№ 1638
гр. Варна, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. П.а
като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело №
20223100502218 по описа за 2022 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „НЕТКРЕДИТ“ ООД ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр.София, ул. Лъчезар Станчев 3 (Литекс Тауър) ет.10, чрез
пълномощник адв. В. П. от САК, срещу Решение №2170 от 03.07.2022г., постановено по
гр.д. № 15023/2021г. по описа на ВРС, с което е уважен предявения от Я. Х. Г. срещу
жалбоподателя иск за сумата от 203,52 лв., неоснователно заплатена възнаградителна лихва
по Договор за потребителски кредит № 202005120953220070/12.05.2020 г., на основание чл.
55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
В жалбата се оспорват изводите на първоинстационния съд за необходимостта
нормативно установената методика за формиране на ГПР да бъде отразена в ОУ на
заемодателя. Акцентира, че всички допускания, на база на които е изчислен ГПР са отразени
в погасителния план. Оттук извежда, че потребителят е запознат с процента на оскъпяване
на ползвания кредитен продукт. Оспорва извода на съда, че стойността на неустойката за
неосигуряване на обезпечение съгл. чл. 6.1 от договора следва да се включи като компонент,
формиращ ГПР. Намира, че този извод е в противоречие с изискването на чл. 19, ал.3, т. 1 от
ЗПК, а освен това вземането за неустойка по правило възниква след сключване на договора,
поради което величината й е неизвестна при формиране на ГПР. В случая изобщо не е
настъпил юридически факт, от който да възникне вземане за неустойка. По изложените
съображения настоява обжалваното решение да се отмени като необосновано и постановено
в противоречие с материалния закон. Претендира разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна чрез пълномощника си адв.Б. З.,
депозира писмен отговор, като развива доводи за неоснователност на въззивната жалба.
Поддържа като законосъобразни изводите на първоинстационния съд, че ГПР по кредита
надвишава максимално предвидения в закона размер, както и че при формирането му следва
1
да се включи стойността на дължимата неустойка за неосигуряване на обезпечение. Счита,
че погрешното посочване на размер на ГПР се приравнява на непосочване на тази величина,
поради което целият договор явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Счита за
законосъобразни мотивите, според които клаузата за възнаградителната лихва противоречи
на добрите нрави, тъй като размерът на лихвата надвишава трикратния размер на законната
лихва. В заключение настоява за потвърждаване на решението като правилно и
законосъобразно.
В съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат представители. С нарочна
молба въззивникът, чрез адв. К. поддържа жалбата.
Въззивникът „Неткредит“ ООД не изпраща представител. С нарочна молба страната
чрез адв. Ц. от САК поддържа депозираната жалба. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Я. Х. Г. не се явява в съдебно заседание. Представлява се от адв.
И.Н., който поддържа отговора на въззивната жалба. Настоява за присъждане на разноски по
реда на чл. 38,ал.1, т. 2 от ЗА. Допълнително страната ангажира подробни писмени
бележки, в които е доразвила правните си доводи.
За да се произнесе, съставът на въззивния съд съобрази следното:
Производството по делото е образувано по предявен от Я. Х. Г., ЕГН **********,
живуща в гр. В., ж.к. „****“, бл. 144, вх. 2, ет.5, ап.15, срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3
(Литекс Тауър), ет. 10 иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 203,52 лв. (след допуснато изменение в размера на
иска по чл. 214 от ГПК), неоснователно заплатена възнаградителна лихва по Договор за
потребителски кредит № 202005120953220070/12.05.2020 г.
В исковата си молба ищецът твърди, че на дата 12.05.2020 г., страните по делото
сключили Договор за потребителски кредит № 202005120953220070 по силата, на който
ответникът предоставил на ищеца заем в размер на 2000,00 лв. Твърди се, че съгласно чл.4,
ал.3 от договора, кредитополучателят се задължил в срок до края на деня следващ този на
сключване на договора да предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и
условията, предвидени в общите условия по договора - банкова гаранция или гаранция,
издадена от небанкова финансова институция, която да бъде за сума в размер на 2700,00 лв.,
със срок на валидност до 14.11.2021 г. Твърди, че му е начислена неустойка от 2556,00 лв. на
основание чл. 6, ал.1 от договора, за това, че не е предоставил поисканото обезпечение.
Излага, че ГЛП по договора е в размер на 40,44 %, а ГПР - 48,84 %. Твърди се нищожност на
договора за потребителски кредит поради противоречие на закона - неспазване изискванията
на чл. 22 от ЗПК. Сочи се нищожност на договора поради липса на форма, тъй като на
ищеца не е предоставена преддоговорна информация и не са му указани условията за отказ
от договора.Излага, че договорът е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 от ЗПК,
тъй като не е налице съществен елемент от него, а именно ГПР. Не става ясно какви са
компонентите, включени при формиране на ГПР, както и че при добавяне на предвидените
по договора такси и разноски по договора, както и уговорената неустойка, размерът на ГПР
би възлизал на 408,53 %. Ищецът намира, че клаузата, с която е уговорена дължимост на
неустойка в общ размер на 2556,00 лв. е пряко противоречие със ЗПК, евентуално че е
неравноправна, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка и не е индивидуално уговорена.
Твърди недействителност на договора поради противоречие с добрите нрави, тъй като
клаузата, с която е уговорен ГЛП надвишава трикратния размер на законната лихва за
необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Сочи,
че недействителността на уговорката за ГЛП влече недействителност на целия договор.
Твърди нищожност на договора, на основание чл.11, ал.1, т.20 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не
е посочено наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срокът, в
2
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл.29, ал.4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. По
изложените съображения настоява, че дължи единствено чистата стойност на отпусната
сума на осн. чл. 23 ЗПК.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Неткредит“ ООД, е подал отговор на исковата
молба, а който оспорва иска. Сочи, че е предоставил необходимата преддоговорна
информация. Излага, че при кандидатстването за кредит е предоставил на ищцата чрез
електронната поща стандартен европейски формуляр. Оспорва се, че договорът не е
написан по ясен и разбираем начин. Оспорва неустойката да е нищожна. Излага, че при
предоставяне на малки потребителски кредити често същите не се изплащат в срок, което
носи нови разходи за ответника и удължава срока, в който не ползва отпуснатите средства,
поради което е включено задължение за обезпечаване на кредита, а неустойката е уговорена
с превантивна и обезщетителна функция. Сочи, че ищецът е могъл да предостави гаранция и
след изтичането на срока по чл. 4, ал.3 от договора. Сочи, че уговарянето на неустойката не
противоречи на чл. 71 от ЗЗД. Оспорва ГПР да е погрешно посочен, както и че в него следва
да се включи неустойката, тъй като това не е сума която потребителят заплаща при
неизпълнение на договора. Сочи, че клаузата за възнаградителна лихва не противоречи с
добрите нрави. Намира за неоснователно твърдението, че в договора не е посочена
възможността на кредитополучателя да се откаже едностранно от договора, като това негово
право е установено в чл. 4, ал. 1, т.4. Оспорва твърдението, че ищецът е заплатил сумите по
договора за кредит, включително неустойката. По изложените съображения моли за
отхвърляне на иска.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – само в обжалваната част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на заявена
осъдителна претенция за връщане на заплатено при първоначална липса на основание
задължение за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит. Основанието на
иска е очертано от първоинстанционния съд в съответствие на твърденията на ищцата,
изложени при предявяването на иска: събиране от кредитна институция на възнаградителна
лихва по предоставен в нарушение на закона потребителски кредит, над размера на чиста
стойност на заема. При тези твърдения разгледаният спор е квалифициран надлежно като
кондикционен иск в хипотезата на липса на начално основание на престирането, уреден в
чл. 55 ал.1 пр. 1 ЗЗД. Следователно правото на иск е упражнено надлежно, съответно
производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания.
Наведените във въззивната жалба оплаквания се свеждат до твърдения за нарушение
на материалния закон поради несъобразяване на определения в специален закон начин на
обявяване на ГПР, както и досежно преценката на първоинстанционния съд за начина на
формиране на величината на ГПР.
3
При така очертаните предметни предели на спора пред настоящата инстанция,
въззивният съд съобразява следното:
Годишният процент на разходите представлява част от задължителното съдържание
на договора за потребителски кредит чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК, като неспазване на
изискването за посочването му представлява основание за недействителност на същия на
осн.чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР отразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения и т,н), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
От тази обща законодателна уредба се извежда ролята на ГПР като ориентир за
обосноваване на информирано икономическо решение на средния непрофесионален
потребител, който има възможност да избира между различни по вид и условия кредитни
продукти. Именно с оглед възможността за извършване на сравнение между различни
продукти, законът въвежда единна формула за изчисляване на ГПР, приложима във всички
случаи на потребителско кредитиране- чл. 19, ал. 2 от ЗПК. При изчисляване на ГПР,
съгласно посочената в приложение N 1 от ЗПК формула, за база се вземат разходите и
допусканията, посочени в самия договор за кредит. Оттук следва извода, че за да отговаря на
изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10,ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следва да
включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл.
19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни
за изчисляване. Не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т.н) да са
упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи
формират ГПР. В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за
посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но
така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване / Решение от 20 септември 2018 г. по дело C‑448/17 на СЕС/.
Същевременно съгл. разпоредбата на чл. 19, ал.3 ГПР не следва да отразява
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит. При предназначението на ГПР да служи за ориентир на
потребителя при формиране на избора му измежду различни финансови продукти, съвсем
логично е вземанията на кредитора с основание неизпълнение на договорни задължения да
не участват при формиране на величината. Коментираната величина включва единствено
предвидимите при сключване на договора разходи на потребителя. Вземането за
неустойката като санкция за неизпълнение на предвидено в договора задължение, не само не
е възникнало към дата на учредяване на правоотношението, но и размерът на неустойката /
особено ако е такава за забавено изпълнение/ не може да бъде отнапред определен. С оглед
на тези съображения настоящият състав не споделя мотивите на първоинстанционния съд за
необходимостта от включване на неустойката в ГПР по кредита.
Горните правни изводи въззивният съд отнася към следната конкретиката на казуса:
Видно от съдържанието на сключения между страните по спора договор за потребителски
кредит № 202005120953220070/12.05.2020г. същият съдържа само размера на ГПР- 48,84 %
(чл.11, ал. 4 от договора), но не и данни за разходите, включени като негови образуващи
компоненти. Такова уточнение не се съдържа и в приложимите към договора Общи
условия.
Част III, т. 3 от представения стандартен европейски формуляр, който макар и
предшестващ сключването на договора, може да послужи за изясняване волята на страните
при договарянето, също възпроизвежда законовия текст на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, но не сочи
конкретните разходи, образуващи ГПР и допусканията при приемането му. Съответствието
на обявения във формуляра ГПР с този по договора, както и включването в ГПР единствено
на разходите за възнаградителна лихва не противоречи на извода за нарушение на
4
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК. Както се посочи по-горе при липса на яснота
относно разходите, включени в ГПР(независимо дали фактически ГПР съответства на тези
разходи), потребителят се явява лишен от възможността да извърши свободен пазарен
избор, преценявайки други сходни продукти. Пропускът се приравнява на липса на ГПР.
Договорът, който не отговаря на изискванията на чл. 11 от ЗКП е недействителен, а
потребителят дължи само чистата стойност на отпуснатата сума, на осн. чл. 23 от ЗПК.
От заключението на приобщената и неоспорена от страните ССчЕ се установява, че
ищецът е заплатил над главницата общо 203,52 лева за възнаградителна лихва. По
изложените по-горе съображения въпросната сума се явява заплатена при начална липса на
основание и подлежи на връщане, на осн.чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
До същия извод е достигнал Варненския районен съд, поради което обжалваното
решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода от спора в полза на въззиваемия се следва сторените по делото
разноски, на осн. чл. 78,ал. 3 от ГПК. Тъй като въззиваемият е бил представляван в
производството от процесуален представител по чл. 38 от ЗА, като основанията за
присъждане на разноски по този ред не са оспорени от насрещната страна, ответникът
следва да заплати на процесуалния представител на ищеца разноски за адвокатско
възнаграждение съобразно материалния интерес в размер на 300 лева, съобразно
минималните размери на адв. възнаграждения в редакцията на Наредбата за минималните
размери на адв. възнаграждения към датата на образуване на настоящото производство.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2170 от 03.07.2022г., постановено по гр.д. №
15023/2021г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, ул. Лъчезар Станчев 3 (Литекс Тауър) ет.10 ДА ЗАПЛАТИ на адв.Б. З. , вписана
в АК-София с личен номер ********** сумата от 300 лева, на осн. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5