Р E Ш Е Н И Е
№260000
гр. Пловдив, 25.08.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателно
отделение, втори наказателен състав, в публично съдебно заседание на първи юли през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛИНА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР КОЛАРОВ ВЕЛИНА АНТОНОВА
при
участието на съдебния секретар ЕЛЕОНОРА
КРАЧОЛОВА и в присъствието на прокурора МАРИНА БЕЛЧЕВА, след като разгледа
докладваното от съдията Велина Антонова ВНОХД № 172 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на глава XХІ от НПК.
С присъда № 53/10.06.2019 г. по НОХД № 782/2019 г. на
Пловдивския окръжен съд подс. С.И.П. е бил признат за виновен в това, че на 28.05.2018 г., на автомагистрала „*“,
км. 123+800, област *, при управляване на моторно превозно средство - товарен
автомобил влекач „*“, с рег. № * с полуремарке „*“ с рег.№ *, е нарушил
правилата за движение по чл. 6, т. 1, пр. 3-то от ЗДвП вр. чл. 51, ал. 2 от
ППЗДвП, чл. 20, ал. 1 и ал. 2, изр. 1-во от ЗДвП, чл. 58, т. 4 от ЗДвП и по
непредпазливост е причинил смъртта на И.Н. М. с ЕГН: ********** и С.Я.К. с ЕГН:
**********, като деянието е извършено след употреба на наркотични вещества
/тетрахидроканабинол/, от него е настъпила смърт на повече от едно лице и
случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 2-ро и
пр. 5-то, б. “б“, пр. 2-ро, вр. ал. 1, б.”в”, вр. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 54,
ал. 1 от НК, вр. чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58 „а“, ал. 1 от НК го е ОСЪДИЛ
на СЕДЕМ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА при първоначален ОБЩ режим.
На основание чл. 343 г, вр. чл. 343, ал.3, пр. 2-ро и пр.
5-то, б. “б“, пр. 2-ро, вр. ал.1, б. ”в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК подсъдимият С.И.П.
е ЛИШЕН ОТ ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МПС за срок от ОСЕМ ГОДИНИ. На
основание чл. 59, ал. 2, вр. ал. 1 от НК от така наложеното на подсъдимия С.И.П. наказание е било приспаднато времето,
през което същият е бил задържан по реда на ЗМВР, чл. 64 от НПК, както и с мярка за неотклонение „Задържане под стража“,
считано от 28.05.2018 г. до влизане в сила на присъдата. Първият съд се произнесъл и за веществените доказателства
по делото. На
основание чл. 189, ал. 3 от НПК, подсъдимият С.И.П. е осъден да заплати в полза на държавата, по сметка на ОД на МВР
гр. *, направените по досъдебното производство разноски в размер на
2 472,70 лева, а по сметка на
Пловдивския окръжен съд направените по делото разноски в размер на 1150,60
лева. Недоволни от така постановения съдебен
акт са останали частните обвинители Н.М., Г.М. и Я.К., които чрез повереника
адв. Р.Т., а подс. С.П., чрез защитника адв. Т., са подали въззивни жалби. Адв. Р.Т. релевира доводи за несправедливост
на постановената присъда, тъй като на П. е било наложено едно занижено по
размер наказание лишаване от свобода при игнориране на многобройността на
отегчаващите отговорността му обстоятелства. В тази връзка се иска изменението
на обжалвания съдебен акт и налагането на най-високото, предвидено в закона
наказание от 20 години лишаване от свобода. В
жалбата на адв. Т. се навеждат доводи за незаконосъобразност и несправедливост на
присъдата. Защитата поддържа нарушение на материалния закон чрез признаването
на П. за виновен за правната квалификация на извършеното като „особено тежък
случай“ по чл. 93, т. 8 от НК. Релевира доводи,
че е налице само едно нарушение на правилата за движение - по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, защото посоченият от обвинението чл. 58 от ЗДвП произтича от него.
Аргументира липсата на нарушение на правилата по чл. 6, т. 1, пр. 3 и чл. 20,
ал. 2 от ЗДвП, тъй като скоростта на движение на водача не е била превишена.
Намира, че макар да е извършил деянието след употреба на наркотично вещество,
по делото не е било установено, че деецът е бил повлиян от същото и под
неговото въздействие. В тази смисъл счита, че конкретният случай не покрива
критериите за особено тежък случай, защото липсва едновременното наличие на
двете кумулативно предпоставки - изключително високата степен на обществена
опасност, както на деянието, така и дееца. По този повод се иска изменение на
присъдата, като подсъдимият бъде оправдан за правната квалификация на деянието
като особено тежък случай. Иска се и намаляване на размера на наложеното на
подсъдимия наказание. С
решение № 302 от 12.11.2019 г. по ВНОХД № 388/2019 г. на Апелативен съд –
Пловдив, І н. с. присъдата на втората първа инстанция е била потвърдена. По
касационна жалба на подсъдимия, пред ВКС е било образувано наказателно дело №
1227/2019 г., ІІ наказателно отделение.
С решение № 19 от 13.04.2020 г. по цитираното дело ВКС е отменил
въззивното решение на втората втора инстанция и е върнал делото за ново
разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.
Междувременно присъда № 100/13.12.2018 г. по НОХД № 1397/2018 г. на първата
първа инстанция по НОХД № 1397/2018 г. е била отменена с решение № 65 от
11.04.2019 г. по ВНОХД № 143/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив поради
допуснати съществени процесуални нарушения – подсъдимият не владеел български,
а първоинстанционното производство било проведено с преводач от неразбираем за
него език, поради което делото било върнато за ново разглеждане от друг състав
на първата инстанция. В тази връзка е било образувано ВНОХД № 782/2019 г. пред
втората първа инстанция, присъдата по която е предмет на настоящия инстанционен
контрол. Производството
пред първия съд е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по чл.
371 от НПК, в алтернативата по т. 2. В
хода на съдебните прения пред настоящата инстанция, представителят на
държавното обвинение намира, че авторството на деянието, вменено на подсъдимия,
е било безспорно установено по делото в хода на съкратеното съдебно следствие
пред първата инстанция, при което подсъдимият е признал фактите и
обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
Прокурорът намира, че при управление на поверения му товарен автомобил
подсъдимият е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 2 и чл.
20, ал. 1 от НК, които се намират в причинно следствена връзка настъпилия
престъпен резултат. За останалите вменени на подсъдимия нарушения по чл. 6 от ЗДвП, чл. 58, т. 4 от ЗДвП и чл. 51, ал. 2 от ППЗДвП намира, че не са в
причинно – следствена връзка с престъпния резултат. Поддържа също така, че
особеностите на конкретното деяние
покриват критериите на по-тежко квалифицирания състав на престъплението по
транспорта – особено тежък случай. Определената кумулативна санкция намира за
справедливо определена и съответна на всички отчетени от първия съд
обстоятелства. В хода на
съдебните прения частните обвинители и техният повереник поддържат становището
си, изразено във въззивната жалба за явна несправедливост на наложеното
наказание. Релевират доводи, че са били нарушени всички посочени в обвинителния
акт и мотивите на първия съд разпоредби на ЗДвП и ППЗДвП, като деянието
разкрива белезите на чл. 93, т. 8 от НК. Поддържат искането за налагане на
наказание в максимален размер от 20 години.
В
пренията, защитникът на подсъдимия адв. Т. не оспорва фактическите и правни
изводи на първия съд относно авторството на деянието и вредоносния резултат, но
намира че в причинна връзка с него се явява единствено нарушението по чл. 20,
ал. 1 от ЗДвП, евентуално и по чл. 20,
ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Посочените
нарушения, обаче, не приема за
многобройни или груби сами по себе си, за да обусловят приложението на чл. 93,
т. 8 от НК – особено тежък случай. В този смисъл пледира, че са налице основания
за определяне на наказанието на подсъдимия при условията на чл. 54 от НК в
по-нисък размер при коректно отчитане на всички смекчаващи отговорността
обстоятелства. Моли съдебният акт на инстанцията да бъде изменен. Подсъдимият
поддържа изцяло заявеното от своя защитник. Моли деянието му да бъде
квалифицирано по по-лекия престъпен състав, като отпадне квалификацията особено
тежък случай и бъде намалена наложената му санкция . В
последната си дума моли наказанието му да бъде намалено. Пловдивският апелативен съд, след като взе предвид
постъпилите жалби и съобрази доводите на страните в съдебно заседание, прецени
събраните по делото доказателства и извърши служебна проверка на основание чл.
