РЕШЕНИЕ
№2558
гр. Пловдив, 20.12.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на осми
октомври, през две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна прокуратура - Пловдив Светлозар
Чераджийски, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 1836
по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от Я.К.Д. с ЕГН **********,
депозирана чрез пълномощника му адв. В.С., срещу
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София. С молба от 14.07.2021 претенциите на ищеца са
конкретизирани, като става ясно, че са предявени два иска, всеки от които за
заплащане от ответника обезщетение за неимуществени вреди в размер на от
по 25 000 лева, които вреди се твърди да са причинени на ищеца по време на
задържането му в пенитенциарни заведения в два отделни периода - първият от
01.02.2019 г. до 31.07.2019 г., за който се твърди ищецът Д. да е бил задържан
ТПО при Затвора Пловдив и вторият – от 24.01.2020 г. до 28.04.2021 г., в който
се твърди ищецът да е бил задържан в Ареста Пловдив и в Затвора Пловдив
последователно и без прекъсване, като първоначално е заявено да е пребивавал в
Ареста – Пловдив от 24.01.2020 г. до 01.08.2020 г., а след това от 01.08.2020 г.
и до края на втория исков период 28.04.2021 г. – в Затвора Пловдив. Предявените
две искови претенции се сочи да са всяка за претърпени неимуществени вреди,
настъпили в резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от КЗПЧОС.
Неимуществените вреди са определени от ищеца по отношение и на двата иска като
такива, съставляващи болки и страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване
на чувство за малоценност, като резултат от неблагоприятни условия на задържане,
изразили в следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца -
под 3 кв. метра; без постоянно течаща топла и студена вода; заразеност на
килиите с гризачи, дървеници и хлебарки. Обезщетенията, които се претендират,
се иска да бъдат присъдени ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба до изплащането им. Претендира се присъждане на направените
разноски за държавна такса.
В съдебно заседание исковата молба
се поддържа изцяло от страна на пълномощника на ищеца, като се моли да се уважат
претенциите, така, както са предявени, като съдът съобрази най-новата практика
на ЕСПЧ. Ищецът не се явява лично и не взема лично становище по исковете си.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
неоснователност и недоказаност на исковите претенции, като се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага
становище за неоснователност и недоказаност на исковете и се моли за
отхвърлянето им.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за неоснователност на исковете
по основание и размер, като се моли за отхвърлянето им.
Пловдивският административен съд,
на първо място, намира, че всяка от исковите
претенции е допустима. С оглед на съдържанието на исковата молба се касае
до два иска за неимуществени вреди, всеки от които с правно основание по
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени
на задържан от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат
на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът Д. претендира вреди от посочените
нарушения за два определени периода на задържане в места за лишаване от свобода,
като по първия иск се сочи то да е било осъществено в ТПО към Затвора Пловдив,
а по втория - в Ареста Пловдив и след това веднага в Затвора Пловдив без
прекъсване. Исковете са предявени от надлежна страна, предвидена сред лицата,
които могат да търсят обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил
задържан в посочените места за лишаване от свобода. Същите са предявени и
против надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се
разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи
по изпълнение на наказанията. Според
правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира
обезщетение за извършени нарушения на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода, каквито са и ОСИН - Арест Пловдив, и
Затвора – Пловдив, част от което е ЗООТ „Хеброс“ /бившо ТПО/, като съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите
и областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на ГДИН,
а съгласно чл.41, ал.2 от ЗИНЗС към затворите могат да се създават затворнически общежития от закрит и открит тип. Затова и за вреди, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в ареста и в затвора,
вкл. в затворническо общежитие към затвора, следва да
отговаря именно юридическото лице Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът Я.Д. е бил осъден на наказание лишаване от
свобода за срок от шест месеца по НОХД № 7220/2018 г. на РС Пловдив, като е
започнал да търпи наказанието, считано от 22.02.2019 г. и е бил освободен по
изтърпяване на 23.07.2019 г. Това наказание ищецът търпял ЗООТ „Хеброс“ при
Затвора Пловдив, като конкретни данни за пребиваването му там били запазени от
дата 12.03.2019 г. През целия период на престой в ЗООТ „Хеброс“ към Затвора
Пловдив ищецът Д. пребивавал в стая с № 7, която била с площ от 13,63 кв.м. В
това помещение ищецът бил настанен заедно с още трима лишени от свобода, като
едното от лицата, поради назначението му на работа на външен обект, на практика
пребивавало в помещението само в един ден от седмицата, който ползвал като
почивен. Санитарен възел и мокро
помещение имало в сградата на ЗООТ, извън спалното помещение по настаняване на
ищеца, като достъпът до него бил неограничен денонощно, тъй като спалното помещение
не се заключвало. В санитарното помещение и умивалнята имало постоянно течаща
студена вода, като лишените от свобода ползвали топла вода по график три пъти
седмично в банята на общежитието. През времето на престоя на ищеца в ЗООТ
„Хеброс“ по договор на ГДИН със специализирана фирма била извършвана обработка
по дезинфекция, дезинсекция и дератизация на помещенията /ДДД обработка/, като
такава за времето на пребиваване на Д. била осъществена конкретно през март
2019 г.
