Р Е Ш
Е Н И Е
№ 25.09.2020 г. гр. Айтос
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
АЙТОСКИ РАЙОНЕН СЪД граждански
състав
На двадесет и седми август две хиляди и двадесета година
в публично заседание в следния състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Таня Спасова
при секретаря Яна Петкова
като
разгледа докладваното от съдия Спасова гражданско дело № 185 по описа за 2020
г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищци по делото са М.А.М. с ЕГН ********** и Ф.И.М. с ЕГН **********,
двамата съпрузи с постоянен адрес ***, чрез адв. Д.В. от БАК, с адрес ***, като
исковата претенция с правно основание по чл.109 от ЗС е предявена срещу М.И.М.
с ЕГН ********** и Ф. Ш. М. с ЕГН **********, двамата съпрузи с адрес ***, за
прекратяване на неоснователните действия по отношение на собственото на ищците
дворно място с площ от 546 кв.м., съставляващо поземлен имот № 91 в кв.4 по
плана на с. Д., общ. Р., за който е отредено УПИ III-91 в кв.4 по плана на
същото село, с които се пречат на ищците да упражняват в пълен обем правото си
на собственост върху притежавания от тях недвижим имот, като ответниците бъдат осъдени да премахнат изградената от тях
телена ограда, направена незаконно без съгласието на ищците и без разрешение за
строеж, находяща се изцяло в собствения на ищците
имот по продължение на западната граница с УПИ ХIХ-91, с което ги лишават
неоснователно от ползване на собственото им дворно място с площ от около 55
кв.м., завладени от ответниците без основание.
В исковата молба се поддържа, че ищците са собственици
на посоченото дворно място, а ответниците стопанисват
съседен имот, съставляващ УПИ ХIХ-91 по плана на с. Д.. Отношенията между
страните се влошили по повод поставената ограда, разделяща имотите им. Ищците
извършили трасиране посредством инженер, като поканили същите да присъстват, но
те отказали. Оградата била изградена незаконно, като попадала изцяло в
притежавания от тях УПИ по продължение на западната граница с УПИ ХIХ-91 и по
този начин лишава неоснователно ищците от това да ползват част от собствения си
имот с площ от около 55 кв.м. Самата ограда била сложена без разрешение за строеж
в собственото им дворно място, като частта от имота, ограничена от оградата,
противозаконно била завладяна от ответниците, които
отказват да махнат оградата и да допуснат ищците в собствения им имот. С оглед
на това ищците считат, че имат правен интерес от предявяване на иск с правно
основание по чл.109 от ЗС, с който да осъдят ответниците
да премахнат незаконно поставената ограда, с която им пречи да упражняват
правото си на собственост върху притежавания от тях имот в пълен обем.
Правят се доказателствени
искания, като се иска допускане на СТЕ.
В срока за
отговор от ответниците не е постъпил такъв, въпреки че от съда е
съобразено времето на обявеното извънредно положение в страната за периода от
13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., в което сроковете спират да текат, съответно е
преизчислен срока за отговор на ответниците и такъв
не е постъпил и в преизчисления срок.
От
събраните по делото доказателства от ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА СТРАНА се установява
следното:
Видно от нотариален акт № 163, том шести, рег. № 5526,
дело № 827/07.12.2018 г. на Г.Г., нотариус с рег. №
557 на НК, с район на действие – Районен съд гр. Айтос, ищците са собственици
на дворно място от 543 кв.м., за който по неприложена в срок дворищна регулация
е отреден „самостоятелен урегулиран парцел № III-91” в кв.4 по плана на с. Д., ведно със сградите,
построени в дворното място.
Установява се от заключението на вещото
лице, че за село Д. няма изработени предходни регулационни планове, като
единственият действащ кадастрален и регулационен план е одобрен със заповед №
389/25.04.1978 г. По този план за поземлен имот № 91 са били отредени два
парцела – собствения на ищците УПИ № III-91 и УПИ № XIX-91, по отношение на който ответниците
не спорят, че провеждат необезпокоявано владение повече от 20 години. Според
вещото лице по този начин ответниците навлизат в
отредения за ищците УПИ № III-91 с площ от 78, 80 кв.м., заключена между регулационната граница
между двата имота и съществуващата на място ограда, която реална част е
защрихована със син цвят на скицата на вещото лице на л.50 от делото. Според уточнението на вещото лице в съдебно
заседание от 27.08.2020 г. регулацията за имота не е приложена.
