Р Е Ш
Е Н И Е
№…………./……...12.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание, проведено на четвърти
декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
Мл.с. НАСУФ ИСМАЛ
при участието на
секретаря Христина Атанасова,
като разгледа
докладваното от съдия Карагьозова,
в.т.д.
№ 1607/2019 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе
пред вид следното:
Производството по делото е
по реда на чл.258 ГПК.
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба вх.№ 4702/21.01.2019г. на „БОРА КОНСУЛТ
2002“ ООД, гр. София, подадена чрез адв. Н.Г., срещу
решение №5214/17.12.2018г., постановено по гр.д. № 19460/2017г. на ВРС, в
частта, с която предявените от въззивника срещу И.Л., р.25.11.1980г., гражданка на Литва,
искове с правно основание чл.79 от ЗЗД са отхвърлени за разликата над 887.10 евро до 1300 евро, представляваща
възнаграждение за 2016г. и за разликата
над 887.10 евро до 1300 евро, представляваща възнаграждение за 2017г.,
дължими по Договор за стопанисване и поддръжка на „Маджестик хотел и резиденс“
от 01.01.2009г., ведно със законната лихва върху главниците считано от датата
на сезиране на съда - 22.11.2017г. до окончателното изплащане, а предявените
искове с правно основание чл.86 от ЗЗД са отхвърлени за разликата над 9.70 евро до 10 евро, представляваща лихва върху
главница от 50.43 евро за периода 01.01.2016г. – 22.11.2017г. и за разликата над 65.55 евро до 100 евро,
представляваща лихва върху главница от 1300 евро за 2017г. за периода
02.03.2017г. – 22.11.2017г.
В жалбата въззивникът поддържа доводи за неправилност на решението в
обжалваната част. Поддържа, че съдът неправилно е квалифицирал иска по чл.51 от ЗУЕС, вр. чл.79 от ЗЗД, тъй като двете норми не си кореспондират, за да може
искът да бъде основан съвместно на тях. Твърди, че съдът неправилно е определил
предмета на делото, тъй като претенцията е за заплащане на авансовото
възнаграждение по т. 4.1. от договора в размер на 1300 евро, а съдът е присъдил
възнаграждение по т. 2.1. от договора, определено в размер на 10 евро на кв.м.,
какъвто иск не е предявяван. Позовава се на процесуално нарушение във връзка с
доклада на делото, изразяващо се в неправилно разпределена доказателствена
тежест, недаване на указания, за кои твърдения не са представени доказателства
и неустановяване на спорните факти и обстоятелства. По същество излага
съображения, че между
страните е създадено смесено правоотношение (мандатно и за изработка), по
силата на което ответницата е възложила на ищеца извършването на правни
(застраховане, заплащане на консумативи, предоставяне на услуги и др.) и
фактически (почистване, зазимяване и раззимяване и др.) действия, срещу дължимо
договорено възнаграждение, на годишна база. Уговорено е същото да се заплаща
като авансова сума, а след изтичането на календарната година се извършва
отчетническа сделка, в която ищецът посочва как е изразходвал авансово
платената сума за възнаграждение. Ако съобразно отчета на възложителя се дължи
връщане на суми, те се приспадат от задължението за следващата календарна
година, ако не - те се доплащат. Счита за неправилен извода на съда за
нищожност на клаузата по чл.3.3. от договора, тъй като в нея не била уговорена
конкретна цена. По същността си, с тази клауза не се договаря нито цена, нито
възнаграждение между страните. С нея ответникът, като възложител, е поел
задължение да компенсира всички разходи, които ищецът - изпълнител, е направил
през календарната година, за заплащане на услуги, свързани с поддръжката на
имота, но предоставяни от трети лица - в основната си част, доставчици на
комунални услуги. Ето защо, липсващият елемент, доколкото трябва да има такъв в
случая, се замества от стойността на тези действително направени разходи,
съобразно обявената цена от доставчика на тази услуга. Поддържа, че в т.4.1. от
договора е посочен размер на авансовото плащане от 1200 евро, но считано от
2012 г. този размер е увеличен на 1300 евро. Това увеличение е станало след
уведомление по електронна поща от страна на ищеца и приемането му, чрез
конклудентни действия - плащането му, от страна на ответницата. За периода 2012
г. - 2015 г., включително, ответницата е заплащала този авансов размер - 1 300
евро, годишно. Това обстоятелство не е било спорно между страните. Ответницата
не оспорва размера на така дължимите авансови суми, а единствено изискуемостта
за плащането им – под предтекст, че тя не била ползвала имота си и било
преустановено подаването на ел. енергия и вода. Не се установява ответницата да
е заплатила дължимите авансови суми през исковия период: 2016 г. и 2017 г. По
изложените съображения счита предявените искове за основателни в пълния
предявен размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от
въззиваемата страна И.Л., в
който поддържа, че решението е процесуално допустимо, независимо от
непрецизната квалификация на иска като такъв по ЗУЕС. Споделят се и
оплакванията в жалбата за допуснати процесуални пропуски във връзка с доклада
на делото. В останалата част въззината жалба се оспорва като неоснователна.
Счита за правилен извода на съда за нищожност на клаузата по чл.3.3. от
договора. Поддържа, че е недопустимо да се претендира заплащане на авансови
суми по договора за изтекъл период от време, при липса на доказателства за
реално извършени разходи по поддръжка в този размер.
Постъпила е и въззивна жалба вх.№5518/23.01.2019г. от И.Л., р.25.11.1980г.,
гражданка на Литва, срещу решение №5214/ 17.12.2018г., постановено по
гр.д. № 19460/2017г. на ВРС, в частта, с която е осъдена да заплати на „БОРА КОНСУЛТ 2002“ ООД, гр. София, сумата от 887.10 евро, представляваща
възнаграждение за 2016г. и сумата от
887.10 евро, представляваща възнаграждение за 2017г., дължими на основание
Договор за стопанисване и поддръжка на „Маджестик
хотел и резиденс“ от 01.01.2009г., ведно със законната лихва върху главниците
считано от датата на сезиране на съда - 22.11.2017г. до окончателното
изплащане, сумата от 100 евро,
представляваща мораторна лихва върху главница от 887.10 евро за 2016г. за
периода 02.03.2016г. – 22.11.2017г. и сумата
от 65.55 евро, представляваща мораторна лихва върху главница от 887.10 евро
за 2017г. за периода 02.03.2017г. – 22.11.2017г.
В
жалбата въззивникът поддържа доводи за неправилност на решението в обжалваната
част поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост.
Позовава се на процесуално нарушение във връзка с доклада на делото, поради
неправилно разпределена доказателствена тежест. Поддържа, че не са коментирани
от решаващия състав доказателствата, че ищецът е спрял подаването на ел.енергия
и вода в имота на ответницата и е ограничил достъпа на трети лица извън
членовете на семейството й до имота. Тези факти не са оспорени от ищеца и е
следвало да бъдат приети за безспорни, а вместо това неоснователно са
отхвърлени доказателствените искания на ответника за ангажиране на свидетелски
показания. По същество поддържа, че ответницата не дължи заплащане на
възнаграждение по договора, тъй като ищецът не й е предоставил никакви услуги,
дори точно обратното – чрез самоуправните си действия й причинява вреди, като я
възпрепятства да ползва собствения си имот. Счита за неравноправна клаузата на
т.9.3. от договора, според която изпълнителят има право да спре подаването на
услуги на имота в случай на забава в плащанията повече от 30 дни.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е
постъпил отговор от въззиваемата страна „БОРА
КОНСУЛТ 2002“ ООД, гр. София.
Към
въззивното производство е присъединена за разглеждане частна жалба №13121/20.02.2019г. от „БОРА КОНСУЛТ 2002“ ООД срещу Определение
№1820/06.02.2019г., постановено по гр.д. №19450/2017г. на ВРС, в частта, с
която е отхвърлено искането му по чл.248 от ГПК за допълване на постановеното
по делото решение в частта за разноските за
разликата над 923.78 лева до пълния претендиран размер от 2661.86 лева.
В
жалбата се поддържа, че разноските следва да бъдат присъдени в пълен обем, тъй
като с постановяване на решение производството приключва пред тази инстанция по
всички искове. Възражението на ответната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение е бланкетно, поради което съдът дължи бланкетно решение и няма
право да обсъжда никакви основания на това възражение, след като страната сама
не ги е посочила. Противното е нарушение на диспозитивното и състезателното
начало. Твърди, че редукцията на възнаграждението до предвидения в наредбата
минимален размер е необосновано, тъй като липсва съобразяване с фактическата и
правна сложност на делото, както и на това, че процеусалният представител
упражнява практика в друг съдебен район.
