Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ……………../ 10.02.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и втори ноември 2019 година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 8165 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 99811 от 22.04.2019 г., постановено по гр.д. № 18475/2011 г. на СРС, 68
състав, са отхвърлени предявените от Р.Б.Г. против „Ц.з.г.м.” ЕАД обективно
съединени искове по чл.344, ал.1,т.1 КТ за отмяна на заповед №
РД-12-03-9/01.03.2011г. на управителя на „Ц.з.г.м.” ЕООД/ сега ЕАД/, с която
ищецът е уволнен дисциплинарно; по чл.344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване ищеца
на заеманата от него преди уволнението му длъжност „оператор база данни/GPS и АП”
в еектор „GPS и автоматизация на паркингите” в отдел „Принудително преместване
и специализирани паркинги” в Поделение „Паркиране и мобилност”; по чл.344, ал.1,
т.З КТ във връзка с чл.225, ал.1 КТ за осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за оставането му без работа поради уволнението в размер на 5
580 лв за периода от 01.03.2011г. до 01.09.2011г., и по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД във връзка с чл.221, ал.1 КТ за оеъждане на ответника да заплати на ищеца
удържаното обезщетение по чл.221, ал.2 КТ от една брутна работна заплата в
размер на 994.20 лв. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и
относно разноските, като е осъдил Р.Б.Г. да заплати на „Ц.з.г.м.” ЕАД сумата от
200 лв. разноски по делото на основание
чл. 78, ал.З ГПК, като е отхвърлил исканетона ответната страна за разноски до
пълнияпредявен размер от 340 лв. по чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението е обжалвано изцяло от
ищеца Р.Б.Г. чрез пълномощник адв.В.Г., с оплаквания по въззивната жалбла за
неправилност на същото поради необсъждане на всички събрани по делото
доказателства-и в частност обяснения на М.Д.от 24.03.2011 г., сочещи на извод, че ищецът е бил на работа на
11.02.2011 г., както и на различен мотив за уволнението от този за неявяване на
работа /поради изложено в тези обяснения, че ищецът бил пуснат от управителяД.в
отпуск да помисли дали иска да работи във фирмата/, също и необоснованост на
извода за неявяване на ищеца на работа на 14.02.2011 г. след като му било
отнето оръдието на труда-компютър и спрян служебен телефон, още на 11.02.20111
г., работодателят му е отнел достъпа до работното място и не можел да очаква
ищеца да работи на 14.02.2011 г., които доводи на ищеца се установявали от
събрани по делото писмени доказаелства-заповед от 11.02.2011 г. наД.да м усе
изземе служ. компютър до 13,00 час ана същия ден и доклад на Божидар Стоянов от
16.02.2011 г. за изпълнение на предходната заповед, които не били обсъдени от
решавашия съд. Твърди, че изводът на съда за неявяване на работа на 14.02.2011
г. бил основан и на оспорен по съдържание доклад от 15.02.2011 г. на Ю.М.. Моли
да се отмени решението със законите последици, както и се прететнидрат разноски по чл.38а от ЗАдв.
Въззиваемата
страна – ответник „Ц.з.г.м.” ЕАД оспорва
жалбата с писмен отговор чрез адв.М.Г. с възражението, че обжалваното решение е
постановено при обсъждане на всички приети по делото доказателства по
своевременно заявените от ищеца оплаквания за незаконност на уволнението, и е
направен правилен и логичен извод, че не били доказани нито едно от трите
сочени от ищеца основания за незаконност на уволнението, като е приел неявяване
на ищеца на работа за два последователни дни не въз основа на двата сопорени
доклада, а и на другите събрани доказателства.Моли решението да се потвърди,
претендира разноски.
Страните
не са направили искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в
жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо,
тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно
предявените с исковата молба претенции.
Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното решение, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При преценка правилността на първоинстанционното
съдебно решение, въззивният съд намира следното:
Предявени са обективно съединени обусловени искове с
правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.225, ал.2 от КТ, както с основание чл.55,ал.1,предл.1 ЗЗД във връзка с чл.221, ал.2 ЗЗД ..
Ищецът Р.Б.Г. твърди с исковата молба и уточнението
към нея подадено та 15.03.2012 г. от по реда на чл.129 от ГПК, че заповед №
РД-12-03-9/01.03.2011г. на управителя на ответното дружество, с която му е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение” и е прекратено трудовото му правоотношение
за длъжността „оператор база данни/GPS и АП” в сектор „GPS и автоматизация на
паркингите” в отдел „Принудително преместване и специализирани паркинги” в
Поделение „Паркиране и мобилноет”, е незаконосъобразна поради: 1/липса на
мотиви, липса на изложение на обстоятелствата за соченото неявяване на работа в
самата заповед и препращане с нея към други документи, 2/ неизвършване на
соченото дисциплинарно нарушение „неявяването му на работа“ като измислена
причина от работодателя за уволнението му, и 3/ неспазване на критериите по
чл.189,ал.1 ГПК , тъй като работодателят не се е съобразил с тежестта на
нарушението, с поведението на ищеца, с липсата на наказания и констатирани
нарушения в двугодишната му работа в предприятието, липса на виновно
неизпълнение на трудовите задължения. Моли за отмяна на заповедта,
възстановяването му на заеманата до уволнението длъжност, заплащане на
обезщетение за оставяне без работа за 6 месеца от 01.03.2011 г. в размер на
5580 лв. със законтата лихва от исковата молба до плащането, и осъждане на
ответника да му възстанови 1 брутно трудово възнаграждение, удържано от
ответника като обезщетение за уволнение в размер на 994,20лв./според
уточнението на размера от открито съдебно заседание на 29.08.2018 г./.
Ответникът
„Ц.з.г.м.” ЕАД оспорва исковете с писмен отговор на исковата молба, с
възраженията, че не явяването на ищец ана работа в два последователни дни без
уважителна причина - на 11.02.2011г. и на 14.02.2011г., е установено в доклад №
ВВ 262/11.02.2011г. от ръководителя направление „Принудително преместване и
специализирани паркинги” инж. Р.Д.и в доклад № ВВ 275/15.02.2011г. от
ръководителя на отдел „Принудително преместване” Ю.М., за което и били поискани писмени обяснения по реда на
чл.193,ал.1 КТ с връчената му заповед № РД-13-31/01.03.2011г. , но той не е
представил такива. Възразява, че неявяването на работа е тежко дисциплинарно
нарушение, което обуславяло дисциплинарно уволнение според чл.190,ал.1,т.2 КТ.
Оспорва се и размера на иска по чл.225,ал.1 КТ. Моли исковете да се отхвърлят.
Първоинстанционният
съд е приел, че съдът следва да се произнесе само по доводите за
незаконосъобразност на уволнението, посочени от ищеца, без да разширява
проверката и за ненаведени от ищеца доводи . След преценка на събрани по делото
писмени и гласни доказателства е приел, че заповедта е мотивирана съгласно
изискването на чл.195, ал.1 от КТ, искани са обяснения от ищеца са същите
сочени нарушения натрудовата дисциплина в заповедта, уволнението е
законосъобразно извършено от работодателя, тъй като последната изпълнявана от
ищеца длъжност „оператор база данни/GPS
и АП’’ в сектор „GPS и автоматизация на паркингите” в отдел „Принудително
преместване и специализирани паркинги” в Поделение „Паркиране и мобилност” при ответника,
тъй като не е бил в посочените два дни на работното си място, определено според
длъжностната характеристика да се намира в офис-администрацията в сградата на
управлението на ответното дружество на 1 етаж, и не е пребивавал там на нито
едни от двете посочени дати в уволнителната заповед, установено от признание на
самия ищец и от събраните гласни доказателства. Приел е още първоинстанционния съд, че е спазено и изискването
на чл.189, ал.1 ГПК, тъ като за дисциплинарното
нарушение по смисъла на чл.190, ал.1, т.2 КТ работодателят може да наложи
дисциплинарно наказание „уволнение” по чл.190, ал.1, изр.1 КТ , с което законодателят е предвидил , че това
дисциплинарно нарушение е с такава тежест , че обосновава най-тежкото наказание
„уволнение’. Така е счел този иск за
недоказан и неоснователен и го е отхвърлил, и пред вид изхода по него е приел,
че неоснователни се явяват и обусловените от него други искове за
възстановяване на работа, заплащане на обезщетение за оставане без работа и за
връщане на удържано обезщетение за уволнение.
