РЕШЕНИЕ
№ 361
гр. Бургас, 12.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на двадесети септември, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20212100501045 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на „Агенция за събиране
на вземания“ – ЕАД – гр.София - ответник в първоинстанционното производство, срещу
Решение №260596/15.04.21г., постановено от Районен съд Бургас по гр.д.№79874817 по
описа на съда за 2020г., с което на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, е обявен за нищожен,
като противоречащ на законовите разпоредби на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, договор за
паричен заем №102555/23.12.2016г., сключен между „СИТИ КЕШ“ – ООД, в качеството му
на заемодател и ищеца К. К. Н., в качеството му на заемател, вземанията по който са
прехвърлени на ответника „Агенция за събиране на вземания“ – ЕАД с договор за цесия и
ответникът е осъден да заплати на ищеца 1221.58 лева – разноски по делото.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение и претендира
отмяната му, с постановяване на въззивно решение, с което искът да бъде отхвърлен.
При анализ на основните принципи на договорното право – свобода на договарянето
и защита на потребителите, както и на съдебна практика в тази връзка, досежно договора за
потребителски кредит, основанията за неговата валидност и законосъобразност, се
обосновава извод, че процесният договор за потребителски кредит е сключен съобразно
разпоредбите на закона, не страда от пороци, водещи до неговата недействителност - чл.11,
ал.1, т.9, 10 и 11 ЗПК.
Подробни аргументи се излагат и досежно валидността и законосъобразността на
клаузата за договорна лихва.
Препис от въззивната жалба на ответника е връчен на ищеца К. К. Н. на 10.06.21г. В
срока по чл.263, ал.1 ГПК – на 24.06.21г. е подаден писмен отговор. В него се излагат
съображения за потвърждаване на първоинстанционното решение. Според въззиваемия,
процесният договор не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10, доколкото съгласно §1,
т.1 ДР на ЗПК, в „общия разход по кредита“ не са включени всички разходи по кредита, в
1
т.ч. „неустойка“ за непредставяне на обезпечение – излага съображения досежно
характеристиките на неустойката, за да обоснове извод, че ГПР не е фиксиран процент и
същият е променен едностранно от заемодателя при подписване на договора.
На следващо място подробни съображения въззиваемият излага по въпроса за
размера на договорната лихва, който според него накърнява добрите нрави, т.к. надвишава
трикратния размер на законната лихва.
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока
по чл.259, ал.1 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, поради
което същата е допустима.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства,
намира, че първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти и
обстоятелства, относно сключен между ищеца и „Сити Кеш“ – ООД на 23.12.2016г. договор
за потребителски кредит, за сумата 4500 лева, с посочен в договора годишен процент на
разходите (ГПР) 47.861, годишен лихвен процент 40.98%, неустойка за непредставяне на
обезпечение, в размер на 4630.05 лева. Установил е сключване на договор за цесия от
24.09.2019г., по силата на който „сити Кеш“ – ООД е прехвърлило на ответника „Агенция за
събиране на вземания“ задължението на ищеца. Установил е плащане от ищеца на сумата
4557 лева. Поради това и на осн. чл.272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите
на първоинстанционното решение в тази им част.
Бургаският окръжен съд, при служебна проверка на обжалваното решение,
извършена на осн. чл.269 ГПК, намира, че не са налице основания за неговата нищожност
или недопустимост, следователно решението е валидно и допустимо. Като взе пред вид
събраните поделото доказателства, становищата на страните и като съобрази Закона съдът
намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
В едностранното заповедно производство съдът следи за валидността на
правоотношенията от външна страна – напр. проверява съответствието с чл.19, ал.4 ЗПК
съобразно размера на ГПР, посочен в договора, без да анализира неговите компоненти и
елементи. Настоящото производство е исково – предявен е иск за установяване нищожност
на договор за кредит, поради нарушаване на императивни разпоредби на ЗПК и поради
противоречие с добрите нрави. За разлика от заповедното, в двустранното исково
производство по направено от страната изложение, съдът следва да обсъди всички
предпоставки за валидност на договора, в т.ч. дали ГПР е формиран съобразно закона.
Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съобразно нормата на §1, т.1. ДР ЗПК, „Общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия“.
Цитираните разпоредби водят до извод, че в общия разход по кредита, формиращ
годишния процент на разходите, следва да бъдат включени, респ. – да са отразени в крайния
му размер и сумите, напр. неустойки и/или такси за услуги, които са пряко свързани с
договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят трябва да заплати.
В настоящия случай между страните е договорена дължима от потребителя
„неустойка“ за непредставяне на обезпечение. Същата е включена в погасителния план още
към датата на сключване на договора – 23.12.2016г., следователно тя има характер на разход
по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който потребителят трябва да
2
заплати. Но тази „неустойка“ не е включена като елемент при определяне на годишния
процент на разходите, а включването й би довело до надвишаване на размера, посочен в
нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Така според въззивната инстанция, е нарушена нормата на
чл.19, ал.4 ЗПК, досежно размера на ГПР. Нарушена е и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10
ЗПК, т.к. макар договорът формално да съдържа посочен ГПР в законовия размер – 47.861%,
този процент не е коректен и не е определен законосъобразно, доколкото в ГПР не е
включена и горепосочената неустойка.
Съобразно нормата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1,
т.10, договорът за потребителски кредит е недействителен. Поради това, въззивната
инстанция намира, че не следва да обсъжда останалите основания за нищожност на договора
и/или на отделни клаузи от него.
Следователно искът е основателен. Първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят направените във въззивното
производство съдебно – деловодни разноски, в размер на 825 лева – адвокатско
възнаграждение, уговорено в предвидения в закона размер.
С оглед на гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260596/15.04.21г., постановено от Районен съд Бургас
по гр.д.№79874817 по описа на съда за 2020г.
ОСЪЖДА Агенция за събиране на вземания“ – ЕАД, ЕИК203670940, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“, №25, офис –
сграда „Лабиринт“, ет.2, офис4 ДА ЗАПЛАТИ на К. К. Н. ЕГН**********, съдебно –
деловодни разноски, в размер на 825.00 лева.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3