Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. Кюстендил, 07.12.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на единадесети ноември, две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета
Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 17 по описа на съда за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415
от с.к.
Образувано
е по искова молба, депозирана от „АГЕНЦИЯ
ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД против Д.Р.С..
В исковата молба се твърди, че за
вземането, предмет на настоящото производство, била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д 1976/2019 г. на КРС, която била
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК. Това обусловило
интереса от предявяването на иска в настоящото производство.
Дължимостта на претендираното
вземане произтичала от сключен с „Вива Кредит“ ООД Договор за паричен заем №
5454667 от 17.07.2018 г., по силата на който ответникът като кредитополучател
получил сумата от 600.00 лв. (договорът имал силата на разписка). Общият размер
на дължимата сума възлизал на 939.42 лв., ведно с договорната лихва, която
следвало да се погаси на 18 двуседмични вноски, всяка в размер на 52,90 лв.
(включваща главница, договорна лихва и такса за експресно разглеждане). Със
сключването на процесния договор страните се съгласили да бъде погасен текущ
кредит на С. по Договор за паричен заем № 5451736 в размер на 235 лв. Направено
било от същите волеизявление за прихващане на насрещни изискуеми задължения.
Така, задължението се погасило изцяло, а остатъкът от заемната сума по
процесния договор била изплатена на ответника.
Твърди се, че ответникът не
извършил никакви погашения по процесния договор, заради което дължал връщане на
главницата в пълен размер от 600,00 лв., както и на договорна лихва в размер на
92,28 лв. за периода 31.07.2018 г. (датата на първата вноска) до 26.03.2019 г.
(датата на падежа на договора).
Отделно от това разпоредбите на
договора предвиждали, че заемателят доброволно ще се ползва от допълнителната
услуга експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, на
което основание била дължима и сумата от 247,14 лв. Сума в същия размер била
дължима като неустойка, поради неизпълнение на задължението на заемателя да
представи съответното, съгласно клаузите на процесния договор, обезпечение.
Съгласно Тарифа на „Вива Кредит“
ООД, с която заемателят бил запознат, били дължими и разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение (за провеждане на телефонни
разговори, писма, покани, електронни съобщения, ангажиране дейността на
служител и др.) в размер на 245,00 лв.
Падежната дата на последната
погасителна вноска била 26.03.2019 г., като към настоящия момент ответникът
продължавал виновно да не изпълнява договорните си задължения, поради което
дължал и лихва за забава в размер на 29.02 лв. от 01.08.2018 г. (датата на
допускане на забава на погасителна вноска заем до 24.09.2019 г. – датата на
подаване на заявлението, а така също и законна лихва от подаване на заявлението
до окончателното изплащане на задължението.
Ето защо се
иска да бъде установено
в отношенията между страните, че „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД има следните вземания от Д.Р.С., с адрес: *** по Договор за паричен заем № 5454667 от 17.07.2018 г., сключен между
ответника и „Вива Кредит“ ООД, вземането по който е прехвърлено чрез Рамков
договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 01.12.2016 г. и
Приложение № 1 към него от 01.04.2019 г. на ищцовото дружество, а именно: 600,00
лева главница; 92,28 лв. договорна лихва за периода от 31.07.2018 г. до
26.03.2019 г.; 247,14 лв. – неустойка; 247,14 лева – такса за експресно
разглеждане на документи; 245,00 лв. – разходи и такси за извънсъдебно
събиране, ведно със законната лихва върху главницата от момента на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на
дължимите суми.
Претендират
се и направените разноски, в т.ч. за юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева на основание чл. 78 ал. 8 ГПК.
Направено
е и особено искане за връчване на уведомлението за цесията заедно с преписа от
исковата молба и приложенията й.
С Разпореждане № 517/05.02.2020
г. съдът е прекратил производството по делото досежно сумата в размер на 29.02
лв., представляваща законна лихва за периода 01.08.2018 г. – 24.09.2019 г.
