РЕШЕНИЕ
№ 118
гр. Бургас, 14.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20212100501880 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на М. С. Ж. и К. Н.
Я. - ищци по иска, чрез адв. Минчева, срещу Решение №261013/22.07.21г. постановено
от Районен съд Бургас по гр.д.№6621/20г., с което е отхвърлен иска на въззивниците
срещу Д. Г. К., за делба на съсобствен на страните имот – самостоятелен обект в
сграда, с идентификатор 07079.601.38.2.71 по КК на *** – самостоятелен обект –
жилище – апартамент, с площ 59.55 кв.м., ведно с прилежащите изба, на площ 2.36
кв.м. и 1.869% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж.
Въззивниците изразяват недоволство от постановеното решение и претендират
отмяната му, с постановяване на въззивно решене, с което искът да бъде отхвърлен.
Излагат аргументи, оборващи извода на районния съд, че ответницата Д.К. е
придобила правото на собственост върху имота, на основание давностно владение.
При анализиране на предпоставките на института на придобивната давност –
упражняване на фактическа власт и намерение за своене, въззивниците оспорват
изводите на съда, че през 2003г. ответницата К. е променила намерението си и е
обективирала спрямо останалите съсобственици, че държи имота за себе си. Доколкото
ответницата и ищецът Ж. са бивши съпрузи, съдът е безкритично е взел предвид
показанията на св. А. Ж., без да отчете нейната заинтересованост – същата живее в
процесния имот и има негативни чувства спрямо баща си. Не било отчетено и
обстоятелството, че плащанията на консумативи за имота са извършени на името на
двамата бивши съпрузи, независимо че това е извършвала само ответницата. В тази
връзка не са отчетени признанията на ответницата, по повод заявени претенции на
ЧСИ срещу ищеца Ж., насочени върху процесния имот.
На последно място изводи се изграждат върху факта на сключен между ищците
договор за дарение на ¼ ид.ч. от процесния имот и проверката на собствеността,
извършена и констатирана от нотариуса.
Въззиваемата Д. Г. К. представя в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба. В него излага съображения за потвърждаване на решението.
1
Оспорва оплакванията на въззивниците, касаещи пороци на доклада и неправилно
разпределяне на доказателствената тежест, като според въззиваемата съдът е указал на
страните да установят спорните факти, на които основават исканията и възраженията
си. В тази връзка ищците проявили процесуална активност и заявили становището си и
представили доказателства.
Въззиваемата заявява подкрепата си на изводите на БРС, основани на
показанията на св.Ж., кореспондиращи на показанията на другите свидетели,
установяващи, че ответницата не е допускала ищеца Ж. в имота около 20 години – от
2003г. и е демонстрирала промяна в намерението си да свои целия имот. Оспорва
твърденията на въззивниците, касаещи формираните от БРС изводи, като изразява
становище, че съдът е обсъдил всички ремонтни дейности и плащания на данъци и
консумативи, като е направил извод, че с тях не се отричат правата на съсобственика,
но е дал превес на отказът на ответницата да допусне ищеца в имота, което е белег за
своене на имота.
Излага съображения, че извършените от нея плащания са били насочени към
запазване на имота от претенциите на Общината, но не сочат на липса на намерение за
своене. Заявява съгласие с извода на съда, че сделката между ищците не е породила
вещно действие, т.к. към датата на сключването й, ищецът Ж. не е бил собственик на
имота.
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена в
законния срок, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261, поради
което е допустима.
Бургаският окръжен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства
намира, че първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти и
обстоятелства, относно придобиване на правото на собственост върху процесния имот
от ищеца Ж. и ответницата К. през 1991г. - през време на брака им, през който период
имотът съставлявал семейно жилище на съпрузите. Установил е прекратяване на брака
между страните със съдебно решение за развод през 2001г., с което ползването на
семейното жилище е било предоставено на жената. Установил е, че през 2002г.
ответницата сменила патрона на бравата и от този момент забранила достъп на ищеца
Ж. в имота, афиширайки пред него, че го счита за свой. От този момент насетне,
ответницата заплащала всички задължения и консумативи за имота, въпреки че
партидите за разходите и данъка били и на името на ищеца Ж.; заплатила и частни и
публични задължения на последния, доколкото била налице опасност върху имота да
бъде насочено принудително изпълнение за тези задължения. В годините след 2003г.,
ответницата извършила за своя сметка и в своя полза и ремонтни дейности на
апартамента. Поради това и като взел предвид писмените доказателства и
свидетелските показания, съдът намерил за основателно възражението на ответницата,
че е придобила правото на собственост върху ½ ид.ч. от имота – частта на ищеца по
давностно владение. Поради това е приел, че към 04.09.2020г., ищецът Ж. не е бил
собственик на имота и не е могъл валидно да се разпореди с ¼ ид.ч. от него в полза на
ищеца Я.. Поради това и на осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционното решение.
Въззивната инстанция намира, че от показанията на св. А. Ж. – дъщеря на
страните по делото се установяват в най-голяма степен значимите за спора факти и
обстоятелства, относно упражняваната от ответницата фактическа власт върху имота.
Свидетелката е в еднаква степен на родство с бившите съпрузи и макар данните по
делото да сочат, че е в по-близки отношения с нейната майка, въззивната инстанция,
отчитайки възможната заинтересованост ги кредитира с висока степен на доверие.
Показанията на свидетелката сочат, че отношенията между родителите й били влошени
от преди постановяване на развода, поради злоупотреба с алкохол на баща й, като
останали такива и след това. Майка й осигурявала средствата за издръжка на
семейството и заплащала както консумативните разходи, така и задълженията на баща
й спрямо трети лица и държавата, в т.ч. и тези за данъци, което продължило и след
развода.
В тази насока ищците признават, че ответницата е извършвала фактически
плащания, но твърдят, че парите били осигурявани от ищеца Ж.. По този въпрос
въззивната инстанция намира, че доколкото ищецът е имал множество задължения,
2
довели до възможността имотът да бъде изнесен на публична продан, неубедително
звучи твърдението, че вместо да ги заплати, той е „оставил“ това да стори ответницата,
с предоставени от него пари. В тази линия на разсъждение, обстоятелството, че
ответницата е погасила тези задължения, съдът тълкува в полза на нейната теза, че го е
сторила за да избегне принудително изпълнение, да „спаси“ имота, който счита за свой,
доколкото в изпълнителното производство не може да установява правото си на
собственост върху целия имот. Тук следва да се отбележи, че титулярството на
партидите за консумативите и публичните вземания е без значение; съдът приема за
доказани твърденията на ответницата, че тя е извършвала плащанията за своя сметка, с
което е манифестирала че държи за себе си. Извън казаното, ответникът и свидетелите,
посочени от него – брат му Ж. Ж. и съжителстващата с него св.К. установяват, че той
няма ключ от бравата на жилището, „… защото Д. не му дава достъп“ (св.К.) и че „1-2
пъти ме е информирал, че е ходил до жилището, но не е бил допуснат“ (св.Ж.).
В тази насока са и показанията на св. П. – съсед на имота, който установява че
през 2003г., след „кавга“ между бившите съпрузи, ответницата заявила на ищеца, „ …
че няма работа в апартамента и че той е неин … Ако има претенции да ги заяви пред
съд“.
При тези данни въззивната инстанция намира, че ответницата е установила
своя фактическа власт върху целия имот, считано от 2002г., недопускайки ищеца в
него.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение,
извършена на осн. чл.209, ал.1 ГПК, не установи съществуването на основания за
нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и
допустимо. След като взе пред вид събраните поделото доказателства, становищата на
страните и като съобрази Закона намира, че същото е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено, като мотивите на първоинстанционния съд следва да бъдат
споделени на осн. чл.272 ГПК.
В допълнение по изложените във въззивната жалба съображения следва да се
каже: направеното от ответницата възражение за изтекла в нейна полза придобивна
давност, въззивната инстанция намира за основателно: за установяване, респ.
опровергаване на това твърдение са разпитани по двама свидетели, посочени от всяка
от страните. Свидетелите, посочени от ответницата установяват осъществявано от нея
владение върху имота: на първо място, св.Ж. и П. установяват изразено, декларирано
от ответницата отношение на собственик върху целия имот по отношение на ищеца
Ж.. Свидетелите установяват изявления на ответницата, декларирани пред ищеца, че
счита имота за свой, както и смяна на патрона на бравата, с оглед преустановяване на
достъпа му до него. Това е ясно и недвусмислено манифестирано намерение за своене,
съпроводено с фактически действия по препятстване на достъпа. Последвали са
действия по извършване на ремонт, плащане на разходи и данъци – все такива, които
обективират както анимус – намерение за своене – така и корпус – фактическа власт.
Ето защо въззивната инстанция намира, че по делото е установено че
ответницата е била владелец на процесния имот и че е придобила правото на
собственост на основание давностно владение. Възраженията й, че делба не следва да
се допуска, са основателни.
По изложените съображения, искът за делба е неоснователен.
Първоинстанционното решение, с което той е отхвърлен, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
В полза на въззиваемата следва да се присъдят направените във въззивното
производство съдебно – деловодни разноски, в размер на 1300 лева – адвокатско
възнаграждение.
С оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №261013/22.07.21г. постановено от Районен съд
Бургас по гр.д.№6621/20г.
ОСЪЖДА М. С. Ж. ЕГН ********** от *** и К. Н. Я. ЕГН********** от ***,
3
ДА ЗАПЛАТЯТ на Д. Г. К. ЕГН********** от ***, СУМА, в размер на 1300 лева –
адвокатско възнаграждение.
Настоящото решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд, в
едномесечен срок от връчване на препис от него на всяка от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4