Р Е Ш Е Н И Е

 

№                            12.06. 2019 г.                     гр.Търговище,

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Търговищкият окръжен съд,                       гражданско отделение

На трети юни                                              2019 година

в ОТКРИТО съдебно заседание, в следния състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ЙОРДАНОВА

           ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА ДАСКАЛОВА

                                АНГЕЛ ПАВЛОВ

 

Секретар Ирина Василева,

Като разгледа докладваното от съдията Т.Даскалова,

В.гр.дело № 135,   по описа за 2019 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл.  от ГПК.

Предмет на проверка е решение№ 101 от 18.02. 2019 г., по гр.д. № 1759/ 2018 г. на РС Търговище. С решението съдът е прекратил производството по евентуалния иск на „А.“ ЕООД г.С. за неоснователно обогатяване със сумата от 25 000 лв., против Д.П. ***, с правно основание чл. 422 от ГПК като недопустим, като в същото време е отхвърлил основния иск за същата сума, предявен на основание чл. 422 от ГПК, за установяване съществуване на вземане, част от задължение по договор за заем от 28.03. 2013 г.  

Жалбоподателят „А.“ ЕООД г.С. счита, че решението е неправилно, защото според него е допустимо в това производство да бъдат съединявани предявените от него искания. Още повече, РС Търговище не се бил произнесъл по искането за издаване на заповед за изпълнение и на това основание. Било доказано освен това предаването на сумата, а след като нямало уговорен срок, то парите следвало да се върнат в рамките на един месец от поканата. Затова въззивникът моли, съдът да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да бъде уважен някой от предявените искове. Претендират се и направените по делото разноски. В съд.зас. жалбата се поддържа.

Въззиваемият не е подал отговор на жалбата. В съд.зас. се яви адвокат И., пълномощник по делото, който оспори жалбата и моли решението да бъде потвърдено.

Съдът, като провери събраните по делото доказателства, установи следното: Решението е валидно и процесуално допустимо. На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на РС Търговище относно установените факти и правните изводи, като в допълнение излага следното: В исковото производство по чл. 415 от ГПК, съдът се ръководи изцяло от заповедта за изпълнение, като ищецът следва да установи съществуването точно на това вземане, за което е подал молба и за което има издадена заповед за изпълнение. В това производство могат да бъдат предявени и други искове, но те трябва да бъдат осъдителни, защото се предявяват на друго правно основание, различно от издадената заповед за изпълнение. В конкретния случай, при подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, ищецът е заявил, че търси връщане на сумата от 25 000 лв. – частично искане, като цялото е за 26 000 лв., а като правно основание е посочил на първо място, че вземането произтича от договор за заем. В условията на евентуалност сумата се търси на основание чл. 59 от ЗЗД – неоснователно обогатяване. Съдът е издал заповедта на първото заявено от ищеца основание, а именно – на основание договор за заем. Именно такова е било и искането на ищеца. Съдът се произнася по първото основание и няма как да се произнася по второто, защото то е предявено като евентуално – уважавайки първото, не дължи произнасяне по евентуалното. В заповедното производство подобен подход е лишен от правен интерес, защото ищецът очевидно не е сигурен в правното основание на иска и в този случай интересът му диктува да не преминава през заповедното производство, а направо да предявява осъдителен иск. Както е посочено в т.11б от ТР № 4, от 18.06. 2014 г. на ОСГТК/4/ 2013 г./ „в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство.“ Друг би бил въпросът, ако ищецът изобщо не беше посочил каквото и да било правно основание, какъвто случаят в едно от цитираните от ТРС  решения на ВКС. Именно затова е недопустимо, като лишено от правен интерес в исковата производство по чл. 415 от ГПК да се съединяват два установителни иска – за същата сума, но на различно правно основание. Затова оплакванията в жалбата по този въпрос са неоснователни, а решението на РС относно прекратяването на делото в тази част е правилно.

По отношение на иска, който е разгледан. Твърдението на ищеца е, че на 28 март 2013 годна е превел на ответника сумата от 26 000 лв., по банков път, като е вписал правно основание за транзакцията заем. В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че е искано тази сума да се върне доброволно, но това не е сторено. Няма обаче каквото и да е позоваване на това кога и при какви обстоятелства е сключен договорът за заем – на коя дата, имало ли е срок за връщане на сумата, кога страните са постигнали съгласие за това. Като доказателства са представени извлечения от банковите сметки на ищеца, от които е видно, че тази сума е преведена на 28.03. 2013 г. с основание „заем“.

Ответникът, в съдебно заседание, чрез пълномощника си е оспорил иска, като е заявил, че между страните не е имало договор за заем. Имало е търговски взаимоотношения не с него като физическо лице, а с представляваното от него дружество“П.“ ООД, по повод доставката на медицинско оборудване. Видно от кредитно известие № 26 от 29.03. 2013 г., ищецът е уведомил дружеството, че превежда сумата от 25 000 лв., по фактура № 25 от 28.03. 2013 г. Представено е освен това писмено изявление от ответника, в качеството му на управител на „П.“ ООД, за което се твърди, че е изпращано по повод търговските взаимоотношения с ищеца. За това обаче няма категорични доказателства, защото такива не са били допуснати от първоинстанционния съд. Затова въззивният съд приема, че това са писмени изявления, изхождащи от Д.П., в качеството му на управител на „П.“ ООД. От тези изявления става ясно, че ответникът е оспорил основанието за получена от него сума от 26 000 лв., като е посочил, че между страните няма подписан договор за заем или друг документ, има само движение на средства. В тези писмени изявления се съдържат и много други съображения, по повод именно търговски взаимоотношения между търговските дружества. Тези писмени изявления като цяло не са оспорени от другата страна, а е заявено, че те нямат общо, защото искът е против ответника в качеството му на физическо лице.

При така посочените факти, въззивният съд приема, че между страните действително не е имало  договор за заем. Банковият документ за паричния превод е частен документ и в частта относно основанието за превод, може да бъде доказателство за това, че ищецът е направил такова изявление. Това плащане обаче не е било прието от ответника като получена  в заем сума, а като плащане, по повод търговски взаимоотношения с неговото дружество. Не се установи по какъвто и да е начин в процеса, че страните са постигали съгласие за сключване на договор за заем. Защото простото изявление „заем“ при банков превод може да означава и връщане на сума по заем. След като ответникът отрича наличието на договор за заем/нито е получил, нито е дал такъв/ и твърди, че сумата е изпратена погрешно по негова банкова сметка, ***, че между страните е имало неуредени търговски взаимоотношения по повод доставката на медицинско оборудване, то той е длъжен да докаже тези свои твърдения. С оглед представеното  кредитно известие,  писмените изявления, които не са оспорени и цялостното поведение на ищеца в процеса/ включително и това, че не е сигурен в правното основание на иска си/, съдът приема тези твърдения за доказани.  Налице са търговски взаимоотношения между ищеца и представляваното от ответника дружество, които са били доста сложни и очевидно неуредени. Няма доказателства за наличието на договор за заем и предвид на това искът е неоснователен.

В заключение: Решението като цяло е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

По разноските. Въззиваемият няма претенции за такива в настоящото производство пред втората инстанция.

По изложените съображения, съдът

 

 Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение№ 101 от 18.02. 2019 г., по гр.д. № 1759/ 2018 г. на РС Търговище, като правилно и законосъобразно.

Решението може да се обжалва, в едномесечен срок от съобщаването му на страните, пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ:1.

 

                                                      2.