поради оттегляне на иска в тази му част и е обезсилил в същата част Заповед за
изпълнение на парично задължение № 1008/2.10.2019 г., издадена по ч.гр.д. №
1976 от описа на КРС за 2019 г.
Обстоятелства, от които произтичат
възраженията на ответника:
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът
е упражнил правото си на отговор чрез назначения му особен представител адв. К..
Навежда доводи за недопустимост на иска поради това, че кредитът не бил обявен
за предсрочно изискуем съгласно изискванията на закона, а и за неоснователност
на същия. Оспорва истинността на подписа, положен за кредитополучател в
процесния договор. Сочи, че сумата по договора не била получена и усвоена.
Направено е и възражение за изтекла погасителна давност.
В съдебно заседание исковата молба се поддържа от
ищеца и оспорва от ответната страна.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
Видно
от приетия като доказателство по делото Договор за паричен заем № 5454667 от 17.07.2018 г.,
сключен между ответника и „Вива Кредит“ ООД на ответника бил предоставен
заем в общ размер на 600.00 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент 40,34%, ГПР 49,39 %, лихвен процент на ден, приложим при отказ
от договора до 14-ия ден – 0,11 %, такса за експресно разглеждане на документи
– 247,17 лв. Така, общодължимият размер на кредита възлиза на 939,42 лв.,
платими на 18 седмични погасителни вноски.
Не се спори, че пълната сума по
договора не е възстановена изцяло.
С нея бил погасен текущ кредит по
Договор за паричен заем № 5451736 в размер на 235 лв., сумата от 365 лв. му
била предаден видно от приложения на л. 9 от делото разходен касов ордер.
Приложена е Тарифа към договори за паричен заем
„Вивакредит Сега 14 и 30“ или „Вивакредит план“, без данни за връчването й на
длъжника.
Видно от приложения и неоспорен Рамков договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от
01.12.2016 г. и Приложение № 1 към него от 01.04.2019 г. вземането по
договора било прехвърлено
на ищеца изцяло с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.
По делото няма представени доказателства горепосочената цесия да е била
потвърдена на осн. чл. 99, ал.3 от ЗЗД.
Съгласно т.4) от Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), вземанията
индивидуализирани в Приложение №1 били неразделна част от договора.
Приложена е и Извадката от Приложение №1 към договора, съдържаща описание
на вземане с № 2871153 на името на настоящия ответник.
С
представено по делото пълномощно на л. 21 ищецът бил натоварен да
извърши от името на упълномощителя „вива кредит“ ООД уведомяване на длъжниците
по смисъла на чл. 99, ал.3
от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне на
вземанията от 01.12.2016 год.
Представено
е Уведомление без дата, изходящо от цесионера и настоящ ищец, който от името на
цедента (л. 20 от делото), уведомява длъжника за извършената цесия като липсват
доказателства за получаване на уведомлението от него, но с връчването на
исковата молба и приложенията към нея, е връчено на неговия особен представител
в настоящото производство. В исковата молба е направено изрично искане уведомлението за цесия да бъде
връчено ведно с исковата молба и останалите приложения към нея.
Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. №1976/2019
г. на КРС в полза на заявителя – ищец понастоящем, била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение № 1008/2019 г., връчена на длъжника в
хипотезата на чл. 47, ал. 5 от КПК, а заповедният съд е указал на заявителя, че
може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като
именно в срока по чл. 415 от ГПК заявителят по заповедното производство е
предявил настоящите положителни установителни искове.
Прието е и заключение по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, според което дължимата сума по кредита не е
заплатена, като задължението е в размер на 600 лв. – главница, 92,28 договорна
лихва, 247,14 – такса за експресно разглеждане на документи, 247,14 – неустойка
по Тарифата за непредставяне на обезпечение и 245 лв. такси за събиране на
вземането при просрочие, както и 30,17 лв. законна лихва.
