№ 7
гр. Пловдив, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Георги В. Чамбов
Членове:Емил Люб. Митев
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело
№ 20215001000772 по описа за 2021 година
С решение № 260268/17.06-2021 г., постановено по т.д. № 652/20
г. Пловдивски окръжен съд:
ОТХВЪРЛЯ иска на ЕМ. БЛ. С., ЕГН **********, от с.Б.,
обл.П., ул. "П. Х.." № *, предявен против ИВ. Б. Б., ЕГН **********, от
***, за признаване за установено, че последният дължи на Е.С. сумата
83 000 лв. по запис на заповед от 04.11.2010 г., ведно със законна лихва за
забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК –
29.03.2017 г., до окончателното плащане, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК по ч.гр.д.№4468 по описа за 2017 г. на РС Пловдив, ХХІ гр.с.
ОСЪЖДА ЕМ. БЛ. С., ЕГН **********, от с.Б., обл.П., ул. "П.
Х.." № *, да заплати на ИВ. Б. Б., ЕГН **********, от ***, сумата 400 лв.
(четиристотин лева) – деловодни разноски в производството по т.д.
№652/2020 г. по описа на ПОС, ХVІ състав.
ОСЪЖДА ЕМ. БЛ. С., ЕГН **********, от с.Б., обл.П., ул. "П.
1
Х.." № *, да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗА на адвокат ИВ. Б. М., А.
к. П., адрес на упражняване на дейността – ***, сумата 3 020 лв. (три
хиляди и двадесет лева) – адвокатско възнаграждение за производството
по т.д.№652/2020 г. по описа на ПОС, ХVІ състав.
Въззивна жалба против горното решение е подадена от ЕМ. БЛ.
С. чрез адв. Я.Р.. В жалбата се излагат съображения за необоснованост и
незаконосъобразност на решението, като се иска същото да бъде отменено и
се постанови друго, с което да се уважи предявеният иск. Претендират се
разноски за двете инстанции по представен списък на разноските.
Въззивната страна ИВ. Б. Б. е подала отговор, в който се
оспорва изцяло въззивната жалба и се иска първоинстанционното решение да
бъде потвърдено. Претендира разноски и присъждане на адвокатско
възнаграждение в полза на адв. И.М. на осн. чл. 38, ал.2 вр. ал1,т.3,предл.
второ от Закона за адвокатурата.
Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните
доказателства по делото, във връзка с изложените оплаквания и възражения
на страните, приема за установено следното:
Съдът е бил сезиран с иск с правно основание чл.422 ГПК във
връзка с чл.505, ал.1 ТЗ и чл.537 ТЗ, предявен от ЕМ. БЛ. С. да се признае за
установено съществуването на задължение на ИВ. Б. Б. по запис на заповед
без протест в негова полза за сумата 83 000 лв. с падеж 30.03.2014 г.
Първоинстанционният съд е приел, че искът е допустим, като
процесният запис на заповед съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ и е валиден
от формална страна, издаден е от ответника И.Б., при което процесното
вземане е валидно възникнало. Основният мотив за отхвърляне на иска е
изводът, че вземането е погасено по давност, който извод се оспорва във
въззивната жалба като неправилен и незаконосъобразен.
2
В случая погасителната давност е тригодишна съгласно чл. 531,
ал.3 от ТЗ вр. чл. 537 от ТЗ. Процесният запис на заповед е с падеж
30.03.2014 г., при което погасителната давност по същия изтича на 30.03.2017
г.
Заявление за издаване заповед за изпълнение е подадено на
28.03.2017 г.
Съгласно чл. 422, ал.1 от ГПК искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал.4 от
ГПК.
Съгласно чл. 116, б. „б“ от ЗЗД давността се прекъсва с
предявяването на иск, а според чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД давността не тече докато
трае съдебният процес относно вземането.
Позовавайки се на горните норми, жалбоподателят счита, че в
случая давността е прекъсната от дата 28.03.2017 г., на която съобразно
законовата фикция на чл. 422, ал.1 от ГПК се счита предявен установителният
иск относно вземането, като от тази дата е спряла да тече. Счита, че
разясненията, дадени с т.9 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС, както и на т.14 и т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са неотносими към случая, при което
неправилно е прието в обжалваното решение, че вземането по процесния
запис на заповед е погасено по давност.
Настоящият съдебен състав намира тези доводи за основателни.
За да обоснове извод за изтекла погасителна давност
първоинстанционният съд се е позовал на т.9 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по
тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на мотивите към т.14 и т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Прието
е, че: правилото, че погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска
за съществуване на вземането, но към минал момент – този на подаване на
заявлението, ако искът е предявен в срока по чл.415 ГПК, съгласно
прогласеното в чл.422, ал.1 ГПК обратно действие на исковата молба, може
3
да важи безусловно само за заповедите, издадени по чл.411, ал.3 ГПК; в
случаите по чл.418 ГПК (които показват по-голямо сходство с предходната
процесуална уредба на ГПК от 1952 г. - отм. за издаване на изпълнителен лист
на несъдебно изпълнително основание) бездействието на кредитора да
предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с
което да започне да тече, както срокът на длъжника за възражение по чл.414
ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл.415 ГПК,
следва да бъде зачетено в производството по чл.422 ГПК като факт с правно
значение по смисъла на чл.235, ал.3 ГПК; указанията в посочените
тълкувателни решения, съгласно които давността относно вземането се
прекъсва, считано от момента на подаване на заявлението, ако са спазени
условията на чл.422, ал.1 ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена
заповед за изпълнение по чл.418 ГПК, само когато такова изпълнение е
предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената съда
незабавност на изпълнението; ако заявлението по чл.417 ГПК е уважено, но
въпреки това кредиторът бездейства – не получава издадения в негова полза
изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на
него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за
незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота
на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на
заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т.10 от ТР
№ 2 от 26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсване на
давността; (в този смисъл решение №118/12.12.2019 г. на ВКС по т.д.
№2288/2018 г., ІІ т.о.)
Настоящият състав на Пловдивски апелативен съд счита тези
изводи за незаконосъобразни и противоречащи на императивните правни
норми на чл. 422, ал.1 от ГПК и чл. 116, б. „б“ и чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД.
Прилагането на законовата фикция на чл. 422, ал.1 от ГПК, че
искът се смята за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване
заповед за изпълнение, се свързва единствено с изискването искът да е
предявен в срока по чл. 415, ал.4 от ГПК, което изискване в случая безспорно
е спазено. Периодът от време, изтекъл между подаване на заявление за
издаване заповед за изпълнение и предявяване на исковата молба, е без
правно значение по отношение нормата на чл. 422, ал.1 от ГПК, която важи и
4
в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.
417 от ГПК и допуснато незабавно изпълнение по чл. 418 от ГПК.
Съгласно т.14 от ТР № 2/2013 г. подаването на молба за
издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.
242 ГПК (отм.) не представлява предприемане на действие за принудително
изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД, а според т.10 на същото
тълкувателно решение когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д”
ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. Изложените мотиви са именно във връзка с
коментирането действия - подаването на молба за издаване на изпълнителен
лист на несъдебно изпълнително основание по реда на отменения ГПК, респ.
поискване и/или предприемане на валидни изпълнителни действия в
изпълнителното производство. Същите нямат отношение към въпроса за това
кога се смята предявен искът по чл. 422, ал.1 от ГПК и не могат да дерогират
приложението на тази императивна правна норма, с която законодателят
изрично е предвидил обратно действие на предявяването на иска, ако е спазен
срокът по чл. 415, ал.1 от ГПК.
Впрочем, в мотивите към т. т.14 от ТР № 2/2013 изрично е
записано и следното: ..“ новият ГПК урежда заповедното производство
като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422,
ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е
спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е
предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се
счита прекъсната със заявлението. Отмененият ГПК не съдържа
подобна уредба, поради което на молбата за издаване на изпълнителен
лист не може да бъде придадено действие да прекъсва давността…“ Т.е.
в мотивите на решението по никакъв начин не е отречено обратното действие
на предявяването на иска по чл. 422, ал.1 от ГПК, като изрично е посочено, че
при уредбата на заповедното производство давността не се счита прекъсната
5
с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение в хипотезите,
когато искът не бъде предявен или ако е предявен след изтичането на срока
по чл. 415, ал.1 от ГПК., без да се прави разграничение между хипотезите по
чл. 410 и чл. 417 и 418 от ГПК. Ерго, в обратния случай, ако искът е предявен
в законоустановения срок, следва давността да се счита прекъсната от датата
на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, за разлика от
уредбата по отменения ГПК.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав
не споделя изводите на първоинстанционния съд за изтекла погасителна
давност предвид приетото, че искът по чл. 422, ал.1 от ГПК не е предявен в
разумен срок. Нормата на чл. 422, ал.1 от ГПК, както и нормите на ЗЗД
относно прекъсване и спиране на давността са императивни и следва да бъдат
прилагани в точния им смисъл. Същите не съдържат предпоставки, даващи
основание да се тълкуват във връзка с това дали искът е предявен в разумен
срок, още повече, че понятието „разумен срок“ е изключително от
субективен характер. Материалноправните последици от предявяването на
иск, каквата последица е и прекъсването на давността, са законово
установени и зачитането им не може да бъде предопределено от субективни
преценки, които не са заложени в закона. Такъв извод не може да се мотивира
и от т.14 и т.10 на ТР 2/2013, които касаят различни хипотези. Посоченото
решение № 118/12.12.2019 г. на ВКС по т.д.№2288/2018 г., ІІ т.о. не
представлява задължителна съдебна практика.
Ето защо съдът приема, че в случая погасителната давност е
прекъсната на датата на подаване на заявление за издаване заповед за
изпълнение - 28.03.2017 г., предвид нормата на чл. 422, ал.1 от ГПК, като от
същата дата е спряла да тече предвид висящността на процеса по предявения
установителен иск.
Налице са всички предпоставки за уважаване на предявения иск
по чл.422 ГПК във връзка с чл.505, ал.1 ТЗ и чл.537 ТЗ, като изложените
съображения в останалата част на първоинстанционното решение се споделят
от състава на ПАС.
Процесният запис на заповед е редовен от външна страна.
6
Съгласно чл. 535 записът на заповед следва да съдържа: 1. наименованието
"запис на заповед" в текста на документа на езика, на който е написан; 2.
безусловно обещание да се плати определена сума пари; 3. падеж; 4. място на
плащането; 5. името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да
се плати; 6. дата и място на издаването; 7. подпис на издателя. Всички тези
реквизити се съдържат в процесния запис на заповед, както обосновано е
приел и първоинстанционния съд. Следва да се отбележи, че реквизитите
„място на плащане“ и „място на издаване“ са попълнени с полагане на мокър
печат, което е осъществено от ищеца съобразно дадените от него обяснения
по реда на чл. 176 от ГПК. Това по никакъв начин не опорочава документа,
тъй като законът не въвежда ограничения по отношение на това по какъв
начин следва да бъдат изписани реквизитите /ръкописно, печатно, чрез печат
и т.н./
Не са доказани по делото възраженията, че документът е
неистински и не е подписан от ответника Б.. В тази връзка е назначена
графологична експертиза, която е дала категорично заключение, че подписът
след издател е положен от ответника И.Б.. Същият е изписал и ръкописната
част на документа, като няма реквизити, написани от Е.С.. Впрочем,
последното е без правно значение, тъй като няма законова пречка
ръкописният текст да е изписан от друго лице, различно от издателя на записа
на заповед. Същественото е, че оспореният подпис на издател на ценната
книга, е положен именно от ответника Б., т.е. частният диспозитивен
документ е напълно автентичен, което означава, че волеизявлението,
представляващо обешание да се плати определената сума пари принадлежи
на това лице.
Недоказани по делото са останали и възраженията на ответника,
че е подписал бланков запис на заповед без отразени сума за плащане, както
обосновано е приел и първоинстанционният съд. Сумата 83 000 лв. е
изписана ръкописно цифром и словом, като съобразно заключението на
графологичната експертиза се установява, че това ръкописно изписване е
осъществено от самия ответник – издател на записа на заповед. Същото се
отнася и до датата на издаване на ценната книга, имената на поемателя,
датата на падежа на задължението, които реквизити също са ръкописно
изписани от самия ответник. Що се отнася до изписването на годината 2014
7
в датата на падежа, обосновани са изводите в обжалваното решение, въз
основа на приетото заключение на графологична експертиза, че първоначално
е била изписана като 214 и допълнително е поставена 0 между числата 2 и 1,
като това е станало с една и съща химикална паста с останалия ръкописен
текст и не са установени никакви други манипулации и опити за подправка на
букви или цифри. При така установеното и при липса на каквито и да било
други оборващи доказателства, следва да се приеме, че годината 2014 в
падежа и изписана от издателя в момента на изписването на целия ръкописен
текст и подписването на документа.
По отношение реквизитите „място на издаване“ и „място на
плащане“, които са изписани чрез мокър печат, също не са събрани
доказателства те да са попълнени след подписването на документа
/единствените доказателства по отношение на това обстоятелство са
обясненията, дадени от ищеца по реда на чл. 176 от ГПК, според които
печатите са положени в момента на подписване на документа, като печатът е
бил изготвен и използван с цел да се спести време.
С оглед изложеното съдът приема, че възраженията на
ответника за подписване на бланков запис и наличие на злоупотреба с
бланков подпис остават изцяло недоказани и са неоснователни.
ПАС намира, че както в първоначалната искова молба, така и в
допълнителната ИМ ищецът е предявил вземането си единствено въз основа
на издадения менителничен ефект, като не е въведено каузално
правоотношение. Сочи се единствено, че процесният запис на заповед е
издаден, за да се новират вземания по по-стари записи на заповед, издадени
от И.Б. в предишни години, с настъпили падежи, но с неплатени суми по тях
/т.3 от допълнителната искова молба/. Т.е. изцяло процесното вземане остава
в рамките на менителничното правоотношение, без да се твърди, че се
обезпечава изпълнението на каузална сделка.
Твърдение за свързаност с конкретно каузално правоотношение
не е въведено и от ответника. В подадения отговор на исковата молба се
възразява, че самият ищец не е посочил каузална сделка, която да е
обезпечена с издаването на процесния запис на заповед. Ищецът обаче не е
8
длъжен да посочва каузално правоотношение, същият има право да
претендира вземането единствено въз основа на издадената ценна книга.
Възраженията на ответника за каузални правоотношения са
условни и неконкретни – ако се приеме, че въобще има подписан запис на
заповед, то същият е един от множество други документи, издадени във
връзка със заемни отношения между страните и с фирма „М. - ****“ АД,
занимащава се с инвестиционно посредничество и финансови операции,
чийто акционер е била дъщерята на ответника Д. Б.а.
За да са налице условия за изследване на каузална сделка,
свързана с издадената ценна книга, следва същата да е въведена изрично от
някоя от страните по делото, като е конкретизирана със съществените си
елементи. В случая нито ищецът, нито ответникът е въвел твърдение за
конкретна каузална сделка – конкретен договор за паричен заем, за
определена сума, сключен на определена дата и т.н. При това положение
съдът не дължи изследване и произнасяне по въпроса налице ли са каузални
правоотношения, обезпечени с процесния запис на заповед.
Посоченото води до извод, че обжалваното решение на ПОС
следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което
предявеният иск бъде уважен изцяло. С оглед този резултат следва да се
отмени решението и в частта за разноските, като ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца направените от него разноски и в двете
инстанции, както и тези, направени в заповедното производство. Ищецът е
представил списък на разноските
Ищецът е направил разноски във връзка със заплащане на ДТ:
1662.40 лв. пред първата инстанция и 1662.40 лв. пред втората инстанция, или
общо които следва да бъдат присъдени.
Следва да му бъдат присъдени и направените разноски в
заповедното производство – 1660 лв. ДТ.
В полза на ищеца е осъществена безплатна правна помощ от
адв. Р. и в двете съдебни инстанции на осн. чл. 38, ал.1,т.3 от Закона за
адвокатурата. При това положение на осн. чл. 38, ал.2 от ЗА адв. Р. има право
9
на възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.
36, ал. 2 от ЗА, т.е. съгласно предвиденото в Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно чл.7, ал.2,т.4 от
посочената наредба дължимото адвокатско възнаграждение са определя в
размер на 3020 лв. за всяка от двете съдебни инстанции.
Ето защо ПАС реши:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 260268/17.06-2021 г., постановено
по т.д. № 652/20 г. Пловдивски окръжен съд,
Като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ЕМ. БЛ. С.,
ЕГН **********, от с.Б., обл.П., ул. "П. Х.." № * и ИВ. Б. Б., ЕГН **********,
от ***, че:
ИВ. Б. Б., ЕГН ********** дължи на ЕМ. БЛ. С., ЕГН
********** сумата 83 000 лв. по запис на заповед от 04.11.2010 г., ведно със
законна лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по
чл.417 ГПК – 28.03.2017 г. до окончателното плащане, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 4468 по описа за 2017 г. на РС Пловдив,
ХХІ гр.с.
ОСЪЖДА ИВ. Б. Б., ЕГН **********, от *** да заплати на ЕМ.
БЛ. С., ЕГН **********, от с.Б., обл.П., ул. "П. Х.." № * направени по делото
разноски:
3324.80 лв. – деловодни разноски, направени пред първата и пред
въззивната инстанция;
1660 лв. – разноски, направени в заповедното производство по гр.д. 4468
10
по описа за 2017 г. на РС Пловдив, ХХІ гр.с.
ОСЪЖДА ИВ. Б. Б., ЕГН **********, от *** да заплати на адв.
ЯНК. ХР. Р. на осн. чл. 38, ал.2 вр. ал.1,т.3 от Закона за адвокатурата:
3020 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред първата инстанция
3020 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред втората инстанция
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11