№ 208
гр. София, 17.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20211000501416 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение 260858 от 28.10.2020 г. по гр.д. 1158/2018 г. по описа на СГС, I-20
състав, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че Е. Г. А. с ЕГН:
**********, гр. *** дължи на „Юробанк България” АД с ЕИК: *********, гр. София
следните суми:
- на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от 20 366.70
швейцарски франка, равняващи се на 23 841.26 лева (по курс към 22.11.2007 г. - 1,1706
лева за швейцарски франк) – главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот
№ HL 26612/04.10.2007 г., представляваща сбора от главницата,включени в месечните
вноски с падеж до 22.06.2017 г. и главницата, която е обявена за предсрочно изискуема,
ведно със законната лихва, считано от 26.07.2017 г. до окончателното плащане,
- на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, сумата от 1238.95 швейцарски
франка, равняващи се на 1450.32 лева (по курс към 22.11.2007 г. - 1,1706 лева за
швейцарски франк) – договорна (възнаградителна) лихва по Договор за кредит за покупка
на недвижим имот № HL 26612/04.10.2007 г., включена в месечните анюитетните вноски, за
периода от 22.08.2015 г. до 14.06.2017 г.,
- сумата от 1538.04 швейцарски франка, равняващи се на 1800.43
лева - обезщетение за забава по чл. 3, ал. 3 от Договор за кредит за покупка на недвижим
имот № HL 26612/04.10.2007 г., за периода от 22.08.2015 г. до 24.07.2017 г.,
1
- на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от 49.54
швейцарски франка, равняващи се на 57.99 лева – такса по чл. 4, т. 2 от Договор за кредит
за покупка на недвижим имот № HL 26612/04.10.2007 г., за периода от 22.11.2015 г. до
24.07.2017 г., както и
- на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, сумата от 63.60 лева – платена нотариална такса.
Градският съд е отхвърлил предявените от страна на банката спрямо А. искове, като
неоснователни, както следва:
- иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, за разликата над 20 366.70 CHF до пълния предявен
размер от 24 570.52 CHF – главница,
- иска по чл. 430, ал. 2 ТЗ, за разликата над 1238.95 CHF до пълния предявен
размер от 2 340.81 CHF – възнаградителна лихва,
- иска за заплащане на разлитата над 1538.04 CHF до пълния предявен размер
от 2 389.21 CHF - обезщетение за забава по чл. 3, ал. 3 от Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 26612/04.10.2007 г., за периода от 22.08.2015 г. до 24.07.2017 г.,
- иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во
ЗЗД, за разиката над 49.54 CHF до пълния предявен размер от 142.40 CHF – такса по чл. 4, т.
2 от договора, и
- иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, за заплащане на сумата от 165.42 CHF – застраховки по
чл. 14 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 26612/04.10.2007 г., за
периода от 14.12.2015 г. до 24.07.2017 г.,
за които посочени парични суми в производството по ч.гр.д. № 51172/2017 г. по описа на
СРС, 24 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК.
При този изход в производството, както и на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК, страните
са осъдени взаимно да си заплатят дължимите съдебно-деловодни разноски, както следва: А.
да заплати на търговското дружество - сумата от 1444.75 лева – разноски в исковото
производство и сумата от 2055.52 лева – разноски в заповедното производство, а банката да
заплати на физическото лице - сумата от 491.70 лева – разноски в исковото производство и
сумата от 305.58 лева – разноски в заповедното производство.
С Допълнително решение 260571 от 25.01.2021 г. по същото дело, СГС е оставил без
уважение молба с вх. № 289838/19.11.2020 г. на Е. Г. А. по чл. 248 ГПК и чл. 250 ГПК за
изменение в частта за разноските, както и за допълване на решение № 260858 от 28.10.2020
г. по гр. д. № 1158/2018 г. по описа на СГС, ГО, 20 състав.