Останалите събрани по делото доказателства не
променят крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат
подробно.
Горната фактическа обстановка съдът прие за
безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани
по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и
безпротиворечиви.
При така установените фактически обстоятелства по делото,
съдът приема от правна страна следното:
По
допустимостта:
Целта на предявяването на иск в хипотезата на
чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се установи наличието на вземането към момента
на подаване на заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, но вече
със сила на присъдено нещо, тъй като в случая подаването на възражение по реда
на чл. 414 от ГПК препятства влизането й в сила. При основателност на
претенцията и съгласно чл.416 ГПК заповедта за изпълнение придобива изпълнителна
сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист.
В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на
заповедното производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК за търсените суми в
полза на настоящия ищец, връчена на длъжника в условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Предмет на иска за установяване на това
спорно вземане са задължения по Договор за паричен заем № 5454667 от 17.07.2018 г.,
сключен между ответника и „Вива Кредит“ ООД, вземането по който е прехвърлено
чрез Рамков договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 01.12.2016
г. и Приложение № 1 към него от 01.04.2019 г. на ищцовото дружество.
На лице е надлежно уведомяване на длъжника за извършената
цесия, станало чрез връчване на исковата молба и приложенията към нея на
назначения по делото на страната на ответника особен представител адв. К.,
който осъществява представителството при единствените ограничения съгласно чл. 29, ал. 5 ГПК, като във вр. с чл. 34, ал. 3 ГПК получаване на отправено до представлявания материално правно
заявление не е сред тях – така Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. №
193/2018 на I ТО на ВКС. С това прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4
от ЗЗД.
Що се отнася до възражението на
ответната страна досежно ненастъпила съгласно изискванията на закона предсрочна
изискуемост на кредитното правоотношение, съдът не поставя на обследване този
въпрос, доколкото към момента на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК
вземането е станало изцяло изискуемо, а от друга страна, ищцовото дружество в
нито един момент не позовава претенцията си на предсрочна изискуемост.
По иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД:
За да се уважи
иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице следните
материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно сключен
договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя; 3. настъпил падеж за връщане на заемната сума
от заемателя на заемодателя; 4. липса на плащане от страна на заемодателя.
От
събраните по делото доказателства се установява, че на 17.07.2018 г. между
ответника и „Вива кредит” ООД е сключен договор за паричен заем № 5454667 в общ размер на
600.00 лв.,
при фиксиран годишен лихвен процент 40,34%, ГПР 49,39 %, лихвен процент на ден,
приложим при отказ от договора до 14-ия ден – 0,11 %, такса за експресно
разглеждане на документи – 247,17 лв.
В чл.2, ал.1 от договора е упоменато,
че с подписване на договора страните се съгласяват да се рефинансира текущ заем
на ответника с КИД 5451736/03.07.2018 г., задължението по който към този момент
е 235 лв., а остатъкът е изплатен на заемателя, като договорът има силата на
разписка за предадена, съответно получена сума. По делото е представен и
разходен касов ордер, съгласно който на дата 17.07.2018 г. на ответника е
предоставен остатъка от заемната сума в размер на 365,00 лв. По този начин се
установява фактът на предаване на заемната сума на ответника.
От приетото в чл.3,
ал.1, т.4 от договора e установимо, че падежът на последната вноска за връщане
на главницата по заема е настъпил на 26.03.2019 г., преди подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК, като доказателства за възстановяване отпусната сума
не са ангажирани.
От изложеното
следва, че са се реализирали всички описани по-горе юридически факти, водещи до
основателност на предявения иск за главницата. Поради това той следва да се
уважи до размера на претендираната сума от 600 лв.
Като законна
последица от уважаване на иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата ответникът следва да бъде
осъден да заплати и законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 10.05.2018
г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация чл. 240,
ал.2 ЗЗД:
За уважаване на
иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят следните
материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно сключен
договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
Както се прие
по-горе, по делото се установява, че е сключен договор за предоставяне на
паричен заем с уговорена възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40.34 %.
В
съдебната практика е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а
когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем
(напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава,
надвишаваща двукратния размер на законната лихва - решение № 906/30.12.2004 г.
на ВКС по гр.д. №1106/2003г., ІІ г.о., решение №378/18.05.2006г. на ВКС по
гр.д.№315/2005г., ІІ г.о., решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д.
№5093/2007г., ІІ г.о. и др. Следва да се отчитат обаче и останалите
обстоятелства във връзка със сключения договор за кредит, като размерът на
предоставената в заем сума, наличието или липсата на обезпечение, както и
поетия от кредитора риск с оглед имущественото състояние на кредитополучателят.
В случая към момента на сключване на процесния договор – 17.07.2018 г., е била
приета разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК (нова-ДВ, бр.35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.), съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България/годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит – чл.19, ал.1 ЗПК. Съответно възнаградителната лихва е компонент от
ГПР и размерът й подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото
условие, същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава
максимално допустимия размер. В случая ГПР е в размер на 49,39 % и не е
нищожна, т. к. не надхвърля размера, предвиден в чл. 19, ал. 4
и ал. 5 от ЗПК.
Това обуславя основателност на претенцията и в тази част.
По претенцията за такса
за експресно разглеждане на документите в размер на 247,14 лв.:
В
чл. 1, ал.2 от процесния договор се сочи, че заемателят, преди подписване на
договора, доброволно е избрал да се ползва от допълнителна услуга по експресно
разглеждане на документи за одобрение на паричен заем. Във връзка с последното
съдът счита, че ако действително се касаеше за реално предоставена подобна
услуга, таксата би следвало да се събира от всеки кредитоискател, пожелал
експресно разглеждане на искането му, а не само от тези, на които се дава
положително становище и се предоставя кредит. Тук таксата се включва в размера
на погасителните вноски, следователно е предпоставена от вече разгледано искане
за отпускане на кредита, а не от експресно разглеждане на искане, без оглед на
резултата от това разглеждане. Не е ясно и каква е разликата между експресното
и обичайното разглеждане на документите и дали въобще има друга процедура освен
тази, която е наречена от кредитора "експресно разглеждане на
документи". Освен това по същността си тази клауза е относима към
управлението на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
а не представлява допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски
кредит по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК,
единствено в които случаи заплащането на такса е законосъобразно. Предвид
изложеното претендираната за дължима сума от 247,14 лв. на соченото основание е
недължима като уговорена по неравноправна по смисъла на закона клауза, респ. и
нищожна.
По
претенция за разходи и такси за извънсъдебно събиране:
Чл.12 от
договора, който препраща към Тарифа на „Вива кредит“ ООД, предпоставя, че при
забава в плащанията на погасителни вноски, заемодателят ще може да предприеме
всички действия за събиране на вземането, като това би обременило длъжника с
допълнителни разходи. В тарифата (л.10) се сочи, че при кредити, платими на
двуседмични вноски, какъвто е настоящия случай, при забава на плащане на
погасителна вноска с повече от 57 календарни дни, на петдесет и осмия ден забава да се дължи и заплащането на
еднократна сума в размер на 70,00 лева, представляваща направените разходи за
събиране на просрочените вземания, включващи ангажиране дейността на лице/служител,
което осъществява и администрира дейността по събиране на вземането.
Съгласно нормата на чл. 33, ал.2 ЗПК, когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва. Но разпоредбите, предвидени в
Тарифата на заемодателя, се явяват в пряко противоречие с посочената
разпоредба. Приетото в нея представлява по същество неустойка, дължима при
забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не
плащане за покриване разходи по събиране на вземането и цели заобикаляне на
ограничението на чл.33 ЗПК , с което
въвеждане допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана със забава
на длъжника. Това заобикаляне на закона противоречи на разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК и заради това е
нищожна.
