Р E
Ш Е Н
И Е
№ ………., 30.07.2019 година, град София,
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІI-ри брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на осемнадесети април през 2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Мариана Ружина,
след като
разгледа докладваното от съдия Ангелова,
гражданско дело № 10593 по описа на съда за 2016 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка с чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 400645
от 04.05.2018 г., постановено по гражданско дело № 8850 по описа за 2017 г. на
Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 89 състав, била оставена без
уважение, като неоснователна, молбата на Е.Ц.М. за налагане на мерки за
защитата й от домашно насилие спрямо И.Г.Й., поради извършени актове на домашно
насилие на 30.01.2017 г. и на 31.01.2017 г., като бил постановен отказ за
издаване на заповед за съдебната защита; Е.М. била осъдена да заплати по сметка
на СРС държавна такса в размер на 25 лева, а на И.Й. сторените деловодни
разноски в размер на 400 лева.
Недоволна от
така постановеното решение останала молителката в първоинстанционното
производство – Е.Ц.М. (въззивник в настоящето производство), която обжалва
същото с оплаквания за неправилност. Моли съда да постанови решение, с което да
отмени обжалвания съдебен акт, като уважи молбата й за съдебната й защита.
В хода на съдебното
дирене, въззивницата лично и чрез пълномощника си по делото, поддържа
въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Не прави искания за присъждане
на деловодни разноски, но оспорва, като прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5
от ГПК разноските, които въззиваемия е сторил за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.
17, ал. 4 от ЗЗДН, в писмения си отговор на въззивната жалба, ответникът в
първоинстанционното и въззиваема страна в настоящето производство-И.Г.Й.,
оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага подробни съображения. Моли
съда да постанови решение, с което да потвърди обжалвания съдебен акт.
В хода на
съдебното дирене, лично и чрез пълномощника си по делото, поддържа заявеното в
отговора становище, като оспорва въззивната жалба като неоснователна и пледира
за нейното отхвърляне като такава. Претендира сторените в настоящата съдебна
инстанция разноски по представен списък.
Жалбата е
процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от страна в
първоинстанционното производство, имащо правен интерес от обжалването и срещу
подлежащ на въззивно обжалване допустим съдебен акт.
При произнасянето по спора въззивния съд, съобрази
следното :
Първоинстанционният
Софийски районен съд бил сезиран с молба за защита от домашно насилие, подадена
от Е.М.. Сочело се, че страните са съпрузи, като от месец ноември 2013 г. са
фактически разделени, като и след като ответникът напуснал дома й, отношенията
им останали напрегнати. Твърдяла, че на 30.01.2017 г., ответникът дошъл без
причина на работното й място, започнал да
крещи и да я обижда, като си тръгнал една след намесата на колежката й и
обаждане на телефон 112. На следващия ден – 31.02.107 г. той отново дошъл на
работното й място и поискал да вземе телевизора, като твърдял, че е негов, а
след като отказала да му го предаде, той започнал да я бута и блъска и тя се
обадила на свой приятел, с молба да дойде, тъй като ответникът я заплашвал и
държал отвертка. Впоследствие приятелят й дошъл и платил 200 лева на ответника
за телевизора, след което той си тръгнал.
В съдебно
заседание молителката поддържала молбата си и молела съда да постанови решение, с което да уважи същата.
Ответникът
оспорвал молбата, считайки я за неоснователна като недоказана, като твърдял, че
за периода 28.01.2017 г. – 05.02.2017 г. молителката не била на територията на
Република България, съответно и на работа. Молел съда да постанови решение, с
което да откаже издаването на заповед за съдебната защита на молителката.
Молбата била
подадена на 14.02.2017 г., като на същата дата срещу ответника била издадена
заповед за незабавна защита по реда на чл. 18 от ЗЗДН, с която по отношение на
него била взета предвидената в чл. 5, ал. 1,
т. 1 от ЗЗДН мярка за защита. С посочената молба, по делото била
представена декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, подписана от молителката Е.М..