Няма спор, че страните владеят дворните места от общия
някога имот по начина, констатиран от вещото лице повече от 20 години, като
това фактическо владение датира още от времето на дядовците на страните, които
са били братя, а страните / М.М. и М.М./ са първи братовчеди – данни по показанията на
свидетелите от съдебно заседание от 27.08.2020
г. От гласните доказателства, ангажирани от двете страни, се установява още,
че между двата имота е изградена констатираната в заключението на вещото лице
ограда от бетонови колове и мрежа, като фактическото положение на оградата не е
променяно през последните 20 години. Преди това на същото място пак имало
ограда - плет, но тя била заменена от съществуващата понастоящем ограда, като
откъм страната на ответниците
/зад оградата към УПИ № XIX-91/ бил поставен и каменен зид,
служещ като подпорна стена с оглед съществуващата денивелация на терена.
Предявеният иск е с правно основание по чл.109 от ЗС.
С оглед направеното уточнение в с.з. от 27.08.2020
г. от ищцовата страна се иска осъждане на
ответната страна да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на
ищците да упражняват правото си на собственост върху
УПИ № III-91 по плана на с. Д., като
премахне оградата, чрез която ги лишава от ползване на част от имота им с площ
от 78, 80 кв.м., находяща се в западната част на УПИ № III-91 по
плана на с. Д., която видно от заключението на вещото лице е заключена между регулационната граница между двата имота и
съществуващата на място ограда.
По
допустимостта на исковата претенция: На
собственика са предоставени различни възможности за защита, най-често
използваните от които са именно ревандикационния иск
/намиращ правната си уредба в чл.108 от ЗС/ и негаторния
иск /уреден в чл.109 от ЗС/. И двата иска са познати в правната теория и
практика, като е изведена ясно и недвусмислено и разликата между тях. Докато
първия би следвало да се използва при отнето владение, то при втория иск се
дава правна защита срещу посегателства, които без да отнемат владението, пречат
на собственика да осъществява спокойно и в пълен обем своите правомощия. Тоест
– касае се до различен интензитет на засягане на правото на собственост и няма
основание да се ограничава собственика в избора си на защита. Не е невъзможно
трети лица да предприемат действия и създават състояния, които да водят както
до отнемане на владение, така и до ограничаване и създаване на пречки на
собственика да ползва имота си. Така например, ако собственик на съседен имот е
построил ограда, навлизайки в имота на ищеца, той би могъл както да предяви ревандикационен иск, за да възстанови отнетото си владение
върху част от имота, така и негаторен иск за
премахване на оградата, пречеща му да упражнява в пълен обем правата си на
собственик. И двата иска биха били допустими. С оглед на това съдът намира, че
предявеният негаторен иск с правно основание по
чл.109 от ЗС е допустим, доколкото от събраните по делото доказателства е
безспорно установено, че със съществуващата на място ограда ответниците навлизат в
съседния имот, собственост на ищците, завземайки по този начин част от него,
която ползва за собствени нужди.
По
основателността на исковата претенция:
По отношение на исковата претенция с
правно основание по чл.109 от ЗС следва да се установят и действията на ответниците, с които препятстват упражняването на правото
на собственост на ищеца.
Въз основа на представените от страните
документи ищцовата страна се легитимира като собственик
на площта, включена в УПИ № III-91, а ответниците владеят и стопанисват площта,
включена в съседния УПИ № XIX-91,
и двата находящи се в кв.4 по единствения регулационен план, приет за селото. Спорната част, която е завзета от ответниците
чрез поставената ограда, е индивидуализирана със син цвят на скицата към
заключението на вещото лице - площ от 78, 80 кв.м.,
заключена между регулационната граница между двата парцела и поставената от страните
ограда, като е безспорно, че фактически се владее и ползва от ответниците, които не разрешават премахването на
изградената ограда. Не се спори, че процесната реална част се владее и ползва понастоящем от ответниците, които не разрешават премахването на
изградената ограда. Ищците са лишени от владението на
процесната реална част, тъй като чрез съществуващата
ограда същата е фактически приобщена към площта, ползвана от ответниците, а последните не са съгласни с нейното
премахване. От показанията на свидетелите, водени както от ищците, така и от ответниците, се установява безпротиворечиво,
че между двамата имота винаги е имало ограда, но първоначално тя е била плет, а
оградата във вида, описан от вещото лице – бетонови колове и мрежа с каменен
зид зад оградата към УПИ № XIX-91,
служещ като подпорна стена с оглед съществуващата денивелация на терена, е
поставена през 2000 г., като това е станало с участието на двете страни. Едва в
последните години, след като ищците повикали геодезист да уточни границите на
имота им, възникнал спор между тях относно вътрешната регулационна граница и
съответно местоположението на оградата. Следва да се има предвид, че всички
данни по делото са еднопосочни относно това, че във времето страните са
упражнявали фактическа власт по начина, по който го правят понастоящем -
съответно ищците върху площта, за която е бил отреден УПИ № III-91 и ответниците върху площта, за
която е отреден съседния УПИ № XIX-91.