Въззивният съд, при преценка на доводите и възраженията
на страните, и на същия доказателствен материал, като този, събран при
първоинстанционното разглеждане на делото, като съобрази и оплакванията по
въззивната жалба, намира, че искът по чл.344, ал.1, т.1 от КТ е неоснователен,
по мотивите, изложени от първоинстанционния съд по този иск, към които мотиви препраща
на основание чл.272 от ГПК, както и по следните допълнителни съображения,
обусловени от оплакванията по въззивната жалба :
При оспорване законосъобразността на прекратяване на
трудовия договор, в доказателствена тежест на работодателя е да установи, че е
спазил императивните изисквания на закона, които ищецът твръди да са били
нарушени. По делото са събрани писмени доказателства, които не са оспорени по
отношение на авторството на подписалите ги лица, от които се установява, че на датите
11.02.2011 г. и на 14.02.2011 г. ищецът не е се е явли на работното си място в
сградата по седалище ***. Съдържанието
на доклада на Р.Д.от 11.02.2011 г. се установява от показанията пред съда на
свидетеля Р.Д.– автор на документа, ценени в съвкупност с другите писмени
доказателства за събитията на същата дата, вкл. и признания на самия ищец в
жалбата му до главния прокурор на РБългария от 14.02.2011 г. от които се
установява, че пребиваването на ищеца в сградата на ул.Будапеща 17 на тази дата
е било само по повикване от управителя Д., като след среща в кабинета на
управителя около 11,30 часа, ищецът е
напуснал сградата и тръгнал към къщи,
т.е. пребиваването му в сградата не може да покрие изискването за явяване на
работа. Не се установи на същата дата по
–рано, преди 11 часа, на ищеца да е било възлагано да изпълнява служебни задачи
извън сградата на седалището, където е работното място, при което пребиваването
му на наказателен паркинг при театър
София по-рано в интервала от 6,30 до около 11,30 часа да е било по работа, и не
може да се счита, че пребиваването му на друго място извън седалището с
офис-администрацията, е явяване на работа - така а показанията на свидетелят
румен Добрев, пряк ръководител на ищеца, не установяват да е възлагал на ищеца
работа извън офис-административната сграда, такъв извод не следва и от
писмените обяснения на 24.03.20111 г.
Неявяването на работа на ищеца на 14.02.2011 г.-следващия работен ден
/понеделник/ се установява от писмения доклад на Ю.М.-неоспорен по отношение
наавторството, и от показанията насвидетеля Е.К., който е присъствал при
написване и подписване на този доклад от Ю.М.-последният към 2011г. е бил и
пряк ръководител на ищеца.
Неоснователно е оплакването по въззивната жалба на ищеца,
че с отнемането на служебния му компютър испирането наслужебния мобилен телефон
на 11.02.2011г. му бил отнет достъпа до работното място. Тези факти не са
установени по делото- напротив, събраните писмени доказателства сочат на
обратното- че на дата 11.02.2011г. ищецът не е предал поверения му служебен
компютър, който сам признава в жалбата си от 14.02.2011г. до главния прокурор, че
се намирал в дома му, а не на работното място, и не следва от тези факти извод,
че му е отнет достъп до работното място. Самият ищец признава , че сам е
напуснал сградата и е тръгнал веднага
към къщи след разговор с управителяД.в кабинета на последния на дата
11.02.2011г. около обяд, без да е пребивавал на работното си място. Не се
установи и спиране на служебния телефон на ищеца. Установява се от приетите
доказателства, че ищецът е бил в законоустановен отпуск за времето от
15.02.2011г. до 28.02.2011 г. вкл., но от това не следва извод, че няма
основание за уволнение поради неявяването му на работа на дати преди това-на
11.02.2011г. и на 14.02.2011г., тъй като неявяването му на работа на за два
последователни работни дни е установено по делото. Право на работодателя е да
прецени, ако има едно или повече основания за прекратяване на трудовия договор,
което тях да приложи, като трябва да спава изискванията на КТ за избраното
прекратително основание, иначе носи риска при съдебно оспорване то да бъде отменено.
При липсата на други оплаквания с въззивната жалба,
въззивният съд, при съобразяване на ограничението при проверката за правилност
на обжалвания съдебен акт по чл.269 от ГПК и ТР № 1/2013 г. по т.д.№ 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, приема, че не дължи служебно проверка за други изводи по
обжалваното решение, нито и за други факти, извън оплакванията с жалбата, и
приема, при липсата на установено нарушение на императивни материално правни
норми, че обжалваното решение се явява правилно и подлежи на потвърждаване
изцяло.
По разноските за въззивната инстанция:
Съобразно изхода на спора, въззивника-ищец няма право на разноски.
Въззиваемата страна –ответник има право на възстановяване на разноски в размер
на доказани направени такива за адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв.,
при липсата на възражение по размера от противната страна.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 99811 от 22.04.2019 г., постановено
по гр.д. № 18475/2011 г. на СРС, 68 състав.
ОСЪЖДА Р.Б.Г. с ЕГН **********,***, да заплати на „Ц.з.г.м.”
ЕАД с ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление *** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 720 лева /седемстотин и
двадесет / разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.