Номер
ІV-65 Година 2019, 12 юни гр.Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, четвърти въззивен граждански състав
на двадесет и седми
май година две хиляди и деветнадесета,
в откритото
заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.
ТАНЯ ЕВТИМОВА
секретар Ваня
Димитрова
като разгледа
докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско
дело № 602 описа за 2019 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК
и е образувано по въззивната жалба на Г.Х.С. от гр.Казанлък, против решение № 217
от 03.12.2018 г. по гр.д.197/2018 г. по описа на Несебърски
районен съд, с което е признато за установено по отношение на въззивника, че дължи на „ТЕРРА
КРЕДИТ" ООД гр.София, ЕИК *********, сумата в размер на 2 000 лв, представляваща
неизплатена главница по Договор за потребителски кредит (заем) №
5000545/02.11.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.11.2017 г. до
окончателното й изплащане, и сумата в размер на 430,87 лв, представляваща мораторна лихва,
начислена за периода от 26.10.2013 г. до 08.12.2015 г., за които суми е
издадена Заповед № 597 от 18.12.2017 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 1115/2017 г. по описа на Несебърския районен съд; и с
което въззивникът е осъден да заплати на „ТЕРРА КРЕДИТ" ООД, сумата от 798,62 лв, представляваща
направени по исковото производство разноски и сумата от 573,75 лв, представляваща разноски в
заповедното производство по ч.гр.д.№ 1115/2017 г. по описа на НРС. Твърди се, че решението на НРС е неправилно, тъй като са
неправилни изводите на съда, че задълженията по договор за кредит представляват
частични, а не периодични плащания, поради което се погасяват с общата
5-годишна давност, а не с приложимата за периодичните плащания 3-годишна
давност. Въззивникът твърди, че съгласно указанията на Тълкувателно решение № 3
на ОСГТК на ВКС от 18.05.2012 г., в хипотезата на частични плащания, породени
от изрична договорка между страните, те се превръщат в периодични, поради което
приложима за тях следва да е 3-годишната давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД.
Твърди се, че договореният между страните погасителен план следва да се
разглежда като предварително съгласие на Банката за частично и периодично
плащане, като според въззивника, разясненията в ТР № 3 на ОСГТК на ВКС от
18.05.2012 г. сочат на прилики между „частичните“ и „периодичните плащания“. Изложени
са подробни съображения. Претендира се отмяна на решението на НРС и
постановяване на решение, с което исковете се отхвърлят. Претендират се
разноски. Не са ангажирани нови доказателства.
Въззиваемият „ТЕРРА
КРЕДИТ" ООД гр.София оспорва като неоснователна
въззивната жалба с писмен отговор в срока по чл.263
от ГПК. Твърди се, че са правилни и в съответствие с правната доктрина,
изводите на съда, че вземането по договор за кредит се погасява с общата
5-годишна давност, а не с кратката 3-годишна давност. Претендира се
потвърждаване на обжалваното решение и претендиране на разноски за въззивното
производство. Също не се сочат нови доказателства.
Въззивната
жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок,
от легитимирано лице, поради което е допустима.
С
оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния НРС е образувано по исковата молба
на въззиваемия „ТЕРРА КРЕДИТ" ООД гр.София, за признаване за установено,
че ответникът Г.Х.С. дължи на ищцовото дружество сумата от 2 000 лв –
главница по договор за потребителски кредит (заем) № 5000545, сключен между
страните на 02.11.2012 г., както и сумата от 430,87 лв – законна лихва за
периода от 26.10.2013 г. до 08.12.2012 г., както и законна лихда от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. Твърди се, че договорът е сключен за
срок от 12 месеца, като длъжникът е следвало в срок до 26.10.2013г. да върне
предоставената му сума, ведно с лихвите и разноските на вноски съгласно
погасителен план, неразделна част от договора, съгласно който, за периода от
30.11.2012 г. до 26.09.2013 г. заемателят е дължал заплащане само на месечна
лихва в размер на 400 лв, или общо 4 400 лв, а за периода 26.09.2013 г.-
26.10.2013 г., е дължал връщане на главницата от 2 000 лв, както и
заплащане на 400 лв – лихва за този месец, или общо 2 400 лв. Твърди се,
че ищецът е изпълнил задължението си и е предоставил на ответника договорената
сума. Твърди се, че ответникът не е изпълнил задължението си по сключения между
страните договор – а именно – да заплати главницата и уговорената лихва, но
ищецът, в настоящото производство, не претендира договорна лихва, а само
главницата по договора и законна лихва върху нея за периода от 26.10.2013 г. до
08.12.2015 г., в размер на 430,87 лв. Сочи се, че за претендираните суми ищецът
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, въз
основа на което, по образуванота ч.гр.д.1115/2017 г. по описа на Несебърски
районен съд, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за
претендираните суми, против която заповед е подадено възражение от длъжника.
Предявени са искове с правно основание чл.422, ал.1, вр.чл.9, ал.1 от
Закона за потребителския кредит, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ответникът е оспорил предявения иск с писмен отговор в законовия срок, с
единственото възражение, че искът е погасен по давност.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че кредитното
правоотношение между страните е недействително на основание чл.22, вр.чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, поради което, на основание чл.23 от ЗПК, длъжникът
дължи връщане само на чистата стойност на предоставения му финансов ресурс.
Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за погасяване на
задължението му по давност, като е посочил, че приложима в случая е общата
5-годишна давност, а не сочената от ответника 3-годишна давност, тъй като се
касае за частични плащания по договора за потребителски кредит, а не за
периодични пращания.
При
извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По
наведените от въззивника оплаквания за неправилност на решението, по които
съдът дължи произнасяне, съдът намира следното:
Както
се посочи по-горе, страните не спорят по фактите, а именно – по наличието на
сключен между тях договор за потребителски кредит; по предоставянето от ищеца
на ответника на посочената в договора сума; както и, че ответникът не е погасил
задължението си. Тези обстоятелства се потвърждават от представените от ищеца
доказателства. Следва да се отбележи, че независимо от разпределянето на
доказателствената тежест и указанията на съда в тази връзка, ответникът не е
ангажирал никакви доказателства, че е погасил задължението си или част от него
(няма и такива твърдения).
Единственият
спорен въпрос, е – вземането на кредитора по договор за потребителски кредит,
дали представлява изпълнение на задължението на части, при което би била
приложима общата 5-годишна давност, или представлява периодично задължение, при
което приложима би била кратката 3-годишна давност.
Съдът
не споделя възражението на ответника за изтекла погасителна давност по
отношение на главницата, тъй като, тъй като според настоящия съдебен състав, не
се касае за периодични плащания, за които по силата на чл.111,
б."в" от ЗЗД се предвижда погасителна тригодишна давност.
От мотивите
на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС се налага извода,
че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са
относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на
двете страни по договора. По отношение на договора за кредит това изискване не
е налице, тъй като нито задължението на заемодателя-кредитор за предоставяне на
уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се.
Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява
по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл.
66 ЗЗД). Ето защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна
давност по чл.110 от ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл.111, б.„в“ от ЗЗД,
изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски.
В
този смисъл е и трайна и безпротиворечива е съдебната практика, съгласно която
при договора за кредит принципно има едно неделимо
плащане, като обстоятелствата, че страните са се уговорили сумите (месечни
вноски) да се плащат по погасителен план, разсрочено във времето, не ги
превръща в периодични плащания, тъй като се касае за частични плащания по един
договор, за които кредиторът се е
съгласил да приеме изпълнението от длъжника на части, а не наведнъж, поради
което е приложим общия петгодишен давностен срок по чл.110
от ЗЗД.
В този смисъл е постановената съдебна практика по реда на чл.290
от ГПК
(Решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2011 г., IV г. о., ГК;
Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК;
Решение № 38 от 26.12.2019 г. на ВКС по т.д.№ 1157/2018 г., IІ т. о., ТК). Това становище съответства изцяло и
на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС
задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания”
по смисъла на чл.111, б. ”в” ЗЗД.
Давността
в настоящия случай започва да тече от изтичане на срока на договора –
26.10.2013 г., когато е бил падежът да заплащане на главницата от 2 000 лв,
поради което към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК – 01.11.2017 г., вземането на кредитора „ТЕРРА
КРЕДИТ" ООД против длъжника, произтичащо от процесния договор за
потребителски кредит не е било погасено по давност, тъй като не е имало изтекли
5 години от подежа на задължението.
С
изложените съображения, съдът намира предявения иск за основателен и доказан по
отношение на главницата от 2 000 лв (неизплатена главница по договора за
потребителски кредит), а оттам – за основателен и доказан и акцесорния иск за
обезщетение за забава за периода от 26.10.2013 г. до 08.12.2015 г., в размер на 430,87 лв.
Поради
съвпадането на изводите на двете инстанции и при споделяне на мотивите на
първоинстанционния съд, към които настоящият състав препраща на основание
чл.272 от ГПК, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
На
основание чл.78, ал.1 от ГПК, с оглед постановения резултат, на
въззиваемия-ищец следва да се присъдят направените във въззивното производство
разноски – 450 лв за заплатено адв.възнаграждение, съгласно представения с
отговора на въззивната жалба Договор за процесуално представителство.
Мотивиран
от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 217 от 03.12.2018 г. по
гр.д.197/2018 г. по описа на Несебърски районен съд.
ОСЪЖДА Г.Х.С. с ЕГН **********,
адрес: гр.Казанлък, кв.„Васил Левски“, бл.1, вх.В, ет.1, ап.22, да заплати на
„ТЕРРА КРЕДИТ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, община Столична, район Лозенец, бул.“Арсеналски“ № 11, ет.8, ап.12,
сумата от 450 лв
(четиристотин лева), представляваща направени във въззивното
производство разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Решението
е окончателно, съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.