Посочените съдебни актове на Софийския градски съд, са обжалвани със самостоятелни
редовни и допустими жалби от ответницата Е. Г. А. (чрез адв. Д. от САК) с подробно
релевирани доводи за недопустимост, респ. неправилност, като към САС се отправя искане
за отмяна на решенията и цялостно отхвърляне на исковете на кредитната институция към
въззивницата. Претендират се разноски.
2
С писмени отговори и на двете жалби, процесуален представител на „Юробанк
България” АД оспорва същите като неоснователни и счита, че атакуваните решения
следвало да се потвърдят.
Във втората инстанция не са искани и не са събирани служебно от съда други
доказателства, извън тези, ангажирани по делото пред СГС.
Апелативен съд – София намери следното от материалите по делото:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба с вх. №
11990/26.01.2018 г., уточнена с молба от 23.06.2020 г. от „Юробанк България” АД с ЕИК:
********* против Е. Г. А. с ЕГН: ********** със следните твърдения: сочи се, че на
04.10.2007 г., ищецът (с предишно наименование „Българска пощенска банка” АД) сключил
с ответницата договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 26612/04.10.2007г., по
силата на който ищецът предоставил на ответника кредит в размер на равностойността в
швейцарски франкове на 60 000 лева или 51 256 CHF по курс „купува“ за швейцарския
франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита – 22.11.2017 г.
Ищецът твърди, че на 06.12.2007 г., е сключил Договор за прехвърляне на вземания по
договори за кредит, по силата но който е прехвърлил на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД
всички вземания по процесния договор, заедно с всички обезпечения и принадлежности.
На 18.02.2010 г., страните предоговорили условията по отпуснатия кредит, като бил въведен
дванадесет месечен период на облекчено погасяване на кредита.
По силата на договор за цесия от 17.12.2014 г., „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД
прехвърлило обратно на „Юробанк България” АД всички свои вземания, произтичащи от
Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 26612/04.10.2007 г., заедно с всички
обезпечения и принадлежности.
Ищецът твърди, че кредитополучателят е преустановил плащането на дължимите месечни
вноски за главница на 22.07.2015 г. и изпаднал в забава и по отношение на 22 месечни
погасителни вноски за договорни лихви и главница, дължими за периоди от 22.08.2015 г. до
22.05.2017 г. С оглед на това и на основание чл. 18, ал. 1 от договора за банков кредит ,
ищецът обявил вземанията по него за предсрочно изискуеми.
С нотариална покана от 30.06.2017 г., ищецът уведомил кредитополучателя за договорите за
цесия и за обявената предсрочна изискуемост. Поканата била получена от ответницата на
05.07.2017 г.
За търсените и претендирани и с исковата молба парични суми по процесния договор за
кредит, на 26.07.2017 г., „Юробанк България“ АД подало заявление за издаване на Заповед
за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и било образувано ч.гр.д. №51172/2017 г. по описа на
СРС, 24 състав, по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК срещу длъжника, като в срока по чл. 414 ГПК,
ответницата предявила възражение по чл. 414 ГПК.
Предвид изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което да бъде
3
установено, че ответницата му дължи посочените суми, ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 26.07.2017 г. до окончателното плащане. Ищецът претендира и направените
по делото разноски.
В срока по чл. 367 ГПК, ответницата е депозирала отговор на исковата молба. Ответницата
не оспорва, че е сключила с ищеца Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL
26612/04.10.2007 г. с твърдяното в исковата молба съдържание. Ответницата оспорва
исковете с възражението, че са недопустими, евентуално неоснователни. Заявява,
че процесният договор е нищожен в цялост на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Евентуално, договорът бил унищожаем на основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 32, ал. 3 ЗЗД,
поради въвеждане в заблуждение (измама) на кредитополучателя, а именно, че дължи да
върне разрешената, усвоена и ползвана сума от 60 000 лева ведно с договорната лихва.
Ответницата излага съображения, че сумата по кредита е била изплатена на ответника в
левове, погасяването на кредита също било уговорено в левове, задължение за заплащане на
франкове не било договаряно, поради което и претенцията за заплащане на франкове била
неоснователна. Твърди и, че процесния договор и допълнителното споразумение са изцяло
нищожни по смисъла на Закона за защита на потребителя, тъй като противоречат на чл. 143
от него.
Евентуално, ответницата твърди, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и чл. 12 от
процесния договор за нищожни, тъй като са неравноправни, като попадащи в приложното
поле на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Излага съображения, че те
давали възможност на банката за произволно изменение на БЛП, като компонент на
лихвата, в своя полза, без да се съобразява с каквито и да е заложени в договора основания
и обективни критерии.
Оспорените клаузи противоречали и на Директива 93/1 З/ЕИО от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, отнасяща се и за финансовите услуги,
която била част от вътрешното законодателство от момента на влизане в сила на ЗЗП.
Ответникът твърди, след подписването на последното допълнително споразумение към
процесния договор, не му е бил предоставен погасителен план, което представлявало
съществено нарушение на договора от страна на банката. По този начин тя била в забава,
поради което и длъжникът се освобождавал от последиците на своето неизпълнение. За
ответника била налице обективна невъзможност да заплаща анюитетни вноски, тъй като не
е разполагал с информация за техния размер. Ответникът излага съображения, че банката е
поставила условия за предоставяне на кредит, които не са подлежали на договаряне. В
договора отсъствали каквито и да е фиксирани условия и показатели, които да са налице, за
да обуславят правото на банката да промени лихвения процент. Ответникът оспорва и
твърденията на ищеца за настъпила предсрочна изискуемост на процесния кредит. Моли,
исковете да бъдат отхвърлени.
Страните не са подавали допълнителна искова молба, респ. отговор на допълнителна искова
молба, а след събиране на множество писмени доказателства и приемане на съдебно-
4
счетоводна експертиза (ССчЕ), съдът е постановил обжалваните пред настоящата инстанция
решения.
В рамките на правомощията си по чл. 269-271 ГПК, САС намира следното:
Постановеното решение на СГС е валидно и допустимо. При преценката относно
неговата правилност САС е обвързан от оплакванията в жалбите съгласно чл. 269, изр.второ
ГПК и на тях следва да даде отговори в настоящия съдебен акт.
Тези оплаквания са следните:
По жалба с вх.номер 291957/24.11.20 г. против решение 260858 от 28.10.20 г.:
Първото е за недопустимостта на решението. Твърди се, че СГС се е произнесъл
по непредявен иск. Заповедта за изпълнение е издадена за швейцарски франкове, а в същата
валута били предявени и претенциите по чл. 422 ГПК от страна на банката. Сочи се, че
вземането било установено в швейцарски франкове, равняващо се на сума в лева по курс
към 22.11.2007 г. по исторически курс, който не е съществувал. Това било недопустимо и в
разрез с диспозитивното начало в гражданския процес.
Оплакването е неоснователно.
Ищецът (заявител в заповедното производство) „Юробанк България” АД е
претендирал вземания, произтичащи от договор за банков кредит. Търсената валута, както в
заповедното заявление, така и в исковата молба, е „швейцарски франкове”. В такава валута
са установени вземанията и в диспозитива на обжалваното решение. Няма нарушение на
диспозитивното начало, а от там и недопустимост на решението. Забележката в жалбата, че
дължимата валута е посочена и в левове по курс „лев-франк” към 22.11.2007 г., какъвто курс
сега не съществувал, се дължи на простото обстоятелство, че курсът „лев-франк” е плаващ, а
не фиксиран, както и във връзка със специфичните уговорки между страните по договора за
кредит (чл. 2, ал. 3 и чл. 6, ал. 2 от сделката). Те гласят, че банката отпуска на А. кредитен
лимит във франкове, но сумата се усвоява в левове. Задължението за кредитополучателката
А. е да връща заетите суми във франкове, а не в левове – това са факти, по които страните не
спорят помежду си.
Градският съд е приел определени договорки в процесния кредитен договор за
неравноправни - като противоречащи на императивни разпоредби от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) – относно прехвърлянето на валутния риск (състоящ се от
повишаващия се в междувремието на действието на договора курс на франка спрямо лева)
върху потребителя, като е постановил, че този валутен риск следва да се поеме от банката-
кредитор поради неравноправността на тези клаузи. Ето защо, макар, че валутата на
вземането, което се установява съдебно, е швейцарски франк, то стойността на това вземане
в лева, е различна през годините, като СГС правилно го е посочил в лева по курс през 2007
г. – когато сделката е сключена, а усвояването на кредита-осъществено от А.. Всъщност,
това уточнение за курса на двете валути, е в интерес на въззивницата, а не в нейна вреда, за
да се изтъква като аргумент във въззивната жалба.
Следователно, не е налице недопустимост на решението, а обстоятелството, че
5
дължимата сума във франкове следва да се събере в лева по курс към 2007 г., е факт, който
ще трябва да се вземе предвид от съдебния изпълнител в съответното изпълнително
производство и именно поради това, е нужно да се посочи изрично в диспозитива на
съдебното решение (с оглед силата на пресъдено нещо).
Второто оплакване е за неправилност на атакувания акт и се състои в това, че
неправилно било възприето от СГС, че вземането било удовлетворено чрез осъществено
принудително изпълнение на исковите суми и чрез неиндивидуализирано изпълнително
дело, което грубо нарушавало процесуалния закон. Сочи се, че на стр. 2 от исковата молба,
банката-ищец сочела, че вземането не било погасено, с което обосновавала и правния си
интерес от водене на делото.
Оплакването е неоснователно. Съображения:
На л. 386 (стр. 10 от ССчЕ) в.л.С. сочи, че след 24.07.2017 г. (т.е. след обявяване
предсрочната изискуемост на кредита) са постъпили погашения по него, а цитираните суми
(подробно посочени от вещото лице) са с вальор 19.02.2018 г. Отговорът на исковата молба,
подаден от А. е с дата 27.06.2018 г. (л. 227). В него, тя не прави правопогасяващото
възражение за париране на претенцията, че е заплатила всичко доброволно, нито пък
представя доказателства за такова доброволно плащане. Следователно, постъпилите
погашения са от проведеното принудително изпълнение per argumentum a contrario. Това, че
изпълнителното дело не било неиндивидуализирано в обжалваното решение е изключително
некоректно внушение във въззивната жалба. СГС е посочил, че става дума за ИД 9481/2017
г. на ЧСИ Н. М.-вж. поканата за доброволно изпълнение по това дело до А. на л. 92, както и
мотивите на съдебния акт, т.е. делото е напълно индивидуализирано. Поради това, правилно
и в съответствие в тълкувателната практика на ВКС, първостепенният съд е съобразил, че в
съответствие с т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът,
разглеждащ установителния иск по чл. 422 ГПК, не следва да взема предвид събраните в
изпълнителното производство суми. В посоченото ТР е прието, че в производството по чл.
422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за
изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия
процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по
отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на
разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. В
мотивите към т. 9 на ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че в
хипотезата по чл. 418, ал. 1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила,
поради което сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство са на
основание на издадения съдебен акт - разпореждане за незабавно изпълнение, което не
подлежи на проверка в исковия процес.
Трето оплакване (на стр. 3 и следващите от въззивната жалба):
6
От излишното многословие в този пункт на жалбата, систематизирано може да се
обобщи, че се изразява недоволство от две неща – а) че СГС се произнесъл изрично, че
неравноправна била клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора за кредит, но нищо не бил казал за
неравноправността на клаузата по чл. 6, ал. 2, въпреки, че такова възражение било
направено в отговора на исковата молба; б) че СГС нищо не бил споменал за направеното с
отговора на исковата молба възражение за нищожност на договора в неговата цялост.
Оплакването е неоснователно. Съображения:
Когато аргументите на ответника за нищожност на клаузи от съответната сделка
поради тяхната неравноправност и противоречие със ЗЗП, са релевирани като възражения в
отговора на исковата молба, а не по друг начин – напр., с предявяване на насрещен
установителен иск, то решаващият съд дължи отговор на тези възражения само в мотивите
(които не се ползват със сила на пресъдено нещо), но не и в диспозитива на решението
(което се ползва със сила на пресъдено нещо). Освен това, видно от първи и втори абзац на
стр. 16 на обжалваното решение (л. 412, отзад) и тяхната взаимовръзка с предходните и
следващите абзаци, е изводима напълно волята на съда, че той намира за неравноправна и
клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит, наред а тази на чл. 22, ал. 1. Защо
процесуалният представител на въззивницата е останал с други впечатления, не става ясно.
Що се отнася до аргумента, че СГС не бил обсъдил направеното с отговора на
исковата молба възражение за нищожност на договора в неговата цялост, то той също е
неоснователен. Това е така, защото цялата практика на СЕС, цитирана от
първоинстанционния съд е в подкрепа на виждането му, че процесния договор за кредит не е
нищожен в цялост. Впрочем, това виждане се подкрепя и от настоящата инстанция –
съгласно свое определение по дело С-126/17, Съдът на ЕС е посочил, че „се допуска
съответната юрисдикция да обяви недействителността на целия този договор, само ако той
не може да се изпълни след премахване на тези неравноправни клаузи”. В случая обаче, не е
налице хипотезата за невъзможност за изпълнение на договора след прогласяване на
нищожността на процесните клаузи от сделката като неравноправни. Предметът на договора
е ясен – връщане на заета сума пари със съответната лихва. Договорът може да бъде
изпълнен след премахването на неравноправните клаузи и то точно по начина, направен от
първоинстанционния съд – като се прехвърли валутния риск от промяната на валутния курс
„лев-франк”, респ. промяната в лихвения процент, и те се възложат на банката, като заетата
сума се връща от кредитополучателя по курса към датата на усвояването на кредита и
лихвата към момента на подписване на договора, а последващите промени остават за сметка
на кредитната институция, която е и икономически по-силната страна в правоотношението.
Кредитополучателят, в случая, не би могъл да очаква, че като е получил определена сума
пари от финансиращата го банка, няма да върне нищо с оглед „цялостната нищожност на
договора за кредит”, каквато не е и налице.
Четвърти довод в жалбата – на стр. 7 до 10, озаглавено „Относно валутата и
размера на исковото вземане”. Твърди се, че не можело да бъдат закупени швейцарски
франкове по курса към 22.11.2007 г., а именно 1.1706 за швейцарски франк (стр. 7,
7
подчертано с BOLD). Напълно неясно остава защо въззивницата и нейния процесуален
представител, считат, че някой трябва да закупува през 2021 или 2022 г. франкове по курс на
лева към 22.11.2007 г., а именно 1.1706 за швейцарски франк, за да се въздига това като
някакво смислено оплакване във въззивната жалба. Вземането на банката се установява във
франкове, но поради плаващия курс на тази валута в лева и механизма на издължаването на
кредита, както и поради прогласената от СГС недействителност на определени клаузи от
договора като неравноправни, както в мотивите, така и в диспозитива на решението е
посочено, че задължението във франкове следва да се изчислява по курса към лева към
22.11.2007 г., именно за да се елиминира валутния риск и за да се прехвърли той към
банката. По този начин се спазва и възприетия в нашата правна система, принцип на
номинализма при паричните задължения (дължиш, толкова, колкото е следвало по курса към
момента на усвояване на кредита плюс съответната лихва), а не на принципа на
валоризация, така, както се е претендирало от банката (т.е. по променения курс „лев-
щвейцарски франк). Няма несъответствие, още по-малко пък неточно установяване на
исковото вземане, както се счита в жалбата на стр. девета. Точно обратното е - за да
постанови своето решение, съдът е отчел валутните разлики и се е съобразил изцяло с
данните по приетата в първата инстанция ССчЕ. Впрочем, тук е нужно да се посочи, че
вещото лице при изпълнение на поставените му задачи е ползвало всички документи, в т.ч.
и допълнителните споразумения и приложения към процесния договор за кредит.
Неслучайно, процесуалният представител на А. не е имал никакви възражения към
заключенията на експертизата и е посочил, че същата следва да се приеме, без да са
зададени никакви въпроси към вещото лице. Поради това, некоректно е ССчЕ да се тълкува
превратно, след като правните заключения на първостепенния съд са изцяло съобразени с
изчисленията и отговорите на в.л. С..
Петото и последно оплакване в тази жалба – че липсвала материалноправна
легитимация на ищеца:
И това оплакване е неоснователно. Съображения:
На 06.12.2007 г., ищецът-въззиваем е прехвърлил на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД
вземанията си по процесния договор за кредит (видно от договор за цесия и приложение към
него, л. 23 и сл. и л. 24 от ч.гр.д. № 51 172/2017 г. на СРС, 24 състав), а с договор за
прехвърляне на вземания по договори за кредит от 17.12.2014 г., „Бългериън Ритейл
Сървисиз“ АД е цедирало на „Юробанк България“ АД вземането си договора за кредит,
сключен с въззивницата А. (л. 17 и сл. и л. 34 от ч.гр.д. № 51 172/2017 г. на СРС, 24 състав).
По делото не са представени доказателства, че тя е била надлежно уведомена по реда на чл.
99 ЗЗД за договора от 06.12.2007 г. и за договора от 17.12.2014 г. (въпреки че на 18.02.2010
г., между „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД и Е. А. е било сключено Допълнително
споразумение към процесния договор, което означава, че тя е била наясно с цесията и не се е
противопоставила на същата). Въззивницата не твърди ненадлежно изпълнение на
задълженията й (чл. 99, ал. 4 ЗЗД), при което следва да се приеме, че банката е прехвърлила
валидно вземанията си по договора и впоследствие отново ги е придобила. Дори, обаче, да
8
се приеме, че длъжникът е ненадлежно уведомен за договорите за цесия, ищецът отново би
бил процесуално легитимиран по предявените искове, тъй като е придобил собствеността
върху претендираните вземания (като вид материално право). Процесуално правоспособен е
носителят на претендираното материално право, освен в изрично посочените от закона
случаи. Поради това и този въпрос не е решаващ нито за допустимостта на спора, нито за
изхода на спора по същество.
Относно въззивната жалба срещу допълнителното решение 260571 от 25.01.21 г.
Тя също е неоснователна. В обжалваното решение съдът е изложил мотиви, обусловили
формирания по отношение на отговорността за разноските извод, поради което не е имало
основание решението да бъде изменено по реда на чл. 248 ГПК. В този смисъл, молбата за
изменение на решението в частта за разноските, основана на правни съображения, а не на
грешки в пресмятането, не обуславя необходимост изводите на съда да бъдат преосмислени.
Молбата правилно е била оставена без уважение.
Искането по чл. 250 ГПК до СГС също е било неоснователно. Съгласно чл. 250, ал. 1 ГПК,
страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по
цялото й искане. В настоящия случай, Е.А. е ответник по делото, който не е предявил
насрещни искове и/или възражения за прихващане или подобрения, поради което и
обективно невъзможно е съдът да не се е произнесъл по „цялото й искане“. Дори да се
приеме, че доколкото в чл. 250, ал. 1 ГПК се говори за „страна“ /а не само за ищец/ и
допълването на решението може да става по инициатива на всяка от страните, то искането е
неоснователно, тъй като СГС се е произнесъл по цялото искане на ищеца.
В обобщение, въззивните жалби са неоснователни, а изводите на СГС и САС съвпадат
изцяло. Ето защо, двете решения (основно и допълнително) следва да се потвърдят. В тази
хипотеза, право на разноски пред настоящата инстанция има само „Юробанк България” АД,
но от страна на процесуален представител на банката е направено волеизявление в съдебна
зала, че разноски за въззивното производство не се претендират.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение 260858/28.10.2020 г., както и Допълнително решение
260571/25.01.2021 г., и двете, постановени по гр.д. 1158/2018 г. по описа на СГС, I-20
състав.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10