Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в
публичното заседание, проведено на
шести юни през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
Мл.с.СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр.дело № 2400 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 530030/09.11.2018г.,
постановено по гр.д. № 27987/2018г. по описа на СРС, 156ти състав, са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове от „Т.С.“ ЕАД
срещу Н.П.С. искове с правна квалификация чл. 318, ал. 2 от ТЗ, във вр. с чл.
200 от ЗЗД, вр. с чл. 110, ал. 2 от ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено, че Н.П.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2116.01 лева,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода от м.05.2013г.
до м.04.2015г. – от която сумата от 2084.81 лева представляваща цената на
доставената топлинна енергия и сумата от 31.20 лева, представляваща припадащата
се част от услугата дялово разпределение, както и сумата от 525.32 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
15.09.2014г. – 07.09.2017г. – от която сумата от 517.09 лева,
представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за цената на доставената топлинна
енергия и сумата от 8.23 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за цената на услугата дялово разпределение, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
09.10.2017г. по ч.гр.д.№ 64044/2017г. по описа на Софийски районен съд, 156ти
състав.
Решението е постановено при участие
на трето лице помагач на страната на ищеца - „Т.“ ООД на страната на ищеца.
В срока по
чл.259, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД е
депозирана въззивна жалба срещу първоинстанционното решение с твърдения за
неговата неправилност. В жалбата се излагат съображения, че ответникът не бил
оспорил, че е собственик на процесния имот, нито бил оспорил наличието на
облигационно правоотношение между двете страни, поради което се поддържа, че
първоинстанционният съд недопустимо бил приел, че ответникът оспорва изцяло
исковете. Посочва се, че в отговора на исковата молба ответната страна
изразявала становище, че исковете следвало да бъдат отхвърлени изцяло, но
поради погасяване по давност и поради това, че не можело да се получават
фактури за реално потребената енергия, тъй като имотът не се обитавал
постоянно. В подкрепа на становището си, въззивникът подчертава, че ответникът
изрично бил признал, че е подал документи относно за погасяване на
задълженията, касаещи процесния абонатен номер, по давност, а това било
правомощие само на едно задължено лице. Предвид изложеното се моли обжалваният
съдебен акт да бъде отменен, като вместо него бъде постановен друг, с който
предявените искове да бъдат изцяло уважени. Претендира се присъждането и на
сторените по делото разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор от ответната страна – Н.П.С.. Преди
провеждане на единственото пред въззивния съд открито съдебно заседание от Н.С.
е подадено становище, в което се поддържа, че обжалваното решение е правилно,
като моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Твърди, че е оспорил
изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани, като подчертава, че
няма качеството потребител на топлинна енергия. Поддържа, че ищцовото дружество
не е доказало, че ответникът е собственик или вещен ползвател на топлоснабдения
имот, като неправилно била тълкувана волята му от въззивника.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно и субективно кумулативно
съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 156ти състав, решение за валидно,
допустимо, но неправилно. Аргументите на въззивния съд за това са следните:
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост (в която се намира този имот) е била присъединена присъединена към
абонатна станция. Настоящият състав приема за доказано и обстоятелството, че
ответникът Н.С. е потребител на топлинна
енергия, доставена до апартамент № 118, находящ се в гр.София, ж.к. „********.
Аргументите на съда в тази насока са следните:
За доказване наличието
на облигационна връзка между страните по делото „Т.С.“ ЕАД е представило списък
на живущите по апартаменти на адрес гр.София, кв. „********, с посочен отопляем
обем, видно от който към 1991г. като собственик на апартамент № 118, находящ се
в гр.София, ж.к. „********, срещу подпис, неоспорен от ответника, е посочен Н.П.С..