От 24.01.2020 г. ищецът Д. ***,
където пребивавал до 10.08.2020 г., когато бил преведен в корпуса на Затвора
Пловдив за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, наложено му по НОХД №
485/2021 г. на ОС Пловдив. Докато пребивавал в ареста, ищецът Д. бил настанен в
килия № 208 на ет.2 в новооткритата през 2009 г. сграда на ареста. Тази стая
била с площ от 14,74 кв.м. и в нея ищецът пребивавал заедно с още две задържани
лица. Килията била снабдена със собствен санитарен възел с постоянно течаща
студена вода и подавана топла вода всеки ден сутрин и вечер по график.
Най-малко два пъти седмично задържаните били извеждани да ползват и банята при
ареста, където имало топла вода. В ареста били извършвани периодично ДДД
обработки на помещенията, като в периода на пребиваване там на ищеца били
осъществени четири такива.
От 10.08.2020 г. ищецът постъпил
в Затвора Пловдив, като считано от 14.08.2020 г. и до датата на освобождаване
по изтърпяване на наложеното му наказание на 28.04.2021 г. бил настанен в стая
№6. Същата била с размери 28,28 кв. метра, като разполагала и с отделен
санитарен възел от 2,48 кв.м. В това помещение в различни периоди от време били
настанявани различен брой лишени от свобода, като най-малък брой бил петима
лишени от свобода, а най-голям - осем лишени от свобода. В санитарния възел
имало течаща студена вода, като лишените от свобода, включително и ищецът,
можели да ползват по график топла вода в банята два пъти седмично, а работещите
- всекидневно. В рамките на периода на престоя на Д. *** същият бил устроен на
работа, като имал отработени общо 51 дни. За времето на пребиваване на ищеца Д.
*** в помещенията на мястото за лишаване от свобода били извършвани периодични
ДДД обработки, като такива за неговия престой били осъществени поне четири.
Както при престоя в Ареста
Пловдив, така и при престоя му в ЗООТ „Хеброс“ и в корпуса на Затвора ищецът
пребивавал заедно със своя брат свидетеля Д.Д., с когото в затвора били
настанени и в едно и също помещение по искане на ищеца.
Посоченото от фактическа страна
се установява от приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от
разпита на свидетеля Д. Д., чиито показания съдът кредитира, но само отчасти и
то само доколкото са съответни на приетите и кредитирани писмени доказателства.
В тази насока и съдът установи, че в показанията на свидетеля е налице известно
разминаване относно действителните години по пребиваването му заедно с неговия
брат в местата за лишаване от свобода, за които свидетелства Д.Д., което съдът
отдава на известно объркване у свидетеля, поради което и счита, че независимо
от него, свидетелят дава сравнително достоверни показания относно
продължителността на задържането на неговия брат. Същевременно обаче, съдът не
възприема като достоверни твърденията на свидетеля, че в помещението по
настаняването му в Затвора Пловдив заедно с ищеца са пребивавали по 13-14
лишени от свобода, доколкото това твърдение не съответства изобщо на
съдържанието на приложеното по делото становище от ИСДВР при Затвора, което е
видно, че черпи информация от официално утвърден документ „Сведение за
разпределение и движение на лишените от свобода“, съхранявано от териториалните
поделения на ГДИН.
На базата на установените факти и анализа на доказателствата, от правна страна, съдът намери следното:
На първо място, по отношение на първата от исковите претенции,
установява се категорично от приетите писмени доказателства и отчасти от
гласните такива, че ищецът не е пребивавал в ЗООТ „Хеброс“ от посочения в
исковата му молба начален момент 01.02.2019 г., защото е започнал изтърпяването
на наказанието на 22.02.2019 г. и не е приключил изтърпяването на наказанието
си от шест месеца лишаване от свобода, както той твърди, на 31.07.2019 г.,
защото е освободен по изтърпяване по-рано, а именно на 23.07.2019 г. Поради
това и съдът намери, че следва като недоказан да отхвърли отчасти този иск
касателно частите от предявения исков период, а именно за времето от
01.02.2019г. до 21.02.2019 г. вкл. и от 24.07.2019 г. до 31.07.2019 г., тъй
като не се установи в рамките на посочените периоди ищецът да е бил изобщо
задържан в ЗООТ „Хеброс“, както твърди по исковата молба.
По отношение на втория от исковете, от доказателствата
е установено пребиваването на ищеца в Ареста Пловдив и превеждането му след
това без прекъсване на задържането в Затвора Пловдив за времето от 24.01.2020
г. до 28.04.2021 г., в рамките на който цялостен период е включен престой на Д.
в Ареста от 24.01.2020 г. до 09.08.2020 г. и след това от 10.08.2020 г. до
28.04.2021 г. в Затвора Пловдив.
За времето от 22.02.2019 г. до 23.07.2019 г., по
първия от исковете, когато се установи Д. действително да е търпял наказание
„лишаване от свобода“ в ЗООТ „Хеброс“, според съда исковата претенция следва да
бъде уважена отчасти, само доколкото се установяват отчасти като доказани
оплакванията на ищеца от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Поради това и съдът ще ги разгледа
поотделно и с
оглед установеното по отношение наличието или липсата на всяко от тях, съдът ще
осъществи и преценката си за кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се е
изтърпявало наказанието
лишаване от свобода, като вземе предвид и продължителността на
престоя му в място за лишаване от свобода, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, което
пък е предвидено
в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията й в сила от 07.02.2017
г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за
нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказание лишаване от свобода, респективно задържането под стража, причинени от
действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на
прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез
нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за
лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на
човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от
свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание,
свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното
законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни
задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от
свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно
човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата.
На първо място, по отношение на оплакването за пренаселеност в
условията на задържане в ЗООТ „Хеброс“ при Затвора Пловдив /по първия иск/ се установява от писмените доказателства, че такива не са ангажирани за целия разглеждан
период. Поради това и доколкото задължение на ответника е било да стори това,
съгласно разпределената доказателствена тежест и дадените в тази връзка
указания, съдът съобразно с чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, счита, че следва да приеме
за доказани оплакванията на ищеца за пренаселеност за периода, за който липсват
конкретни данни от 22.02.2019 г. до 12.03.2019 г., от която дата има данни.