За да
постанови обжалвания съдебен акт, Първоинстанционният Софийски районен съд
приел за установена следната фактическа обстановка :
Страните по
спора били съпрузи, като бракът им бил прекратен при условията на чл. 50 от СК
– поради взаимното им съгласие, с Решение, постановено по гражданско дело №
19524/2013 г. на СРС, в сила от 10.03.2014 г.
По делото били
събрани гласни доказателства с разпита
на свидетелките Й., Ж.,Д.и Б., които били преценени от първоинстанционния съд
като противоречиви, като същия не ги обсъждал подробно, приемайки, че се касае
за неуредени финансови и имуществени отношения между бившите съпрузи, както и
относно режима на лични отношения на бащата с детето, като едновременно с това
липсвала конкретика в твърденията на молителката, както и доказателства, в
подкрепа на заявеното от нея.
При тази
фактическа установеност, Първоинстанционния съд постановил обжалвания съдебен
акт.
Настоящият състав на
Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата
на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по
реда на въззивното производство, съобрази приложимия закон, по свое убеждение,
приема за установено следното :
Въззивният съд
споделя установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка
досежно обстоятелствата, касаещи фактическата връзка между страните като бивши
съпрузи и родители на детето М. И. Г., като не счита за необходимо да я
преповтаря, а препраща към нея на основание § 1 от Заключителните разпоредби на
ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК, правейки я по този начин част от своя съдебен
акт.
Същата се
установява от събраните в първоинстанционното производство писмени
доказателства, от които въззивния съд приема, че относими към предмета на спора
се явяват следните : решение № ІІІ-89-42/10.03.2014 г., постановено по
гражданско дело № 19524/2013 г. на СРС, 89 състав.
Така
установена фактическа обстановка обаче следва да се допълни с анализ на свидетелските
показания на свидетелитеЛ.Й. Й. и С. Д.Д., осигурени от въззивницата, и на свидетелите А.Б.Ж.и Д.Л. Б., доведени от
ответника, както и с обясненията на самата въззивницата, дадени на 24.04.2017
г. по реда на чл. 176 от ГПК.
Обясненията на
въззивницата са дадени в съдебно заседание на посочената дата - 24.04.2017 г.,
във връзка с представена от другата страна разпечатка от сайта на салона, в
който същата работела, съгласно която за периода 28.01.2017 г. до 05.02.2017 г.
същата нямало да бъде в страната и на работа. Съобразно същите, действително,
на процесните дати 30-31.01.2017 г. въззивницата не била в страната и на
работа, а твърденията й за извършени спрямо нея актове на насилие се отнасяли
до предходните понеделник и вторник от месец януари 2017 г., а именно – 23 и
24.01.2017 г. Според въззивницата това объркване се дължало на емоционалното
състояние, в което тя изпаднала в следствие на извършените спрямо нея актове на
домашно насилие, което обяснение се поддържа и развива и във въззивната й жалба
срещу решението на първоинстанционния съд. Посоченото съдебно заседание се
явявало второ по ред по делото, като едновременно с дадените обяснения,
въззивницата, лично и чрез пълномощника си, не направила надлежно искане за допускане
уточнение на сезиращата съда молба досежно датите на които са извършени
твърдените актове на домашно насилие, респективно – за изменението й, като
производството по делото продължило с оглед първоначално наведените твърдения.
С показанията
си свидетелитеД.и Ж., поотделно установяват действия на страните, станали на
24.01.2017 г., когато въззиваемият отишъл със свидетеля Ж., в салона, където
работела въззивницата, за да вземе от там телевизор, за който твърдял, че е
негов. По това време свидетелкатаД.се намирала на същото място като клиент. И
двамата свидетели възприели обиди, разменени между страните, като са
категорични, че след като въззивницата се обадила на приятеля си, той дошъл,
попитал въззиваемия колко струва според него посочената вещ и след като той
посочил сумата от 200 лева, му платил същата, след което въззиваемият и
свидетелятЖ.си тръгнал.
Въззивният
съд, като прецени показанията на свидетелитеД.и Ж., по реда на чл. 172 от ГПК,
кредитира същите в обсъдените им части, като обективни, подробни, логично
последователни и дадени в резултат на личните възприятия на тези свидетели.
Показанията на
свидетеля Б. въззивният съд не обсъжда, доколкото той не установяла релевантни
на спора факти и обстоятелства.
Въззивният съд
не кредитира показанията на свидетелката Д., които макар да кореспондират с
първоначално наведените от въззивницата твърдения, се опровергават от
показанията на свидетелитеД.и Ж., както и от обясненията на самата въззивница.
Предвид това, съдът приема, че същите са пристрастни, необективни и са дадени в
явна услуга на въззивницата, като не кореспондират с обективната
действителност, поради което не им дава вяра.
Други относими
доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в настоящата въззивна
инстанция.
При тази фактическа
установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата е
неоснователна, а изложените в нея доводи изцяло несъстоятелни.
Настоящият
съдебен състав споделя правните изводи на първоинстанционния съд, изложени в
мотивите към обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да ги
преповтаря, а препраща към тях на основание § 1 от Заключителните разпоредби на
ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК.
С оглед
оплакванията в жалбата, следва да се отбележи следното :
Същите се
базират единствено върху твърденията на въззивницата за емоционалното състояние,
в което се намирала, в следствие на извършените от въззиваемия актове на
насилие, като същите били установени със свидетелските показания. Тези доводи
са несъстоятелни. Следва да се отбележи, че независимо от особеностите на
производствата, водени по реда на ЗЗДН, същите са подчинени на основните
принципи на гражданския процес, визирани с разпоредбите на чл. 5-13 от ГПК, в
частност – чл. 6 от ГПК, съобразно който съдебните производства започват по
молба на заинтересованото лице, като предметът на делото и обемът на дължимата
защита и съдействие се определят от страните-диспозитивно начало. В случая,
предвид диспозитивното начало, именно въззивницата, като молител и инициатор на
процеса, е следвало да изложи ясни твърдения, чрез които да очертае предмета на
делото и обема на търсените от нея съдействие и защита. Несъмнено е, че тези твърдения същата е
следвало да изложи в сезиращата съда молба, а при допуснати технически грешки
при нейното изготвяне, същата е разполагала с възможността да уточни
твърденията и исканията си, до приключване на първото по делото съдебно
заседание (по аргумент от чл. 214 от ГПК). В случая, първото съдебно заседание
по делото било проведено на 04.04.2017 г., като въззивницата не правила никакви искания, а
поддържала молбата си, така, както същата била предявена. Едва във второто по
ред съдебно заседание, същата дала обяснения, че твърдените актове на насилие всъщност
са извършени от ответника на 23 и 24.01.2017 г., без обаче да прави искания за
уточнение/поправка/изменение на молбата си в тази й част. Съобразно това,
такова уточнение/поправка или изменение на молбата в посочената част не са били
допускани от първоинстанционния съд, видно от съставения за това съдебно
заседание протокол. Несъмнено е, че съгласно разпоредбата на чл. 152 от ГПК,
протоколът от заседанието е доказателство за извършените в съдебно заседание
съдопроизводствени действия, като неудостоверените в протокола действия се
смятат за неизвършени. Следователно, при липсата на удостоверяване в протокола
от 24.04.2017 г. действия на въззивницата, касаещи въведените от нея нови
фактически твърдения за датите, на които са осъществени актовете на насилие, за
които търси защита, следва да се приеме, че тя не е направила каквито и да е
искания в тази насока, а производството по делото е продължило с оглед
първоначалните й твърдения. Предвид обясненията на въззивницата за отсъствието
й от страната за процесните дати 30 и 31.01.2017 г., то несъмнено е, че молбата
й се явява недоказана. Въззивницата, по собствените й признания, не е била на
процесните дати на работното си място, като въззиваемият не е осъществил
твърдените актове на домашно насилие спрямо нея. Следва да се отбележи, че
посочените обяснения на въззивницата, по същество представляват съдебно
признание на факт по смисъла на чл. 175 от ГПК, като кореспондират с
кредитираните показания на свидетелитеД.и Ж., както и с наведените твърдения на
въззиваемия, поради което съдът им дава вяра. Неизбежна последица от липсата на
надлежно наведени твърдения, поправящи сезиращата съда молба, е продължаването
на делото по първоначалните твърдения на въззивницата и отказа на съда да
издаде заповед за защитата й. От друга страна произнасянето на съда следва да е
в рамките на заявената и търсена защита, а не съобразно разнопосочните
твърдения на разпитаните в производството свидетели. Ето защо неоснователен се
явява и довода в жалбата, че по делото са установени всички действия, с които
въззиваемият е осъществявал актове на домашно насилие спрямо въззивницата.
На следващо
място, трябва да се подчертае, че с обясненията на въззивницата е опровергана и
представената от нея декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Същата не би могла да
породи самостоятелно целения ефект на издаване на заповед за съдебната защита
на въззивницата, предвид твърденията й, че и двата твърдени акта на домашно
насилие са станали в присъствието на трети лица. Отделно от това, по разбиране
на въззивния съд, същата е негодно доказателствено средство, тъй като не
съдържа данни относно времето, мястото и начина, на осъществяване на соченото
домашно насилие, като не следва да се взема предвид от съда при произнасянето
му по спора. Що се касае до развитите доводи за емоционалното състояние на
въззивницата, следва да се отбележи, че молбата до съда не е подадена
непосредствено след актовете на домашно насилие, а известно време след това -
на 14.02.2017 г. и след като същата, поради отсъствието от страната си, е имала
възможността обективно да прецени положението и следващите си действия.
Прочее, други
конкретни оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания
съдебен акт не са формулирани от въззивника в жалбата му, като при цялостната
си проверка на допустимостта и валидността на обжалвания съдебен акт, съдът не
констатира такива негови пороци, водещи от отмяната му.
По изложените
правни аргументи и поради съвпадение на крайните изводи на въззивната инстанция
с тези на първата инстанция, въззивния съд счита, че първоинстанционното
решение е правилно, законосъобразно и обосновано, не страда от визираните
пороци и следва да бъде оставено в сила.
По разноските
:
Съдът е
сезиран с претенция за присъждане на сторените в настоящето производство
разноски само от страна на въззиваемия, която се явява основателна, предвид
изхода на делото, и доказана до размера от 500 лева за адвокатско
възнаграждение. Ето защо следва да се разгледа направеното възражение за
прекомерност на тези разноски по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, извън което
липсват конкретни доводи в коя от предвидените в тази разпоредба хипотези,
разноските, сторени от въззиваемия за адвокатско възнаграждение се явяват
прекомерни. Горното се явява достатъчно основание за неоснователност на
възражението. Отделно от това, въззивният съд не намира да е налице сочената
прекомерност, като в случая, приема, че е налице фактическа сложност на делото
от гледна точка на правилна преценка на доказателствения материал, събран по
него. Предвид това, тези разноски следва да се възложат в тежест на
въззивницата.
Предвид изхода
на въззивното дело, въззивницата Е.Ц.М. дължи на СГС държавна такса за
въззивната си жалба в размер на 25 лева (доколкото с молбата й са съединени две
отделни искания по ЗЗДН).
Мотивиран от
гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ви брачен
въззивен състав, на основание чл. 17, ал. 5, предложение І от Закона за защита
срещу домашното насилие,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 400645 от
04.05.2018 г., постановено по гражданско дело № 8850 по описа за 2017 г. на
Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 89 състав.
ОСЪЖДА въззивницата Е.Ц.М., с ЕГН **********,
да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на общо 25
(двадесет и пет) лева.
ОСЪЖДА въззивницата Е.Ц.М., с ЕГН **********,
да заплати на въззиваемия И.Г.Й., с ЕГН **********, деловодни разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………