Р Е Ш Е Н И Е
№ 102/17.1.2023г.
гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Пловдив, IХ състав, в открито заседание на девети януари през две хиляди двадесет и
трета година в състав:
Председател: Николай Ингилизов
при секретаря
Недялка Петкова, като разгледа административно дело № 936 по описа на съда за
2022 г., докладвано от съдия Ингилизов, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Делото
е образувано по жалба на С.И.Д. – младши експерт – командир на отделение в
„Охрана на обществения ред“ в сектор „Охранителна полиция“ към Четвърто РУ при
ОД на МВР Пловдив срещу отказ от 16.03.2022 г. на Директора на ОД на МВР
Пловдив постановен по заявление рег. № 441-3174/ 14.03.2022 г. за ползване на
неплатен отпуск по чл.189, ал.1, т.5 от ЗМВР в размер на 6 месеца за периода
04.04.2022 до 04.10.2022 г.
Жалбоподателят лично и чрез
процесуалния си представител адв.Л. претендира отмяна на обжалвания отказ, сочи
че не му е предоставена възможност да упражни субективното си право на отпуск и
претендира разноски. В указания срок представя писмени бележки.
Ответникът – Директор на ОД на
МВР Пловдив – чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата в проведените
съдебни заседания. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В
указания срок не представя писмени бележки.
Въз основа на събраните по делото
доказателства, съдът прие за установено следното:
Жалбата е подадена от лице с
надлежна легитимация срещу подлежащ на оспорване индивидуален административен
акт. В този смисъл е произнасянето на Върховен административен съд с
Определение №7539 от 01.08.2022 г. по административно дело № 5192/2022 г.
Жалбата е подадена в срок, тъй
като липсват доказателства кога е уведомен за постановения отказ
жалбоподателят. От друга страна в оспорения административен акт не е указано
пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва същият, поради което на
основание чл.140, ал.1 от АПК срокът за обжалване следва да се приеме за
двумесечен, а доколкото жалбата е подадена на 07.04.2022 г., то същата е
подадена в законоустановения срок.
От приложената по делото кадрова
справка /л.53/ се установява, че жалбоподателят е постъпил на работа в системата
на МВР на 23.09.2002 г., когато е назначен на длъжност полицай в ПУ Калояново
към РУ Хисаря при ОД на МВР Пловдив, като последователно е заемал длъжността
младши районен инспектор в ПУ Калояново към РУ Хисаря при ОД на МВР Пловдив
считано от 01.02.2004 г. и командир на отделение в група „Охрана на обществения
ред“ на Сектор „Охранителна полиция“ към Четвърто РУ Пловдив при ОД на МВР
Пловдив, считано от 26.05.2011 г., която длъжност заема и към момента.
За периода от 2002 г. до
2020 г. включително жалбоподателят е ползвал изцяло полагаемият платен годишен
отпуск, за 2021 г. е ползвал 29 дни от полагаемите 40 дни, а за 2022 г. не е
ползвал платен годишен отпуск. От 05.04.2021 г. до 04.10.2021 г. е ползвал
неплатен отпуск за отглеждане на дете на основание чл.190 от ЗМВР вр. чл.67а,
ал.1 от КТ. От 26.06.2022 г. до 23.11.2022 г. е ползвал неплатен отпуск за
отглеждане на дете на основание чл.190 от ЗМВР вр. чл.67а, ал.1 от КТ. Сочи се,
че е подал и заявление за ползване на отпуск по чл.164в от Кодекса на труда за
отглеждане на дете до 8 годишна възраст в размер на 2 месеца, считано от
24.11.2022 г. до 22.01.2023, като към момента на предоставяне на информацията с
писмо УРИ 317р-14057/15.11.2022 г. /л.61/ е предстояло издаване на заповед.
На 14.03.2022 г.
жалбоподателят подал заявление рег. № 441-3174/ 14.03.2022 г. до Директора на
ОД на МВР Пловдив за ползване на неплатен отпуск в размер на 6 месеца, считано
от 04.04.2022 г. до 04.10.2022 г. включително на основание чл.189, ал.1, т.5 от ЗМВР и т.11 от Заповед МЗ 8121з-388/04.08.2014 г. на Министъра на вътрешните
работи. На 14.03.2022 г. Началникът на 04 РУ при ОД на МВР Пловдив поставил
резолюция запознат, не съм съгласен на заявлението. На 16.03.2022 г. резолюция
не съм съгласен поставил и директора на ОД на МВР Пловдив.
Срещу така поставената
резолюция за отказ била подадена жалбата, по която е образувано настоящото
производство.
При така установеното от
фактическа страна, съдът приема следното :
С оглед приложената по делото Заповед
№ 8121з-315/23.03.2021 г. на Министъра на вътрешните работи и конкретно II, т.12 от същата
се установява, че на Директора на ОД на МВР Пловдив е възложено разрешаването
със заповед на ползване на неплатения отпуск по чл.189, ал.1, т.5 от ЗМВР. Това
от своя страна води на извод, че оспореният административен акт е издаден от
компетентно лице.
В конкретния случай от
доказателствата по делото се установява, че С.И.Д. е държавен служител в
системата на МВР и като такъв има правото да ползва неплатен отпуск по чл.189,
ал.1, т.5 от ЗМВР – до 6 месеца за цялата служба. Освен това е безспорно, че
към момента на подаване на заявлението за ползване на този отпуск, същият не е
бил ползван от С.Д., т.е. била е налице възможност лицето да поиска ползването
му.
Спор между страните по делото
съществува относно характера на неплатения отпуск по чл.189, ал.1, т.5 от ЗМВР
– дали е субективно право на служител от системата на МВР или е правна
възможност. Отговорът на този въпрос е от съществено значение при преценката
дали oрганът действа
при обвързана компетентност или при оперативна самостоятелност. В конкретния
случай неплатеният отпуск по чл.189, ал.1,т. 5 от ЗМВР представлява субективно
право, а не правна възможност. Това е така, тъй като преди изброяването на
отделните хипотези правната норма на чл.189, ал.1 сочи, че държавните служители
в МВР имат право на следните видове отпуски, след което в 10 точки са посочени
отделни видове отпуски, сред които платен и неплатен годишен отпуск. Именно
това е и основание да се приеме соченият правен извод. На следващо място
аргумент в подкрепа на тази теза е и сравнителното тълкуване на разпоредбите
уреждащи неплатения отпуск предвиден в чл.189, ал.1 от ЗМВР и неплатения отпуск
уреден в чл.160, ал. 1 от Кодекса на труда, като съгласно текста на последната
разпоредба работодателят по искане на работника или служителя може да му
разреши неплатен отпуск независимо от това, дали е ползувал или не платения си
годишен отпуск и независимо от продължителността на трудовия му стаж. При
сравняването на двете разпоредби се установява, че в Кодекса на труда е
използвана думата може, което значи наличието на една правна възможност, а в
разпоредбата на чл.189, ал.1 от ЗМВР е използвано словосъчетанието има право,
което означава в случая едно субективно право. Предвид на това и няма основание
да се приеме, че административният орган има оперативна самостоятелност при
преценката дали да разреши или не ползването на неплатен отпуск по чл.189, ал.1,
т.5 от ЗМВР.
Същевременно съгласно чл.189,
ал.7 от ЗМВР редът за ползване на отпуск по ал. 1 от служителите на МВР се
определя със заповед на министъра на вътрешните работи. В изпълнение на това
законово задължение е издадена Заповед № 8121з-315/23.03.2021 г. на Министъра
на вътрешните работи и конкретно II, т.12 от същата се установява, че на
Директора на ОД на МВР Пловдив е възложено разрешаването със заповед на
ползване на неплатения отпуск по чл.189, ал.1, т.5 от ЗМВР. Именно с оглед на
това и оспорения административен акт е издаден от Директора на ОД на МВР
Пловдив, който е постановил отказ за ползване на неплатения годишен отпуск.
Същият обаче е бил длъжен да издаде заповед за ползване на отпуска, доколкото
са били налице всички предпоставки за ползването му, а органът е следвало да
действа при условията на обвързана компетентност.
Процесният отказ на директора на
ОД на МВР Пловдив освен това не отговаря и на изискването за форма по чл. 59,
ал. 4 от АПК, тъй като не е мотивиран – в него не са изложени съображения въз
основа на фактическите установявания на органа и на правните основания, поради
каква причина и защо отказва да разреши полагащият се неплатен отпуск. В този
смисъл ответникът не е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая
относно изпълнението на изискванията за ползването на предвидения в чл. 189,
ал. 1, т. 5 от ЗМВР отпуск, поради което е нарушил чл. 35 и чл. 36 от АПК.
Мотиви за постановения отказ не се съдържат и в административната преписка,
съпровождаща издаването на отказа.
Освен това постановеният отказ е
и в противоречие с целта на закона. Прилагането на въведения правен ред трябва
да е с оглед защита правата и на служителя, като му се осигури сигурност,
стабилитет и гаранция, че спазвайки законовата процедура ще може да ползва
полагащият му се отпуск.
С оглед на всичко това следва да
се отмени оспореният административен акт.
Предвид изхода на делото и
направените от страните искания за присъждане на разноски, такива се следват на
жалбоподателят. Видно от представените доказателства по делото е заплатена сума
от 700 /седемстотин/ лева за адвокатски хонорар, както и сумата от 40 лева
държавна такса /10 лева за образуване на делото и 30 лева за подаване на частна
жалба пред Върховния административен съд/. Възражението на ответната страна за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като
размерите са определени в минимален размер към момента на заплащането им. С
оглед на това ще следва ОД на МВР Пловдив да бъде осъдено да заплати на жалбоподателят
С.И.Д. сумата от 740 / седемстотин и четиридесет/ лева разноски по делото.
Водим от горното, Административен
съд Пловдив – 9 - състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на С.И.Д. –
младши експерт – командир на отделение в „Охрана на обществения ред“ в сектор
„Охранителна полиция“ към Четвърто РУ при ОД на МВР Пловдив срещу отказ от
16.03.2022 г. на Директора на ОД на МВР Пловдив постановен по заявление рег. №
441-3174/ 14.03.2022 г. за ползване на неплатен отпуск по чл.189, ал.1, т.5 от ЗМВР.
ОСЪЖДА ОД на МВР Пловдив да
заплати на С.И.Д. сумата от сумата от
740 / седемстотин и четиридесет/ лева разноски по делото разноски по делото, представляваща
разноски по делото за адвокатски хонорар
и държавни такси за водене на делото.
Решението подлежи на касационно
обжалване чрез настоящия съд пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ
: