Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 01. 10. 2021 г.
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на девети април две хиляди двадесет
и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. д. № 7412 по описа на Софийския
градски съд за 2020 г., за да се
произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Производството е образувано въз основа на постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на
управление *** (въззивник), чрез процесуалния представител юрисконсулт Д.Д.срещу решение № 109895, постановено на 04. 06. 2020 г. от Софийския районен съд, 75-и състав, по гр. д. № 1682 по описа за 2016 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение
районният съд частично
е уважил предявения иск с правно основание чл. 137, ал. 2 от Закона за
енергетиката (ЗЕ) за сумата от 2 150 лева от общо претендираните
3 080 лева – цена за ползване на съоръжения, изградени от ищеца за
присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда.
Въззивникът твърди, че обжалваното решение е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано в частта, в която искът е бил частично уважен. Поддържа, че насрещната страна не следва да черпи
права от собственото си неправомерно поведение. Заявява, че ищецът всъщност е
възпрепятствал изкупуването на топлинния обект и че при уважаване на иска би се
обогатил неоснователно. Оспорва сключеният договор за присъединяване с
твърдения, че макар и да е наименован предварителен, той не съдържа
съществените елементи на окончателен договор. Отрича да е налице покана по
смисъла на пар. 4, ал. 4а от Преходните и заключителни разпоредби към ЗЕ. Оспорва
да е налице необоснован отказ за изкупуването на присъединителния тръбопровод.
Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство “Т.М.” ООД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***, съдебен адрес ***
(въззиваемо дружество) чрез процесуалния представител адвокат Д.М.. Поддържа, че му е било отстъпено право на строеж на
множество обекти, един от които абонатна станция в сутерен. Твърди, че е
сключило предварителен договор с насрещната страна за присъединяване на сграда
чрез изграждането на присъединителен тръбопровод, съоръженията към него и
абонатна станция като според договора въззиваемото дружество е собственик на
съоръженията до прехвърлянето им на въззивника. Заявява, че след изпълнението
на предварителния договор съобразно уговореното е подало заявление до
въззивника за прекратяването на договора, за сключването на договор за
присъединяване, съответно и за прехвърляне на собствеността на изградените
присъединителен тръбопровод, съоръженията към тях и абонатна станция. Твърди,
че писмен договор за присъединяване не е сключен и че съоръженията не са
изкупени, макар и въззиваемото дружество да ги ползва. Поддържа, че е спазил
всички изисквания за започването на процедура за изкупуване, но такава не е
била започната въпреки надлежни покани. Твърди, че претенцията е доказана. Иска
от въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното
решение. Претендира разноски за минимално адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
Софийският градски съд, след като прецени становището на жалбоподателя и
данните по делото, направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовано лице чрез
надлежно упълномощен процесуален представител. Представен е документ за внесена
държавна такса в необходимия размер. Следователно жалбата е редовна и
допустима.
При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за
валидно и допустимо
в обжалваната част. Относно
правилността му предвид доводите във въззивната жалба приема следното.
Предмет на делото е иск с правно
основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ. Предвид направените с исковата молба твърдения в
тежест на ищеца по този иск е да установи при условията на пълно и главно
доказване следните юридически факти: 1) изграждане на следните съоръжения:
присъединителен тръбопровод, съоръжения към него и абонатна станция, свързани с
доставянето на топлинна енергия за битови нужди; 2) съгласуване с ответника
(въззивника) относно изграждането на съоръженията; 3) ползване на съоръженията
от ответника (въззивника). По направеното възражение за злоупотреба с право в
тежест на ответника (въззивника) е да докаже, че въззиваемото дружество
(ищецът) упражнява правата си в противоречие с интересите на обществото (чл. 8,
ал. 2 от Закона за задълженията и договорите - ЗЗД) или накърнявайки правата
или законните интереси на въззивника (ответника) предвид чл. 57, ал. 2 от Конституцията. По направеното възражение за изтекла погасителна давност в
тежест на въззиваемото дружество-ищец е да докаже наличието на основание за
спиране и/или прекъсване на течението на давността по чл. 115, съответно чл.
116 ЗЗД.
Делото е свързано с изграждането и
ползването на съоръжения (присъединителен тръбопровод, съоръжения към него и
абонатна станция) за присъединяване на потребители на топлинна енергия в
многофамилна жилищна сграда „Г + /4 – 5/“, находяща се в УПИ III-634, квартал 849, местност „Вълчо Иванов – север“,
по плана на град София, ул. „********9 (процесни съоръжения).
Страните не спорят, а и от представените
по делото доказателства се установява, че на 28. 08. 2006 г. те са сключили
предварителен договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна
енергия за битови нужди (л. 9 от делото на районния съд). По силата на
сключения договор въззиваемото дружество (ищецът) е поел задължението да
изгради процесните съоръжения (с подробно описани характеристики в чл. 2, ал. 2
от договора) в тримесечен срок от влизането на договора в сила съгласно
изискванията на Закона за устройството на територията (ЗУТ) и на Наредба № 2 за
въвеждане в експлоатация на строежите в Република България (обн, ДВ, бр. 72 от
2003 г.). Въззивникът (ответникът) на свой ред се е задължил правата на
собственост върху изградените съоръжения да му бъде прехвърлена от въззиваемото
дружество (ищеца) при условията на чл. 137, ал. 2 ЗЕ с договора за
присъединяване – чл. 23 от договора. Страните са декларирали, че до
прехвърлянето на собствеността на съоръжението въззиваемото дружество (ищецът)
е техен собственик.
Страните също така не спорят, а и от
представените по делото разрешение за строеж № 9 от 17. 05. 2006 г. (л. 49 от
делото на районния съд) и удостоверение № 186 от 04. 08. 2008 г. на директора
на Дирекция „Контрол по строителството“ към Столичната община (л. 11) се
установява, че към 04. 08. 2008 г. процесните съоръжения са били изградени и
въведени в експлоатация по надлежния ред, с което въззиваемото дружество
(ищецът) е изпълнило задължението си по договора. От друга страна, по делото
липсват данни въззивникът (ответникът) да е изпълнил своето задължение да му
бъдат прехвърлени правата на собственост върху процесните съоръжения, въпреки
представените покани от страна въззиваемото дружество (ищеца). Въззивникът
(ответникът) не е оспорил твърдението на въззиваемото дружество (ищеца), че
ползва процесните съоръжения от есента на 2008 г.
При това положение правилно районният
съд е приел, че са налице всички елементи на правопораждащия фактически състав
и че въззивникът (ответникът) дължи на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ цената за
ползването на процесните съоръжения в претендирания период от 13. 03. 2014 г.
до 12. 01. 2016 г. Възражението на въззивника (ответника), че сключеният между
страните предварителен договор няма съдържанието на окончателен договор, е
направено за пръв път с въззивната жалба и е преклудирано. Може да се допълни,
че то е и по същество неоснователно. Макар и чл. 17, ал. 2, чл. 30 и чл. 31 от
приложимата Наредба № 16-334 от 06. 04. 2007 г. за топлоснабдяването (отм.
„ДВ“, бр. 25 от 2020 г.) да обозначават този тип договори като „предварителни“,
както са го наименовали и страните в разглеждания случай, по правното си
естество те не са предварителни договори по смисъла на чл. 19 ЗЗД. Условие за
действителността на предварителния договор по чл. 19 ЗЗД е той да съдържа
съществените условия на окончателния договор (ал. 2). Предварителният договор
за присъединяване към топлопреносната мрежа по Наредба № 16-334 от 06. 04. 2007
г. за топлоснабдяването, от друга страна, има изрично предписано в цитираната
наредба съдържание (чл. 17, ал. 2 и чл. 30), което е самостоятелно и различно
от съдържанието на „окончателния“ договор за присъединяване (уредено в чл. 17,
ал. 4). В разглеждания случай съдът констатира, че сключеният между страните
предварителен договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна
енергия за битови нужди има необходимото съдържание по чл. 17, ал. 2 и чл. 30
от Наредбата, поради което е действителен.
Неоснователни са също така възраженията
на въззивника (ответника) за злоупотреба с право, както и позоваването на
правните принципи за забрана на неоснователното обогатяване и че никой не може
да извлича права от собственото си неправомерно поведение. Действително,
приложимата нормативна уредба поставя изискване за представяне на определени документи
(документите за собственост, право на ползване или право на строеж съгласно чл.
182 от Закона за устройство на територията на собствениците или титулярите на
вещно право на ползване в топлоснабдявания обект, нотариално завереното
пълномощно на лицето, упълномощено да представлява собствениците или титулярите
на вещно право на ползване в сградата - етажна собственост, декларацията от упълномощеното
лице, че на посочения адрес има цялостно изградени инсталации за отопление и
горещо водоснабдяване, изпълнени и комплектувани съгласно одобрените
инвестиционни проекти, решението на общото събрание на сградата - етажна
собственост за присъединяване или декларация на собственика или ползвателя за
безвъзмездно предоставяне на помещение за абонатна станция, одобреният
инвестиционен проект и разрешението за строеж) като условие за сключването на
договора за присъединяване – чл. 31, ал. 3 от Наредбата. От съвкупната преценка
на доказателствата обаче се установява, че тези необходими документи са били
представени от въззиваемото дружество (ищеца). Те са били описани като
приложения към две от поканите, които то е отправило към въззивника (ответника)
и върху които е отбелязано получаването им (л. 13 и 14 от делото на районния
съд). По делото са приложени и приети като писмени доказателства и две писма от
изпълнителния директор и заместник-изпълнителния директор на въззивника
(ответника), с които се правят изявления, че за сградата на ул. „********9 са
подадени документи, съответно че въз основа на едната от поканите с приложените
документи към нея за изкупуване на присъединителен топлопровод и абонатна
станция е била изготвена оценка на енергийния обект (л. 19 и л. 20). Тези
изявления представляват извънсъдебно признание на факта, че въззиваемото
дружество (ищецът) е представило изискуемите по чл. 31, ал. 3 от Наредбата
документи, защото въззивникът (ответникът) не би пристъпил към оценка, ако не
беше получил документите. Въззивникът (ответникът) няма основание да откаже
сключването на договор за присъединяване и е длъжен да изпълни задължението си
за придобиване на правото на собственост върху процесните съоръжения.
Възражението на въззивника (ответника)
за прилагане на пар. 4, ал. 4а от Преходните и заключителни разпоредби към ЗЕ,
е направено за пръв път с въззивната жалба, поради което е преклудирано. Освен
това цитираният текст е в сила от 2018 г. и не е приложим към процесния период
(13. 03. 2014 г. – 12. 01. 2016 г.). Противно на твърдяното във въззивната
жалба, материалноправната норма не може да се приложи към заварени
правоотношения, щом законът не ѝ придава изрично обратно действие (чл.
14, ал. 1 от Закона за нормативните актове).
От експертното заключение по допусната
от първостепенния съд съдебно-техническа експертиза се установява, че общата
цена за ползване на процесните съоръжения през претендирания период, изчислена
съгласно Методиката за определяне на цените на предоставен достъп на преносно
или разпределително предприятие от потребители през собствените им съоръжения,
е в размер на 2 150 лева. Възражението за изтекла погасителна давност е
неоснователно. Искът е предявен на 31. 01. 2016 г., а началото на процесния
период е 13. 03. 2014 г. Следователно дори и да беше приложима специалната
тригодишна погасителна давност за периодични плащания (чл. 111, б. „в“ ЗЗД), тя
нямаше да е изтекла. Всъщност вземането по чл. 137, ал. 2 ЗЕ провежда общата
забрана за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД. То не съставлява „периодично
плащане“, така както това понятие е разяснено с Тълкувателно решение № 3 от
2013 г. по тълкувателно дело № 3 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. Затова за него се
прилага общата петгодишна погасителна давност (в този смисъл определение №
60587 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3993/2020 г., IV г. о., ГК).
По изложените съображения въззивният съд
приема въззивната жалба за изцяло неоснователна. Първоинстанционното решение
трябва да бъде потвърдено в обжалваната част.
Разноски. При този изход
на делото в полза на въззиваемото дружество следва да се присъдят сторените във
въззивното производство разноски. Те се свеждат до адвокатското възнаграждение,
което е било уговорено и заплатено в брой в размер на 400 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 109895, постановено на 04. 06. 2020 г. от Софийския районен съд, 75-и състав, по гр. д. № 1682 по описа за 2016 г. в
обжалваната част,
в която „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на
управление ***,
е осъдено да заплати на „Т.М.“ ООД, ЕИК ********,
съдебен адрес ***, чрез адвокат М., на правно основание чл. 137, ал. 2 от
Закона за енергетиката, сумата от 2 150 (две хиляди сто и петдесет) лева,
представляваща цена за ползване на съоръженията, изградени от ищеца за
присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда, находяща се в град
София, ул. „********9, за периода от 13. 03. 2014 г. до 12. 01. 2016 г., ведно
със законната лихва, считано от 13. 01. 2016 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, да
заплати в полза на „Т.М.“ ООД, ЕИК ********, сумата
от 400 (четиристотин) лева –
разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.