№ 6909
гр. София, 16.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:И.Ц.Н
при участието на секретаря С.Д.К
като разгледа докладваното от И.Ц.Н Гражданско дело № 20231110158076 по
описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от П. Д. К.
срещу „С-К“ АД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
в размер на 441,40 лева (след допуснато изменение на иска в открито съдебно
заседание, проведено на 15.05.2024 г.), представляваща недължимо платена
сума по Договор за потребителски кредит № ******, сключен между П. Д. К.
и „С-К“ АД на 29.04.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано
от депозиране на исковата молба в съда /23.10.2023 г./ до окончателното
плащане.
В исковата молба се твърди, че страните са в облигационни отношения
от 29.04.2020 г., подписвайки процесния Договор за потребителски кредит №
****** за сумата в размер на 800 лева. Сочи се, че в чл. 17 от съглашението е
уговорено заемателят да осигури трето физическо лице, което да поеме
солидарно задължение за връщане на всички погасителни вноски, разходи и
неустойки или неотменяема банкова гаранция. Посочва се, че клаузата на чл.
20 от договора предвижда начисляване на неустойка при неизпълнение на
задължението за предоставяне на поръчител и/или банкова гаранция, която
била в размер на 0.9 % от стойността на кредита за всеки ден, през което не е
предоставено обезпечението по договора. Навежда се, че според описаното в
договора, ГЛП е 36 %, а ГПР – съответно 42,70 %. Според ищеца той е погасил
изцяло сумата по договора, престирайки в полза на ответното дружество сума
в общ размер на 1 000 лева. На първо място счита, че така сключеният договор
за потребителски кредит се явява нищожен, тъй като противоречи на
установените в закона императивни правила. Развива подробни доводи в
посока недействителност на договорната връзка между страните. Предвид
1
неравноправния характер на коментираните от ищеца клаузи, същият счита, че
на основание чл. 23 от ЗПК дължи само чистата стойност по кредита, тоест
главницата (в случая 800 лева). Поради тази причина и разходите по кредита
се явяват недължими платени от него. Ето защо моли съда да постанови
решение, с което да уважи иска. Претендира разноски, в това число за
адвокатско възнаграждение.
В отговора на ответника се излага, че предявеният иск е неоснователен.
Признава се наличието на сключен с ищеца договор за потребителски кредит
от сочената дата. Уточнява се, че ишецът е имал на разположение
приложимите ОУ на дружеството, като с полагането на своя подпис върху
договора, клиентът се е съгласил с тях. Счита, че неустойката е валидно
уговорена като обезпечение за неизпълнение на парично задължение. Смята,
че така определеният размер на неустойката не предвижда неоснователно
разместване на блага и покрива нейните основни функции по чл. 92 от ЗЗД.
Намира, че не е налице изначална невъзможност да осигури обезпечение,
съгласно чл. 20 от договора за предоставяне на поръчител – физическо лице,
отговоряващо на разписаните в ОУ изисквания. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли иска на ищеца.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства и въз основа на закона, достигна до следните фактически
и правни изводи:
Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание,
е длъжен да го върне. Следователно за уважаване исковете следва да се
установи: 1. обедняване на ищеца – заплащането на процесните суми; 2.
обогатяване на ответника – получаването на сумите; 3. изискуемост на
вземането – моментът на даването/получаването на сумата.
Според чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД нищожни са договорите, които
противоречат на закона или го заобикалят. Следователно предпоставките за
уважаването на иска са: 1. да е сключен процесният договор за кредит; 2. в
договора да се съдържат клаузи, уговарящи неустойка – чл. 20 от договора; 3.
тези клаузи да противоречат на закона или да го заобикалят и да са
неравноправни.
Безспорно между страните по делото е, че на 29.04.2020 г. е сключен
договор за потребителски кредит № ****** за сумата от 800 лева.
По силата на този договор ответникът е предоставил на ищеца в заем
сумата от 800 лева, а ищецът се е задължил да я върне на 1 вноска, заедно с
възнаградителна лихва. Срокът на лихвения период е уговорено да е 25 дни,
като кредитополучателят е длъжен да заплати дължимата по транша лихва в
срок от 5-30 дни от деня на превеждане на сумата от ответника. Видно от
погасителния план, приложение към договора за кредит, към вноската е
добавена и неустойка като крайният размер на вноската е в размер на 1000
лева. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36 %. В
2
погасителния план е отразена и такса за удължаване с един лихвен период –
хипотеза по чл. 4, ал. 7 от договора – в размер на 200 лева.
Следва да се установи дали този договор съдържа клаузи уговарящи
неустойка и дали същите противоречат на закона или го заобикалят. Според
чл. 17, ал. 1 от договора потребителят следва, в срок до 3 дни от подписване на
договора, да предостави обезпечение по начина и реда, посочени в тази клауза
– трето физическо лице поръчител или банкова гаранция, отговарящи на
определени условия.
Според чл. 20 от договора, в случай че потребителят не предостави
обезпечение, то същият дължи на кредитора неустойка на ден в размер 0,9 %
от стойността на усвоения кредит. Както беше посочено, тази неустойка е
включена в погасителния план и се съдържа в погасителните вноски.
Сключеният между ответника и ищеца договор представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което са
приложими разпоредбите на този закон. Посочената неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение представлява
неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение (доколкото основното
задължение по договора за заем е връщането на заетите пари), което не е
свързано пряко с претърпени вреди. Тя обезпечава едни евентуални вреди от
непредставянето на обезпечение. Освен това, вземайки предвид размера на
отпуснатия кредит и размера на неустойката, съдът счита, че тази неустойка
излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и цели само и единствено да постигане неоснователното обогатяване
на търговеца. Подобна клауза е нищожна като противоречаща на закона и
целяща неговото заобикаляне.
Освен това изискването за предоставяне на обезпечение чрез
поръчителство или банкова гаранция съдържа множество изначално
поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид
характера, броя и изключително краткия срок, в който следва да бъдат
предоставени - тридневен от подписване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Така уговорена неустойката се дължи независимо
от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва
съобразно уговорения погасителен план. Предвид изложеното, съдът приема,
че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна
функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира
със задължението, включително е предвидена като размер от погасителните
вноски, което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната й функция
и противоречи на принципа на добросъвестността. Обстоятелството, че
същата е включена наред с основното задължение в погасителния план също
води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение,
без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля
закона, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК вр. параграф 1 от
Допълнителните разпоредби на ЗПК. Отделно от това, с така уговорената
3
неустойка се цели дерогиране на разпоредбите на глава 4 от ЗКП относно
оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде
извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на
заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно
неравноправна. По аргумент от чл. 19 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите,
които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на
възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги
заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК (ГПР да не е по-висок от пет
пъти размера на законната лихва, т.е. 50%).
В случая видно от заключението на вещото лице по ССчЕ с включването
на договорната лихва и неустойката спрямо датата на връщане размерът на
ГПР по процесния договор за кредит е 365 %, с включване на таксата за
удължаване на лихвения период ГПР е 730 %. Очевидно е налице съществено
разминаване между посочения в договора ГПР (42,7%) и действителния ГПР
(365%/730%,). По този начин е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е
посочен реалният годишен лихвен процент /който се включва в ГПР/. Не е
посочен и реалният ГПР, което пък се явява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. С включването на неустойката в ГПР неговият размер надвишава
максимално допустимия размер от 50%, което пък е в противоречие с чл. 19,
ал. 4 ЗПК. По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, целият договор за кредит следва да бъде приет за
недействителен – арг. чл. 22 ЗПК, в това число и посочената клауза за
неустойка.
На следващо място въвеждането на тази неустойка постига и
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, която
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая се въвежда
още едно обезщетение за кредитора за неизпълнението на едно акцесорно
задължение, от което на практика не настъпват вреди и от своя страна би
довело до обогатяване на кредитора за сметка на задълженото лице. Ето защо
процесната неустоечна клауза е нищожна и като заобикаляща закона.
Отделно от това, в чл. 16, ал. 1 от ЗПК е регламентирано задължение за
кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчна информация. Това задължение цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В случая, процесната клауза,
която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване в срок от 3 дни
след подписването на договора, на обезпечение, отговарящо на определени
условия, е в пряко противоречие с целта на закона. Тази клауза прехвърля
риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху
самия длъжник. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури
обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи задължението му
4
нараства, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост. Това също
е аргумент за противоречието на процесната клауза на добрите нрави, което от
своя страна още веднъж потвърждава извода за нейната нищожност. Не на
последно място, съгласно разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от ЗПК кредиторът не
може да задължава потребителя да гарантира потребителския кредит чрез
издаване на запис на заповед или менителница. В по- широк смисъл забраната
следва да се тълкува като отнасяща се и до други способи за обезпечаване на
вземането, каквито в случая са поръчител, залог, ипотека или банкова
гаранция.
След като в договора за кредит не е обявен действителният размер на
ГПР с включени при изчислението му всички разходи по-кредита, какъвто
несъмнено е таксата за експресно разглеждане на искането, то следва, че
договорът за кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона
за потребителския кредит, според който следва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин. Предвид това договорът за кредит би бил
недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
в който случай по аргумент от чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само
на чистата стойност, следователно всички платени суми над главницата по
кредита се явява платени при начална липса на основание.
От заключението на вещото лице се установява, че ищецът е заплатил на
ответника сумата от 1241,40 лева. От тази сума е погасена неустойка в размер
на 180 лева, неустойка – просрочие – 40 лева, такса за удължаване на кредит –
200 лева, наказателна лихва – 1,40 лева и договорна лихва 20,00 лева. Тази
сума подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
С оглед на това основателен се явява осъдителният иск по чл. 55,ал. 1,
предл. 1-во.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има
право на разноски с оглед уважената част от исковете – в пълен размер. Той е
заплатил 50 лева за държавна такса и 250 лева за депозит за вещо лице. Бил е
представляван от адвокат, който е предоставил безплатна правна помощ
според чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Ответникът е възразил по разноските.
Отчитайки постановките на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело №
C‑438/22 и определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на
ВКС съдът намира, че посочените в наредба № 1/2004 г. размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.
Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП,
подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като
от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
5
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото. Все пак съдът взе предвид като ориентир посочения в чл. 7, ал. 2, т. 2
от Наредбата размер и отчитайки фактическата и правна сложност на делото
намира, че следва да бъде определено възнаграждение в размер на 200 лева.
Тази сума се явява напълно адекватна на извършената защита и съдействие по
делото, още повече че адвокатът не се е явявал в открито съдебно заседание и
освен депозиране на искова молба не е извършвал процесуални действия. Ето
защо, ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 300 лева за разноски
по делото и 200 лева на адв. Г. Ч. за осъществената безплатна правна помощ.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „С-К“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление -***** да заплати на П. Д. К., ЕГН: **********, адрес -*******
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата от 441,40 лева –
представляваща недължимо платена при начална липса на основание сума по
Договор за потребителски кредит № ******, сключен между П. Д. К. и „С-К“
АД на 29.04.2020 г., противоречащ на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба в съда
/23.10.2023 г./ до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „С-К“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление -***** да заплати на П. Д. К., ЕГН: **********, адрес -*******
сумата от 300 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА „С-К“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление -***** да заплати на адвокат Г. Ч., с адрес -******, сумата от 200
лева за осъществената безплатна правна помощ на ищеца.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на
страните с въззивна жалба пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6