Р Е Ш Е Н И Е
260215/ 6.4.2022г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, 14-ти състав, гражданско отделение в открито съдебно
заседание, проведено на осми февруари две
хиляди двадесет и втора година в състав:
Районен съдия: Даниела Павлова
при участието
на секретаря Кичка Иванова като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 1966 по опис на ВРС по опис за 2021 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
образувано по молба с която е предявен
иск с пр.осн.чл.422 ГПК за установяване на вземането на кредитора К.Ж.Ж. – К., ЕГН ********** по
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по
ЧГРД № 490/2020 г. на РС Варна с която е разпоредено ответникът по иска К.В.К., ЕГН **********, с адрес *** АЛ.**** №
24, ВХ.А, ЕТ.2, АП.4 да заплати на К.Ж.Ж. – К., ЕГН **********,
с адрес *** сума в размер на 3000 /три хиляди/ лева, представляваща
дължима издръжка за месеци октомври, ноември и декември на 2018 год., на
основание чл.5, ал.1 от подписан Брачен договор между страните на 18.10.2013
год., с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 17.12.2019 год.
до окончателното изплащане на задължението.
Твърденията в
молбата от които ищцата черпи права са, че страните са съпрузи и имат едно
малолетно дете Кристиян. Сключили са брачен договор окт 18.10.2013 г. по силата
на който ответникът се е задължил да заплаща на съпругата си месечна издръжка в
размер на 1000 лева. Договорът е подписн доброволно от страните и е заверен
нотариално. Ответникът не се интересува от семейството си и не изпълнява
задължението си по договора. По тази причина ищцата е подала заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК. След
връчването му на ответника, той е подал възражение. За ищцата е налице правен
интерес да заведе установителен иска за вземането й по издадената заповед по
чл.417 ГПК. Моли за уважаване на иска и осъждане на ответника да й заплати
разноски за заповедното и за исковото производство.
Ищцата е
посочила банкова сметка ***лжението IBAN ***, BIC: *** – „Юробанк
България“ АД.
В срока по
чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника. Същият оспорва иска като недопустим
и неоснователен.
Заявява следните
възражения срещу иска:
Вземането е погасено по давност. Брачният договор е
нищожен поради липса на съгласие от страна на ответника, поради липса на
предвидената от закона форма и поради противоречие с добрите нрави. Твърди, че
договорът е нищожен, тъй като е подписан само на последната страница и не е
подписан в кантората на нотариуса, а на друго място. Съдържанието на договора
по отношение на предвидената издръжка не е било предмет на договора. Оспорва
съдържанието на договора. Нищожност на
нотариалното действие, а от там и акта,
тъй като
договорът не е подписан пред нотариус, подписан е на друго място,
ответникът е нямал намерение да потвърди такова съдържание, с което съдържание
се е запознал за първи път при връчване на заповедта за изпълнение. Твърди, че страните
не са имали уговорки за издръжка в такъв
размер за ищцата К.Ж..
В съдебно
заседание ответникът Кр.К. уточнява молбата като
заявява, че действителната причина за изготвяне на договора е,
че той бил поръчител на близка на
страните и поради неплащане на задължението, банката-кредитор насочила
изпълнението срещу него и имал запор на доходите в размер на 400 лв. на месец. По съвет на техен семеен
приятел – адвокат съставили формален
договор, който съпругата му изпратила по
ел.поща. Договорът, който му изпратила имал различно съдържание. Съпругата му
казала, че ще се разведат и договора ще
бъде заверен при техен семеен приятел нотариус
Я.Н.. Когато ЧСИ му се обадил, ответникът К.
прехвърлил много бързо колата на кръстницата си, а бащината си
наследствена земя на дъщерята на
съпругата си с единствената цел да „спасят
тези 400 лв.“, които му удържали от заплатата, която била 1200 лева.
Същевременно заплатата на съпругата му била над 3000 лева и няма логика той да
се задължава с издръжка, която е непосилна за него.
В съдебно
заседание ищцата чрез процесуален
представител поддържа молбата.
