№ 20456
гр. София, 12.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:БИЛЯНА СИМЧЕВА
при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА
като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело №
20241110100571 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на „ТЕСДО“ ЕООД, с
която е предявен срещу ответника „ВИВУС.БГ“ ЕООД осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 46.02 лв., представляваща платена без правно основание в полза на
ответника сума по договор за кредит № ********** от 08.01.2020 г. от страна
на кредитополучателя Н.Н.В., която последният е цедирал в полза на ищеца по
силата на договор за цесия от 02.06.2023 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба - 02.01.2024 г. до окончателното
плащане.
Ищецът твърди, че е дружество с ограничена отговорност, чийто
основен предмет на дейност е насочен към предоставяне на информация,
подпомагане и консултации на физически лица, ползвали т.нар. „бързи
кредити“. По повод на създадените между дружеството и трето неучастващо
за процеса лице - Н.Н.В. контакти, било установено, че последният е предал
на “Вивус. БГ“ ЕООД парични суми без правно основание. Така между
„Тесдо“ ЕООД и Н.Н.В. бил сключен Договор за цесия от 02.06.2023 г., с който
договор Н.Н.В., в качеството си на кредитор, прехвърля на „Тесдо“ ЕООД
вземанията си към “Вивус. БГ“ ЕООД в общ размер от 46,02 лв., ведно с
изтеклите лихви.
Ищецът сочи, че е съобщил за цесиите на ответника с Уведомление от
07.07.2023 г., връчено на 10.07.2023 г. от куриер.
Посочва, че вземанията са дължими поради неоснователно обогатяване
на ответника за сметка на цедента на ищеца.
1
Заявява, че цедентът, в качеството му на кредитополучател по договора,
сключен с ответника изцяло е изпълнил задълженията си, погасявайки всички
дължими по него суми, включително и начислената му такса за бързо
разглеждане, за която липсва основание за задържането й, тъй като всички
надплатени суми над главницата и възнаградителната лихва са платени без
основание.
Твърди се договорът за кредит между цедента и ответника, както и
анекса към него да са нищожни /недействителни/ поради противоречие със
закона, заобикаляне на закона и/или накърняване на добрите нрави и поради
липса на форма и съгласие, излагайки конкретни съображения в тази насока,
както и конкретните разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, които счита за нарушени,
а именно: чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 и 3 ЗЗД, чл. 10, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9,
10 и 11 ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 1, вр. ал. 2, т. 10, 19 и 20 ЗЗП, и
на основание чл. 23 ЗПК следва да се дължи само главницата.
Излага доводи, че допълнителната услуга за бързо разглеждане е
задължително условие за сключване на процесния договор за кредит, като без
нея предоставянето му не би било възможно. Посочва, че таксата за бързо
разглеждане не е включена в ГПР, поради което същият е неправилно
изчислен и съответно непосочен, поради което претендира недействителност
на договора на основание чл. 22 ЗПК, тъй като представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП.
Допълва, че в случай, че възнаграждението за бързо разглеждане бъде
включено при изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ по
договора, размерът му би надвишил максимално допустимия такъв, което би
било в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Оспорва договорите за потребителски кредит като нищожни поради
нарушение на изискването за посочване на ГЛП. Твърди, че липсва посочване
размера на ГЛП, което противоречи на добрите нрави.
Счита договорът за паричен заем за недействителен и поради
неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като текстът му не е
написан по ясен и разбираем начин, не съдържа наличието или правото на
отказ на потребителя от него считайки за нарушени и правилата, заложени в
чл. 147 ЗЗП.
Моли за уважаване на предявения иск като доказан по основание и
размер. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „ВИВУС.БГ“ ЕООД е подал
отговор, с който счита предявените искове за нередовни, недопустими и
неоснователни. Излага възражения, че исковата молба не съдържа
информация за обстоятелствата, от които произтича вземането, като засяга
правото му на защита.
Оспорва ищецът да е придобил процесните вземания при твърденията,
че приложеният договор за цесия и уведомлението не съдържат
конкретизация по вид, размер и основание на придобитите вземания.
Оспорва процесният договор за цесия да е валидно сключен, както и да
2
е надлежно уведомен за твърдяното прехвърляне на процесните вземания в
полза на ищеца. Поддържа, че в договора за цесия, както и в приложеното
уведомление не е извършена индивидуализация на процесните вземания.
