Р Е Ш Е Н И Е
№ ІІ - 23 10.05.2019г.
гр.
Бургас
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Бургаският окръжен съд гражданска колегия, втори въззивен състав
На пети март 2019 година
В публичното заседание в следния състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Таня Русева-Маркова
Елеонора Кралева
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова
гражданско дело номер 157 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № ІІ - 2059 от 19.10.2018г., постановено по гр. дело № 374/2018г.
по описа на Районен – Бургас са отхвърлени исковете на „Профи кредит България”
ЕООД със седалище гр. София против Р.М.М. от гр. Бургас за установяване със
сила на присъдено нещо, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от
1 940, 60 лева по сключен между страните Договор за потребителски кредит №
***656/02.03.2016г., ведно със законната лихва върху законната лихва върху
главницата, начиная от 15.09.2017г. до окончателното й изплащане, за които
вземания по частно гр. дело № 6875/2017г. по описа на Районен съд – Бургас е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Против
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от „Профи кредит България”
ЕООД, с която претендира да бъде отменено като неправилно атакуваното първоинстанционно
решение и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на спора,
с което бъдат уважени изцяло предявените искове. В жалбата се посочва, че е
неоснователно и недоказано приетото от съда, че след прекратяването на Договор
за потребителски кредит № ***656 настъпилата предсрочна изискуемост на
вземането не е изрично обявена на длъжника Р.М.М.. Посочва се, че съдебната
практика, свързана с настъпването на предсрочната изискуемост при договори с
небанкови финансови институции не е еднозначна. Някои съдилища приемат, че
единствено в хипотезата на договор за банков кредит автоматичното прекратяване
и предсрочната изискуемост следва да бъде обявена на длъжника, за да породи правно
действие, каквато хипотеза в случая, касаещ Договор за потребителски кредит не
е налице. В жалбата се посочва и обстоятелството, че клаузите, определящи
задължение за заплащане на закупения пакет от допълнителни услуги не са нищожни
и не противоречат на добрите нрави, тъй като в процесния случай сключването на
споразумение за предоставяне на допълнителни услуги е задължително за
отпускането на кредита. В жалбата се посочва, че сключването на споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги е опционално – по избор на потребителя и
единствено от неговата воля зависи дали желае искането му за кредит да бъде
разгледано в най-кратки срокове, както и дали желае да има възможност да отлага
плащане на вноски, да намалява размера на месечните вноски, да променя датата
на падеж и да получава бързо и лесно допълнителни парични средства, а в
процесния случай ответникът е пожелал да закупи пакет за допълнителни услуги,
като е декларирал това в искането си за отпускане на кредит. Жалбоподателят
посочва, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги не е пряко
свързано с договора за кредит, тъй като такъв може да съществува в правния мир
и без договорените допълнителни услуги, сключването му е в резултат на свободна
воля на длъжника и то не е задължително условие за отпускане на кредит. Не се
отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно
заседание въззивната страна не изпраща представител. Депозира писмено
становище, в което заявява, че поддържа депозираната жалба.
Ответната
страна по въззивната жалба – Р.М.М. не депозира по делото писмен отговор и не
изразява конкретно становище по основателността на жалбата. Не отправя искания
за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно
заседание ответната страна по въззивната жалба не се явява, не изпраща
представител и не взима конкретно становище по основателността на жалбата.
Бургаският окръжен съд като взе предвид разпоредбите на закона, исканията и твърденията на страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са няколко обективно съединени иска от „Профи Кредит България” ЕООД със седалище гр. София против Р.М.М. от гр. Бургас, с които се претендира да бъде прието за установено по отношение на ответната страна, че в полза на ищцовата страна съществува вземане за сума в размер от 1 940, 60 лева, възникнало на основание неизпълнение на Договор за потребителски кредит № ***656, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане. Изрично в исковата молба е посочено, че поради неизпълнение на договорното задължение „Профи кредит България” ЕООД е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, входирано в Районен съд – Бургас и е образувано частно гр. дело № 6875/2017г. по описа на БРС и след като длъжникът не е намерен за връчване на издадената от съда заповед за изпълнение на ищцовото дружество са дадени указания за предявяване на иск за установяване на вземането си, получено от заявителя на 15.12.2017г.
Предявените искове са с правно основание чл. 9 от ЗПК във връзка с чл. 240 и сл. от ЗЗД и са предявени по реда на чл. 415 от ГПК след проведено заповедно производство, образувано в частно гр. дело № 6875/2017г. по описа на Районен съд – Бургас.
По делото е представен Договор за потребителски кредит № ***656 от 02.03.2016г., от който е видно, че Р.М.М. в качеството й на кредитополучател и „Профи Кредит България“ ЕООД в качеството му на кредитодател са сключили договор, по силата на който дружеството е предоставило потребителски кредит на кредитополучателя в размер на 1 100 лева за срок от 24 месеца и с годишен лихвен процент от 41, 17%, като кредитополучателят се е задължил да върне предоставената й сума в рамките на 24 месеца, като изплаща на 6-то число от месеца сума в размер от 68 лева – тоест – общо задължение в размер на 1 632 лева (68 лева х 24 месеца = 1632 лева). Видно от представения Договор за потребителски кредит № ***656 от 02.03.2016г., дружеството-кредитодател е предоставило на кредитополучателя и избран и закупен пакет от допълнителни услуги (изчерпателно посочени в представеното по делото Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги) срещу заплащане на цена в размер от 825, 12 лева, която сума Р.М. се е задължила да върне също на 24 равни месечни вноски – всяка една от по 34, 38 лева, платима на 6-то число от месеца 34, 38 лева х 24 месеца = 825, 12 лева). Видно от представените по делото Общи условия на „Профи кредит България“ ЕООД към Договор за потребителски кредит на основание чл. 12.3 страните са се съгласили в случай, че се просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни да настъпи автоматично прекратяване на договора и да се обяви неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредитодателят да изпраща уведомление, покана, предизвестие или др. Към сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***656 е представен и погасителен план, в който изключително подробно са описани падежите на дължимите вноски, сумите по вноските и размерът на възнаградителната лихва за всяка една от дължимите вноски.
По делото не се спори, а и от представено Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № ***656 се установява, че Р.М.М. от сключването на договора – 02.03.2016г. до 27.09.2016г. е заплатила общо сума в размер от 529, 81 лева на четири вноски, като кредитодателят е приел, че с тази сума са погасени общо пет вноски – всяка една от по 102, 38 лева ( 68 лева + 34, 38 лева=102, 38 лева) и са останали още 4, 62 лева, които са отнесени като частично плащане към шестата вноска.
По делото няма данни Р.М. да е уведомена за твърдяна настъпила предсрочна изискуемост на предоставения й кредит от страна на ищцовото дружество.
По отношение на
претенцията за заплащане на сума в размер на 1 632 лева, от които
1 100 лева, представляваща предоставен заем (главница) и сума в размер от
532 лева, представляваща възнаградителна лихва по сключения между страните
Договор за потребителски кредит № ***656, съдът намира следното:
За да отхвърли претенцията на ищцовото дружество, първоинстанционният съд е приел, че по делото не се установява длъжникът по кредита да е уведомен, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем преди депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК. В жалбата – въззивното дружество твърди, че разрешенията, дадени в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС касаят само банките като кредитни институции, които имат право да искат издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от ГПК въз основа на извлечение от своите счетоводни книги. Безспорно е и обстоятелството, че ищшцовото дружество – „Профи Кредит България“ ЕООД със седалище гр. София е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и по отношение на него е неприложима разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. В конкретния случай - дали е настъпила предсрочната изискуемост на цялото задължение по сключения договор за кредит към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, настоящата инстанция намира, че следва да се прецени съобразно уговореното между страните. Безспорно е, че по силата на посоченото в т. 12. 3 от Общите условия по сключения между страните договор за потребителски кредит е посочено, че в случай на просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо да се изпраща на длъжника уведомление, покана, предизвестие и др. По принцип клауза за предсрочна изискуемост, при настъпване на определени условия и свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума не противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД. Настоящият състав счита, че в процесния договор за кредит не е предвидена автоматична предсрочна изискуемост на непогасения остатък от кредита. Съображенията за това са следните: видно от цитираната уговорка, страните са се съгласили, че при просрочие на една вноска с повече от 30 дни, настъпва „обявяване” на предсрочната изискуемост на договора за потребителски кредит, без да е необходимо да се изпраща покана, предизвестие или уведомление на длъжника. Когато е налице съмнение, неяснота или двусмислие в договорните клаузи е меродавна волята на страните, която се разкрива чрез тълкуване, съобразно правилата, установени в чл. 20 от ЗЗД, като клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Използваният термин „обявяване” предполага изявлението на кредитора да достигне до длъжника, защото тълкуването на тази дума е „оповестяване, даване на гласност ,обнародване, провъзгласяване”, съобразно Тълковния речник на българския език. Оповестяването само по себе си изключва автоматичната предсрочна изискуемост - няма как да има обявяване без да има уведомяване. След като е използвана тази дума, независимо от последващото съдържание на клаузата на договора, а именно, че не следва да се изпраща покана, което води до известна неяснота и двусмислие, за да настъпи предсрочната изискуемост, това следва да бъде оповестено на длъжника, да бъде доведено до неговото знание. Очевидно това е тълкуването, дадено и от ищцовото дружество, което е направило опит да връчи уведомление до длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост, но няма данни то да е достигнало до него - лист 41 от първоинстанционното дело. Не става ясно по какъв начин е изпратено въпросното уведомление и по каква причина не е достигнало до длъжника, за да може да се приеме, че кредиторът е положил безрезултатни усилия да го открие – в този смисъл и Решение по т.д. № 601/2014г. на І т.о. В т. 13.3 от ОУ е въведена фикция за получаване и узнаване на всяко известие по договора за кредит, ако бъде изпратено на адреса за кореспонденция, посочен в него. Уведомлението е адресирано до адреса, посочен от длъжника, но липсват доказателства то да е изпратено до него. Вземането, предмет на заявлението по чл. 410 от ГПК следва да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на доказване в хода на исковото производство по реда на чл. 415 от ГПК, тъй като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към заявлението по чл. 410 ГПК за твърдяната предсрочна изискуемост на кредита – в този смисъл и Решение № 123/09.11.2015г., постановено по търговско дело № 2561/2014г. по описа на ВКС на РБ. В този смисъл - настоящият състав споделя мотивите на районния съд, че не може да се приеме, че с връчването на исковата молба длъжникът е бил уведомен за обявената предсрочна изискуемост. Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост не е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, настоящият състав намира, че предсрочна изискуемост не е настъпила.
С оглед приетото в Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г., постановено по тълкувателно дело № 8/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС на РБ допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. ВКС на РБ приема, че разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. В цитираното тълкувателно решение, съдът приема, че в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва, мораторно обезщетение. Поради това, присъждайки вноските с настъпил падеж в хода на производството, съдът следва да съобразява дали възнаградителната лихва, съставляваща компонент от тези вноски, е включена в общия заявен размер и период на исковите претенции. Ако кредиторът претендира присъждане на цялата главница като предсрочно изискуема, ведно с обезщетение за забава, но възнаградителната лихва е поискана само за периода до твърдяното от кредитора настъпване на предсрочна изискуемост, съдът не може да присъди възнаградителната лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода на производството по иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това от вноските с настъпил падеж в хода на производството ще следва да се присъди само частта, съставляваща главница съгласно погасителния план.
По делото е безспорно, че предоставената като заем сума в полза на Р.М. е следвало да бъде върната на 24 равни месечни вноски, като последната дата, на която е следвало да бъде изплатена и последната вноска е 06.03.2018г., поради което и съдът намира, че всички вноски по кредита са станали дължими предвид настъпилия падеж още при разглеждането на делото в първоинстанционното производство, поради което и настоящата инстанция намира, че претенцията за заплащане на сума в размер на 1 100 лева, представляваща предоставен, но невърнат заем е основателна и следва да бъде уважена поради настъпването на падежа й.
В конкретния случай е безспорно, че ищцовото дружество претендира уговорената възнаградителна лихва в своята цялост, поради което и настоящият състав намира, че не са налице пречки претенцията да бъде уважена както за настъпилите падежирали вноски, така и за дължимата възнаградителна лихва, тъй като целият кредит понастоящем (от 06.03.2018г.) е станал изцяло изискуем поради настъпване на срока за неговото погасяване.
По отношение на
претенцията за заплащане на сума в размер на 825, 12 лева, представляваща възнаграждение
за закупен пакет допълнителни услуги по сключения между страните Договор за
потребителски кредит № ***656, съдът намира следното:
Както бе отбелязано по-горе – не е спорно, че споразумението между страните за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е подписано от длъжника.
Не е спорно и обстоятелството, че сумата от 825, 12 лева не е предоставена за ползване от страна на длъжника като заем, а се касае за уговорка по сключения договор за потребителски кредит, която предоставя възможност на длъжника да се ползва от допълнителен пакет услуги по договора за заем. Безспорно е и обстоятелството, че погасителната вноска по договора за кредит, освен главница и възнаградителна лихва, включва и парична сума по този допълнителен пакет услуги. Дори и да се възприеме тезата на ищцовото дружество, че предоставените допълнителни услуги и уговореното възнаграждение не представлява цената на услугите, а е дължимо за наличието им, за възможността длъжника да поиска промяна в договора му за кредит във всеки един момент, за да възникне задължение за заплащане на цената на тези услуги, те следва да бъдат предоставени реално на потребителя. Няма доказателства по делото длъжникът да се е възползвал от някоя от посочените услуги, включително и приоритетно разглеждане на неговото искане за отпускане на кредит и поради това, че услугата не е предоставена, не се дължи и нейното заплащане. Наличната възможност за предоставяне на тези услуги не е равностойна на реалното им предоставяне.
Отделно, за да се
възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното споразумение се
изисква одобрение от кредитора, което, освен всичко останало, означава, че той
следва да плати предварително за възможност, която обаче изцяло зависи от
волята на кредитора. Също така не са ангажирани никакви доказателства, че
подписването на допълнителния пакет услуги не е условие за предоставяне на
кредита - това са само твърдения на ищцовото дружество, които не са подкрепени
с писмени доказателства. Отделно от изложеното, в случай, че се касае за
предоставяне на допълнителни услуги, то те следва да бъдат включен в годишния
процент на разходите, тъй като това са възнаграждения по самия договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителските кредити,
но в случая това не е сторено и по този начин – заобикаляйки закона се достига
до годишен процент на разходите по-голям от трикратния размер на законната
лихва, което прави клаузата за уговарянето на тези възнаграждения за нищожна.
Мотивиран
от изложеното, настоящата инстанция намира, че предявеният иск за заплащане на
сума в размер от 825, 12 лева, представляваща възнаграждение по допълнителен
пакет услуги е неоснователен и следва да се отхвърли. В тази му част
атакуваното решение следва да бъде потвърдено, предвид обстоятелството, че настоящата
инстанция достига до направените от страна на първоинстанционния съд фактически
и правни изводи по отношение на тази претенция.
Следва да се отбележи обстоятелството, че по делото не се спори, че ответната страна е заплатила част от дължимите суми по договора в размер на 529, 81 лева, като ищцовото дружество е приело, че с тази сума е погасена част както от предоставения заем, така и част от претендираното възнаграждение за пакет допълнителни услуги по сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***656. Както бе отбелязано по-горе, настоящата инстанция намира, че претендиранато възнаграждение за пакет допълнителни услуги е неоснователно и не следва да бъде дължимо от страна на длъжницата, поради което и настоящата инстанция намира, че заплатената сума от 529, 81 лева следва да бъде отнесена единствено към дължимата сума от 1 100 лева, представляваща предоставен, но невърнат заем, както и към дължимата възнаградителна лихва за предоставения в размер на 532 лева. При това положение, съдът намира, че със заплатената сума от 529, 81 лева, ответната страна Р.М. е погасила част от общия дължим размер от 1 632 лева (вноски от първа до седма вкл. и сума в размер от 53, 81 лева от осма вноска) и е останала непогасена част от 1 102, 19 лева (сума в размер от 14, 19 лева от осма вноска и вноски от девета до двадесет и четвърта вноска вкл.), представляваща непогасен остатък от предоставения, но невърнат потребителски кредит.
Мотивиран от изложеното, съдът намира, че въззивната жалба е частично основателна и атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за сумата, представляваща непогасен остатък от целия предоставен заем в размер на 1 102, 19 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане. В останалата й част – претенцията за горницата над посочената сума до пълния предявен размер от 1 940, 60 лева предявеният иск е неоснователна и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски за ищцовата страна съразмерно с уважената претенция - сума в размер на 220, 20 лева,
представляваща направените по делото разноски в първоинстанционното
производство, сума в размер на 220, 20 лева, представляваща направените по
делото разноски във въззивната инстанция. На основание т. 12 от Тълкувателно
решение 4 от 18.06.2014г. постановено по тълкувателно дело № 4/2013г. по описа
на ОСГТК на ВКС на РБ съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в
заповедното производство. В този смисъл и предвид обстоятелството, че направените
в заповедното производство разноски възлизат на сума в размер от 88, 95 лева и
съобразно уважената част на претенцията, настоящата инстанция следва да присъди
сума в размер от 50, 52 лева, представляваща направените в частно гр. дело №
6875/2017г. по описа на Районен съд – Бургас разноски.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, предвид цената на предявените искове.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
Решение № ІІ - 2059 от 19.10.2018г.,
постановено по гр. дело № 374/2018г. по описа на Районен – Бургас в частта, в която е отхвърлена
претенцията за сумата над 1 102, 19 лева до претендирания размер от
1 940, 60 лева, както и по отношение на отхвърлената претенция за
заплащана на законна лихва върху сумата от 1 102, 19 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Р.М.М., ЕГН **********
*** дължи на „Профи кредит България” ЕООД със седалище гр. София, ЕИК *********
и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В сума в
размер на 1 102, 19 (хиляда сто и два лева и деветнадесет стотинки) лева,
представлява дължим остатък от главница и възнаградителна лихва по сключения
между страните Договор за потребителски кредит № ***656/02.03.2016г. (сума в размер от 14, 19 лева от осма вноска и вноски от девета до
двадесет и четвърта вноска вкл. – съгласно подписания между страните
погасителен план), ведно
със законната лихва върху сумата от 1 102, 19 лева от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от
15.09.2017г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 18.09.2017г.,
постановена по частно гр. дело № 6875/2017г. по описа на Районен съд – Бургас.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № ІІ - 2059 от 19.10.2018г.,
постановено по гр. дело № 374/2018г. по описа на Районен – Бургас в останалата
му част.
ОСЪЖДА Р.М.М., ЕГН ********** *** да
заплати на „Профи кредит България” ЕООД със седалище гр. София, ЕИК ********* и
адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В сума в
размер на 220, 20 (двеста и двадесет лева и двадесет стотинки) лева, представляваща направените по делото
разноски в първоинстанционното производство съразмерно с уважената част на
претенцията, сума в размер на 220, 20 (двеста и двадесет лева и двадесет
стотинки) лева, представляваща направените по делото разноски във въззивната
инстанция, съразмерно с уважената част на претенцията и сума в размер на 50, 52
(петдесет лева и петдесет и две стотинки) лева, представляваща направените в частно
гр. дело № 6875/2017г. по описа на Районен съд – Бургас разноски, съразмерно с
уважената част на претенцията.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Препис от постановеното решение да се изпрати на страните за запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.