Същевременно обаче, с оглед наличните данни относно размерите на помещението по
настаняване на ищеца от 12.03.2019 г. и до напускането на общежитието на
23.07.2019 г., съдът намира, че доказани се явяват твърденията на ищеца за
установена пренаселеност въз основа на стандарта, възведен в чл.43, ал.4 от ЗИНЗС в размер на 4 кв.м. разполагаема площ на лишен от свобода, но не и
твърдението му за наличие на особено сериозна пренаселеност – под 3 кв.м. на
човек. В тази връзка се установява, че ищецът е пребивавал от 22.02.2019 г. до
23.07.2019 г. в ЗООТ „Хеброс“ общо 152 дни при разполагаема площ на човек от
3,41 кв. метра, тоест при спазване на стандарта по ЕКПЧОС, но под нормата,
възведена в ЗИНЗС през 2017 г. Според нормата на
чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или
унизително отнасяне или наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба,
относима към изтърпяващите наказание лишаване от свобода, е налице разрешение,
дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България,
както и Нешков и др. срещу България, за това, че независимо, че желателният
стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни
метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко
от три квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита
за толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се
утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и
пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си
нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на
тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на
задържане – като например липса на уединение при
използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена
светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна
хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на
задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ,
следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично
пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко
задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано
лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на
килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно между
мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда
сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.
В случая, разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, която сочи, че минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4
кв. м., е влязла в сила значително време преди началото на
посочения период на задържане на Д. в ЗООТ „Хеброс“, което означава, че за
държавата в лицето на специализираната администрация в местата за лишаване от
свобода, е съществувало задължение за изпълнение на стандартите, касаещи
минималната жилищна площ, като в тази насока, както се каза, пряко приложима по
силата на Конституцията е и самата КЗПЧОС. Затова и по отношение на оплакването
относно пренаселеност в условията на задържане в ЗООТ „Хеброс“ претенцията
на Д., както се каза, е доказана, като съдът намира, че са налице
установени условия на пренаселеност, което безспорно съставлява нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС, макар и да не е налице твърдяното особено съществено нарушение
по чл.3 от КЗПЧОС, както е посочил ищецът в иска си.
Що се касае до оплакването за пренаселеност,
касаещо периода на втория от исковете,
то според съда, то не е доказано досежно условията на задържане в Ареста
Пловдив /от 24.01.2020 г. до 09.08.2020 г./ и е отчасти доказано за времето на
задържане на ищеца в Затвора Пловдив /от 10.08.2020 г. до 28.04.2021 г. Така е
категорично установено, че при престоя му в ареста ищецът Д. е пребивавал в
килия, чиято площ, съобразно с броя на настанените заедно с него в помещението,
е съответствала изцяло на установените стандарти в ЗИНЗС за разполагаема площ,
като за всеки от задържаните в помещението е била налична разполагаема площ от
над 4 кв.м.
Що се касае до престоя в Затвора Пловдив, то ищецът е пребивавал в
помещението по настаняването му, посочено по-горе, в рамките на периода от
10.08.2020 г. до 28.04.2021 г. в различните дни с различен брой лишени от
свобода, но най-много с още седем човека, като само тогава, когато общо
настанените са били осем човека, разполагаемата площ на всеки от тях е ставала
под 4 кв.м., а именно 3,53 кв. м. на човек. Такова положение се установява в
рамките на този период за общо 92 дни, като през останалото време, указаният от
закона стандарт е бил напълно и изцяло съобразен от специализираната
администрация. Затова и доказана е претенцията на ищеца по втория от исковете
му за пренаселеност единствено досежно престоя му в затвора и то само за част
от периода на престой там, а именно за 92 дни.
Досежно оплакването от липса на течаща топла и студена вода,
то това оплакване за периода на престой в ЗООТ „Хеброс“ по първия от исковете съдът намира за недоказано. Установено е, че
са спазени изискванията по чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС и на ищеца е бил осигурен
свободен и непрекъснат достъп до санитарен възел с течаща студена вода, каквото
е изискването на правилника,а топла вода същият е можел да ползва три пъти
седмично в банята. Досежно престоя в
Ареста Пловдив по втория от исковете,
а така също и в Затвора Пловдив, също е абсолютно недоказано твърдението за
липса на достъп до течаща вода и санитарен възел, като е видно от
доказателствата и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. Установеното от показанията на свидетеля, че понякога в
затвора налягането на водата е било слабо, в тази насока не води на извод за
липса на осигурена възможност за постоянен достъп до течаща вода и в тази
връзка неизпълнение на нормата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС от затворническата
администрация, като се има предвид и че подобни проблеми са временни, а и
водата се ползва от градската водопроводна мрежа и затова обемите на
водоподаване не зависят от действията, или бездействията на ответника.
Що се касае до
оплакването за лоша хигиена, обусловено конкретно от твърдението за наличие на гризачи, дървеници и хлебарки в помещенията по
настаняване на ищеца, както в ЗООТ „Хеброс“ по първия от исковете му, така и в Ареста и в Затвора Пловдив по втория от исковете му, то от приетите
писмени доказателства се установява, че през разглежданите периоди по няколко
пъти в годината са се
извършвали дейности по договори по дезинсекция и дератизация на помещенията и на трите
пенитенциарни заведения. Очевидно с оглед показанията и на свидетеля, въпреки
положените в тази насока усилия, паразитните насекоми и гризачи, от които е
оплакването, не са били окончателно унищожени и не са изчезнали, макар че следва
да се има предвид и че за месеците февруари и март 2021 г. в протоколите за ДДД
обработка на Затвора е отразено и удостоверено с подписи, че нямало установени
вредители. Наличието на паразитни насекоми или гризачи според съда обаче не се
дължи на незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в
местата за лишаване от свобода, като напротив, установява се, че за периодите
на престой на ищеца в посочените пенитенциарни заведения, както и преди
постъпването му и след освобождаването му, са били осъществявани съответните
дейности по ДДД обработка, което сочи на целенасочена и постоянна политика в
тази насока. Затова и въпреки че
принципно наличието на инсекти и/или гризачи в спалните помещения е от естество
да води до неприятни усещания, то същото не може да се приеме за пряка
последица от незаконосъобразно поведение на ответника, доколкото се установява
същият да е положил и да продължава да полага необходима и дължима грижа за
справяне с този конкретен проблем, който е бавно и трудно разрешим, включително
когато възникне и извън местата за лишаване от свобода.
При това положение и според съда
следва да се уважат претенциите на ищеца Д. за присъждане обезщетение в частта им
относно неизпълнение на нормативното задължение на специализираната
администрация на местата за лишаване от свобода за осигуряване на съответна
разполагаема площ при изтърпяване на наказанието на ищеца за общо 152 дни по първия му иск и за 92 дни по втория.
Този извод съдът приема, независимо от факта, че по отношение на ищеца не се
установява да не е било определено самостоятелно място за спане – отделно
легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21, ал.1 от
ППЗИНЗС изискването спалните помещения да са снабдени със самостоятелни легла,
съдът приема за изпълнено през всичките разглеждани периоди на задържане на
ищеца. Според основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение
разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу
България/, при оценката на наличното
пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид
пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се
има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява
възможност те да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва при това положение да се има предвид и че разполагаемото свободно
жилищно пространство в помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът
преценя, без да приспада заетото от мебели пространство, предвид липсата на
конкретни данни относно точното им разположение в стаите и точният им брой, но
същевременно не се установява ищецът да не е могъл да извършва описаните
по-горе свободни движения, свързани с ежедневното функциониране. Поради това и
според съда се установява твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от
страна на специализираната администрация по отношение на това конкретно
оплакване на ищеца за посочените дни 152 – целият престой в ЗООТ „Хеброс“ и 92
дни от престоя в Затвора Пловдив, като остава недоказано твърдението му, че в
рамките на целия период на престоя в Затвора ищецът бил пребивавал в помещения,
в които предоставената му площ е била и под 3 кв.м., защото това не се
установява от доказателствата.
Отговорността на държавата в лицето на
специализираните органи по изпълнение на наказанията във връзка с нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на чл.3
от ЗИНЗС, въведена след 2017 г., която вече не съдържа
изискване действията/бездействията по поставяне в неблагоприятни условия на
задържаните лица да са умишлени и това е в съответствие и с практиката на ЕСПЧ,
сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то посочените като установени условия,
свързани с
пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца по двата му иска, съдът
счита, че съставляват нарушение по чл.3
от ЗИНЗС и сами по себе си, предвид продължителността на времето по изтърпяване
на наказанието в такива условия. При наличието на така установените
по-горе неблагоприятни условия, при които ищецът Д. е следвало да търпи
наказание лишаване от свобода, при прилагане на подхода на оценка на
въздействието им върху психическото и физическото състояние на задържаното
лице, съобразно и с конкретния брой дни в рамките на всеки от доказаните периоди,
за които се установява по категоричен начин пренаселеност в килиите по всеки от
двата иска, като взе предвид и възрастта
на ищеца, както и с оглед разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, съдът намери,
че в случая действително е налице доказано причиняване на неимуществени вреди в
резултат от незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация по
осигуряване на благоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от
свобода, което осъществява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС и това налага неговото
обезщетяване. В
случая, налице е поставяне в неблагоприятни условия на ищеца над
нормално присъщите на лишаването от свобода, като в тази връзка и според съда се установява твърдението за причинени
неимуществени вреди в резултат от престоя му в пенитеницарни заведения при
условията на пренаселеност, защото посочените и по-горе неблагоприятни условия,
макар да не е доказано да са в кумулативна съвкупност с други твърдени такива
по исковата молба, сами по себе си, както се каза, са от естество да причинят
описаните от ищеца чувства на огорчение и такова за малоценност.
Пренаселеността в помещенията по престояване на ищеца е само по себе си такова
обстоятелство, което и обективно води до извод за унизително към човека
отношение, доколкото неминуемо се отразява върху човешкото му достойнство. В
тази връзка и описаният от ищеца психологически дискомфорт според съда е реална
последица от посочените неблагоприятни условия. В тази насока
съдът взема предвид и факта, че съгласно
пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др.
срещу България, не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот в арест, като съгласно чл.284, ал.5
от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на
противното. Установено е с оглед посоченото подробно по-горе при анализа на
отделните оплаквания и за двата иска нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с
оглед съдържанието на същото, съдът намира, че то действително е довело до
неприятните психически изживявания, посочени от ищеца. В тази насока от страна
на ответника не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се касае до интензитета на търпените неимуществени вреди, то по отношение на първия от исковете е установено
ищецът да е търпял наказанието си при общо четири настанени в килията лица през
цялото време на престой в „ЗООТ“ Хеброс от 152 дни, а при втория от исковете, макар да не е бил в условия на пренаселеност
през цялото време, такава е установена за 92 дни. От друга страна, от справката
от ЗООТ „Хеброс“ става ясно, че на практика едното от настанените заедно с
ищеца лица не е преживявало в помещението ежедневно, предвид дежурствата му,
свързани с работата, което в значителна степен е облекчавало положението на
останалите лишени от свобода, включително и ищеца, а освен това, предвид режима
по настаняването му, същият е имал възможност да не е непрестанно в спалното
помещение, но да се движи свободно в рамките на ЗООТ. Що се касае до престоя му
в Затвора, то се установява, че за общо 51 дни от целия престой там ищецът е
излизал на работа при условията на 6-дневна работна седмица, което в значителна
степен смекчава неудоволствените изживявания от продължителен ежедневен престой
в помещение заедно с други лишени от свобода в условия на пренаселеност.
Отделно от това, установява се от показанията на свидетеля Д., както и от
писмените доказателства, че в помещенията по настаняване на ищеца и в ЗООТ
„Хеброс“, и в Затвора Пловдив, едното от лицата, с които е бил настанен, е било
неговият брат. Това обстоятелство, обсъждано в рамките на всички индивидуално
относими към ищеца условия по настаняването му, подлежащи на обсъждане при преценка
на интензитета на търпените вреди, също води до извод за смекчаване на този
интензитет на претърпените неимуществени вреди, доколкото ищецът на практика е бил
заедно със свой най-близък родственик, което може да се счете, че до известна
степен е облекчавало страданията му, свързани с изолацията и съответно
подсилвани от условията ѝ, описани по отношение и на двата иска. Затова и
като цяло по отношение и на двата от предявените искове, съдът намира, че интензитетът
на търпените неимуществени вреди може да се определи като среден, но не и
значителен. Затова и с
оглед продължителността на всеки от престоите, както и конкретно посочените
факти във връзка с оценка интензитета на вредите, съдът намира, че следва да
определи по отношение на първия от исковете, касателно престоя на ищеца в ЗООТ
„Хеброс“ при Затвора Пловдив обезщетение в размер на 900 лева, като отхвърли исковата претенция до пълния
ѝ предявен размер от 25 000 лева като недоказана и силно завишена.