Отделно, отново е налице противоречие с нормата на чл. 10а от ЗПК,
т. к. възникването на това задължение на кредитополучателя стои извън
предоставянето от страна на кредитора на конкретни допълнителни услуги по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК,
предвид че всички дейности, предвидени като основание за начисляване на разходи
и такси за извънсъдебно събиране не представляват предоставена в полза на
кредитополучателя услуга, а пряко ползват самия кредитор. Но дори и да не се
споделя този извод по делото не бяха ангажираха доказателства от ищеца за
извършването на такива разходи. Действително изцяло във волята на кредитора е
да стори същите, но уговорения отнапред техен размер не го освобождава от задължението
да докаже действителното им извършване. Поради
това
претенцията досежно сумата от 245,00 лв. е неоснователна и като такава подлежи
на отхвърляне.
Досежно неустойката:
Фактическите предпоставки
за уважаване на иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД са следните: 1. валидно
поето задължение от страна на ответника. 2. неизпълнение на това задължение или
наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на уговорка между
страните, че за съответното неизпълнение или неточно или забавено изпълнение ще
се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на някоя от причините,
водещи до отпадане на договорната отговорност на ответника на длъжника -
случайно събитие, непреодолима сила и др.
Наред с това, общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК), като съдът следи
служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната
клауза - виж решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год.
на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на
ОСТК на ВКС и др., решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на II т.
о. на ВКС и др.В този смисъл
е и трайната практика на ВКС, - така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1057/2011 г., II г. о., ВКС, решение № 110/11.04.2014 г.,
гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о., решение № 384 от 02.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение № 23 от 07.07.2016 г. по т.
д. № 3686/2014 г. на I т.о., ВКС, решение
№ 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II т.о., ВКС.
В случая от съдържанието на чл. 5 от процесния договор е видно, че заемателят се е
задължил в 3-дневен срок от усвояване на сумата по процесния договор да
предостави обезпечение - поръчител
физическо лице, което да удостовери с документ от работодателя си, издаден не
по-рано от 3 дни от деня на представяне, че е лице, навършило 21 годишна
възраст; работи на безсрочен трудов договор; има минимален стаж при настоящия си
работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер на 1000,00 лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР или да има
кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем
и да няма сключен договор за паричен
заем в качеството си на заемател ИЛИ валидна банкова гаранция, която да е
издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след падежа за плащане по
договора. Съдът намира, че така въведените изисквания за вида обезпечение и срока
за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. От друга страна
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин
се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито
оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски,
неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл
би представлявала сигурна печалба за заемодателя.
Поради това съдът намира,
че клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, респ. не е налице валидно неустоечно съглашение и в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а претенцията за
установяване дължимостта на сумата 247,14 лв., е неоснователна.
По направеното
възражение за изтекла погасителна давност:
По
отношение на сумите за главница, такса за експресно разглеждане на документи и
такса разходи за извънсъдебно събиране е приложима общата 5-годишна давност по
чл. 110 ЗЗД, която не е изтекла. В случай, че е уговорено връщането на сумата да
стане на погасителни вноски на определени дати, както е в случая, то това не
превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на
погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от
страна на длъжника на части – аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД.
Това обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява частични плащания по договора. (В този смисъл Решение № 103 от
16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК; Решение № 28 от
05.04.2012 г. по гр. д. № 523 от 2011 г., ІІІ г. о. Що се отнася до претенцията
за лихви и неустойка, за тях е приложим специален 3-годишен давностен срок,
който обаче отново не е изтекъл (вземането е станало изцяло изискуемо, считано
от 26.03.2019г. – датата на падежа на последната вноска, а заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, което спира течението на
давността, е депозирано в съда на 02.10.2019г.).
По разноските:
С
оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК на
ищеца се следват деловодни разноски с оглед уважената част от иска. Според
пълномощното на л. 24 от делото той е бил представляван от юрисконсулт.
