Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
06.06.2017г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на осми март две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ВЕСЕЛИНА ДИМЧЕВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 5984 по
описа за 2016 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № ІІІ-90-42 от 25.05.2015г. по гр.д. № 43641/2014г., поправено по
реда на чл. 247 ГПК с решение от 02.03.2016г., Софийски районен съд, ІІІ ГО, 90
състав отхвърлил предявените от „Е.Г.” ЕООД, ЕИК ********срещу „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК
********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца като производител на електрическа енергия от възобновяеми източници за
периода м. 09.2012г. - м. 05.2013г. сумата 21 463 лв., представляваща цена за
достъп до преносната и разпределителната мрежа, платена на отпаднало основание
- съдебно отменено решение на ДКЕВР, определящо временната цена за това, ведно
с обезщетение за забава в плащането на главницата, считано от датата на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 20.06.2014г., до
окончателното изплащане на главницата, както и сумата 1 995 лв. - обезщетение
за забава в плащането на главницата за периода 17.07.2013г. - 15.06.2014г. На
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника
сумата 1 233.74 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Е.Г.” ЕООД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Първоинстанционният съд неправилно приел, че в случая е приложимо правилото на
чл. 326, ал. 2 ТЗ, както и че по арг. чл. 88 ЗЗД отмяната на решението на КЕВР
няма обратно действие. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него
постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски за
двете инстанции. Съображения излага в писмена защита от 08.03.2017г.
Въззиваемата страна „Ч.Р.Б.” АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата. Между страните съществувало валидно облигационно
правоотношение, на основание което била заплатена цената за достъп. Нямало
императивни норми, които да регламентират определянето на размера на цената за
достъп единствено и само от КЕВР и които да изключват определянето й от
оператора на мрежата или с договор. Договорите за предоставяне на услуга
поначало били възмездни, въззиваемият предоставил уговорената услуга, поради
което в тежест на ищеца било да докаже дали и колко в повече от действителната
себестойност е платил. Моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.
Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Съображения излага в „допълнително становище” от 08.03.2017г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД за сумата 21 463 лв., представляваща платена на отпаднало основание
цена за достъп до електроразпределителната и електропреносната мрежа за периода
м. 09.2012г. – м. 02.2013г., начислена по фактури №№ **********/30.09.2012г., **********/31.10.2012г.,
**********/30.11.2012г. **********/31.12.2012г., **********/31.01.2013г. и
**********/28.02.2013г., заедно със законната лихва от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 20.06.2014г., до окончателното плащане, и с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 995 лв., представляваща
обезщетение за забава в плащането за периода 17.07.2013г. - 15.06.2014г. (уточнение в открито съдебно
заседание на 25.02.2015г. в първата инстанция). За сумите е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 33680/2014г. на СРС,
90 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК, е валидно.
Въззивният съд обаче го намира за недопустимо в частта, с която СРС се е
произнесъл по претенция за периода м. 03.2013г. – м. 05.2013г. С иск за
признаване недължимост на заплатена цена за достъп за този период съдът не е
бил сезиран, нито за същия период има издадена заповед за изпълнение. Като се е
произнесъл по искане, с каквото не е бил сезиран, първоинстанционният съд е постановил
недопустимо в тази част решение, което на основание чл. 270, ал. 3 ГПК следва
да бъде обезсилено.
В останалата му част първоинстанционното решение е допустимо. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Настоящият
въззивен състав намира обаче решението за неправилно по следните съображения:
Съгласно правилото, установено в чл. 154, ал. 1 ГПК, по главния иск в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване, че е заплатил процесната
сума на ответника, а последният - наличието на основание за нейното задържане.
Между страните не се спори по фактите - че за процесния период ищецът е бил
производител на електрическа енергия от присъединена към
електроразпределителната мрежа фотоволтаична електрическа централа УШИ 1 с
инсталирана мощност 0.1974 МW, намираща се в с.
Уши, община Трекляно, обл. Кюстендил, която е била въведена в експлоатация на
20.06.2012г; че ответното дружество е лицензиран оператор на собствена
електроразпределителна мрежа, в района на която попада електроцентралата на
ищеца; че на 14.06.2012г. между страните е сключен договор за използване на разпределителната
мрежа от производител № **********, по силата на който ответникът се задължил
да осигурява на ищеца достъп до електроразпределителната мрежа и
пренос през нея на произведената от ищеца електрическа енергия, а от своя
страна ищецът се задължил да заплаща на ответника цена за достъп и пренос
в размер, утвърден от ДКЕВР (чл. 24 от договора); че с решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на
ДКЕВР, прието на основание чл. 32, ал. 4, чл. 30, ал. 1, т. 13 вр. с § 197, ал.
2 ЗИД ЗЕ, са били определени, считано от 18.09.2012г. временни цени за достъп до
електропреносната и електроразпределителната мрежа на ответника; Че този
административен акт е отменен по жалба на трето лице в частта, която се отнася
до ищеца (раздел ІІІ, т. 10, определящ временна цена за достъп от 221.29
лв./МВтч) с влязло в сила решение № 4659/03.04.2013г., постановено по адм.д. № 13239/2012г.
на ВАС, ІV отделение, потвърдено с решение № 8733/17.06.2013г. по адм.д. № 6086/2013г. на
ВАС, 5-членен състав; Че въз основа на същото решение на ДКЕВР за процесния
период м. 09.2012г. – м. 02.2013г. ищецът е заплатил на ответника сумата от 21
463 лв. по издадените от последния 6 бр. данъчни фактури, подробно описани в
исковата молба и приети като доказателства по делото; Че с покана, получена от
ответника на 18.07.2013г., ищецът го поканил да му възстанови същата сума,
заедно със законната лихва върху нея от получаване на поканата.
Основният спорен по делото въпрос е дали след отмяната на решението на
ДКЕВР (сега КЕВР) е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на процесната
сума, респ. кое е основанието за нейното заплащане - решението на ДКЕВР или сключеният
между страните договор.
Отговор на тези въпроси е даден с постановените от ВКС по реда на чл. 290 ГПК и задължителни за приложение от долустоящите съдилища решение № 157 от 11.01.2016г. по т.д. № 3018/2014г. II ТО, решение
№ 155 от 11.01.2016г. по т.д. № 2611/2014г., ІІ ТО, решение № 212/23.12.2015г. по т.д. № 2956/2014г., I ТО,
решение № 219/16.12.2016г. по т.д. № 2931/2015г., ІІ ТО, решение № 104/27.06.2016г.
по т.д. № 1610/2015г, ІІ ТО, решение № 229/20.02.2017г. по т.д. № 3111/2015г, І
ТО и др. Съгласно задължителната
практика на ВКС, влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален
административен акт, какъвто е решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР
съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. Разпоредбите на чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012 г. предвиждат
задължение за сключване на договор за достъп, но дължимите цени за
предоставените от електроснабдителното дружество услуги подлежат на
административно регулиране единствено от ДКЕВР - чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Определената от регулаторния орган
цена за достъп несъмнено става част от същественото съдържание на договорното
отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание. Този елемент (клауза)
от договорното отношение обаче не е подвластен на волята на страните по
договора, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния
енергиен регулатор. Правното действие на този административен акт обуславя и
правното действие на клаузата за цената, като елемент от съдържанието на всеки
конкретен договор от подобен вид. Следователно задължението на производителите
на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на
електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен
елемент - сключен договор за достъп (такъв е налице и при липса на писмен
договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на
оператора), и административноправен - решение на ДКЕВР за определяне на цена за
достъп, временна или окончателна. При тази законова уредба, липсата на
административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на
ищеца на цена за достъп, тъй като само чрез административния елемент подлежи на
определяне и съдържанието на договорната клауза за цената, дължима на ответника.
С оглед изложеното, само едновременното проявление на двата елемента от
горепосочения фактически състав поражда валидното и ликвидно задължение за
имуществената престация на ищеца, респ. представлява правното основание за
начисляване на цената за достъп. В този смисъл неоснователно е
възражението на ответника, че сключеният между страните договор е достатъчно
основание за определяне на вида и размера на дължимата от ползвателя на мрежата
парична престация. В процесния договор няма определен размер на цена за достъп –
в клаузата на чл. 24 е предвидено задължение за заплащането
на цена за достъп, определена с решение на ДКЕВР. Конкретният
размер на тази цена не зависи от волята на страните по договора, а от
решението на компетентния регулаторен орган, което съответно изключва и
приложението на нормата на чл. 326, ал. 2 ТЗ. Основанието за дължимост на процесната цена за достъп не
произтича и от чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИД ЗЕ от 2012г., тъй като
посочените разпоредби не предвиждат задължение за заплащане на цена за достъп,
а такова за сключване на договор за достъп.
