Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 3549 26.09.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на десети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 5552 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото са предявени два иска с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищцата Т.А.Д., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. С.Г., е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 287, 76 лева- недължимо платена възнаградителна лихва по недействителен договор за паричен заем № ****/ 18.12.2015 г. и сумата от 1 370, 72 лева- недължимо платена неустойка по договора, ведно със законната лихва върху сумите от датата на предявяване на иска- 09.04.2019 г. до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ****/ 18.12.2015 г., по силата на който ищецът получил в заем сумата от 1 500 лева, при възнаградителна лихва от 35 % и ГПР- 40, 90 %, като общият размер на плащанията по договора бил 1 787, 76 лева. Съгласно чл. 4 от договора се предвиждало да се предостави обезпечение- двама поръчители или банкова гаранция, при неизпълнение на което задължение се дължала неустойка в размер на 1 370, 72 лева. Общият размер на всички плащания следвало да бъде върнат на 26 вноски, всяка от по 121, 48 лева, за периода 04.01.2016 г.- 19.12.2016 г. Договорът бил потребителски по смисъла на чл. 9 от ЗПК, но се явявал недействителен на няколко основания. Първо- съгласно чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, не били посочени условията за прилагане на лихвения процент, не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как се разпределяла тя във времето с изплащане на месечните вноски по погасителния план. Второ- в нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК не били посочени разходите, включени в размер на дължимата сума, липсвало описани по пера какво се включва в ГПР. Трето- според чл. 11 ал. 1 т. 11 от ГПК не било посочено в погасителния план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. Всяка вноска включвала главница, лихва, неустойка и ГПР, но в погасителния план липсвало разпределение между тези компоненти. Съгласно чл. 11 ал. 2 от ЗПК всяка една страница от общите условия следвало да бъде подписана, но това е случая не било така, поради което договорът също се явявал недействителен. Отделно от това, договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, защото надвишавала многократно размера на законната лихва. Също така, уговорената неустойка била нищожна поради прекомерност и нарушение на добрите нрави. Тя била предвидена като обезпечение- банкова гаранция или поръчителство, които следвало да се предоставят в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. С исковата молба се предявяват два осъдителни иска- за връщане на недължимо платените суми за лихва и неустойка по нищожния договор, като сумите се претендират, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си прави изменение на размера на осъдителните искове. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли исковете да се отхвърлят изцяло. Били неоснователни възраженията на ищеца за нарушение на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, тъй като размерът на лихвения процент бил ясно посочен в чл. 2 т. 6 от договора и той бил фиксиран. Отделно от това, ищцата сама определила параметрите на договора в предложението за сключването му, като разполагала с цялата преддоговорна информация. Неоснователни се явявали и възраженията за нарушение на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото бил посочен размерът на ГПР, изчислен по правилата на Приложение № 1 към ЗПК. Неоснователен бил и аргументът за неспазване на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ГПК, защото в погасителния план бил посочен точно размерът на седмичната вноска, отново определен по искане на кредитополучателя. Неоснователно било твърдението за нищожност на възнаградителната лихва, поради противоречие с добрите нрави. Подобно нещо в случая нямало, касаело се за необезпечен, високорисков заем, отпуснат от небанкова финансова институция, поради което размерът на лихвата отговарял на критериите за добросъвестност. Лихвата представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга и той бил свободен да определи нейния размер, с който ищцата се била съгласила, като лихвата била фиксирана- 35 % и в договора ясно и точно се посочвало как е изчислена. Неоснователни били и възраженията за нищожността на уговорената неустойка, като и тук страните били свободни да определят съдържанието на договора си. Неустойката не противоречала на добрите нрави, като в случая липсвало обезпечение и тя била предвидена, за да дисциплинира длъжника да изпълнява точно задълженията си, тъй като рискът от евентуално неизпълнение бил голям. Тя била и санкция спрямо заемателя, който не представил обезпечение. Освен това неустойката не се начислявала наведнъж, а разсрочено, за да предостави по- облекчен режим на заемателя при погасяване на дълга му. Клиентът бил изначално наясно с това си задължение, както и с последиците от неизпълнението му. В ГПР не се включвала неустойката, като това била както законова постановка, така и предвиждала съдебната практика. Неустойката по дефиниция служела за обезщетение на вредите от неизпълнението, като изправната страна не доказвала размера им, а заемателят следвало да докаже възраженията си в тази връзка. Договорната лихва представлявала цената на предоставената услуга- дадената в заем сума, а неустойката обезпечавала изпълнение на задължението и обезщетявала вредите от неизпълнението. Клаузата за неустойка не противоречала на чл. 71 от ЗЗД, който предвиждал възможност за изпълнение и преди срока, ако длъжникът е станал неплатежоспособен. Неправилно била изтълкувана и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, която касаела не непредоставянето на обезпечение, а забава в плащанията по вноските. Прави се възражение и за изтекла давност на претенцията за лихва, за период три години преди предявяване на иска. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа отговора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за паричен заем № ****/ 18.12.2015 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 500 лева, при следните условия: срок за връщане- 52 седмици, на 26 двуседмични вноски, всяка по 68, 76 лева, при фиксиран ГЛП- 35 % и ГПР- 40, 90 %, или общ размер на плащанията от 1 787, 76 лева. Представени са договора, погасителния план към него и предложението за сключването му.
В договора е предвидена неустойка в размер на 1 370, 72 лева, платима разсрочено с погасителните вноски, която се начислява в случай, че в 3- дневен срок от подписването заемателят не представи обезпечение (чрез двама поръчители или чрез банкова гаранция).
Представена е от ответника писмена справка за извършените по договора от длъжника плащания на суми по кредита, както и за начина на разпределението им при погасяванията на отделните компоненти на дълга- главница, лихва и неустойка.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Ищецът твърди, че договорът за кредит бил недействителен, поради липса на подписани от клиента общи условия- чл. 11 ал. 2 от ЗПК. В случая обаче няма общи условия към кредита и всички условия на договора са включени в самия договор, без да има приложения към него. Договорът е подписан на всяка страница от клиента и спрямо същия не са прилагани условия извън тази, инкорпорирани в текста на договора. В този случай, когато няма общи условия, а съдържанието им е част от договора, горното законово изискване следва да се тълкува в смисъл, че в тази хипотеза се изисква всяка страница от съглашението да бъде подписана, което тук е така. Противното би означавало, че към всеки договор трябва да има задължително общи условия, каквото изискване ЗПК не е поставил към кредитора, а е предвидил, когато има такива, те да бъдат подписани. Изцяло преценка на кредитора е дали ще предвиди отделни ОУ или пък в един документ на един хартиен носител ще предложи всички условия по отпускания кредит. Така законовото изискване следва да е приложимо само, ако на отделен документ има ОУ, които са неразделна част от договора, но когато параметрите на договора са част от самия договор, няма неспазване на законовите изисквания, особено при подписване на всяка страница от договора, удостоверяваща, че потребителят е запознат с условията по кредита, както и, че само тези са условията, които ще бъдат прилагани спрямо него. В тази връзка, не е налице твърдяната от ищеца недействителност на посоченото основание, поради което в тази му част договорът е валиден.
Второто релевирано в исковата молба основание за недействителност на договора за потребителски кредит е свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 40, 90 %, а пък лихвата е 35 %, без да е записана точната й стойност в лева като сума. Също така не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
По отношение на третото възражение на ищеца за неспазени изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- липса на посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент, следва да се посочи, че независимо от твърденията на ответника, че в случая лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора и оставал непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 35 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Последното възражение в исковата молба касае погасителния план на договора. Според нормата на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК в този план трябва да има разбивка, като се посочи всяка вноска от какви пера е съставена. Отделно от това, за да бъде изпълнено изискването договорът за кредит да е ясен и разбираем за потребителя, е необходимо да има разпределение на съответната погасителна вноска между различните дължими суми, както и последователността, в която същите ще се погасяват. В процесния договор обаче липсва информация колко е размерът на възнаградителната лихва, както и с изплащане на всяка вноска каква част от лихва се погасява. Това създава необходимост от тълкуване на договора, а законовото изискване в погасителния план да е посочен размерът на лихвата е въведено в защита на потребителя, като неспазването му също обуславя недействителността на съглашението.
По отношение
на възнаградителната лихва също се прави възражение
за нищожност, поради противоречие с добрите нрави, което се явява основателно.
Както вече се посочи, в договора е предвидена възнаградителната
лихва в размер на 35 %, който надвишава трикратния размер на законната лихва и
оттук- тази клауза се явява нищожна.
Аналогични
съображения могат да се изложат и по отношение на неустойката, която също е
уговорена в нарушение на добрите нрави, а наред с това е и прекомерна. По
дефиниция неустойката е предвидена да обезщети вреди, които кредиторът ще
претърпи, без да е необходимо той да ги доказва. По договора обаче неустойката
се предвижда, ако длъжникът не представи обезпечение- поръчителство или банкова
гаранция в кратък срок, като в случая без представяне на обезпечение за
кредитора няма да настъпят вреди, а евентуално би се забавило или затруднило събирането
на вземането му. Това обаче не са вреди, които ще се компенсират от
неустойката, поради което тя се явява нищожна, защото същата е уговорена в
противоречие с основната й обезщетителна функция. При
забава в изпълнението кредиторът има право само на лихва като обезщетение за
вредите си, без за длъжника да се предвиждат и други санкции, като неустойка
например. Наред с това, следва да се отбележи, че с неустойката се създават
задължения, които принципно се покриват от ГПР, но пък така се заобикаля
изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и забраната за надвишаване на петкратния
размер на законната лихва, което пък води и до нищожността на неустойката на
основание чл. 21 ал. 1 от ЗПК.
Горните
съображения водят до нищожността на договора за потребителски кредит, като
както вече беше посочено, съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Отделно от
това, изплащането на сумите за възнаградителна лихва
и за неустойка, е било извършено при начална липса на основание, предвид
нищожността на двете клаузи, поради което платените суми подлежат на връщане на
потребителя. Конкретните размери на платеното за лихва и неустойка се
установяват от приложената към отговора от кредитора справка за плащанията,
като за възнаградителна лихва са платени 287, 76
лева, а за неустойка- 1 370, 72 лева, в който смисъл е и допуснатото
изменение на исковете. Тези суми се дължат на длъжника и следва да му се
присъдят с решението, поради което исковете ще бъдат уважени. Сумите се дължат,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е
законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
Предвид
изхода на делото, на основание
чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил
държавна такса в общ размер на 104, 83 лева (листове 9 и 49), която сума следва
да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Ищецът освен
това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил
хонорар (л. 4), в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той
се представлява безплатно от адв. Д.Б., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от
ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. В
случая не е необходимо да се представят доказателства за финансовото състояние
на лицето, доколкото такива се изискват от законодателя само при освобождаване
от държавна такса или назначаване на особен представител. Наличието на материална
затрудненост се установява само с представения договор за правна защита, в
който е посочено, че възнаграждението ще се присъди по чл. 38 ал. 2 от ЗА. Изрично
в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи
размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на двата иска тук
следва да бъде изчислено съгласно нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
предвиждащи минимални размери на адвокатските възнаграждения за двата осъдителни
иска, в размери от 300 лева (за лихвата) и от 325, 95 лева (за неустойката),
или общо 625, 95 лева, до който размер следва да се възложат в тежест на
ответната страна.
Поради изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К., да заплати на Т.А.Д., ЕГН: **********,***, сумата от 287, 76 (двеста осемдесет и седем лева и седемдесет и шест стотинки) лева- недължимо платена възнаградителна лихва по недействителен договор за паричен заем № ****/ 18.12.2015 г. и сумата от 1 370, 72 (хиляда триста и седемдесет лева и седемдесет и две стотинки) лева- недължимо платена неустойка по договора, ведно със законната лихва върху сумите от датата на предявяване на иска- 09.04.2019 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К., да заплати на Т.А.Д., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото за внесена държавна такса в размер на 104, 83 (сто и четири лева и осемдесет и три стотинки) лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К., чрез пълномощника му *** Н.Д., да заплати на *** Д.Б., със служебен адрес: ******, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца Т.А.Д., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 625, 95 (шестстотин двадесет и пет лева и деветдесет и пет стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала.
АД