В срока по чл. 276, ал. 1
от ГПК ответникът по частната жалба И.Л., е депозирал отговор, в който излага становище за
неоснователност на подадената частна жалба. Моли същата да бъде оставена без
уважение. Разноските правилно са определени на база минимума по наредбата.
Разноски за пътуване не са представени пред инстанцията, за да бъдат
съобразени.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд
съобрази следното:
Производството по
гр.д. № 19460/2017г. на ВРС е образувано по
предявени от „БОРА КОНСУЛТ 2002“ ООД срещу И.Л. обективно съединени искове с
правно основание с правно основание чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати сумите както следва:
- 50,43 евро,
представляваща неплатена част от възнаграждение за 2015г., по Договор за
стопанисване и поддръжка от 01.01.2009г., ведно със законната лихва върху главницата
в размер на 10 евро за периода 01.01.2016г. – 22.11.2017г.,
- 1 223 евро,
представляваща възнаграждение за 2016г., по Договор за стопанисване и поддръжка
от 01.01.2009г., ведно със законната лихва върху главницата в размер на 100 евро
за периода 02.03.2016г. – 22.11.2017г.,
- 1 300 евро,
представляваща неплатено авансово възнаграждение за 2017г., по чл.4.1. от
Договор за стопанисване и поддръжка от 01.01.2009г., ведно със законната лихва
върху главницата в размер на 100 евро за периода 02.03.2017г. – 22.11.2017г.,
- 1215 евро,
представляваща стойността на предоставени допълнителни услуги през 2015г., по
чл.4.1. и т. II от Договор за стопанисване и поддръжка от 01.01.2009г., ведно
със законната лихва върху главницата в размер на 100 евро за периода
30.08.2015г. – 22.11.2017г.,
ведно със
законната лихва върху главниците от датата на предявяване на иска – 22.11.2017г.
до окончателното им изплащане.
В исковата молба
се твърди, че ответницата е придобила собствеността върху ваканционен недвижим
имот представляващ апартамент № 714, ет.7, блок Д с идентификатор 51500.505.24.4.714, който апартамент се
намира в хотелски комплекс “Маджестик“ в курортен комплекс „Слънчев бряг“,
община Несебър, обл.Бургас, който същата ползва като сезонен ваканционен дом в
периода, в който функционира хотелският комплекс 01.05.-30.10. през
календарната година. Между страните е сключен договор за стопанисване и
поддръжка на Маджестик хотел и резиденс от 01.01.2009г., с който ответницата е
възложила на ищеца да стопанисва и поддържа имота при договорени условия и
възнаграждение. Дължимото възнаграждение по този договор се определя авансово
за всяка календарна година в базов размер на 1300 евро, като окончателният
размер съобразно действително извършените дейности и услуги се определя след
приключване на календарната година и изготвяне на отчет от изпълнителя. Въпреки
отправените покани и телефонни разговори, с които е канил ответницата да уреди
доброволно задълженията си за заплащане на възнаграждението, същата не е
изпълнила задължението си по договора. За периода за плащане на всяка една сума
01.03. на съответната година до завеждане на настоящия иск, ищецът претендира
мораторна лихва за забава. Ответницата дължи плащане на сумата от 45 евро на ден
за ползване на допълнителните услуги в комплекса от неговите гости настанени в
имота й за периода на настаняване - 23.07-04.08.2015г. и 14.08-29.08.2015г., като
общото задължение на ответницата на това основание възлиза на 1 215 евро.
Поради неплащане на това задължение ответницата дължи и мораторна лихва от
падежа му до предявяване на иска.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал отговор на исковата молба, в който изразява становище, че предявените
искове са недопустими, неоснователни и недоказани. Оспорва исковете по
основание и размер. Възразява срещу претенцията за заплащане на процесните
суми, като сумата от 1215 евро е определена произволно и без правно основание,
не се отнася до каквито и да било услуги предоставени на ответницата. Твърди,
че ищецът е прекъснал електрозахранването и водоподаването към имота и е
възпрепятствал достъпа до него от страна на трети лица, както и е нарушавал правото
й да ползва имота си по предназначение. Твърди, че е заплатила всички режийни
разноски за ток и вода, климатизация и други за собствения си имот, но е
отказала да заплаща поддръжката, защото такава не е извършвана от страна на
ищеца, а самото ищцово дружество е направило всичко възможно, за да попречи на
ответницата и нейни познати да ползват имота и по предназначение. Твърди, че
клаузите за възможност за едностранна промяна на цените по договора, както и
клаузата за възможност да спре подаването на електроснабдяването и
водоснабдяването в имота й, са неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП и като
такива счита, че са нищожни.
Съдът, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно. По отношение на
допустимостта съдът служебно констатира, че в обжалваната му част по отношение
на иска за присъждане на възнаграждение за 2016г. в решението е налице
произнасяне свръх петитум, доколкото искът е отхвърлен за разликата до 1300
евро, вместо до предявения размер от 1 223 евро. С оглед
изложеното обжалваното решение следва да бъде обезсилено в тази част за
разликата над 1 223 евро до 1300 евро, като недопустимо.
По отношение на
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на
чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
В процесния случай, съдът намира, че ангажираните от страните писмени
доказателства са в състояние да мотивират извода за наличие на сключен между
страните Договор за стопанисване и поддръжка на „Маджестик хотел и резиденс“ от
01.01.2009г. Договорът има за предмет дейности, посочени в Приложение №1 –
поддръжка на басейн, зелени площи, такса смет – извозване, асансьори,
климатизация, вентилация, кабелна телевизия, парково и алейно осветление,
охрана, пожароизвестяване и безопасност, такса за телефон, както и в Приложение
№2 – заплащане на консумативи за ел.енергия, ел.енергия – общи части, топла и
студена вода, централна климатизация. Следователно договорът е комплексен и инкорпорира в
себе си договор за изработка (извършване на фактически действия по поддръжка на
общи и прилежащи части) и договор за поръчка (заплащане на задължения на
собствениците към трети лица – застрахователи и доставчици на комунални услуги
и пр.).
В т.II
от договора дължимото възнаграждение е диференцирано в зависимост от начина на
ползване на обекта – дали същия се отдава под наем от изпълнителя по силата на
сключен с възложителя договор за мениджмънт или се ползва от възложителя за
лични негови нужди.
В
случай, че имотът се отдава под наем въз основа на сключен с изпълнителя
Договор за мениджмът, възложителят дължи ежегодна такса в размер на 10 евро/кв.м.
за дейностите по Приложение №1 (т.2.1.), такси за зазимяване
и раззимяване на имота в размер на по 25 евро (т. 2.2. и 2.3.), премии за
годишното застраховане на имота (т. 2.4.), такса по ценоразпис за разходи,
свързани с обикновеното ползване и изхабяване и налагащи се дребни поправки
(т.2.5.). В този случай всички останали разноски за комунални услуги по
Приложение №2, както и разходите за почистване и поддръжка на
апартамента, пране на спално бельо, трансфер, туристическа такса за престоя на
всеки турист, са за сметка на изпълнителя, освен в периода, в който
възложителят ползва имота за лични нужди (т.3.2. и 3.3.).
В
случай, че възложителят използва имота изключително за свои нужди, съгласно т.
4.1. и т.4.2. е длъжен да заплати аваносово годишна такса в размер на 1200 евро
с вкл.ДДС за апартамент с една или две спални не по-късно от 01.03. на текущата
година, като посочената сума включва таксите по т. 2.1., т. 2.2., т. 2.3., т.
2.4., както и дължимите суми за извършваните услуги и дейности съгласно
Приложение 2 (т.е. консумативите на имота). В т. 4.3. е уговорено, че в края на
календарната година изпълнителят изготвя писмен отчет за постъпили и
изразходени суми, въз основа на него се определя окончателният размер на
възнаграждението и разликата с авансовото се доплаща или възстановява на
възложителя. По делото не са представени единствено допустимите по смисъла на
чл.164, ал.1, т. 5 от ГПК писмени доказателства за изменение на договора чрез
увеличаване на авансовото възнаграждение на 1300 евро, тъй като приетият пред
въззивната инстанция акенс не е подписан от ответника и следователно не съдържа
негово волеизявление, което да го обвързва.
По
делото не се твърди и установява за процесния период 2016г. – 2017г. между
страните да е бил сключен мениджърски договор, поради което възнаграждението
следва да бъде определено съгласно предвидените в договора правила за лично
ползване от страна на възложителя. Искът е предявен преди изтичане на
календарната 2017г., но това обстоятелство е настъпило в хода на процес, поради
което следва да бъде съобразено по реда на чл.235 от ГПК. Задължението за
авансово плащане има временен и предварителен характер. Същото е дължимо до
настъпване на условието, правещо възможно определянето на действителния размер
на дължимото възнаграждение. С изтичането на периода, за който се претендира
възнаграждението, отпада възможността на изпълнителя да претендира авансово
плащане и възниква задължението му да извърши отчет на разходите, необходим за
определяне на окончателното възнаграждение.
В
случая доказателства за разходите за процесните 2016г. и 2017г. не са
представени. Не е представен и цитираният в договора утвърден ценоразпис на
услугите. С оглед изложеното възложителят дължи заплащане само на онази част от
включените във възнаграждението компоненти, които са определени във фиксиран
размер, а именно пропорционалната такса по т. 2.1. от 10 евро/кв.м. Останалите
посочени в чл.4.2. компоненти не са определени в договора по размер, поради
което фактът на извършване на съответните дейности и услуги и техният размер подлежи
на доказване. Такова доказване по делото не е проведено, поради което искът се
явява доказан за сумата от 887.10 евро месечно, при съобразяване на посочената
в самия договор площ на процесния имот – 88.71 кв.м.
Тълкувайки
волята на страните, съдът намира, че посочената фиксирана такса е уговорена
като дължима независимо от избрания от възложителя режим за ползване на обекта,
включително независимо дали обектът реално се ползва или не. В този смисъл
причините, поради които ответницата не е ползвала собствения си имот, са без
правно значение по отношение на този компонент от възнаграждението, тъй като
същият се дължи безусловно, независимо от ползването. Безспорно е между
страните, че ищецът е преустановил електрозахранването и водоподаването в имота
през процесния период, като по този начин на практика е възпрепятствал
ползването му. Това обстоятелство би обусловило недължимост единствено на онези
компоненти от възнаграждението, които са обусловени от реалното ползване на
имота – режийни разноски, консумативи, такси за почистване и др., които по
делото така или иначе останаха недоказани по основание и размер. Наведените
твърдения за извършени от ищеца самоуправни действия не покриват фактическия
състав на договорното неизпълнение, поради което не представляват основание да
се откаже изпълнение на насрещната престация. Същите представляват
самостоятелен източник на облигационно правоотношение, в случай, че от това
поведение са произтекли вреди, но не освобождават ответника от задълженията му
по договора. Ответникът е можел да се освободи от договорното си задължение
само като развали договора, каквото правоизключващо възражение в
производстовото не е въведено. След като договорът е действащ, ответникът дължи
изпълнение по него.
Налага
се извод за основателност на предявените искове до размера от 887.10 евро за
всяка от процеснтие години.
С оглед
извода за основателност на предявените главни искове, основателни се явява и
акцесорните претенции за заплащане на мораторна лихва счита от деня следващ
посочения в договора падеж до предявяване на иска. Изчислен с програмен продукт
„Апис Финанси“ размерът на законната лихва е в размер на 155.52 евро върху
главница от 887.10 евро за 2016г. за периода 02.03.2016г. - 22.11.2017г. и в размер на
65.55 евро върху главница
от 887.10 евро за 2017г. за периода 02.03.2017г. - 22.11.2017г. С оглед
диспозитивното начало искът за мораторна лихва върху главницата за 2016г.
следва да бъде уважен до претендирания размер от 100 евро. Лихвата за забава
върху главницата от 50.43 евро, по отношение на която първоинстанционното
решение не е обжалвано и е влязло в сила, за периода 01.01.2016г. – 22.11.2017г.
възлиза на 9.70 евро.
Поради съвпадение в крайните изводи на
двете инстанции в допустимата му част първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
По
основателността на частна жалба №13121/20.02.2019г. съдът намира следното:
В списъка по чл.80 от ГПК, представен пред първата
инстанция, ищецът „Бора Консулт 2002“ЕООД е направил искане за присъждане на
разноски в размер на 2661.86 лева, от които 1800 лева адвокатски хонорар с ДДС,
321 лева държавна такса, 322.92 лева превод на документи, 17.94 лева превод на
документи, 80 лева депозит ССчЕ и 120 лева депозит СГЕ.