Поради обстоятелството, че макар и елемент от търговски договор, съдържащ
белезите на търговска продажба по Глава ХХІІ ТЗ, цената за достъп до електропреносната мрежа
не подлежи на свободно договаряне от страните, а е предмет на административна
регулация от КЕВР, то тя не може да
бъде определена по правилата за други търговски сделки, напр. чл. 326, ал. 2 ТЗ. В този случай платената от търговеца сума,
съставляваща елемент от цената по сделката, подлежи на връщане. Макар достъпът
до електропреносната мрежа да е бил фактически осъществен, то липсата
на цена (административния елемент, подлежащ на определяне от
държавен орган) не може да бъде определен от търговския/гражданския съд по тълкувателен
път досежно размера й, като цена по търговска сделка под общия режим
(така решение № 229/20.02.2017г. по т.д. № 3111/2015г на ВКС, І ТО).
По изложените съображения съдът следва да приеме, че конститутивното
действие на влязлото в сила решение на ВАС, с което решение № Ц-33/14.09.2012г.
на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносните и
електроразпределителни мрежи е отменено, настъпва с обратна сила. С обратна
сила отпада и задължението на присъединените към тези мрежи производители на
електроенергия да заплащат тази цена, независимо дали са обжалвали решението,
предвид императивната разпоредба на чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК. Това води до отпадане с обратна
сила на основанието за дължимост на заплатената от
ищеца цена за достъп през исковия период. Фактът, че
действително е бил предоставен достъп и че този достъп би
следвало да е възмезден, не създава правомощия на съда да определя цена. Поради
това ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане за реституция
за процесната сума от 21 463 лв., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане, а
предвид изпадането на ответника в забава – и за вземане за лихви в размер на 1
995 лв. за периода 18.07.2013г. – 15.06.2014г.
Предвид несъвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в допустимата му
част и вместо това постановено друго, с което исковете се уважат.
При този изход, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца разноски за първа инстанция в размер на 3 369.16
лв., от които 469.16 лв. – държавна такса, 2 800 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение, и 100 лв. – депозит за ССЕ. Дължими от въззиваемия са и
направените от въззивника разноски в настоящото производство, възлизащи на
469.16 лв. – държавна такса. Разноски в заповедното производство не са
претендирани и не са присъдени със заповедта, поради което съдът не се
произнася по разноските за това производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № ІІІ-90-42 от 25.05.2015г. по гр.д. № 43641/2014г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 90 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от
02.03.2016г. в частта, с която предявеният
главен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е
отхвърлен за периода м. март 2013г. – м. май 2013г., като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № ІІІ-90-42 от 25.05.2015г. по гр.д. № 43641/2014г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 90 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от
02.03.2016г. в останалите части, вкл.
в частта за разноските, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, Б.Б.център, ДЪЛЖИ на „Е.Г.” ЕООД, ЕИК ********сумата 21 463.00 лв. (двадесет
и една хиляди четиристотин шестдесет и три лева) – главница, представляваща платена
на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа за
периода м. 09.2012г. – м. 02.2013г., начислена по фактури №№
**********/30.09.2012г., **********/31.10.2012г., **********/30.11.2012г.
**********/31.12.2012г., **********/31.01.2013г. и **********/28.02.2013г.,
заедно със законната лихва върху главницата от 20.06.2014г. - датата на
подаване на заявление по чл. 410 ГПК, до окончателното плащане, както и ДЪЛЖИ сумата 1 995.00 лв. (хиляда деветстотин деветдесет и пет лева),
представляваща обезщетение за забава в плащането за периода 18.07.2013г. - 15.06.2014г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
33680/2014г. на СРС, 90 състав.
ОСЪЖДА „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, Б.Б.център,
да заплати на „Е.Г.” ЕООД, ЕИК ********на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3
369.16 лв. (три хиляди триста шестдесет и девет лева и 16 ст.) – разноски
за първоинстанционното производство, и сумата 469.16 лв. (четиристотин
шестдесет и девет лева и 16 ст.) – разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.