Приет по делото е и протокол от общото събрание на етажните собственици в бл. 102, вх. Д на
ж.к. „Хаджи Димитър“ от 23.10.2002г. и приложението към него, където за
абонатен номер 217320 като потребител на топлинна енергия се е подписал именно Н.П.С.. В
действителност така посочените списъци за разлика от
нотариалния акт и писмения договор по чл. 18 от Закона за собствеността, не представлява пряко доказателство за придобиване на право на
собственост или за наличие на облигационна връзка между страните. По делото обаче и приет и представен от третото лице
помагач главен отчет с дата 16.05.2015г. за абонатен № 217320, в който като
потребител отново е посочен Н.С. и е положен подпис от негово име. Същевременно
в отговора на исковата молба ответникът С. не е оспорил, че положените в списъците
подписи срещу името му са негови, а единствено е оспорил изрично размерът на
претендираното вземане и достоверността на представените фактури с твърдението,
че същите не съответстват на сумите и номерата на фактурите, които са
оповестени на интернет страницата на „Т.С.“ ЕАД по партидата на абонатен№
217320. Поради това въззивният съд цени този подпис като извънсъдебно признание
на ответника по реда на чл. 175 от ГПК, че именно той е потребител на топлинна
енергия, доставена до процесния топлоснабден имот. Нещо повече, ответникът
изрично е заявил, че чрез свой пълномощник е депозирал заявление в центъра за
обслужване на клиенти на ищцовото дружество за погасяване на процесните
вземания по давност, което в себе си имплицитно съдържа признание, че
ответникът е потребител на топлина енергия, доставена до процесния имот. То
също следва да се цени като признание по смисъла на чл. 175 от ГПК, а съгласно
константната съдебна практика в това число и решение № 113/20.01.2016г. по
т.д.№ 955/2014г. на ВКС, ІІ т.о., ако по делото липсват данни в смисъл
противоречащ на направеното признание за даден факт, то осъществяването на този факт може да се
приеме за доказано. Предвид изложеното, настоящият състав счита, че тези
доказателства следва да бъдат преценени в тяхната съвкупност, а те безспорно и еднопосочен
обосновават извода за наличие на облигационна връзка между страните по делото
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД за исковия
период, доколкото за възникване на договорното правоотношение между страните не
е необходимо сключване на писмен договор, тъй като съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия. Същевременно по делото липсват
твърдения, а и не са представени доказателства, от ответника С. да е упражнено
правото по чл. 150, ал. 3 от Закона за енергетиката.
С оглед
изложеното, за неоснователни следва да се приемат наведените едва пред
въззивния съд доводи на ответника С., че същият не е собственик на
топлоснабдения имот и поради това не се намира в облигационни отношения с
ищцовото дружество.
Досежно въпроса
за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и нейното
количество, въззивният съд намира следното:
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
От изслушаната и
приетата по делото съдебно-техническа експертиза, кредитирана от настоящия
състав по реда на чл. 202 от ГПК, се установява, че третото лице помагач е
извършвало дялово разпределение на топлинна енергия за отопление на имота по
данни от 3 броя отоплителни тела – радиатори и 1 брой щранг-лира. Вещото лице е
посочило още, че на ответника е била начислявана топлинна енергия за отопление
на имота и за сградна инсталация, без да се начислява топлинна енергия за
доставка на БГВ. Експертът е отбелязал, че за исковия период топлинната енергия
отделена от сградната инсталация е изчислена съобразно действащата нормативна
уредба - Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. При извършване на проверка на
наличните по делото документи вещото лице е констатирало, че технологичните
разходи са били за сметка на ищцовото дружество. В заключението е посочено и че
за отоплителен сезон м.05.2013г. – м.04.2014г. топлинната енергия за отопление
на процесния имот поради неосигурен достъп е определена на база „служебен
отчет“ при спазване на нормативните изисквания за това, а за периода от
м.05.2014г. до м.04.2015г. топлинната енергия е начислена на база реален отчет.
Предвид изложеното, въззивният състав приема, че по делото е доказано по
несъмнен начин, че до процесния имот реално е доставена топлинна енергия.
Досежно дължимия
размер на претендираните от ищеца вземания, въззивният съд намира следното:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 10 равни месечни
вноски и две изравнителни, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалите през исковия период Наредба за
топлоснабдяването.
Анализът на
цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т.
1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски не
са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период,
а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта
на месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от
страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. Следователно размерът на дължимата сума
за реално потребената през процесния период топлинна енергия представлява сбор
от начислените по фактурите за процесния период месечни задължения и сумата от
изравнителните сметки, която може да бъде положително число, когато е сума за
доплащане или отрицателно число, когато е сума за възстановяване.
От приетото по
делото заключение по съдебно-техническата експертиза, която настоящият състав
кредитира по реда на чл. 202 от ГПК, се установява, че фактурираните ежемесечно
от „Т.С.“ ЕАД суми за топлинна енергия за абонатен номер 217320 за периода м.05.2013г.-м.04.2015г.
е в размер на 2308.63 лева, от които
за сградна инсталация за целия исков период в размер на 76.21 лева, за
отопление на имота – 2232.42 лева, а за топла вода – 0.00 лева. В така посочената сума не са включени,
видно от заключението на вещото лице, изготвило съдебно-техническата
експертиза, стари задължения и извършени корекции, както и стойности по
фактурите за извършване на услугата дялово разпределени.
Не може да бъде
прието за основателно възражението на ответника, направено във възражението по
чл. 414 от ГПК и поддържано в отговора на исковата молба, че претенцията на
ищеца се явява неоснователна поради това, че фактурите, представени по делото
не съответстват по номера и стойност на фактурите, оповестени по партидата на
ответника на интернет страницата на „Т.С.“ ЕАД. Видно от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза разминаването в номерата на фактурите се дължи
на обстоятелството, че първоначално издадените през исковия период ежемесечни
фактури са били сторнирани и вместо тях са издадени общи фактури, цитирани в
издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, в които са били
включени и изравнителните сметки.
Съгласно
заключенията както на вещото лице изготвило съдебно-техническата експертиза,
така и на експерта, изготвил съдебно-счетоводната експертиза, стойността на
изравнителната сметка за периода м.05.2013г. – м.04.2014г. е 282.25 лева за доплащане
от потребителя, а за м.05.2014г. – м.04.2015г. – 506.06 лева за възстановяване
на потребителя или общо за целия исков период в резултат на извършеното
изравняване за процесния апартамент ищцовото дружество дължи да възстанови на
ответника сума в размер на 223.81 лева.
Следователно стойността на реално доставената и използвана през исковия период
топлинна е 2 084.82 лева
(разлика между 2308.63 лева и 223.81 лева), като според заключението на
съдебно-счетоводната експертиза от страна на ответника не е извършено никакво
плащане на дължимата за исковия период цена на доставената до топлоснабдения
имот топлинна енергия.
В отговора на
исковата молба въззиваемият е релевирал възражение за погасяване по давност на сумите начислени от ищеца, по
отношение на което настоящият състав намира следното:
Съгласно разясненията
дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012г. по тълк.д.№ 3/2011г. на ОСГТК на
ВКС вземанията за потребена топлинна енергия са такива за периодични плащания,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност по чл.111, б. „в”
от ЗЗД; различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния
характер на вземането за нея, защото то произтича от повтарящи се еднородни
задължения, с посочен в Общите условия падеж. Предвид това в разглеждания
случай следва да намери приложение тригодишният давностен срок, установен в
чл.111, б. „в” от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните
за главници), давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение). В
частност задълженията на ответника за заплащане на стойността на доставената
енергия са възникнали като срочни. Действащите в период до м.03.2014г. Общи
условия предвиждат, че претендираните суми за този период са били дължими в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно за
всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи процесния
период до месец м.02.2014г.,(доколкото на през март 2014г
преди влизане в сила на Общите условия от 2014г. е станало изискуемо вземането
за м.02.2014г. и по отношение на него ще намерят приложение разпоредбите на
Общите условия от 2008г.), тригодишният давностен срок тече от момента, в който
изтича срокът за тяхното заплащане.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия, влезли в сила от 12.03.2014г. клиентите са длъжни да
заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за
задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 от ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т.е
за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия,
влезли в сила през 12.03.2014г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец,
например за месец март 2014г. – от 01.04.2014г., за месец април 2014г. – от
01.05.2014г.
В конкретния случай сумата дължима за топлинна
енергия за периода от м.05.2013г. до м.02.2014г. се явяват погасени по давност,
тъй като падежът за заплащане на задължението за м.02.2014г. е настъпил
съобразно действащите Общи условия от 2008г. на 31.03.2014г., поради което
тригодишният давностен срок за него е изтекъл на 31.03.2017г., а заявлението за
издаване на заповед за изпълнение от ищцовото дружество е било подадено на
14.09.2017г., т.е след изтичане на погасителната давност за сумите дължими за
периода от м.05.2013г. до м.02.2014г.
Погасена по
давност се явява и изравнителната сметка за отоплителния период м.05.2013г. –
м.04.2014г., доколкото е за вземания възникнали до 30.04.2014г.
По отношение на
сумите дължими за останалата част от исковия период, т.е от м.03.2014г. до
м.04.2015г., настоящият състав намира, че погасени по давност са вземанията за
периода от м.03.2014г. до м.08.2014г., доколкото изискуемостта на месечното
задължение за м.08.2014г. е настъпила съобразно предвиденото в общите условия
на ищцовото дружество, в сила от 12.03.2014г., на 01.09.2014г., а тригодишният
давностен срок е изтекъл на 01.09.2017г., т.е преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
С оглед
изложеното, погасена по давност се явява дължима сума, представляваща цена на
потребената топлинна енергия през периода от 01.05.2013г. до 30.08.2014г.,
която съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза се равнява на 959.29 лева. Същевременно за периода от
м.05.2014г. и м.09.2014г. видно от заключението по съдебно-техническата
експертиза, от ищцовото дружество не са начислявани суми за топлинна енергия,
такава не е потребявана и не се дължи, поради което изравнителната сметка за периода
от м.05.2014г. до м.04.2016г. – 506.06 лева за възстановяване на потребителя
следва изцяло да бъде съобразена при определяне на стойността на реално
доставената за периода от м.09.2014г. до м.04.2015г. топлинна енергия за
процесния имот. Предвид това дължимата за периода м.09.2014г. до м.04.2015г. се
равнява на 1125.53 лева, представляваща разлика фактурираните и непогасени по
давност вземания в размер на 1631.60 лева и дължимата от ищеца сума за
възстановяване на потребителя 506.06 лева.
Ето защо въззивният
съд намира, че непогасена по давност е останала сумата от 1125.53 лева, представляваща цена за доставената, но незаплатена
топлинна енергия до имота на потребителя за периода от м.09.2014г. до м.04.2015г.,
поради което именно до този размер е основателна и претенцията на „Т.С.“ ЕАД.
По отношение на иска с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Доколкото „Т.С.“
ЕАД се легитимира като кредитор на главни вземания, следва да се прецени основателността и на иска по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД.
Предвид
обстоятелството, че главницата, представляваща ежемесечно фактурираната
стойност на топлинната енергия доставена до имота, ползван от ответника, за
периода от м.05.2013г. до м.08.2014г. е погасена по давност, то по аргумент от
чл. 119 от ЗЗД и задължението за заплащане на обезщетение за забава върху
погасената по давност главница също е погасено по давност.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия
на „Т.С.“ ЕАД (в сила от 12.03.2014 г), намиращи приложение за
периода от м.09.2014г. до м.04.2015г. клиентите са длъжни
да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в
30- дневен срок от датата на публикуването им на интернет- страницата на продавача,
като според, ал. 4 на чл. 33 Общите условия продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
фактурите за потребление след изравняване за целия отчетен период, ако не са
заплатени в срока по, ал. 2. Следователно при действието на цитираните Общи
условия лихва за забава се дължи само върху сумата по общата фактура, издадена
след изравняването, и за периода след нейното публикуване. В разглеждания случай в
тежест на ищеца е да докаже, че е публикувал на интернет страницата си фактурите за
изравнителните сметки в периода от м.09.2014г. до м.04.2015г., но от „Т.С.“ ЕАД
не са ангажирани доказателства в тази насока. Предвид това при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, искът по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен
Досежно претенцията на ищеца за заплащане на сума в размер на 31.20 лева,
представляваща главница за такса за услугата дялово разпределение за периода от
м.05.2013г. до м.04.2015г., настоящият състав намира същата за неоснователна.
От страна на „Т.С.“ ЕАД в исковата молба не са наведени твърдения за факти, въз
основа на които дружеството се легитимира като кредитор на вземането за цената
на извършената услуга „дялово разпределение“, която е била извършена от
третото-лице помагач по делото. В тази насока не са представени и
доказателства. С оглед на това настоящият състав намира, че правилно
първоинстанционният съд е признал за установено, че ответникът не дължи на
топлопреносното дружество сума в общ размер на 31.20 лева, представляваща цена
за услугата „дялово разпределение“, поради което в тази част следва да бъде
отменено. С оглед акцесорния характер на претенцията за обезщетение за забава,
като неоснователна следва да бъде отхвърлена и претенцията на „Т.С.“ ЕАД и за
сумата от 8.23 лева, представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2014г.
до 07.09.2017г. върху цената за дялово разпределение.
С оглед всичко
изложено решението на Софийски районен съд следва да бъде отменено в частта му,
в която е отхвърлен искат за главница до 1125.53
лева за периода от м.09.2014г. до м.04.2015г, която претенция подлежи на
уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 14.09.2017г. до
окончателното изплащане.
В останалата
обжалвана част решението следва да бъде потвърдено, като правилно.
По разноските:
Предвид изхода
на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъдена да
заплати на „Т.С.” ЕАД сторените в първоинстанционното производство разноски
съобразно уважената част от исковете в размер на 337.09 лева (сторени в производството разноски 191.07 лева –
държавна такса, 250 лева депозит за вещото лица по СТЕ, 250 лева депозит за
вещото лице по ССчЕ и 100 лева юрисконсултско възнаграждение).
Съгласно
разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК на ВКС, съдът в исковото производство се
произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното
производство, поради което ответницата следва да бъде осъдена да заплати на
ищцовото дружество и сумата от 43.82
лева – разноски в заповедното производство.
В производството
пред въззивната инстанция и двете страни имат право на разноски, но
присъждането на такива е поискано само от страна на въззивника.
На основание чл.
78, ал. 1, вр. с чл. 273 от ГПК в полза на „Т.С.” ЕАД следва да се присъдят
сторените разноски пред въззивния съд съразмерно с уважената част от въззивната
жалба. Пред настоящия състав от дружеството се претендира заплащане на
разноски, в това число и юрисконсултско възнаграждение. Съобразно разпоредбата
на чл. 78, ал. 8 от ГПК (в редакция Изм.
- ДВ, бр. 8 от 2017 г.), вр. с чл. 273 от ГПК, настоящият състав намира,
че съдът е компетентен да определи размера на юрисконсултското възнаграждение и
не е обвързан с претенцията на юридическото лице, поради което съобразявайки
нормата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ и вида и
количеството извършена работа (по аргумент от чл. 37, ал. 1 от Закона за
правната помощ) намира, че възнаграждението на юрисконсулта, осъществявал
процесуално представителство по делото, следва да бъде в размер на 100 лева. По
делото е представено доказателство за заплатена държавна такса за въззивно
обжалване 52.83 лева. Следователно дължимите от ответника разноски за
производството пред въззивния съд съразмерно с уважената част от въззивната
жалба са в размер на 65.12 лева.
Ответникът не е
поискал присъждането на разноски, поради което въззивният състав не дължи
произнасяне по този въпрос.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 530030/09.11.2018г., постановено по гр.д. №
27987/2018г. по описа на СРС, 156ти състав, в частта му, в която е отхвърлен
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Н.П.С. иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ за сумата до 1125.53 лева, представляваща стойността
на доставената до имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********, ап. 118, абонатен
номер 217320, топлина енергия по договор за покупко-продажба на топлинна
енергия при общи условия за периода от м.09.2014г. до м.04.2015г., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, срещу Н.П.С., с ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.
149 ЗЕ, че Н.П.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 1125.53 лева, представляваща стойността на доставената до имот,
находящ се в гр.София, ж.к. „********, ап. 118, абонатен номер 217320, топлина
енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за
периода от м.09.2014г. до м.04.2015г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК– 14.09.2017 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 530030/09.11.2018г., постановено по гр.д. №
27987/2018г. по описа на СРС, 156ти състав, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Н.П.С., с ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените разноски за първоинстанционното
производство в размер на 337.09 лева,
както и направените в заповедното производство разноски в размер на 43.82 лева, и на основание чл. 78, ал. 1, вр. с чл. 273 от ГПК направените
разноски във въззивното производство в размер на 65.12 лева.
Решението е
постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.“ ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.