Към списъка
е приложена фактура 365/20.11.2017г. на стойност 3600 лева с ДДС с основание „договор
за правна защита и съдействие 521611/20.11.2017г.“ с получател „Бора Консулт
2002“ЕООД и доставчик адв. Н.Г.. Цитираният във фактурата договор за правна защита
не е представен по делото, което възпрепятства формиране на констатации относно
неговия предмет. Следователно на практика липсват доказателства, че е уговорено
възнаграждение за процесуално представителство във връзка с настоящото производство. На следващо място не са представени и
доказателства за реално плащане по фактурата. В същата липсва реквизит за начин
на плащане. При липса
на изрично отбелязване за плащане в брой, фактурата не би могла да има
значението на разписка, поради липсата на предвидена законова презумпция в този
смисъл. Посочената непълнота би могла да се преодолее единствено чрез
представянето на отделен документ, обективиращ плащане в брой или по банков
път. В ТР № 6/2012 на ОСГТК на ВКС изрично е
посочено, че когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да
бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по
делото. В случай, че е уговорено плащане по банков път, заплащането следва да
бъде документално установено със съответните банкови документи.
В случая липсва проведено доказване, че във връзка
с първоинстанционното производство е уговорено адвокатско възнаграждение и че
такова е заплатено от ищеца, поради което искането за присъждането му се явява
неоснователно.
От посочените в списъка по чл.80 от ГПК
разноски доказани се явяват единствено тези за заплатена държавна такса (л.3) и
депозити за вещи лица (л.177 и л.184) в общ размер на 521 лева. Доказателства
за заплатени такси за превод на документи по делото не са представени.
Пропорционално с уважената и разгледана част от исковете в полза на ищеца се
следват разноски в размер на 374.34 лева.
С обжалваното определение в полза на ищеца
са присъдени разноски в размер на 923.78 лева.
Определението се явява неправилно, но не в
сочената от ищеца насока, тъй като в негова полза са присъдени разноски в
тройно по-висок размер от реално доказаните и дължими разноски. Доколкото
определението не е обжалвано от ответника в осъдителната част и поради
забраната за влошаване положението на обжалващия, порокът на обжалвания съдебен
акт не може да бъде отстранен и същият следва да бъде потвърден поради
неоснователност на частната жалба.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
Р Е Ш
И :
ОБЕЗСИЛВА
решение №5214/17.12.2018г., постановено по гр.д. №
19460/2017г. на ВРС, в частта, с която предявеният от „БОРА КОНСУЛТ
2002“ ООД, гр. София срещу И.Л., р.25.11.1980г., гражданка на Литва,
иск с правно основание чл.79 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 1230 евро до 1300 евро, представляваща авансово
възнаграждение за 2016г. по Договор за
стопанисване и поддръжка на „Маджестик хотел и резиденс“ от 01.01.2009г., като
постановено по непредявен иск.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№5214/17.12.2018г., постановено по гр.д. № 19460/2017г. на ВРС, в останалата му
обжалвана част, с която И.Л., р.25.11.1980г., гражданка на Литва, е осъдена
на основание чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД да заплати на „БОРА КОНСУЛТ 2002“ ООД,
гр. София, сумите както следва:
-
сумата от 887.10 евро,
представляваща възнаграждение за 2016г. по Договор за стопанисване и поддръжка на „Маджестик
хотел и резиденс“ от 01.01.2009г., ведно със законната лихва върху главницата
считано от датата на сезиране на съда - 22.11.2017г. до окончателното изплащане,
както и сумата от 100 евро,
представляваща мораторна лихва върху главница за периода 02.03.2016г. –
22.11.2017г., като искът за главница е отхвърлен за разликата над 887.10 евро
до 1223 евро;
- сумата
от 887.10 евро, представляваща възнаграждение за 2017г. по Договор за
стопанисване и поддръжка на „Маджестик хотел и резиденс“ от 01.01.2009г., ведно
със законната лихва върху главницата считано от датата на сезиране на съда -
22.11.2017г. до окончателното изплащане, както и сумата от 65.55 евро, представляваща мораторна лихва върху главница
за периода 02.03.2017г. – 22.11.2017г., като искът за мораторна лихва е
отхвърлен за разликата над 65.55 евро до 100 евро,
както и в частта с която искът с правно
основание чл.86 от ГПК за присъждане на мораторна лихва върху главницата от
50.43 лева за 2015г. е отхвърлен за разликата над 9.70 евро до 10 евро.
В
останалата му част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА
Определение №1820/06.02.2019г., постановено по гр.д. №19460/2017г. на
ВРС, в частта, с която е отхвърлено искането му по чл.248 от ГПК за допълване
на постановеното по делото решение в частта за разноските за разликата над
923.78 лева до пълния претендиран размер от 2661.86 лева.
В
останалата му част определението не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.