В тази връзка показанията на свидетелите кореспондират с писмените
доказателства и със заключението на вещото лице, от което е видно, че парцелите
са образувани от площта на голям общ имот, означен като поземлен имот № 91, за
който през 1978 г. с единствения регулационен план са отредени два урегулирани
поземлени имота - УПИ № III-91 и УПИ № XIX-91.
Възражението на ответниците
в съдебно заседание и писмената защита, че дворищната регулация по отношение на
парцелите не е приложена, макар да не е ясно и конкретно формулирано, следва да
се разбира като позоваване на пар. 6, ал.2 и пар. 8, ал.1 от ПЗР ЗУТ - че е настъпило прекратяване на
действието на дворищната регулация и положението на вътрешната граница се е
върнало по имотната граница, където фактически е разположена оградата. Според
чл.37 от ЗПИНМ, който е бил в сила към 1970 г., дворищната регулация установява
строителните парцели и определя кому се отреждат тези парцели. Същият смисъл е
имал и текста на пар.39, ал.1 от ППЗПИНМ, според
който дворищнорегулационният план установява
строителните парцели и определя за кои имоти те се отреждат. По смисъла на
последвалия ЗТСУ /отм./ за да се счита приложена дворищната регулация е
необходимо придаваемите се места да са били заплатени
или заети от собственика на парцела, към който са били придадени. Според пар. 6, ал.2 от ПЗР ЗУТ действащите към деня на влизане в
сила на този закон дворищнорегулационни планове могат
да бъдат приложени по досегашния ред в 6-месечен срок от деня на влизането в
сила на закона. Според ал.4 одобрените по стария ред до 31.12.2001 г. нови дворищнорегулационни планове могат да бъдат приложени по
предвидения в ЗТСУ ред в 6-месечен срок от влизането им в сила. Разпоредбата на
пар. 8 от ПЗР ЗУТ предвижда, че след изтичане на
сроковете по пар. 6, ал.2 и 4 отчуждителното
действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни
планове за изравняване на частите в образуваните съсобствени
дворищнорегулационни парцели и за заемане на
придадени поземлени имоти или части от поземлени имоти се
прекратява. Тълкуването на сочените разпоредби обосновава извод, че следователно, понятието „приложен план“ предполага между имотите да е имало
придаваеми по дворищната регулация части, в
който смисъл са разясненията на ВКС в Определение № 14 от 07.01.2011 г. по гр. д. №
898/2010 г., Г. К., ІІ г. о. В случая обаче
няма доказателства, че е имало придаване на части
от единия имот
към съседния посредством
влязлата в сила дворищна регулация от 1978 г., за да се говори изобщо за прилагане на
регулация. Не се установява
предходен регулационен план или последващо изменение
на дворищната регулация, касателно вътрешната граница между процесните
два парцела с придаване на части от единия към другия. След като не се
установява придаване на части от двата съседни имоти, не стои въпроса за
прилагане или не на дворищната регулация. Не съществуват стари имоти, за които
са образувани съответно двата парцела, доколкото
същите са част от един
общ голям имот, и
имотна граница, спрямо която чрез провеждане на дворищната регулация да е било
възможно придаване на места при урегулирането на съседните парцели, съответно
при неприложена регулация фактическата граница между двата парцела да лежи
върху старата имотна такава. Вътрешната регулационна линия между парцелите се е
трансформирала в имотна граница с влизане в сила на дворищнорегулационния
план от 1978 г., а като не е имало придаване на части, не става прилагане на
регулация. Ето защо възражението е неоснователно.
За спорната площ ответниците
не противопоставят годно правно основание, поради което осъществяваното
владение е неправомерно. В тази връзка, макар направено едва в писмената защита
и в този смисъл извън срока за това, съдът намира за неоснователно възражението
за изтекла в тяхна полза давност. Завладяната от ответницата площ от 78, 80
кв.м. не отговаря на изискванията на самостоятелен имот по чл.19 ЗУТ, поради което не може да бъде придобита по давност с оглед
забраната по чл.200, ал.1 от ЗУТ, съответно чл.59 от ЗТСУ отм. По въпроса има
задължителна съдебна практика, която е категорична относно забраната за
придобиване на реална част от парцел, която не отговаря на изискванията за
самостоятелен имот по чл.19 от ЗУТ, независимо от това, че по този начин
завладяната реална част се присъединява към съседен имот. Следва да се посочи,
че разпоредбата на чл.200 ЗУТ, както и разпоредбата на чл.59
ЗТСУ отм. е насочена към запазване целостта на обектите, формирани при
изготвяне на регулацията. Предвиденото в чл.200,
ал.2 ЗУТ изключение намира приложение само в хипотезата на
присъединяване към съседен имот по реда на чл.17 от ЗУТ при първоначално
урегулиране на територията, т.е. при урегулиране с регулационен план, тъй като
чл.17, към който препраща чл.200,
ал.2 ЗУТ касае урегулирането на неурегулирани дотогава имоти, а
такава хипотеза не е налице в настоящия случай. По отношение на реално
обособена част от урегулиран поземлен имот се приема категорично, че не може да
бъде придобита по давност нито по отменения ЗТСУ, нито по действащия ЗУТ, ако
не отговаря на изискванията за минимална площ и лице, за да бъде обособена като
самостоятелен парцел. В този смисъл е и становището, изразено в постановеното
по чл.290 от ГПК решение № 102/30.05.2016 по дело №5728/2015 на ВКС, ГК, I
г.о., както и решение № 1109/09.12.2008 г., постановено по реда на §2, ал.3 ПЗР
на ГПК от тричленен състав на Трето ГО на ВКС по гр.д.№3117/2007 г., както и в
решение № 1008/14.09.2009 г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№3465/2007 г..
С оглед изложеното исковата претенция по чл.109 от ЗС
се явява доказана и основателна.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищците се следват
разноски, които възлизат в размер на 1000 лева съобразно представения списък на
л.55 от делото. Неоснователно е възражението за прекомерност на
възнаграждението предвид чл.7, ал.5 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съгласно който за процесуално представителство, защита и съдействие по
искове по чл. 75, 76 и 108 ЗС възнаграждението
се определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на
ал. 2, но не по-малко от 400 лв. за движими вещи и не по-малко от 600 лв. за
недвижими имоти или вещни права върху тях. Касае се до иск по чл.109 от ЗС,
като производството е преминало с две съдебни заседание, събиране на гласни
доказателства от двете страни и специални знания на вещо лице, поради което с
оглед предмета на делото, касаещ защита на правото на
собственост, то следва да се приеме, че адв. възнаграждение както е определено и
платено от ищците съобразно представения на л.5 договор за правна защита и
съдействие съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА М.И.М.
с ЕГН ********** и Ф. Ш. М. с ЕГН **********, двамата съпрузи с адрес ***, на
основание чл.109 от ЗС ДА ПРЕУСТАНОВЯТ НЕОСНОВАТЕЛНИТЕ СИ ДЕЙСТВИЯ, с които
ПРЕЧАТ на ищците М.А.М. с ЕГН ********** и Ф.И.М. с ЕГН **********, двамата
съпрузи с постоянен адрес ***, да упражняват правото си на собственост досежно собствения си недвижим
имот - дворно място с площ от 543 кв.м. от поземлен имот № 91 в кв.4 по плана
на с. Д., общ. Р., за което е отреден УПИ III-91 по плана на с. Д., общ. Р., като ПРЕМАХНАТ изградената ограда, с която
навлизат в собствения на ищците имот описан по-горе с площ от 78, 80 кв.м., намираща се между регулационната граница на съседните УПИ
№ XIX-91 и УПИ № III-91 и оградата, поставена в собствения на
ищците УПИ № III-91.
ОСЪЖДА М.И.М.
с ЕГН ********** и Ф. Ш. М. с ЕГН **********, двамата съпрузи с адрес ***, да
заплатят на М.А.М. с ЕГН ********** и Ф.И.М. с ЕГН **********, двамата съпрузи
с постоянен адрес ***, сумата от 1000 лева съдебно деловодни разноски.
Решението може да се обжалва пред
Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: