Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 17.05.2019
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети
април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №11627 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е и по въззивна жалба на
ищците Н.И.П. и А.И.А. срещу решение от
27.04.2018 г. по гр.д. №46174/2017 г. на Софийския районен съд, 25 състав, с
което са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателни
установителни искове с правно основание
основание чл.439 ГПК и чл.86 ал.1 ЗЗД за признаване на установено, че
жалбоподателите не дължат на „Т.С.“ ЕАД по 1/2 от следните суми: сумата от 1970,68
лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода мес.02.2010
г. – мес.04.2011 г., сумата от 240,68 лв., представляваща мораторна лихва за
периода 01.12.2010 г. – 16.05.2012 г., и сумата от 150,00 лв., представляваща
разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 16.10.2012 г. по гр.д.
№11643/2012 г. на СРС, 81 състав, като ответниците са осъдени да заплатят на
ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалните и
процесуалните правила. Поддържат, че първоинстанционният съд неправилно и
незаконосъобразно е приел, че процесните вземания се погасяват с изтичането на
петгодишна погасителна давност, както и че извършените доброволни плащания
прекъсват започналата да тече погасителна давност. Предвид изложеното,
жалбоподателите молят въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и
да уважи изцяло предявените искове за недължимост на сумите за незаплатена
топлинна енергия, за мораторна лихва и за разноски. Претендират разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
В
чл.111 б. „в“ ЗЗД е предвидено, че погасителната давност за вземанията за лихви
е тригодишна. Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги
петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали
вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК,
когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила.
Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на
вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче
обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата
на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила,
като се получава ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за
оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този
смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика /определение №480 от
19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на
преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава
крайният ефект, а именно - на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
По
изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесните вземания, за
които е налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Настоящият
съдебен състав намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е
влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжниците в срока
по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по делото това обстоятелство е безспорно между
страните, респ. липсват твърдения и представени доказателства за подадено
възражение от длъжниците по чл.414 ГПК.
По
делото не е спорно, че новата погасителна давност е започнала да тече, считано
от датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК - 16.10.2012 г., т.е. към датата на депозирана
на исковата молба пред СРС не е изтекла петгодишната погасителна давност за
процесните вземания.
Настоящият
съдебен състав също намира, че е налице и признание на процесните вземания,
което съгласно разпоредбата на чл.116 б. „а“ ЗЗД прекъсва погасителната
давност. Съгласно трайната съдебна практика, признаването е едностранно
волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към
кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116 б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се
отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на
фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия
състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав
към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с
конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята
на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В този
смисъл е и трайната практика - решение №100 от 20.06.2011 г. по т.д. №194/2010
г. на II ТО на ВКС, решение №98 от 26.07.2013 г. по т.д. №851/2012 г. на I ТО
на ВКС. Признанието на вземането представлява едностранно волеизявление на
длъжника, което законът е скрепил с правни последици – прекъсване на течащата в
полза на автора на волеизявлението погасителна давност. За да настъпят тези
последици не е необходимо кредиторът да е приел и да се е съгласил с
признанието, не е необходимо каквото и да било волеизявление от негова страна.
По делото не се спори, че през периода 26.05.2015 г. - 11.08.2016
г. длъжниците-ищци в настоящето производство са извършили 6 бр. плащания на
процесните вземания, всяко от които представлява признание на дълга и
всяко от които е от характер да прекъсне давността - по арг. от чл.116 б.
„а“ ЗЗД на самостоятелно основание. Доколкото с всяко плащане е
прекъсвана давността досежно процесните вземания, то и вземанията не са
погасени по давност, т.е. не е изтекла петгодишната
погасителна давност.
Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде
потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №І-025-396324/27.04.2018 г.,
постановено по гр.д. №46174/2017 г. по описа на СРС, ГО, 25 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.