Ответникът лично
и чрез процесуален представител поддържа
отговора.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и становищата на страните, по свое убеждение и въз основа на
закона, приема да установено следното от фактическа страна:
По
допустимостта на иска:
Издадената в
заповедното производство заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е връчена на
длъжника лично, като последният е подал възражение по чл.414 ГПК в законоустановения срок, поради което на заявителя са дадени указания
да заведе иск по реда на чл.422 от ГПК.
Заявителят е предявил настоящия иск преди изтичане на едномесечния срок
от уведомяването му за дадените от съда указания и е представил доказателства
за входираната искова молба. От
изложеното следва, че искът е допустим и
следва да се разгледа по същество.
По основателността на иска:
Предвид
характера на предявения иск за
установяване съществуването на вземане по заповедта за изпълнение и
разпределението на доказателствената тежест в настоящото производство тежестта
на доказване за установяване съществуването
на вземането е върху ищеца, който следва да установи по пътя
на главно и пълно доказване предпоставките довели до дължимост на
претендираната сума и наличието на
задължението, а в тежест на ответника е да докаже изпълнение на задълженията
си и другите си възражения въз основа на които
претендира отхвърлянето на предявения иск.
Ответникът
следва да установи всички правопогасяващи и правоизключващи факти по
възраженията в отговора за недължимост на процесната сума поради неизпълнение
на договорни задължения.
От представеното удостоверение за сключен граждански брак се установява, че страните по делото К.Ж.Ж. – К. ЕГН **********
и К.В.К. ЕГН **********, са съпрузи от 04.07.2005 г., бракът им е сключен в гр.Варна, за което обстоятелство е съставен
акт за граждански брак №846/04.07.2005г. от дл.лице по гражданско състояние в
гр.Варна.
Видно от
представеното удостоверение за раждане,
издадено въз основа на акт за раждане № ІІ-130 от 19.02.2008 г. двамата
имат едно непълнолетно дете Кристиян Красимиров К. с ЕГН **********.
Вземането по
издадена от РС Варна, 14 състав на 23.1.2020
г. заповед за изпълнение на парично задължение № 218 произтича от брачен
договор, подписан от страните на 18.10.2013 г., с нотариална заверка на
подписите рег.№ 3877/6.11.2013 г. и с
нотариална заверка на съдържанието рег.№ 3878/6.11.2013 г., извършени от
нотариус Я.Н. *** действие – района на РС Варна. Видно от съдържанието на
договора в чл.5, ал.1 от същия, страните са уговорили, че ответникът К.В.К. се
задължава да заплаща на детето Кристиян
чрез неговата майка и законен представител К.Ж.-К. и на своята съпруга К.Ж.-К.
месечна издръжка в размер на по 1000 /хиляда/ лева за всеки един от тях,
платима до 5-то число на месеца за който се дължи издръжката до настъпване на
законно основание за нейното изменяване или прекратяване. Посочената в ал.1 на
чл.5 от договора издръжка се дължи от К.В.К. по време на брака, както и при развод между страните – ал.2.
От
показанията на свидетеля Н. се установи, че същият е нотариус в гр.Варна и
познава страните по делото с които са близки приятели. Не си спомня дали договорът е изготвен в кантората му или страните са го представили. Същият е
подписан в неговата кантора в
тяхно присъствие. Договорът не се заверява на всички страници, а по принцип той подписва между страниците и
поставя по два печата. Заявява, че ищцата и ответника са били в кантората на
датата на заверката, но не може да каже
дали двамата са дошли едновременно
или по различно време. Заявява, че двамата са подписали договора лично пред него. Страните може да съставят договора преди да се явят пред нотариуса, но
договорът се заверява с датата на която те се явят пред нотариуса.
От
показанията на свидетеля Георгиев се установява, че познава К. от 2000 год., а К. от 2002-2003 год. Впечатленията му са, че те
са едно прекрасно семейство. Имат едно
общо дете Кристиян. Симона е дъщеря на К. и живее с тях. К. й отдавал
внимание и любов като към свое дете. На
15.02.2019 год. свидетелят бил в гр.София по работа и тогава се видял с К.. Нямало
никакви индикации за развалени отношения между съпрузите, тогава те живеели
заедно в гр. София. На 03 март същата
година в гр. Варна Краси му се обадил да се видят, тогава също нямало някакви индикации за
проблеми в семейството. Около две седмици по-късно изненадващо му се обадил ако
е възможно да му помогне финансово защото нещата между съпрузите са се променили на 360 градуса. Едва ли не К. се оказал на
улицата в много лоша ситуация.
Свидетелят познава страните като
едно образцово семейство, което се допълвало взаимно и К. участвал изцяло в издръжката на семейството и двете
деца. През 2014 год. – 2015 год. съпрузите се преместили в гр. София, първо К., а К. по-късно през 2015 год. През
периода 2014 год. - 2019 год. ги
виждал по-рядко.
От
доказателства, издадени от Община Варна, Дирекция “Местни данъци“ се
установява, че за периода м.януари – м.декември 2013 г. начислената сума за
възнаграждение на ответника К.К. по трудово правоотношение е равна на сумата
за удръжки.
При така установеното т фактическа страна,
съдът достигна до следните изводи от правна страна:
Предявения иск е с правно основание чл. 422 вр. чл.
415 ГПК, вр.чл.79,
ал.1 ЗЗД, вр.чл.37, ал.3
и чл. 86, ал.1 ЗЗД за вземане
произтичащо от договорно правоотношение
относно имуществени
отношения между съпрузите, произтичащо от брачен договор по чл. 37, ал.3 СК.
Брачните договори и приложимият законов режим се регистрират в централен
електронен регистър към Агенцията по вписванията – чл. 19, ал. 1 от Семейния
кодекс.
Съдът е указал на ищцата, че не е представила
доказателства за вписване на брачния договор в регистъра по чл.19, ал.1 СК към
Агенцията по вписванията и доколкото в хода на производството не са представени
такива доказателства, следва да се приеме, че договорът не е вписан. Вписването
няма отношение към действителеността на договора и действието му по отношение
на страните по него. Вписването в регистъра на брачните договори има действие по
отношение на третите лица, тъй като според чл. 20 СК при сделки между единия или двамата съпрузи с
трето лице, когато в регистъра няма вписан режим на имуществени отношения, се
прилага законовият режим на общността.
Следователно,
при имуществените отношения принципът на доверието на вписването също е намерил
своето място. До регистрацията брачният договор не може да бъде противопоставен
на трети добросъвестни лица. В случай, че договорът не е регистриран, по отношение на третите добросъвестни лица ще
се прилага регистрирания режим на имуществени отношения, а ако няма такъв,
съгласно чл.20 СК – законовият режим на общност. Ако прекратяването и
изменението не са регистрирани, те също са непротивопоставими на третите лица.
От изложеното следва, че невписания брачен договор в предназначения за него
регистър няма действие за третите лица,
които не знаят за него, а могат да се осведомят само чрез регистрацията.
С оглед спецификата на личните и имуществените
отношения между съпрузите, същите са регулирани от специален закон, а именно Семейния кодекс. Съобразявайки
характеристиките на брачния договор, същият следва да се определи като консенсуален и двустранен. Договорът е консенсуален доколкото страните по
него са обвързани при постигане
на съгласие и двустранен защото
създава права и задължения и за
двете страни. Брачният договор е договор с
ограничен обхват и следва да се приема като съглашение между две лица –
встъпващите в брак или съпрузите по заварен брак, които в рамката на предбрачни
отношения или по време на валиден брак се споразумяват за уреждане на
имуществените отношения по време на брака и след неговото прекратяване. В чл.38
ал.1 СК са посочени неизчерпателно въпросите, които могат да бъдат предмет на
брачния договор.
В настоящият
случай съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ищцата следва да
установи наличието на сключен валиден
договор между нея
и ответника с неговите съществени елементи - предмет,
права
и задължения на съпрузите по време и след прекратяване на брак, размер и падеж на уговорената
издръжка.
От анализа на доказателствата, съдът приема, че е доказан фактът на
нотариалното
удостоверяване на подписите и съдържанието на договора от нотариуса, доколкото доказателствената сила не е оборена с допустими от процесуалния
закон - ГПК доказателства и доказателствени средства. От изложеното следва, че
ответникът не е установил възраженията
си за нищожност на извършеното нотариално удостоверяне на дата 06.11.2013 г. от
нотариус с район на действие района на РС Варна. Недоказани са твърденията за
извършено нарушение при изпълнение на задълженията от страна на нотариуса по
глава 54 на ГПК - „Нотариални производство“. Съгласно чл.576 ГПК нотариалното
действие е нищожно, когато нотариусът не е имал право да го извърши (чл. 569,
чл. 570, ал. 1, чл. 573, ал. 1, чл. 574 и 575), както и когато при неговото
извършване са били нарушени чл. 578, ал. 4 (относно личното явяване на
участващите лица), чл. 579, чл. 580, т. 1, 3, 4 и 6, чл.582, 583 и чл. 589, ал.
2. В случая не са установени такива нарушения при извършване на нотариалното
удостоверяване. Изискването за личното явяване на страните пред нотариуса се
отнася за издаване на нотариален акт – чл.578, ал.4 ГПК. Професията на ищцата
допуска изпълнение на служебните задължения извън сградата на органа на съдебната власт в който тя
работи. Запознаване с разпределените й дела и постановяване на съдебни актове по
тях може да се извършва чрез отдалечен достъп в деловодната система на
съдилищата, каквато практика се наложи в
последните години във връзка с въвеждането на електронното правосъдие.
Ответникът не установи в производството пред
районния съд твърденията си, че подписаният от него договор е с различно
съдържание от представения в заповедното производство, както и че договореното
от страните е различно от споразумението, което е обективирано в представения
писмен договор.
Удостоверяването
от нотариуса на полагането на подписите и верността на съдържанието на
сключения брачен договор има характер на официален свидетелстващ документ,
поради което съдът приема, че волята на
страните за сключване на посочения брачен договор и поемането на договореното в него задължение
за заплащане на издръжка в размер от по 1000.00 лева за детето и за съпругата
на ответника е установена по безспорен начин. Факт е, че извършената нотариална
заверка на подписите и съдържанието на договора е на дата 06.11.2013 г., тоест след посочената дата в самия договор, но този факт е
ирелевантен за действителността на
договора. Брачният договор е изготвен в предвидената от закона форма, а
твърденията на ответника, че нотариално удостоверяване на съдържанието на договора и на подписите на
страните не е било извършено в кантората на нотариус Я.Н. *** и при личното им
явяване не се подкрепят от доказателствата по делото.
Неоснователни са и възраженията на
К. за доходите на ищцата към
датата на сключване на брачния договор, както и
за размера на получаваното от него трудово възнаграждение и задълженията
му към трети лица. В случая се касае не
за определена от съд издръжка, а за договорно правоотношение между съпрузи по
време и след прекратяване на брака. Разпоредбата на чл.9 ЗЗД допуска
свобода на договаряне на съдържанието на договора доколкото то не противоречи на повелителните
норми на закона и на добрите нрави. Възможностите на даващия и нуждите на
получаващия издръжка се преценяват в исково производство пред съд, но не и при
доброволно уреждане на имуществените отношения с брачен договор по чл.37, ал.3 от СК. В тази връзка съдът намира за неотносими към спора възраженията на
ответника, че няма доходи да заплаща издръжка в посочения размер. При изменение
на обстоятелствата всяко задължено лице
има право да предяви иск за
изменение на издръжката на основание
чл.150 от СК. Такава клауза се съдържа и
в договора - чл.5, ал.1, посл.предложение. Твърдения на страната за предприети
от нея действия за реализиране на гарантирани от закона права няма.
По
заявеното основанието за нищожност на
договора като сключен в противоречие с
добрите нрави, съдът намира от правна страна следното:
В
теорията не е налице легално определение за „добри нрави”. В съдебната практика съществува повече от една
дефиниция на понятието „добри нрави“.
Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело №
1/2009 г., ОСTK „добрите нрави са морални норми, на които законът е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона - чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват
като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за
присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът
на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква
да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора.“.
В
постановени решения от съдилищата
добрите нрави се дефинират като „установени в обществен интерес социално
възприети етични правила и норми. Те са израз на вътрешната потребност на
човека от справедливост и почтеност в частните и публични взаимоотношения,
преобладават в обществения възглед и се ценят и утвърждават в обществото като
цивилизационен белег на определен етап от развитието му“. Добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 предл. трето от ЗЗД е обща правна категория, приложима
към конкретни граждански, респективно търговски правоотношения, изведена от
юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с
относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави
конкретна преценка на обстоятелствата7“; добрите нрави са „общоприетите
житейски норми на справедливост и добросъвестност “.
Според теорията и практиката, добрите
нрави са морални норми, етични възгледи и правила за поведение, които са
установени в обществото. Те не са писани, не са конкретизирани, а съществуват
като общи принципи или произтичат от тях и според закона са критерий за оценка
на сделките. Когато се преценява дали сделката противоречи на добрите нрави,
съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, изразяващо се
в случая до неравностойни по размер насрещни престации, а следва да се съобрази
дали нейният краен резултат е съвместим с общоприетите житейски норми за
справедливост и добросъвестност. Съдържанието на понятието "добри
нрави" следва да се търси в обективните морални категории, които са
възприети в обществото, но поради своя социално-етичен характер не са скрепени
със закон и основно са свързани със забраната да се вреди другиму, възползвайки
се от неговото неравностойно възрастово, социално, здравословно или материално
положение. Добрите нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Един от най-съществените от тях е принципът на справедливостта, който в
гражданските правоотношения изисква да се защитава всеки признат от законовите
разпоредби интерес. От горното следва извода, че съдържанието на добрите нрави не е формулирано
по един ясен и категоричен начин, за да се прилага еднакво и безпротиворечиво.
Липсата на еднозначно определение на понятието дава свобода на
съдилищата след анализ на събраните в хода на съдебното дирене доказателства да
определи ценностите чието накърняване в конкретната хипотеза представлява
морално недопустимо поведение и да не насърчава поведение, което е противно на
морала. Относителната определеност на
съдържанието е свързана с преценката дали договореното е добро или зло, справедливо
или несправедливо, правилно или неправилно. Тази преценка може да бъде
направена единствено в контекста на конкретното взаимоотношение между страните
с оглед тяхното пространствено или времево разположение. Моралът дава
единствено принципите, а всяка конкретна ситуация следва сама да се разпознае в
отношението си към добрите нрави. Доколко сделката накърнява добрите нрави
следва да се преценява в контекста на останалите отношения между страните.
От
събраните в хода на производството доказателства настоящият състав извежда
извод, че брачния договор на страните не
е нищожен на това основание, тъй като от доказателствата по делото не може да
се изведе извод, че същият е сключен при морално недопустимо поведение на някоя
от страните или че с уговореното в него се насърчава морално недопустимо
поведение. Напротив, от изложеното
по-горе съдът приема, че договорът е сключен при общ интерес на съпрузите /вече бивши/ за да се избегне
запора на заплатата на ответника, който имал задължение като поръчител към
банка и бил длъжник по изпълнително дело. Въпросите дали съпрузите са живяли
заедно към конкретен времеви период, какви са били отношенията им и дали
съпругата се е възползвала от ситуацията нямат отношение към действителността
на договора. При договорен режим на имуществените отношения на съпрузите може
да се дава издръжка както по време, така и след прекратяване на брака съгласно
волята на договарящите страни. Въпросът за
отношението на единия от
съпрузите към партньора е ирелевантен по отношение действителността на брачния им договор.