Размерът на дължимите разноски за възнаграждението му в този случай следва да се определи по указанията в разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, като сумата
от 100 лв. съдът счита за справедлива с
оглед правната и фактическа сложност на делото. Така в полза на ищцовото
дружество ще се присъди сумата от 296,28 лв.
На ответната страна също се следват деловодни
разноски по арг. от нормата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, но искане в т.см. не е
било заявено, а и няма данни за сторени такива.
Доколкото исковата претенция е свързана с установяване
на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение издадена в предходно
заповедно производство, вкл. и разноските за него, с оглед изхода от делото и
задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на
ищеца се следва сума в размер на 39.11 лв.
Съгласно задължителните указания на т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, издадената заповед за изпълнение
и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване,
поради отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал.
1 ГПК. От това следва, че
по заповедното производство не следва да се издава изп. лист за отхвърления
иск. Само за яснота съдът ще посочи, че в една част процесната заповед за
изпълнение е обезсилена, а именно: С
Разпореждане № 517/05.02.2020 г. съдът е прекратил производството по делото
досежно сумата в размер на 29.02 лв., представляваща законна лихва за периода
01.08.2018 г. – 24.09.2019 г. поради оттегляне на иска в тази му част и е обезсилил
в същата част Заповед за изпълнение на парично задължение № 1008/2.10.2019 г.,
издадена по ч.гр.д. № 1976 от описа на КРС за 2019 г.
В хода на производството ответникът
бе представляван от назначения му на разноски на ищеца особен представител, осъществяващ
процесуално представителство, регламентирано с особени правила и произтичащо от
нарочен акт на съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл.
приетото в ТР 6/2013 на
ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава възнаграждение за участието си по
конкретно дело, доколкото представителството му по делото е винаги възмездно - чл. 36, ал.
13. В посочения
смисъл съдът се е произнесъл в открито съдебно заседание от 11.11.2020 г.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д.Р.С., ЕГН: **********, с адрес: ***, ДЪЛЖИ И
СЛЕДВА ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.3, сумата от 600,00 лева (шестстотин лева),
представляваща главница по Договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № 5454667
от 17.07.2018 г., сключен между „Вива кредит“ ООД, ЕИК: ********* и Д.Р.С.,
ЕГН: **********, вземането по който било прехвърлено на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, с ЕИК ********* с Рамков договор за цесия от 01.12.2016г. и Приложение
№ 1 към него от 01.04.2019г.; както и сумата от 92,28 лв. (деветдесет и два лева и двадесет и осем стотинки) - договорна
лихва за периода от 31.07.2018 г. до 26.03.2019 г, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на
заявлението в районен съд – 02.10.2019 г.,
до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № 1008/02.10.2019г. по ч.гр.д. № 1976 от описа
на КРС за 2019г., КАТО ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ претенцията на
ищеца за сумите, дължими по Договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ №
5454667 от 17.07.2018 г., сключен между „Вива кредит“ ООД, ЕИК: ********* и
ответника, както следва: 247,14
лв. – неустойка; 247,14 лева – такса за експресно
разглеждане на документи; 245,00 лв.
– разходи и такси за извънсъдебно събиране, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1008/02.10.2019г. по
ч.гр.д. № 1976 от описа на КРС за 2019г., КАТО НЕОСНОВАТЕЛНА И НЕДОКАЗАНА.
ОСЪЖДА Д.Р.С., ЕГН: **********,
с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29,
ет.3 сумата
в размер на 296,28 лв.,
представляваща деловодни разноски за настоящото производство, както и сумата в
размер на 39,11 лв.
деловодни
разноски в хода на заповедното производство по ч.гр.д. № 1976/2019 г. на КРС.
Препис от
настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
След
влизането на решението в законна сила препис от него да се изпрати на
заповедния съд.
СЪДИЯ при Районен съд - Кюстендил:____________