Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
СОФИЯ, 11.01.2023г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на шести октомври две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВЕТА АНТОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РОЗАЛИНА БОТЕВА
ГЕОРГИ СТОЕВ
при участието на секретар–протоколиста Цветислава
Гулийкова, като
разгледа докладваното от съдия Антонова
в.гр.д. № 10832 по описа на СГС за 2020г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Д.К.Р.
срещу решение № 72137/14.04.2020г. постановено по гр.д. № 62205/2018г. по описа на Софийския районен съд, 50-ти състав, с което е
отхвърлен предявения от него срещу „П.М.М.5.“ЕООД иск с правно основание чл.
286 от ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата 3520,50 лева, представляваща възнаграждение за 2016 година
по чл. 4 от договор за посредничество при наем на недвижими имоти от 12.02.2015
г., с нотариална заверка на подписите с рег. №3335/12.02.2015г. вр. с договор
за наем от 20.02.2015 г. и договор за наем от 06.03.2015 г., ведно със
законната лихва, считано от 21.09.2018 г. до окончателното й изплащане.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон при преценка
на доказателствата, както и поради противоречие на изводите на съда с
обективната истина. Сочи, че претендираното от него възнаграждение се дължи при
единственото условие да са сключени договори за наем от въззивника за
съответната година по отношение на недвижимите имоти описани в р. II на
договор за посредничество и което е безспорно установено по делото, като
превратно е тълкуването на съда, че е необходимо ответника да е получил приход
от сключените договори за наем. Твърди, че дори и да се приеме за верен този
извод, то е налице получен приход от ответника, което е допълнителен аргумент
за основателността на претенцията. Позовава се на годишен финансов отчет на
дружеството-ответник, както и на договор за продажба на дружествени дялове,
съответно прави възражение, че договора за просредничество не е прекратен.
Въззиваемата
страна „П.М.М.5.“ЕООД в срока по
чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във
въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното
решение, са несъстоятелни – първо поради превратно тълкуване на разпоредбите на
договора от въззивника и на следващо място, като недупостимо съдържащи нови
възражения и навеждане на нови факти.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция
дължи проверка за валидността на решението, за
неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му
единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият
въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Досежно правилността обжалваното решение съдът намира
поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:
За да възникне правото на довереника да
получи уговореното изрично възнаграждение е необходимо кумулативното наличие на
следните предпоставки: действително правоотношение по договор за поръчка, довереника
да изпълни поръчката с грижата на добър стопанин, лично, да уведоми поръчващия
за изпълнението на поръчката и му предаде всичко, което е получил в нейното
изпълнение /чл.280, чл.283, чл.284 от ЗЗД/ т.е. правото на възнаграждение
възниква една след изпълнение на дадената поръчка и извършване на отчетната
сделка от страна на довереника, освен ако е уговорено друго.
Първият
от правопораждащите факти относно
субективното притезателно право на ищеца да получи плащане на основание чл.286
от ЗЗД е наличие на действителен договор
за поръчка между страните – в настоящият случай както сключването на договор за
посредничество /така са наименували договора страните, което е ирелевантно при
определяне вида на правоотношението/ и неговото съдържание, обективирано в писмен
договор от 12.02.2015г. е обявено като безспорно и ненуждаещо от доказване в
отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК с доклада по
делото изготвен от първоинстанционния съд, а действителността на
правоотношението възникнало въз основа на цитирания договор и с което страните
по делото са обвръзани, е установена със сила на присъдено нещо с влезнало в
сила решение по гр.д. № 6266/2016г.
по описа на СРС, за чието съществуване първоинстанционния съд на основание
чл.155 от ГПК е обявил, че му е служебно известно.
В този смисъл несъмнено правилен е
извода на районния съд, че съдебното решение по гр.д. № 6266/2016г.
по описа на СРС е преклудирало възраженията на страните във връзка с действителността
на правоотношението възникнало от договор за посредничество от 12.02.2015г.,
поради което и правилно не са разгледани наведените от страна на ответника
възражения за нищожност на клаузи от същия.
Следователно, предмет на доказване в
настоящото производство е дали е налице изпълнение на поръчка от страна на
довереника, наличие на отчетна сделка и за което се следва плащане от
доверителя, съобразно уговореното в договора – размер, падеж, модалитети
на задължението.
Следва
да посочи, че предмета на делото е спорното материално субективно право –
претендирано или отричано от ищеца, индвидуализирано по основание и петитум и
за което влезналото в сила съдебно решение има сила на присъдено нещо.
В
настоящият случай с исковата молба ищецът е заявил претенцията си за заплащане
на възнаграждение по договор за поръчка,въз основа на писмен такъв от
12.02.2015г и дължимо за 2016г., като е
изложил обстоятелствата, от които счита, че произтича правото му – наличие на
договор и изпълнение на поръчката. В хода на производството и с отговора по
чл.131 от ГПК ответникът прави защитни възражения, едно от които е липса на
приход от сключените договори за наем и
липса на една от предпоставките за изискуемост
на вземането на ищеца. Горното
възражение е въведено своевременно от ответника, като спрямо нещо ищецът има
право на защита вкл. и провеждане на доказване, именно поради което и за същите
обстоятелства преклузията настъпва едва след първо съдебно заседание - чл.143 ал.2 от ГПК. Във въззивната жалба,
ищецът позовавайки се наличие на приход
от сключените от него договори за наем в полза на дружеството /обратния,
положителен факт на твърдяния от ответника в отговора на исковата молба/не
навежда нови обстоятелства, а се позовава на факти, които са били предмет на
обсъждане и въведени като спорни обстоятелства, съответно излага становището си
във връзка с преценката на същия факт въз основа на съществуващи доказателства.
/няма искане за събиране на доказателства във връзка с този факт, които биха
били недопустими на основание чл.266 ал.1 от ГПК, освен при изключението по
ал.2 на същата разпоредба/. В тази връзка, съдът не споделя становището на
въззиваемата страна, че ищецът въвежда нов предмет на делото и заявява нови
обстоятелства, на които претендира притезателното си право.
Няма спор между страните, а и се установява от представените
и приети като доказателства по делото –
договори за наем от 20.02.2015г., 06.03.2015г., констативни протоколи от
20.02.2015г. и 036.03.2015г, че в изпълнение на договор за посредничество от
12.02.2015г. и касаещ правата и задълженията на страните през 2016г., ищецът е
сключил два договора за наем с трети лица относно два от обектите, за които му
е възложена поръчката - от 20.02.2015г.
с „М.Б.“ЕООД със срок на действие до 31.12.2016г. и договорен наем 900 евро
месечно /относно обект - магазин Г6/ и с
„Х.С.“ООД със срок на действие до 31.12.2016г. при месечен наем 600 евро /относно обект Д13/.
Горепосоченото доказва наличието на втората от кумулативно
изискуемите предпоставки за възникване правото на ищеца да получи
възнаграждение по процесния договор за поръчка, а именно изпълнение на
поръчката, като отчетна сделка в случая не е налице, тъй като довереника
/ищеца/ е представлявал доверителя /ответното дружество, действал е като негов
представител – от негово име и за негова сметка/ при сключването на двата
договора за наем на недвижими имоти и
последиците от същите са настъпили директно в правната сфера на доверителя.
В чл.6 от процесния договор за поръчка /от 12.02.2015г./
изрично е посочено, че възнаграждението се дължи след изпълнение на поръчката.
Не се спори между страните, че с оглед съдържанието на цитираните два договора за
наем от 20.02.2015г. и 06.03.2015г., размера на дължимото се възнаграждение на
ищеца по чл.4 за 2016г. е общо 3520,50 лв. общо /както е посочено и в
констативните протоколи/ изчислено съобразно уговореното в чл.4 р.IV от договор за посредничество от 12.02.2015г.
Спорно между страните е дали в договора е уговорено „друго“
относно изискуемостта на вземането за възнаграждение на довереника, а именно –
дали е необходимо в полза на ответното дружество да е постъпил приход от
уговорената наемна цена по сключените от довереника договори за наем на
недвижими имоти или е достатъчно изпълнение на поръчката, съобразно чл.6 от
договора.
Настоящият състав счита, че първоинстанционния съд правилно
е приложил правилата за тълкуване на волята на страните съобразно чл.20 от ЗЗД,
като напълно споделя изводите му относно наличие на уговорено от страните
отлагателно условие относно възникване правото на ищеца да получи
възнаграждение, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към същите. В
допълнение следва да се посочи, че изводът за наличие на такова условие –
получен годишен приход от наемните договори, се налага най – вече от
систематичното тълкуване на целия договор и разпоредбата на чл.2б. „в“ р. III, където няма съмнение, че се дължи възнаграждение като
процент от договореното възнаграждение
/а не приход/ т.е. това е
възнаграждение по договора за поръчка, за което страните не са поставили други
условия освен изпълнение на възложената поръчка и то е именно същинското и
уговорено като еднократно такова,а допълнително възнаграждение – това е
уговореното за всяка календарна година, но при условие, че ответното дружество
реализира действителен приход от сключените от ищеца договори за наем. Дори
граматическото тълкуване на разпоредбите на договора налагат категорично горния
извод.
От събраните
по делото доказателства, обаче, съдът счита, че не се установява дружеството
ответник да е реализирало приход от договорите за наем - от 20.02.2015г. и 06.03.2015г. , като
позоваването от страна на въззивника на годишен финансов отчет на дружеството,
който е обявен по партидата му в търговския регистър за 2016г., не изпълнява
изискването по чл.154 ал.1 от ГПК всяка страна да установи при условията на
пълно и главно доказване фактите, от които черпи благоприятни правни последици.
В тази връзка ирелевантно с оглед факта на получаване на приход от договорите
за наем от ответника, е наличието на
договор за прехвърляне на дружествени дялове, тъй като постъпилия в ответното
дружество приход, който е условие, за да възникне правото на ищеца да получи
допълнителното си възнаграждение по процесния договор е целеви – именно от
сключените чрез него договори за наем и от наемната цена.
Неотносими
изцяло към спорните факти и касаещи
процесния период са доводите във
въззивната жалба за прекратяване на договора за посредничество от 12.02.2015г.
и неуведомяване на въззивника. /каквито защитни възражения отвеника не е
направил /.
Следователно, поради съвпадане на изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
По
разноските
С отговора на въззивната жалба въззиваемата страна е
направила искане за присъждане на разноски, както и представила доказателства,
че са реално направени – платено адвокатско възнаграждение в размер на 960,00 лв.,
които предвид изхода от въззивното обжалване на решението и разпоредбата на
чл.78 ал.3 от ГПК следва да бъдат присъдени.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 72137/14.04.2020г. постановено по гр.д. № 62205/2018г. по описа на Софийския районен съд, 50-ти състав.
ОСЪЖДА Д.К.Р.
с ЕГН: ********** и с адрес: *** да заплати на
основание чл.78 ал.3 от ГПК
на „П.М.М.5.“ЕООД с ЕИК: ******* със
седалище и адрес на управление:*** *******и съдебен адрес:*** „Д.И Л.“
Адвокатско дружество, разноските във въззивното производство в размер на 960,00 лв. /деветстотин и шестдесет
лева/.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Препис
от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.