За втория от исковете, касаещ пребиваване в корпуса на Затвора Пловдив,
обезщетението, което според съда е достатъчно и справедливо се явява в размер
на 500 лева, като в тази връзка и ще следва да се отхвърли исковата претенция
до пълния ѝ предявен размер от 25 000 лева като недоказана и силно
завишена. В тази насока и съдът се съобразява и с разрешението на ЕСПЧ,
касателно размерите на присъжданото обезщетение, посочено в приложението към
Решение Иванов и др. срещу България, както и Решение както и Йорданов и
Джелебов срещу България.
Предвид претендирането на законна лихва от
ищеца, такава следва да се присъди върху размера на всяко от присъжданите
обезщетения, както е поискано, считано от датата на депозиране на исковата
молба в съда 06.07.2021 г. до окончателното изплащане на всяка от сумите.
При този изход от
производството и съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, което се претендира от страна на ищеца. Последният не е
направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Що се касае до искането на ответника за
присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото не може да бъде уважено,
доколкото, независимо от това, че е налице частично отхвърляне на исковата
претенция, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на исковата претенция, искането на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца Я.К.Д. с ЕГН **********
с адрес ***, сумата
от 900 лв. /деветстотин лева/, представляваща обезщетение
за
причинени неимуществени вреди в рамките на
периода от 22.02.2019 г. до 23.07.2019 г., в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в бездействие на затворническата администрация във връзка с осигуряване на достатъчно жилищна площ в условията
на задържане в ЗООТ „Хеброс“ при Затвора Пловдив за 152 дни, ведно със
законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 06.07.2021 г. до
окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ отчасти първата искова претенция за обезщетение на неимуществени вреди, причинени на
ищеца при престоя му в ЗООТ „Хеброс“ при Затвора Пловдив, в резултат от
нарушения по чл.3 от ЗИНЗС по отношение на
частта от исковия период, а именно за времето от 01.02.2019 г. до 22.02.2019
г. и от 24.07.2020г. до 31.07.2020 г. и за разликата до пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 25 000 лева, а също и за останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС,
съставляващи неосигурен достъп до течаща студена и топла вода и заразеност с
инсекти и гризачи, като неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца Я.К.Д. с ЕГН **********
с адрес ***, сумата от 500 лв. /петстотин лева/, представляваща обезщетение
за
причинени неимуществени вреди в рамките на
периода от 10.08.2020 г. до 28.04.2021 г., в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в бездействие на затворническата администрация във връзка с осигуряване на достатъчно жилищна площ в условията
на задържане в Затвора Пловдив за 92 дни, ведно със законната лихва върху
сумата на обезщетението, считано от 06.07.2021 г. до окончателното ѝ
изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ отчасти втората искова претенция за обезщетение на неимуществени вреди, които се
претендира да са били причинени на ищеца при престоя му в Ареста Пловдив, в
резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС по отношение на част от исковия период,
а именно за времето от 24.01.2020 г. до 09.08.2020 г. и за разликата до пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 25 000 лева, а също и за останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС в Ареста
и Затвора - Пловдив, съставляващи неосигурен достъп до течаща студена и топла
вода и заразеност с инсекти и гризачи,
като неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да
заплати на ищеца Я.К.Д. с ЕГН **********
с адрес ***, сумата от 10 лв. /десет
лева/, съставляваща заплатената от ищеца държавна такса за образуване на делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: