Р Е Ш Е Н И Е
№ ……
Гр.
София, 21.07.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на тридесети
юни през две хиляди и двадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Светослав Спасенов
при
секретаря Снежана Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 16964/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 347638/26.02.2018 г. по гр. д. № 7032/2017
г. по описа на СРС, 113 с - в е признато за установено, на основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, във вр. с 124, ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г.В.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******сумата 1 895, 80 лв. - главница за
доставена в периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. топлинна енергия в имот с
абонатен № 294935, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
03.11.2016 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането, както и
сумата 101. 13 лв. - лихва за
забава върху главното вземане за периода от 15.09.2015 г. до 15.09.2016 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 08.11.2016 г.
по ч. гр.д. № 62587/2016 г. на CPC, III ГО, 113 с - в, като
исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери. Ответникът е осъден за разноски в исковото и заповедното производство съобразно
уважената и отхвърлена част от претенциите.
Недоволен от решението в уважителната част е останал
ответника Г.В.К., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с множество доводи, че е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Излагат се съображения, че решението е постановено в
противоречие с материалния закон и събраните доказателства. Неоснователно е прието,
че страните са обвързани в облигационна връзка, че в сградата е доставяна ТЕ в
определени количества и на определена стойност, както и че е извършвана
услугата дялово разпределение. Поддържа се, че от представеното пред СРС писмо
от СО е видно, че имотът е съсобствен между ответника и трето за спора лице,
поради което необосновано СРС е приел, че ответникът следва да отговаря за
целия размер на задължението, а не до притежавания от него дял в
съсобствеността. Не се установяват размерите на претенциите, понеже
неоснователно СРС е възприел заключенията на експертизите, изготвени само въз
основа на документите, представени от ищеца. Не е установено, че до имота не е
осигурен достъп за реално отчитане на ИРРО, както и че общият топломер е
преминал метрологични проверки през периода. Поддържа, че не са представени в
четлив вид действащите Общи условия на дружеството, поради което, за да
възникне облигационна връзка с потребителя, е необходимо да се докаже сключен
договор. Твърди още, че неоснователно СРС е приел, че са дължат лихви за забава
за заявения период, доколкото по делото не са представени доказателства за
публикуване на общата фактура за процесните вземания на интернет страницата на
дружеството. Ответникът не дължи лихви за забава и поради нищожност на клаузите
на чл. 33, ал. 1 и 2 от ОУ на ищеца от 2014 г., който обвързват настъпването на
падежа да задължението с притежаването на техническо средство, което да му дава
достъп до интернет, като това го поставя в неравностойно положение. Според
жалбоподателя не е установено и реалното количество ТЕ доставена до абонатната
станция от ищеца. По тези и допълнителни съображения моли да се отмени решението в уважителната част
и да се отхвърлят изцяло исковете. Претендира разноски.
Ответникът Г.В.К. е подал и частна жалба срещу решение № 477339/27.08.2018 г. по
същото дело на СРС, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което се оставя без уважение искането
му за изменение на основното решение в частта по разноските, присъдени в полза
на „Т.С.“ ЕАД. Излагат се доводи, че това решение също е необосновано, като СРС
неправилно е разпределил разноските в исковото и заповедното производства в
полза на „Т.С.“ ЕАД. Ответникът се позовава на допуснати от съда нарушения на
чл. 78, ал. 8 ГПК при определяне разноските за юрисконсултско възнаграждение. Моли
да се отмени решението, като се намали определеното от СРС възнаграждение за
юрисконсулт на ищеца за исковото и заповедното производства. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.”
ЕАД не взема становище по въззивните жалби в сроковете по чл. 263 ГПК и чл. 248 ГПК. В молба от 29.06.2020 г. ищецът оспорва жалбите
без да излага съображения и моли да се оставят без уважение. Претендира
разноски и прави евентуално възражение за прекомерност на разноските на
насрещната страна.
Третото лице помагач на ищеца „Х.и р.” ЕООД не взема становище
по жалба.
Като
съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав
намира следното от фактическа и правна страна :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено.
Производството се развива след подадено от ответника в
срок възражение по реда на чл. 414 ГПК.
Решението се оспорва само в частите, в които са уважени
главните искове, като в останалата част е влязло в сила.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.) „битов клиент“ е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Не следва нищо по -
различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според тълкуването, възприето в т. 1
от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците,
респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като
клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.
Като се съобразят
посочените норми и тълкуването на закона дадено от ВКС следва, че страна по договора за доставка на
топлинна енергия и потребител на топлинна енергия е собственикът на имота, физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване или
лицето, което изрично са поискало откриване на партида на свое име със
заявление, подадено до доставчика.
Като
е съобразил доказателствата, в това число договор за покупко- продажба на имот
по реда на ЗОбС от 28.05.1999 г. и удостоверение от СО - район Връбница,
Дирекция „Общински приходи“ за деклариране на имота, СРС основателно е приел за
установено, че между страните е възникнало правоотношение относно ползването на
ТЕ за ап. 1, бл. 530, вх. А, ет. 1, находящ се в ж. к. Връбница -1, гр. София в
процесния период, което произтича от качеството на ответника на собственик на
имота. Въззивният състав намира за неоснователни възраженията на ответника за
недоказаност наличието на договорно правоотношение с ищеца.
Неоснователно е и
поддържаното в жалбата възражение, че ответникът не е единствен собственик на
имота, а той е в съсобственост със съпругата му, поради което той следва да отговаря
за задълженията съобразно дела си. В случая става въпрос за задължение за доставена ТЕ за
битови нужди на семейството, за което се носи солидарна отговорност от двамата
съпрузи доколкото не е установено нищо различно. Съобразно чл. 122, ал. 2 ЗЗД,
предявяването на иск срещу един от солидарните длъжници не засяга правата на
кредитора срещу другия длъжник. Следователно, няма пречка кредиторът да
претендира дължимите суми от всеки от солидарните длъжници изцяло. Единствено
изпълнението на един от солидарните длъжници може да освободи останалите от
отговорност - чл. 123, ал. 1 ЗЗД.
По силата на
законовата уредба, облигационното правоотношение с ищеца във връзка с
доставката на ТЕ е възникнало по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ - при действие на
Общите условия на дружеството. Законодателят не е предвидил като условие за
влизането на ОУ в сила приемане от страна на ползващите лица, въпреки че е
предвидено право на потребителите да искат специални условия като внесат в
топлопреносното предприятие писмено заявление. Няма данни и не се излагат
твърдения ответникът да е възразил срещу прилаганите от ищеца Общи условия,
нито да е поискал прилагане на специални условия. Неоснователно е възражението
му, че ОУ на ищцовото дружество не са представени в четлив
вид и за да възникне облигационна връзка с потребителя, е необходимо да се
докаже нарочно сключен договор с него.
Сградата е
етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139,
ал. 1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през
периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. В случая се установява, че
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите между топлоснабдените имоти в сградата е възложено
от етажните собственици на „Х. и р.“ ЕООД.
Вземайки
предвид заключението на приетата пред СРС СТЕ и при съобразяване на нормативно
регулираните цени на топлинната енергия, въззивният съд споделя изводите на
СРС, че делът на ответника относно дължимите суми за ТЕ е изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба в периода.
От
заключението на съдебно - техническата експертиза, изготвено след анализ на приетите писмени документи по делото,
както и на тези, представени от ФДР се
установява, че ищцовото дружество ежемесечно е извършвало отчети на
общия топломер в АС, като технологичните разходи на общия топломер са за сметка
на ищеца. Вещото лице е съобразило, че сградата, в която се намира имота, е
изключено отопление и няма радиатори, поради което е ищецът начислявал ТЕ само
за БГВ на база 2 лица, поради неосигурен достъп за отчитане. На потребителя не е начислявана и сума
за отопление и ТЕ за сградна инсталация. Заложената в подробните изравнителни
сметки ТЕ напълно съответства на тази отчетена от общия топломер. Вещото лице е констатирало, че има свидетелства за
метрологични проверки на топломера, отчитащ доставената ТЕ в абонатната
станция. Възраженията на ответника в обратния смисъл не са доказани.
В
заключение СТЕ е достигнала до извод, че общата сума за топлинна енергия,
начислена за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2016 г. е в размер 1 925, 05
лв. В случая СРС е уважил исковете по стойностите, установени съгласно заключението на ССчЕ, според която размерът на
главното задължение за ТЕ за периода е 1 895, 80 лв. Поради липса на
обжалване от ищеца и забрана за влошаване положението на оспорващата страна по
чл. 271 ГПК, съдът намира, че по отношение на уважените главни искове решението
следва да се потвърди, така както е постановено.
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният състав намира следното :
Следва да се посочи, че по отношение дължимите суми за топлинна енергия след м.
02.2014 г. (т. е. в процесния период) приложение ще намерят Общите условия на
ищеца, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014
г. Според чл.
32, ал. 2 от ОУ от 2014 г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 -
дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В
чл. 33, ал. 4 от Общите
условия от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава
в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са
заплатени в срока по ал. 2. Анализът на нормите
на ОУ на ищеца от 2014 г. сочи, че отделните периодични задължения стават
изискуеми ежемесечно, но длъжникът изпада в забава на плащането им само ако не
изпълни задължението в 30 - дневен срок от публикуване на общата фактура за
потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период на интернет
страницата на ищеца.
За разлика от СРС настоящият състав приема, че за
процесните задължения не е установено ответникът да е поставен в забава по
предвидения в ОУ на доставчика начин и претенциите са изцяло недоказани, а от
там - неоснователни.
Предвид изложеното и доколкото крайните изводи на съда като цяло съвпадат с
изводите, до които е достигнал СРС, решението в частта, в която е уважена
главната претенция за установяване на задължения за ТЕ е законосъобразно
постановено и следва да бъде потвърдено. По отношение решението в частта, в
която са уважени искове за установяване на задължения за лихви за забава за
сумата от 101, 13 лв. за периода
от 15.09.2015 г. до 15.09.2016 г., решението следва да се отмени и исковете да се
отхвърлят.
По частната
жалба частна жалба на Г.В.К. срещу решение №
477339/27.08.2018 г. по същото дело на СРС, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането му за
изменение на решението в частта по разноските присъдени в полза на ищеца, по реда на чл. 248 ГПК,
въззивният състав приема следното :
Съгласно мотивната част на т. 12 от ТР № 4 от
18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда
иска по реда на чл. 422 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство и съобразно
изхода от спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и
в заповедното производство.
Следователно, с решението по установителния
иск съдът се произнася по дължимостта на разноските и за заповедното
производство - като определя окончателно размера им и разпределя отговорността за
заплащаното им съобразно отхвърлената и уважена част от исковете. В мотивите на
ТР се приема, че исковият съд следва да се произнесе и по възраженията на
страните за неправилно изчисляване на разноските в заповедното производство и
възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК и по чл. 78, ал. 8 ГПК и окончателно да
определи дължимите разноски по спора.
При спазване на посочените норми въззивният
състав намира, че разноските за юрисконултско възнаграждение в исковото
производство са съобразени с изискванията на редакцията на чл. 78, ал. 8 ГПК
към момента на приключване на делото пред тази инстанция и не е налице
основание за промяна в изводите на СРС.
За разлика от СРС обаче въззивният състав
приема, че юрисконсултското възнаграждение в полза на „Т.С.“ ЕАД за заповедното
производство следва да се определи в размер от 50 лв., съобразно нормата на чл.
78, ал. 8 ГПК (ДВ, бр. 8 от 2017 г.), която е приложима за определяне
разноските за юрисконсулт и за исковото производство, според действащата
нормативна уредба релевантна към момента на приключване спора относно вземането
- в конкретния случай това е момента на приключване на устните състезания пред
СРС на 31.01.2018 г. Възражението на ответника, че възнаграждението следва да
се определи по ЗПП е основателно.
Предвид изложеното, при размер на
възнаграждението от 50 лв. за заповедното производство дължимите разноски за
това производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение ще са в общ
размер от 90, 18 лв. Спрямо уважената част от исковете, на ищеца за заповедното
производство се дължат разноски в общ размер от 85, 11 лв.
Решението по чл. 248 ГПК (имащо характер на определение),
с което е отхвърлено искането за изменение на решението в частта по разноските
за заповедното производство, по чл. 248 ГПК, следва да се отмени и решението се
измени, като се отмени относно присъдените в полза на ищеца разноски за
заповедното производство, по чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, над размер от 85,
11 лв. до присъдената сума от 338, 47 лв. В останалата отхвърлителна част решението по реда на чл. 248 ГПК (имащо
характер на определение) - следва да се потвърди.
По разноските пред СРС :
Предвид изхода от спора основното решение
следва да се отмени и в частите, в които в полза на „Т.С.“ ЕАД са присъдени
разноски за СРС, както следва : над размер от 506 лв. до присъдените 532, 89
лв. - за исковото производство.
Съдът не присъжда разноски пред СРС
в полза на ответника съобразно отхвърлените искове, тъй като той не представя
доказателства за направени разноски за адвокатски хонорар пред тази инстанция.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора
право на разноски за уважената част от жалбата има ответника. В негова полза
съдът присъжда общо 4, 38 лв. разноски за СГС от платените за държавна такса
съобразно отхвърлените искове. Пред настоящата инстанция също не са представени
доказателства за разноски за заплатен адвокатски хонорар.
Ищецът също има право на
разноски в частта, в която решението, с което главните искове са уважени, ще
бъде потвърдено, но настоящият състав не присъжда такива, като приема, че в
негова полза не е осъществявано процесуално представителство във въззивното
производство.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
347638/26.02.2018 г. по гр. д. № 7032/2017 г. по описа на СРС, 113 с - в, в
частта, в която е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г.В.К.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******сумата от 101, 13
лв. - лихва за забава върху главното вземане за периода от 15.09.2015 г.
до 15.09.2016 г., както и в
частта, в която е осъден да заплати
на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: *********, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с
ал. 8 ГПК, разноски за исковото
производство пред СРС над размер от 506 лв. до присъдените 532, 89 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете за признаване за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г.В.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******сумата от 101.13 лв. - лихва за забава върху главното вземане за периода
от 15.09.2015 г. до 15.09.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 347638/26.02.2018
г. по гр. д. № 7032/2017 г. по описа на СРС, 113 с – в, в частта, в която е уважен главния иск, с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с 124, ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в останалата отхвърлителна част, като
неоспорено от ищеца.
ОТМЕНЯ решение № 477339/27.08.2018 г., на СРС 113 с - в, по гр. д. № 7032/2017
г. (имащо характер на определение), постановено по реда на чл. 248 ГПК, в
частта, в която е отхвърлена молбата на Г.В.К., ЕГН **********
за изменение на решение №
347638/26.02.2018 г. по гр. д. № 7032/2017 г. по описа на СРС, 113 с – в относно присъдените в полза на „Т.С.“ ЕАД разноски за заповедното
производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ИЗМЕНЯ, на основание чл. 248 ГПК,
решение № 347638/26.02.2018 г. по гр. д. №
7032/2017 г. по описа на СРС, 113 с – в, като го ОТМЕНЯ в частта, в която Г.В.К., ЕГН ********** е
осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК **********, на основание чл. 78, ал. 1,
вр. с ал. 8 ГПК, над размер от 85, 11 лв. до присъдения размер от 338, 47 лв. - разноски за заповедното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 477339/27.08.2018 г., на СРС 113 с-в, по гр. д. № 7032/2017 г. (имащо
характер на определение), постановено по реда на чл. 248 ГПК, в останалата
отхвърлителна част.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД с ЕИК: *********, с адрес *** да заплати на Г.В.К., ЕГН **********, с адрес по делото : гр. София, ж. к. „********,
офис на партерния етаж, чрез адв. Р., на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 4, 38 лв. - от заплатената
държавна такса за СГС, съобразно отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на
третото лице помагач на ищеца „Х. и Р.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.