По
отношение давността:
Вземането е за издръжка, дължима за м.октомври, м.ноември и м.декември
на 2018 г., което вземане безспорно представлява периодично задължение или т.н. „периодичен
платеж“. Заявлението е подадено на 17.12.2019 г. в СРС, впоследствие изпратено
на ВРС по подсъдност на осн.чл.411, ал.1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.111,
б.“в“ ЗЗД вземанията за наем, за лихви и за други периодични платежи се погасяват
с изтичане на тригодишна давност. От датата на падежа за плащане, който е всяко 5-то число на месеците октомври, ноември и декември на 2018 г. до датата на която е подадено
заявлението – 17.12.2019 г. не е изтекъл срокът по чл.111, б.“в“ ЗЗД, поради което
и възражението е недоказано и неоснователно.
Ответникът не доказа възраженията си за недължимост на
вземането по издадена в полза на ищцата заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК. Вземането на кредитора е ликвидно доколкото е установено по основание и по размер, същото
е и изискуемо защото е настъпил падежа на задължението. Ответникът не е ангажирал доказателства за правопогасяващи
или правоизключващи възражения, поради което съдът намира, че ищцата е установила
чрез пълно и главно доказване вземането си по издадената в нейна полза заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Предявеният
иск е основателен и следва да се уважи.
По въпроса за разноските:
При
този изход на спора и молба на ищцата, ответникът
й дължи заплащане на разноските както за исковото, така и за заповедното
производство съгласно разрешението
на въпроса за разноските, дадено в тълк.решение №
4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в тълк.решение №
6/06.11.2013 г. по тълк.дело
№ 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС.
Съгласно представения списък по
чл.80 ГПК и доказателства за направени разноски,
ответникът следва да заплати на процесуалния представител на ищцата
възнаграждение за предоставена правна помощ на осн.чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв.
Съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1
от 2004 г. за МРАВ при интерес от 1000
до 5000 лв. възнаграждението е 300 лв. + 7 % за горницата над 1000 лв. В
настоящия случай дължимото възнаграждение на процесуалния представител на
ищцата, който е осъществил представителство по чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв в минимален размер е 440 лева. Молбата следва да се уважи за същия
размер.
На осн.чл.78, ал.6 ГПК ответникът
следва да заплати дължимата държавна такса за производството в размер на 4%
върху цената на иска, а именно 120.00 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА за установено по отношение на длъжника
К.В.К., ЕГН **********, с адрес *** АЛ.*** № 24, ВХ.А, ЕТ.2, АП.4, че
съществува вземането на кредитора К.Ж.Ж. – К., ЕГН **********
по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.дело
№ 490/2020 г. на РС Варна за заплащане
на сума в размер на 3000 /три хиляди/ лева, представляваща
дължимата от ответника издръжка в полза на ищцата за месеци октомври, ноември и декември на
2018 год., на основание чл.5, ал.1 от подписан от страните Брачен договор от 18.10.2013
год., с нотариална заверка на подписите рег. № 3877/06.11.2013 г. и с
нотариална заверка на съдържанието рег.№
3878/06.11.2013 г. на нотариус Я.Н. *** действие района на РС Варна, рег.№ 011
на Нотариалната камара, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 17.12.2019 год. до окончателното изплащане на задължението, на осн.чл.
422 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.37, ал.3 СК
и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА К.В.К., ЕГН **********, с адрес ***
АЛ.**** № 24, ВХ.А, ЕТ.2, АП.4 да заплати на адвокат Асен Христов Димов с ЕГН **********,
служебен адрес *** възнаграждение за процесуално представителство на ищцата К.Ж.-К.
по чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв в размер на 440.00 /четиристотин и четиридесет/
лева, на осн.чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА К.В.К., ЕГН **********, с адрес *** АЛ.*** № 24,
ВХ.А, ЕТ.2, АП.4 да заплати по сметка на РС Варна държавна такса за
производството в размер на 120.00 /сто и двадесет/ лева, на осн.чл.78,
ал.6 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна
жалба пред ВОС в двуседмичен срок
от съобщението до страните.
Районен съдия: