своя собственик К.С.П., който не притежава СУМПС, валидно за категорията на управляваното МПС на територията на РБългария, а управлява с национално свидетелство, издадено в Канада, което не е придружено с легализиран превод на български език, поради което е приравнен на неправоспособен водач. С оспорената ЗПАМ са отнети СРМПС № ********* и 2 броя регистрационни табели на лек автомобил БМВ рег.№ В******.

С депозиране на жалбата, сезирала съда, жалбоподателят е представил заверено копие от удостоверение за право да управлява МПС, издадено от Онтарио, Канада, на К.С.П. с № ***, което е с период на валидност 26.08.2020 г.- 25.08.2025 г., за клас „G“. Представени са също превод на удостоверението с нотариално удостоверяване на подписа на преводача, извадка от имейл за „онлайн чекиране за авио полет“ от Мюнхен до София на 12 юли 2023 г. на името на К.П., извадка от правителствен сайт на Канада в интернет и АУАН № GA 995341/17.07.2023 г. В съдебно заседание жалбоподателят е представил също международно свидетелство за управление на МПС от 25.08.2023 г.

При така установените факти настоящият съдебен състав на Административен съд – Варна, като извърши цялостна проверка на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК по реда на чл.168 от АПК, достигна до следните правни изводи:

Оспореният административен акт е издаден от компетентен орган по смисъла на чл.172, ал.1 от ЗДвП. И.П. е ВПД началник сектор към ОДМВР Варна, РУ 01 Варна (съгл. Заповед № 81218-1860/06.03.2023 г.) и със Заповед № 365з-8226/30.12.2021 г. на Директор на ОД на МВР Варна е оправомощен да издава заповеди за прилагане на ПАМ по ЗДвП. Обжалваната заповед съдържа фактическите и правни основания за издаването й.

По отношение приложението на материалния закон, съдът приема следното:

Правилата за валидността и признаването в България на свидетелство за управление на МПС, издадено от чужди държави, са уредени в ЗДвП, както и в няколко международни договора - Женевска конвенция за движение по пътищата от 1949 г., Виенска конвенция за движение по пътищата от 1968 г. и Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили. Тези международни договори са обнародвани, ратифицирани и влезли в сила за България, поради което имат предимство пред вътрешното законодателство, което им противоречи.

Споразумението между страните по Северноатлантическия договор се прилага само към водачи с определен статут - водачът да е от въоръжените сили на съответната държава, която предпоставка в конкретния случай не се твърди и не се констатира.

Двете споменати международни конвенции регулират отношенията между различни държави, в зависимост от това кои от тях са страни по съответната конвенция. Затова съществуват и различни правила за признаване и валидност на чуждестранно СУМПС в зависимост от това коя държава е издала свидетелството и кой международен договор се прилага в съответния случай.

Така правилата за валидност, предвидени в Женевската конвенция от 1949 г., се прилагат само за свидетелства, издадени от договарящи държави по нея, които не са страни по Виенската конвенция от 1968 г. Това е така, тъй като по силата на изрична разпоредба от Виенската конвенция (чл.48 от същата) тя отменя и замества Женевската конвенция в отношенията на страните по нея. Следователно за държави, подписали и двете конвенции, ще се прилагат правилата на Виенската конвенция, а Женевската конвенция от 1949 г. се прилага само за държави подписали я, които не са се присъединили към Виенската конвенция от 1968 г.

Анализът на гореизложените доводи обосновава извод, че в РБългария се признават и са валидни чуждестранни национални свидетелства, които не са издадени от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, ако те отговарят на конкретните изисквания, съдържащи се в Женевската конвенция за движение по пътищата от 1949 г., Виенската конвенция за движение по пътищата от 1968 г. и Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили, както и в Закона за движението по пътищата, в зависимост от това към кой договор се е присъединила държавата, издала свидетелство, както и в зависимост от статута на водача.

Съгласно чл.161 от ЗДвП, свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, в следните случаи:

1) държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията;

2) държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него;

3) свидетелството е придружено от легализиран превод на български език;

4) свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата;

5) свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария.

В оспорената тук заповед, е посочено като фактическо основание, че собственикът и водач на МПС е управлявал проверения автомобил със СУМПС, издадено от Онтарио, Канада, на К.С.П., с № ***, което е с период на валидност 26.08.2020 г.- 25.08.2025 г., за клас „G“, но не е придружено от легализиран превод на български език – в нарушение на чл.161, т.3 от ЗДвП. Поради това, спорът се свежда до възприятието дали жалбоподателят, който в деня на извършване на проверката е управлявал собствения си лек автомобил БМВ 5250 с рег.№ В******, с национално свидетелство, издадено в Онтарио, Канада, е бил правоспособен водач.

Канада не е страна по Виенска конвенция от 1968 г. За това по отношение на СУМПС, издадени от Канада, се прилага Женевската конвенция за движение по пътищата от 1949 г., която тази държава е подписала още през 1965 г.

Съгласно разпоредбите на Женевската конвенция, на територията на България се признават чуждестранни свидетелства без оглед на гражданството на водача, издадени от договаряща страна за съответната категория, стига водачът да е навършил 18 години, като за водачи на мотоциклети договарящите държави могат да признаят свидетелствата им и ако не са навършили 18 години. В случая на България, нашето законодателство предвижда 16-годишна възраст за водачи, притежаващи свидетелства за категориите АМ и А1. Друга особеност е, че шофьорите могат да управляват с националното си свидетелство за срок до 1 година от влизането си в България. Конвенцията допуска в българското законодателство да се предвидят допълнителни изисквания за валидност на чуждестранно СУМПС, особено ако то не отговаря на образеца в приложението към Конвенцията – чл.24, чл.25 и Приложение № 9 от Женевската конвенция от 1949 г.

В българското законодателство, обаче, не са уредени допълнителни изисквания, от което следва, че свидетелства, издадени от договаряща страна по Конвенцията, са валидни и се признават на територията на България автоматично. Това пряко задължение на България по силата на Женевската конвенция от 1949 г., вр. чл.48 от Виенска конвенция от 1968 г. е имплементирано и в чл.161, т.1 от Закона за движението по пътищата.

Настоящият съдебен състав не споделя разбирането, че наличието на легализиран превод е условие за валидност на свидетелството. Такова изискване няма в Женевската конвенция от 1949 г., нито във Виенската конвенция от 1968 г. Разпоредбата на чл.161, т.3 от ЗДвП е самостоятелно основание за зачитане на чуждестранни свидетелства за управление на МПС, а не кумулативно изискване наред с останалите визирани в чл.161, т.1, т.2, т.4 и т.5 от същия закон. Тя се прилага за свидетелства за управление на МПС, издадени от държави, които не са страни по нито един от международните договори - Женевска конвенция за движение по пътищата от 1949 г., Виенска конвенция за движение по пътищата от 1968 г. и Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили. Такива чуждестранни свидетелства за управление се признават на територията на България, ако са придружени от легализиран превод.

Представеното от жалбоподателя СУМПС, издадено от Онтарио, Канада на К.С.П., с № ***, отговаря на изискванията на чл.24, чл.25 и Приложение 9 от Женевска конвенция за движение по пътищата от 1949 г. Има всички необходими реквизити, в период на валидност е и посочената категория отговаря на управлявания автомобил.

В обобщение на гореизложеното, по приложението на материалния закон съдът приема, че в оспорената тук заповед, неправилно е приложена разпоредбата на чл.171, т.2а, б.„а“ от ЗДвП. За налагането на принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на ППС“, правната норма изисква наличието на една от следните предпоставки: 1) управляване на лек автомобил от неправоспособен водач, който не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или 2) след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или 3) свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл.171, т.1 или т.4 или по реда на чл.69а от Наказателно-процесуалния кодекс.

На по-горе изложените доводи, съдът счита, че не се констатират нито една от цитираните законови предпоставки. Жалбоподателят е притежавал валидно свидетелство за управление на МПС, издадено при условията на Конвенцията за движението по пътищата, подписана в Женева на 19 септември 1949 г.

Отделно от това не е взет предвид факта, че лицето, управлявало МПС, е български гражданин. Разпоредбата на чл.162, ал.1 от ЗДвП предвижда, че българските граждани могат да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната. От процесната ЗППАМ е видно, че тя е издадена на 17.07.2023 г. По делото няма официални данни кога П. е влязъл в РБългария с оглед изискването на чл.162, ал.1 от ЗДвП, освен в представено от него копие на имейл за „онлайн чекиране на авио полет“. Административно-наказващият орган е следвало служебно да събере доказателства за това, кога жалбоподателят е влязъл в страната, но не го е направил, както и не навежда твърдения, че датата на проверката и респективно на извършване на нарушението е след изтичане на три месечния срок от влизането на лицето в страната.

Предвид факта, че процесната заповед притежава всички белези на индивидуален административен акт и въз основа на изричното препращане, приложими са правилата на чл.21 и следващите от АПК относно производството по издаване на индивидуални административни актове. Едно от задълженията, което е предвидено за компетентния орган, съгласно чл.35 от АПК, е индивидуалният административен акт да бъде издаден след като са изяснени фактите и обстоятелствата от значение за случая, а също така да се обсъдят предложенията и възраженията на заинтересованите граждани и техните организации. Административният орган е постановил заповедта, с която е приложена принудителна административна мярка, без да е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая, в нарушение на служебното начало, водещ принцип в административния процес и в нарушение на принципа на истинност. Доказателствената тежест се носи от административния орган, като той е длъжен да издири и събере всички доказателства, нужни за пълното изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая.

С оглед на обстоятелствата посочени по-горе, може да се направи обоснованото заключение, че административният орган е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неизясняване на относими към процесната хипотеза, факти. Доказателства в проведеното административно производство, че К.П. не е правоспособен водач не са събрани и в този смисъл неподкрепен от безспорно установяване чрез тях остават фактическите основания, послужили за постановяване на заповедта.

Въз основа гореизложените доводи в тяхната съвкупност, съдът възприема извод, че оспорената тук заповед за прилагане на принудителна административна мярка е издадена при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в нарушение на материалноправните разпоредби, целта на закона и следва да бъде отменена.

При този изход на спора жалбоподателят има право на разноски в производството. Такива са своевременно заявени и се претендират в общ размер на 510 лв. (държавната такса в размер на 10 лв. и възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.), които следва да му бъдат присъдени.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, Административен съд - Варна, ХХХІV-ти състав

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Заповед № 23-0433-000119/17.07.2023 г. на ВПД Началник сектор към ОД на МВР-Варна, Районно управление 01 Варна, с която на К.С.П., ЕГН **********, е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) на основание чл.171, т.2а, буква „а“ от ЗДвП, изразяваща се в прекратяване регистрацията на пътно превозно средство с рег. № В******, за срок от шест месеца, считано от 17.07.2023 г., като незаконосъобразна.

ОСЪЖДА ОДМВР Варна да заплати на К.С.П., ЕГН: **********, сумата в размер на 510 (петстотин и десет) лева, представляваща направени по делото разноски.

Решението не подлежи на обжалване.

	Съдия: