РЕШЕНИЕ
№ 341
гр. Пловдив, 12.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20245300500290 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Фератум България“ ЕООД против Решение №
4414/03.11.2023г., пост. по гр.д.№ 14821/2022, ПРС, в частта, в която е признато за
установено в отношенията между страните Н. Д. Б. и „Фератум България“ ЕООД че
сключеният помежду им договор за потребителски кредит от разстояние № *** от ***
г., е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
Жалбоподателят „Фератум България“ ЕООД е останал недоволен от
обжалваната част на така постановеното решение. Счита, че правилно съдът е приел
наличието на сключен между страните договор, но оспорва изводите за нищожност на
последния. Така излага доводи за неправилност на извода, че ГПР не е посочен в
договора и че не съответства на действителните разходи по кредита. Позовава се на
ЗПК относно това, че не е необходимо в договора на потребителски кредит да е
посочено как се изчислява ГПР, а е необходимо единствено посочване на крайния
процент на годишните разходи, както и на общо дължимата сума. Посочва, че
формулата за изчисление на ГПР включва като елементи единствено главницата,
лихвите, разходите по кредита, погасителните вноски. Информацията за всички
1
компоненти в случая се съдържала в чл.1-3 от договора, поради това не може да бъде
споделен извода на съда за липса на яснота в договора. По отношение на изискването
за поръчителство сочи, че потребителят е могъл да обезпечи кредита и по други
начини, поради което не може да се приеме за правилен извода и за задължителност на
поръчителството. По това съображение и договорената с третото лице сума за
поръчителството не би могла да бъде включвана в ГПР. Счита, че направеният от
потребителя избор на поръчител е част от преддоговорните отношения между
страните. Поддържа, че не е налице нарушение на чл.10, ал.2 от ЗПК, а именно да не
изисква такси, които не са уговорени по вид и размер. Договорът за поръчителство е
сключен с трето лице, което макар и търговски партньор на кредитора, само договаря
своето възнаграждение. Така правилно възнаграждението за поръчителя не е включено
в ГПР и това не съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Развива
доводи и че задължението за обезпечаване на кредитор е поето доброволно, не
нарушава закона и не съставлява неравноправна клауза. Доколкото се касае за
отпускане на кредити за малки суми, за които не е ясно дали ще бъдат събрани в срок
или в пълен размер, то счита, че включването на задължение за обезпечаване на
вземанията съставлява законосъобразно уговорка между страните. Моли съда да
отмени решението в обжалваната му част и вместо него да постанови ново такова, с
което да отхвърли иска като неоснователен. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Н. Д. Б. е подала отговор, в който оспорва въззивната
жалба. Поддържа, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл.22 от ЗПК.
Развива съображения, че в договора следва да е разписана ясна методика на определяне
на ГПР, по ясен и недвусмислен начин да е описано кои са включените компоненти, за
да може потребителят по ясен и разбираем начин отнапред да е наясно какви разходи
ще следва да направи по този кредит. Поддържа, че в случая подобна яснота липсва. Не
ставало ясно и методиката по която е определен процесният ГПР. Поддържа, че е
налице и нарушение на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК – липсва описание на условията за
издължаване на кредита. В случая липсвал погасителен план, който да отговаря на
посочените условия. Договорната лихва и таксата за поръчителство не са
индивидуализирани подробно с оглед периодичността им. Не ставало ясно какво
включват отделните вноски по погасителния план, как и на каква база са изчислени.
Поддържа и заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК, като е налице реално надвишаване на
законоустановения максимум. Сочи, че разходите по договора за поръчителство не са
включени към обявения ГПР, а това е следвало да бъде сторено. По тези съображения
счита, че договорът на потребителски кредит е нищожен на осн. чл.22 от ЗПК. Налице
е и заблуждаваща търговска практика съобразно чл.68Д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.
Позовава се и на преюдициално заключение по дело С-453/10 , в което е прието, че
непосочването на действителния размер на ГПР е заблуждаваща търговска практика и
е един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
2
характер на договорните клаузи съобразно чл.143 от ЗЗП. Моли за потвърждаване на
обжалваната част на решението. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е
редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част.
Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната
жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав.
Очертаният във въззивната жалба предмет на въззивното производство е по
отношение на спора относно действителността на договора и дали дължимите
допълнителни такси, които са за услуги, които не са елемент от договора следва да се
свързват с определения ГПР и респ. да водят до недействителност на договора. За да
уважи иска първоинстанционният съд е приел, че записаната в СЕФ/преддоговорна
информация/ не кореспондира с условията по договора, което води до съществено
нарушение на правата на потребителя и въвеждането му в заблуждение. Констатирал е
различни проценти на лихвите, липса на уточнение на базата въз основа на която се
начисляват. Констатирал е че кредиторът е нарушил собствените си общи условия,
като размерът на лихвения процент е посочен само в преддоговорната информация, но
не и в индивидуалния договор за заем. Приел е , че дори и само на това основание
договорът за кредит следва да се обяви за недействителен, т.к. е налице несъответствие
между преддоговорната информация и договора между страните. Приел е и че е
нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК като в договора не е посочен ГПР, общата сума,
дължима от потребителя. Въз основа на това е приел нарушение на чл.19 от ЗПК , т.к.
потребителят не е бил уведомен по ясен и разбираем начин за всички разходи, които
ще следва да направи във връзка с кредита. Освен , че посоченият в договора лихвен
процент е различен от този по СЕФ, то и липсва информация относно това кои
компоненти са включени в него. Отделно от това е констатирал и че посоченият
процент на ГПР не отговаря на действителния такъв, като не е включено плащането на
гаранция, която освен че е задължителна за предоставяне на кредита, е и платима на
самия кредитор. Отделно, това възнаграждение е в размер на почти самия кредит.
Приел е, че в случая е налице опит за заобикаляне на чл.19 от ЗПК, който въвежда
максимално допустим размер на разходите. По тези съображения е приел, че
3
процесният договор за кредит е недействителен на осн. чл.22 от ЗПК и чл.-26, ал.1,
предл. първо от ЗЗД и е уважил иска.
От фактическа страна по делото няма спор, че между страните е сключен
Договор за предоставяне на потребителски кредит от ***г., по силата на който
дружеството кредитор предоставя на кредитополучателя Н. Б. сумата от 4000лв., със
задължението да ги върне на 18 вноски, но без да е посочено дали същите са месечни,
седмични или на друг период. Посочено е и че лихвения процент е 35%, но отново без
да е посочено за какъв срок се изчислява този лихвен процент. Посочен е ГПР в
размер на 0. Уговорено е заемът да се обезпечи с договор за поръчителство конкретно
посочено трето лице, одобрено от банката – Multitude bank.. Представен е втори
договор под същия номер, но с дата ***г., в който ГПР е посочено на 49,66% и третото
лице-поръчител е Фератум банк.
Приложен е СЕФ –преддоговорна информация, в която е записан лихвен
процент от 41% и ГПР – 49,66%.
След уточнения и от двете страни по договора е посочено, че реално договорът е
сключен на ***г.
Представен е и договор за гаранция с Фератум банк за обезпечаване на
процесния договор за кредит, в който договор на поръчителство е уговорено
възнаграждение в размер на 3960лв., което се плаща по погасителен план.
По делото е приложена справка от Фератум България за остатъка от дълга по
договора за кредит и за остатъка от „незадължителна услуга към Фератум Банк“.
При тази фактическа обстановка се правят следните правни изводи:
Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради
което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено,
че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. В случая е налице заблуждаваща информация в договора за кредит.
Посочен ГПР, който не отговоря на реалния процент разходи по кредита. В договора е
посочен размер, който е под нормативно установения максимум, но в действителност
го надвишава многократно. Действително не е задължително да се посочват и
компонентите, които образуват ГПР, доколкото няма такова нормативно изискване,
нито пък да е посочена формулата за изчисление, която е нормативно установена. В
случая, обаче, ГПР не съответства на действителните разходи по кредита. Не може да
бъде споделено становището на заемодателя, че заплащането на възнаграждение за
поръчителство не следва да се взима предвид. В самия договор между страните е
изрично посочено, че кредитополучателят следва да обезпечи дълга си с
поръчителство и като първа възможност е посочено конкретно лице.
4
Възнаграждението на това трето лице е включено към месечните погасителни вноски.
Този извод се извежда от допълнението към справката, приложена от самия
жалбоподател, съгласно което сумите дължими на поръчителя са му преведени.
Отделно от това, съдът констатира от същото извлечение за извършени плащания, че
са събирани суми за такси за разходи за събиране на вземането в размер между 30 и
80лв. Това налага извода, че тези плащания са част от договора за кредит, при което
същите е следвало да се включат в ГПР, за да може потребителят да прецени
икономическата изгода от кредита. Доколкото това не е сторено и с оглед факта, че при
включването им ГПР ще надвиши законоустановения максимум /доколкото
посоченият е само със стотни по-нисък/, то на осн. чл.19, ал.5 от ЗПК подобни клаузи
са нищожни.
Настоящата инстанция споделя и извода на първоинсатнционния съд за
противоречие със ЗПК на клаузата на договорна лихва, доколкото в договора не е
уточнено за какъв период се прилага посоченият лихвен процент. Налице е нарушение
на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, съгласно която норма е необходимо да е посочено какви са
условията за прилагане на лихвения процент.
Правилни са и констатациите на първоинстанционния съд относно разминаване
на предоставената преддоговорна информация с клаузите на сключения между
страните договор. Това съставлява заблуждаваща търговска практика, с което се
нарушават нормите на ЗЗП- чл.143, ал.2, т.10 и т.19, поради което и на осн. чл.146 от
същия закон се явяват нищожни.
По изложените съображения съдът намира, че е налице хипотезата на чл.22 от
ЗПК, поради което и процесния договор за кредит се явява недействителен.
Предявеният иск като основателен и доказан следва да бъде уважен.
Първоинстанционното решение като постановено в същия смисъл се явява
правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на представителя на
въззиваемата страна – адв. М. М. за оказана безплатна правна защита и съдействие по
реда на чл.38 от ЗА сумата от сумата от 1008лв. с ДДС на осн. чл.7, ал.2, т.2 от
Н1/2004МРАВ.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4414/03.11.2023г., пост. по гр.д.№ 14821/2022, ПРС в
обжалваната част.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
5
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на адв. М. В.
М., АК-***, със служебен адрес ***, сумата от 1008лв. с ДДС за осъществено на осн.
чл.38 от ЗА процесуално представителство във въззивното производство на Н. Д. Б.,
ЕГН **********.
Решението подлежи обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6