Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети
януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д.№ 6953 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 364613 от 19.03.2018 г., постановено по гр. д. № 58413/2017
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО), 35-ти
състав, първоинстанционният съдебен състав е признал за установено по отношение
на К. А.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** Б, по предявени искове с правно
основание чл. 415, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД,
сумата в размер на 327,22 лв. за периода месец февруари, 2012 г. – месец април,
2014 г., представляваща доставена и незаплатена топлинна енергия, и сума в
размер на 12,24 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода
месец февруари 2012 г. – месец април 2014 г., ведно със законната лихва върху
главниците от 04.03.2015 г. до окончателното изплащане на сумите, както и по
предявени искове с правно основание чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК
във вр. с чл. 86 ЗЗД, сумата от 53,27 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода 31.03.2012 г. до 09.02.2015 г., за
които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 11421/2015 г. на СРС, 35
с-в, като е отхвърлил иска за главница за потребена топлинна енергия над
уважената сума от 327,22 лв. до пълния претендиран размер от 784,86 лв., иска
за лихва върху главницата за потребена топлинна енергия над уважената сума от
53.27 лв. до пълния предявен размер от 129,59 лв., както и иска за лихва върху
главницата за дялово разпределение за сумата от 2,45 лв., като неоснователни и
недоказани. С посоченото съдебно решение К. А.Б. е осъдена, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 285.31 лв. – разноски по
делото, както и сумата от 137.37 лв. – разноски по ч. гр. д. № 11421/2015 г. на
СРС, 35 с, съразмерно на уважената част на исковете.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач,
конститутирано на страната на ищеца – „Т.“ ООД
Срещу така постановеното решение в частта, в която е отхвърлена исковата
претенция за главница за потребена топлинна енергия над уважената сума от
327,22 лв. за периода месец февруари, 2012 г. – месец април, 2014 г . до пълния
претендиран размер от 784,86 лв., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба
от „Т.С.“ ЕАД. Във въззивната жалба се излагат бланкетни доводи за неправилност
и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната част. Поддържа се, че
съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 от Закона за енергетиката (ЗЕ) за процесния имот
са начислявани суми за топлинна енергия по прогнозни месечни вноски, като след
края на отоплителния сезон са изготвяни изравнителни сметки от фирмата,
извършваща дялово разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово
разпределение в съответствие с действащата нормативна уредба. Акцентира се, че
по делото липсват данни за извършена рекламация в предвидения в чл. 70, ал. 6
от Наредба за топлоснабдяването 30-дневен срок за възражение по отчета на уреди
и разпределение на енергията, извършено с изготвените от третото лице-помагач
изравнителни сметки за отчетния период. Сочи се допуснато нарушение на
материалния закон поради кредитирана изцяло на изготвената по делото
съдебно-техническа експертиза. Съобразно изложеното се иска първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалваната част. Претендират се разноски.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна К. А.Б., представлявана от адв. М. С. –
Т., в който се излагат подробни доводи за неоснователност на депозираната
въззивна жалба. Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение да
бъде потвърдено в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендират
се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от третото лице помагач – „Т.“ ООД.
Първоинстанционното
решение не е обжалвано, съответно – е влязло в сила, в частта, с която съдът е
признал за установено по отношение на К. А.Б., че дължи на „Т.С.“ ЕАД сума в
размер на 12,24 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода
месец февруари 2012 г. – месец април 2014 г., ведно със законната лихва от
04.03.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, и сумата от 53.27 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода
31.03.2012 г. до 09.02.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.
гр. д. № 11421/2015 г. на СРС, 35 с-в.
Първоинстанционното
решение е влязло в сила, тъй като не е обжалвано, и в частта, в която са
отхвърлени исковите претенции за въззивника за лихва върху главницата за
потребена топлинна енергия над уважената сума от 53.27 лв. до пълния предявен
размер от 129,59 лв., както и иска за лихва върху главницата за дялово
разпределение за сумата от 2,45 лв., като неоснователни и недоказани.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната негова част. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като
въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във
връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Софийски
районен съд, Гражданско отделение, І Гражданско отделение
(ГО), 35-ти състав, е бил сезиран с предявени от въззивника – „Т.С.“ ЕАД обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
предявени по реда на чл. 422 ГПК.
С оглед
съдържанието на депозираната въззивна жалба, предмет на въззивна проверка е
постановеното първоинстанционно решение единствено в частта, в която
първоинстанционният съдебен състав се е произнесъл по предявената искова
претенция с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. с чл. 124,
ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на
ищеца, че ответницата му дължи сума в размер на 784,86 лв., представляваща
доставена и незаплатена топлинна енергия за периода месец февруари, 2012 г. –
месец април, 2014 г. С обжалвания съдебен акт съдът е уважил така предявения
иск за сума в размер на 327,22 лв., като е отхвърлил исковата претенция за
разликата над уважения размер до пълния претендиран такъв. За уважаването на предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи
при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване,
изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на
топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната
енергия и изискуемост на вземането.
С оглед релевираните в жалбата непреклудирани доводи и
предвид събраните по делото доказателства, обжалваното съдебно решение следва
да бъде потвърдено в обжалваната част, като съображенията за това са следните:
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл.
150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.
149 и чл.
150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто
е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т.
2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува
енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл.
138, ал. 1 ЗЕ и чл.
29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със
собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените
имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл.
153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи
цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.
153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие.
В случая не е
било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.
По делото не е
спорно и обстоятелството, че ответникът има качеството „клиент“ на топлинна
енергия за процесния период по повод ползването на недвижимия имот, за който е
начислена топлинната енергия, предмет на установителната искова претенция. Този
факт се установява от представените по делото писмени доказателства, както
следва: договор за наем на общински имот от 10.03.2004 г., сключен между
Столична Община – район „Искър“, в качеството на наемодател, и ответницата Б.,
в качеството на наемател, настанителна заповед № 77-К-3/10.03.2004 г., заявление-декларация
от ответницата за откриване на партида, съгласно Общи условия за продажба на
топлинна енергия от „Т.-С.“ ЕАД, както правилно е приел и първоинстанционният
съд.
От протокол от
дата 19.09.2008 г. от Общо събрание на собствениците на сграда, находяща се в
гр. София, ж.к. „*********“, част от която е и процесният недвижим имот, и
приложения към него списък със съгласие на собствениците, се установява, че
квалифицираното мнозинство съсобственици в етажната собственост са дали
съгласие за доставка и монтаж на индивидуални разпределители и за индивидуално
разпределяне на топлинната енергия, съгласно системата за индивидуално
разпределяне, прилагана от „Т.“ ООД. По смисъла на Тълкувателно решение № 2 от
27.05.2017г. по т.д. № 2/ 2016г. на ОСГК на ВКС: „Поради естеството на етажната
собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде
направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може
сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна
енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички
етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки
отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.“
Предвид изложеното, въззивният съд намира, че между въззиваемата страна и
въззивника е възникнало и съществува облигационно правоотношение по договор за
продажба на топлинна енергия, сключен при общи условия съгласно чл. 150 ЗЕ, с
предмет доставка на топлинна енергия за посочения обект с абонатен № 103946,
като ответницата има качеството клиент на топлинна енергия за процесния период и
на това основание дължи заплащането на доставената по време на него топлинна
енергия, както правилно е прието и в обжалвания съдебен акт.
Като страна по посоченото правоотношение, въззиваемата дължи заплащане на
реално потребената въз основа на отчетени единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение - топломери, монтирани на отоплителните тела
в жилището и съответна част от стойността на топлинната енергия отдадена от
сградната инсталация, по данни от общия топломер монтиран в абонатната станция,
с оглед въведения с разпоредбата на чл. 156 ЗЕ принцип за реално доставената на
границата на собствеността топлинна енергия, при уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на ТЕ в сграда - етажна
собственост.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда-етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и в действащите към процесния период Наредба за
топлоснабдяването (отм.), Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването (обн.
ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.) и Наредба № 16-334
от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.).
По аргумент от чл. 142, ал. 2 ЗЕ, топлинната енергия за отопление на
сграда-етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите, като според чл. 145, ал. 1 ЗЕ за отопление на
имотите в сграда-етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери , се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
За установяване на количеството потребена топлинна енергия и стойността на
същата в хода на първоинстанционното съдебно производство са изготвени и приети
заключения на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза.
От приетото по делото и неоспорено от страните по реда и в срока по чл.
200, ал. 3 ГПК заключение на съдебно-техническа експертиза (л. 85 – л. 92 от
делото пред СРС) се установява, че стойността на реално потребената топлинна
енергия в имота за периода месец февруари, 2012 г. – месец април, 2014 г.
възлиза на 327,22 лв.
Вещото лице е посочило, че за процесния период в имота радиаторите са били
демонтирани, като от абоната не е бил осигурен достъп за проверка на
отоплителната инсталация. Констатирано е, че според фирмата за дялово
разпределение в банята на имота е имало работеща отоплителна лира, като предвид
факта на неосигурен достъп до имота, за лирата е начислена служебна топлинна
енергия по максимален специфичен разход за сградата, цената на която за
процесния период възлиза на 444,91 лв. За същия е начислена и стойността на
топлинната енергия, отделена от сградната инсталация, която се разпределя от
фирмата за дялово разпределение между всички абонати пропорционално на пълните
отопляеми обеми на имотите по проект. Същата е в размер на 327,22 лв. Във
връзка със служебно начислената топлинна енергия по максимален специфичен
разход на сградата, вещото лице е посочило наличието на документално
несъответствие относно факта имало ли е действително работеща лира в имота в релевирания
период. От една страна, в картона за главен отчет на процесния абонатен №
103947 не е отбелязано наличие на такава, а същевременно според фирмата за
дялово разпределение има. Предвид изложеното, вещото лице е посочило, че
служебно начислената топлинна енергия за лирата в банята не съответства на
записите от представените по делото документи, касаещи процесния имот. Ето
защо, е приело, че дължимата от ответницата за процесния период сума е в размер
на 327,22 лв., като същата съставлява стойността на топлинната енергия за имота,
отделена от сградната инсталация.
Въззивният съд намира, че първоинстанционният съдебен
състав правилно е кредитирал изготвеното заключение на съдебно-техническата
експертиза, като компетентно и обективно изготвено въз основа на подробен
анализ на представените по делото документи от вещо лице, притежаващо
необходимите професионални знания и квалификация.
При ценене на заключението районният съд правилно е взел предвид, че
главницата е изчислена без предишни просрочени или неплатени сметки и без
изравнявания за периоди извън процесния. Във връзка с разминаването между
съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната такава относно
стойността на потребената топлинна енергия, следва да се отбележи, че за
изготвяне на експертното заключение по съдебно-техническа експертиза (СТЕ) са
ползвани представените от третото лице документи, които не са съставени от
ищеца по делото и заключението отразява реално потребеното количество топлинна
енергия. Така например, при изготвяне на заключението, вещото лице е взело
предвид както наличните по делото документи, така и справка за показанията на
общия топломер и данни за извършена спрямо него метрологична проверка, акт за
разпределение на кубатурата, акт за изключване на отопление на стълбището,
съобщенията към фактури на абоната за процесния период и главните отчети и
изравнителни сметки, т.е. същото е съобразно и с документи, които не са
съставени от въззивника. Отделно от това, следва да се отбележи, че
заключението на вещото лице по допуснатите СТЕ не е било оспорено от въззивника
в предвидения в закона срок.
С оглед изложеното, въззивният съд намира, че правилно районният съд е
възприел именно заключението на съдебно техническата експертиза при определяне
размера на дължимата главница за топлинна енергия за процесните период и имот,
поради което бланкетното възражение за допуснато нарушение на материалния закон
при кредитиране на същото е неоснователно. За неоснователно въззивният съдебен
състав намира и възражението на въззивника, че по делото липсват данни за
извършена от ответницата рекламация в предвидения в чл. 70, ал. 6 от Наредба за
топлоснабдяването 30-дневен срок за възражение по отчета на уреди и разпределение
на енергията, извършено с изравнителните сметки за процесния период, тъй като не
се установява същите да са били връчени на въззиваемата страна, т.е. не се
установява на последната да е предоставена възможност, като клиент на топлинна енергия,
да възрази срещу тях по реда на сочената подзаконова разпоредба.
При установеното от заключението на посочената експертиза количество
топлинна енергия, доставено в процесния имот в релевирания период, и
заключението на експерта, че дяловото разпределение е правилно извършено,
въззивният съд намира, че първоинстанционният правилно е приел, че дължимата от
ответницата сума възлиза на 327,22 лв. Предвид наличието на документално
несъответствие в материалите по делото относно факта имало ли е в процесния
имот отоплително тяло – лира, или не, исковата претенция за топлинна енергия за
разликата между уважения размер на иска и претендирания такъв, правилно е отхвърлена
като неоснователна – по-конкретно, като недоказана при условията на чл. 154 ГПК.
В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във въззивната
жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено в обжалваната
част, като правилно и законосъобразно. Това обосновава и извод за присъждане на
разноски за исковото и за заповедното производство в посочените от СРС размери,
определени съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната е направено искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение на
един адвокат в размер на 350 лв. Искането е направно своевременно – с
депозирания отговор на въззивна жалба, но разгледано по същество е
неоснователно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да се ангажира отговорността за разноски на
въззивната страна, следва по несъмнен начин да се установи, че по учредено по
договор за правна защита и съдействие мандатно правоотношение страните са
уговорили конкретен размер на адвокатско възнаграждение и то е било заплатено,
каквато процесната хипотеза не е. На първо място, по делото не е представен
договор за правна защита и съдействие, от който да се установява сключен
договор за адвокатска услуга между клиент и адвокат и уговорен размер на
претендираното адвокатско възнаграждение. Не са представени и доказателства за действително
извършен разход за Т.. Представено е единствено пълномощно от въззиваемата
страна – К. Б., в полза на адвокат М.С. (л. 19 от делото пред СГС), в което освен
упълномощителни клаузи се съдържа и отбелязване, че служи за разписка за
платено адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв. В посочения документ,
доколкото е подписан единствено от упълномощителя, не е обективирано двустранно
съглашение (мандатен договор), с което адвокатът да е поел правно задължение да
осъществи процесуално представителство срещу конкретно уговорен размер на
адвокатско възнаграждение. На следващо място, поради липсата на подпис на
кредитора по вземането за адвокатски хонорар, представеното адвокатско
пълномощно няма и характера на разписка по смисъла на чл. 77 ЗЗД. С оглед
изложеното, искането за присъждане на разноски от въззиваемата страна е
неоснователно.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски,
но предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл.
280, ал. 2, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 364613 от 19.03.2018 г., постановено по гр. д. № 58413/2017 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО), 35-ти
състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
въззивника – „Т.“ ЕООД.
В необжалваните части решението, постановено по гр.д. № 58413/2017 г. по описа на Софийски районен съд, І Гражданско отделение, 35-ти състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.