Навежда доводи за нищожност на договора за цесия поради нарушаване
на добрите нрави, липса на основание и предмет. Твърди, че договорът за
цесия не може да бъде сключен под отлагателно условие, каквито
характеристики има процесния договор. Счита, че ищецът злоупотребява с
права.
Оспорва договорът за цесия да е бил валидно сключен, като се позовава
на вписания в ТРРЮЛНЦ предмет на дейност на ищеца, а именно: дружество,
занимаващо се с финансиране на съдебни дела и изкупуване на вземания.
С тези аргументи моли за отхвърляне на исковата претенция.
Съдът, като съобрази становището на страните и взе предвид
събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно между страните и се установява от представените по
делото писмени доказателства, че между ответника по спора /с предишна
търговска фирма „4финанс“ ЕООД/ и Н.Н.В. е сключен договор за
потребителски кредит № **********/08.01.2020 г., изменен с Анекс за
допълнителна сума от дата 09.01.2020 г.
Видно от представения по делото Анекс, на В. е отпуснат кредит за
сума в общ размер на 500 лева /след допълнителната сума/, при лихвен
процент 40.97 % и ГПР в размер на 49.7 %. Уговорена е такса в размер на 58.25
лева за „експресно разглеждане“ на кредита. Общата дължима сума по
кредита е в размер на 634.23 лева с падеж на цялото задължение на 07.02.2020
г.
Установява се от приетата и неоспорена разписка №
0300010285504144/14.01.2020 г., че на 14.01.2020 г. Н.Н.В. е заплатил в полза
на „Вивус.Бг “ЕООД по процесния договор сума в размер на 622 лева с
основание „цялостно погасяване“.
Видно от приетия по делото Договор за цесия №1206/02.06.2023г. В. в
качеството си на „цедент“ е прехвърлил на „Тесдо“ ЕООД вземане в размер от
58.25 лева, представляващо всички платени без основание суми по Анекс за
допълнителна сума от 09.01.2021г. по Договор за кредит
№**********/08.01.2020 г.
В договора за цесия е инкорпорирано пълномощно от цедента, с което
цесионера е овластен да уведоми длъжника за настъпилата цесия.
По делото е представено уведомление за цесия, ведно с обратна
разписка, получена от „Вивус.Бг“ ЕООД на 10.07.2023 г.
Доколкото от последната не може да се установи категорично, че
пратката е съдържала именно процесното уведомление, съдът намира, че
цесията е редовно съобщена на длъжника с връчването на препис от исковата
молба към която е приложен договорът за цесия /в този смисъл е решение №
109 от 13.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 1050/2015 г., I ТО/
3
По делото не са ангажирани други, релевантни за спора доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД
за сумата от 46.02 лева - заплатена от Н.Н.В. сума без основание - в изпълнение по нищожен
договор за потребителски кредит, сключени между Н.В. и ответника, които вземания на
физическото лице за връщане на недължимо платените суми, с които кредиторът по
договора се е обогатил неоснователно, са прехвърлени в полза на ищеца по спора с договор
за цесия.
В тежест на ищеца по делото е да докаже 1/ факта, на предаване на имущественото благо на
ответника, в конкретния случай - извършването на плащания от страна на Н.В. в полза на
ответника по договора за кредит, надвишаващи по размер усвоената главницата и 2/
сключването на валиден договор за цесия, по силата на който Н.В. е прехвърлил в полза на
ищеца вземанията си за неоснователно обогатяване, които има към ответника; 3/ надлежно
съобщаване на ответника-длъжник за извършената цесия;
В тежест на ответника, при установяване на горните факти, е да
докаже, че полученото от него имущественото благо не е лишено от
основание, т. е. че съществува правно призната причина за разместването на
благата, което му дава право да задържи полученото - в конкретния случай, да
обоснове действителността на оспорените клаузи в сключения Анекс,
респективно - действителността на целия договор за потребителски кредит,
включително - спазването на изискванията на ЗПК, свързани с размера на ГПР
По същество на предявената претенция и във връзка с наведените
възражения от ответника, касаещи липсата на активна материална
легитимация на ищеца да претендира процесното вземане поради твърдяна
недействителност или непротивопоставимост на сключения договор за цесия,
съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допускат това. В доктрината и в съдебната практика договорът за
цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява промяна в
облигационната връзка чрез промяна на активната страна в нея, или това е
договор за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно
трето, чуждо на тази връзка лице. Договорът за цесия се определя още като
каузален, неформален и консенсуален, като прехвърлянето на вземането може
да бъде уговорено като възмездно или безвъзмездно. С постигането на
съгласие между страните, вземането преминава от цедента върху цесионера, т.
е. последният придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало
към същия момент, заедно с акцесорните му права – чл. 99, ал. 2 ЗЗД.
По отношение на длъжника, цесионният договор няма действие, докато
цесията не му бъде съобщена от цедента – чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съобщението до
длъжника обаче не е елемент от фактическия състав, който поражда действие
между страните по договора, поради което вземането преминава върху
цесионера със самото му сключване /в този смисъл е решение №
160/04.07.2018 г. по т. д. № 1164/2017 г. на ВКС, Второ ТО, решение №
89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ВКС, Четвърто ГО.
4
С договора за цесия настъпва промяна в титуляра на едно вземане. За
валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано /чрез
посочване на източника – юридическият факт или правоотношение, от което
произтича прехвърленото вземане и страните по него/, и да бъда определимо,
но не е необходимо то да е ликвидно и изискуемо – т. е. да е безспорно и
определено по основание и размер, или да е настъпил падежът му.
Няма спор в практиката на съдилищата, че обект на цесионната сделка
могат да бъдат само съществуващи вземания, но не и бъдещи такива, като
същите следва да са определени или определяеми към момента на сключване
на договора /така напр. Решение №196 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. №
3871/2017 г., IV г. о., ГК/. Според възприетото от ВКС разбиране, изразено в
решение № 32/09.09.2010 г., определяемостта на съдържанието на престацията
по договор за цесия, независимо от основанието на което се извършва тя, е
изискване за действителност на сделката, била тя /продажба, дарение, даване
вместо изпълнение и др./.
В случая съдът намира, че вземанията, предмет на цесията са в
достатъчна степен индивидуализирани чрез посочване в договора за цесия, в
частност чл. 1, т. 3, на предмета на сделката, а именно – прехвърляне на
вземане в размер на 58.25 лева, което Вълков има към ответника и което
представлява платена без основание сума по процесните Договор за кредит и
Анекс.
По наведените от ответника доводи за нищожност на процесния
договор за цесия:
При съобразяване на представения договор за цесия и постигнатото по
него съгласие между страните, удостоверено с подписите им, съдът намира, че
възражения по действителността на същия, биха могли да правят единствено
страните по Договора, но не и от трети за сделката лица, сред които се числи и
ответника по делото, тъй като за него липсва интерес от такова оспорване.
Докато за кредитора е важно и от значение кой ще бъде негов длъжник,
с оглед платежоспособността, за самия длъжник не е важно на кого ще плати,
ако се установи, че е налице дълг и същия своевременно е уведомен кой е
актуалният носител на вземането, за да се избегне двойно плащане,
прилагайки принципа „който плаща зле, плаща два пъти“.
Нищожността е най-съществения порок на сделките и на нея може да
се позове всеки, включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото
се явява и длъжникът по договора за цесия, но възможността от такова
позоваване е ограничена от наличието на интерес. Такъв е налице когато
третото лице цели да отрече съществуването на право на страна по
оспорваната сделка, което е противопоставимо на негово право, засяга или
ограничава същото, или когато по силата на закона сделката поражда
задължение за това лице, макар и то да не е страна по нея.
Такъв интерес не може да се породи от самото сключването на
договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в
правната сфера на длъжника е смяната на кредитора.
Длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за
5
цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона
случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или
допустимо при изрично установени условия, които не са спазени.
На следващо място, съдът споделя практиката на ВКС, съгласно която
няма основание да се приеме, че правен субект, който не е страна по договора
за цесия, може да се позовава на нищожност, поради нарушение на добрите
нрави, предвид нееквивалентност на престациите, тъй като едната страна по
цесията неоснователно би се обогатила за сметка на другата, придобивайки
вземане, което многократно надвишава по размер цената на която е
прехвърлено / в този смисъл Решение № 137 от 19.11.2021 г. на ВКС по гр. д.
№ 2499/2020 г., IV г. о., ГК./.
С оглед на това, съдът намира, че доводите за нищожност на договора
за цесия, формулирани от ответника, са неоснователни, а ищецът се
легитимира като носител на процесното вземане, произтичащо от твърдяното
неоснователно обогатяване на ответника.
По същество на предявените искове:
По отношение процесния договор за паричен заем приложение
намират разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото
заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на
задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин.
В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит
представлява формален /изискуемата форма за действителност е писмена –
арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/, реален или консенсуален, в зависимост от това дали той
се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с
постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг.
чл. 9, ал. 1 ЗПК, едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството,
дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства
или само постигане на съгласие по основните негови уговорки, възмезден и
комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от
заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, а съгласно чл. 21, ал. 2 ЗПК всяка
6
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В случая, съдът намира, че клаузата в договора, с която е уговорена
дължимостта на такса за бързо разглеждане на кредита е недействителна, като
противоречаща пряко на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което сумите, изплатени в
полза на кредитора по нея, са недължимо преведени и подлежат на връщане на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Независимо от това, дори да се възприеме, че постигнатата между
страните уговорка е действителна, съдът намира предявения иск за изцяло
основателен и по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на
договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване.
В конкретния случай, от съдържанието на договора се установява, че
уговорения между страните ГПР е в размер на 49.70%.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси. Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя.
В подкрепа на формулирания извод е и Решение на СЕС по дело
C‑714/22, в което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да
се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени
към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит
и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да
7
се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният
размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените
услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит.
По изложените по-горе съображения, предвидената в договора „такса
за експресно разглеждане“ представлява разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР,
съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
В конкретния случай, не е спорно между страните, а и се установява се
приетите писмени доказателства, че кредитополучателят се е задължил и е
заплатил сумата от 58.25 лева – такса за експресно разглеждане на кредита,
чийто размер не е включен при определяне на ГПР в договора за кредит.
Така уредена, клаузата относно ГПР разкрива на първо място
характеристиките на неравноправна, като уговорена в резултат на действия на
кредитора, представляващи нелоялна търговска практика. Съгласно Решение
на Съда от 15 март 2012 г. по дело C-453/10 Jana Pereničová и Vladislav Perenič
срещу SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се в посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, трябва да се окачестви
като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство относно
нелоялните търговски практики, доколкото тя подтиква или е възможно да
подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не
би взел.
При невключване на стойността на възнагражденията по пакети за
допълнителни услуги в процента на разходите, кредиторът е заобиколил и
изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита
за длъжника, поради което цялата клауза от договора, касаеща годишния
процент на разходите, се явява нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В този смисъл са и дадените отговори на отправено от български съд
преюдициално запитване в Решение на съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело C-
714/22 S.R.G. срещу Profi Credit Bulgaria EOOD.
Съгласно цитираното решение, задължително за настоящата съдебна
инстанция, член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието
„ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
8
действителните разходи по този кредит - какъвто е именно и процесния
случай.
С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се
запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при
изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква
ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който
не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от
правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има
възпиращ и пропорционален характер, а член 10, параграф 2, буква ж) и член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването
на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
Предвид изложеното, съдът намира, че в конкретния случай, поради
отсъствието на съществен елемент на договора за потребителски кредит - а
именно клауза, коректно посочваща годишния процент на разходите,
договорът се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихва
или други разходи по кредита. /В този смисъл - решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС/
С оглед на това, предвид установената недействителност на договора за
потребителски кредит, кредитопоучателят дължи възстановяване само на само
чистата стойност на кредита, която възлиза на сумата от 500лв.
Следователно, всички заплатени суми над тази стойност /общо 122
лева/, в това число дължимата „такса експресно разглеждане“ са платени без
основание, поради което, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, подлежат на
възстановяване от кредитора.
С оглед на това, предявеният иск за сумата от 46.02 лева се явява
изцяло основателен и подлежи на уважаване.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът
следва да заплати на ищеца сторените по делото разноски в размер на
450.00лв., от които 400.00лв. – адвокатско възнаграждение и 50.00лв. –
внесена държавна такса.
Водим от горното съдът
9
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Вивус.Бг“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на „Тесдо“
ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД,
сумата от 46.02 лева, представляваща предадена без правно основание сума
от Н.Н.В., ЕГН **********, на ответника „Вивус.Бг“ ЕООД, ЕИК *********,
по силата на Договор за кредит № **********/08.01.2020 г., изменен с Анекс
от 09.01.2020г., което вземане на кредитополучателя е цедирано на ищеца с
Договор за цесия № 1206/02.06.2023 г., ведно със законната лихва от датата
на исковата молба /02.01.2024 г./ до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Вивус.Бг“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на „Тесдо“
ЕООД, ЕИК *********, сумата от 450.00лв. – разноски в производството
пред първата инстанция.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10