313 и чл. 314 от НПК на законността, обосноваността и справедливостта на
съдебния акт в пределите на компетентността си, намери въззивната жалба на
частните обвинители за неоснователна, а подадената от защитата въззивина жалба
за основателна. Настоящият
състав на въззивния съд възприема фактическата обстановка, изложена от първия
съд, при която се установява извършването на деянието, участието на подсъдимия,
механизма на неговото осъществяване, причините за това, личността на
подсъдимия, субективната страна на престъплението, както и конкретното
своеобразие на обстоятелствата, в изпълнение на задълженията си по чл. 313 и
чл. 314 НПК, както следва: Подсъдимият С.И.П., който е *
гражданин, имал свидетелство за управление на МПС категории А, В и С и СЕ. От
10.10.2016 г. работел като международен шофьор във фирма „*“ ООД, *. На 28.05.2018 г. П. управлявал товарен автомобил -
влекач „*“ с *peг. № *с полуремарке „*“ с peг. № *, собственост на фирмата-работодател, като се движел
по автомагистрала „*“ в южното платно за движение в дясната пътна лента, в
посока от запад на изток. Подсъдимият управлявал посоченото МПС, след като
употребил наркотични вещества - тетрахидроканабинол, съдържащ се в марихуана,
канабис и техни производни.
На същата дата от гр. * към гр. *по автомагистрала
„*“ в посока от изток на запад потеглил лек автомобил „“ с peг. № *, управляван
от пострадалия И.Н. М. /на 34 години/. До него на предната, дясна седалка пътувала
пострадалата С.Я.К. /на 32 годишна/.
Последните двама живеели на съпружески начала в *, като *била бременна в края
на 7-ми, началото на 8-ми месец.
Около 13:40 часа на 28.05.2018 г. товарният
автомобил „*“ с полуремарке, управляван от П., се намирал на километър 123 +
800 на автомагистрала „*“, обл. *, като се движел със 79 км/ч. Времето било
ясно и слънчево, асфалтовата настилка на магистралата била суха. По същото
време на южното платно за движение на магистралата от километър 124 до
километър 127, обл. *, се извършвали ремонтни дейности по полагане на асфалт по
дясната интензивна лента за движение от работници на „*“ ЕООД - *. Ремонтът на
този пътен участък започнал на 28.05.2018 г. около 08:00 часа сутринта, като за
извършването му „*“ ЕАД създали временна организация за безопасност на
движението. На около 550 метра преди началото на ремонтния участък от двете
страни на южното платно били поставени големи табели, указващи максимална
скорост от 90 км/ч и преминаване на движението в лявата лента. На около 346 -
347 метра след табелите и около 200 метра преди участъка в ремонт в дясната
лента било паркирано ремарке с поставена на него голяма подвижна табела с
правоъгълна форма, висока около 4 метра и широка около 2 метра с мигаща
светлинна сигнализация. В средната част на табелата били поставени пътните
знаци А 23 - „Участък от пътя в ремонт“ и Г 10 - „Преминаване от ляво на
знака“. Освен това преди и след ремаркето на пътното платно имало червено-бели
конуси като средство за сигнализиране за извършваните строителни работи. Подсъдимият П. при управлението на товарния автомобил с прикаченото
полуремарке, поради разсейване не наблюдавал внимателно пътната обстановка пред
себе си. Така, движейки се в дясната лента на магистралата в посочената посока,
той не възприел поставените указателни табели, поради което не повишил
вниманието си и не насочил своевременно товарния автомобил в лявата лента на
магистралата. Не възприел и паркираното в същата лента ремарке с поставените
върху него пътни знаци. Поради това и не намалил скоростта на движение, въпреки
ясните предупреждения за предстоящи препятствия на пътя и не се престроил в
лявата лента на платното за движение. Така предната част на товарния автомобил
достигнала задната част на ремаркето, при което последвал удар между тях. От
удара ремаркето било отхвърлено напред и надясно, като се установило върху
пътното платно. Едва в момента на удара подс. П. осъзнал опасността и навил
волана рязко наляво. От рязката маневра товарният автомобил се насочил наляво в
посока насрещното северно пътно платно на магистралата. Подсъдимият П. не успял
да овладее ситуацията и напълно загубил контрол върху управлението на товарния
автомобил. Така товарният автомобил блъснал и разрушил мантинелата, разделяща
южното и северното платно за движение на магистралата, след което продължил
неконтролируемото си движение, навлизайки в лявата лента за движение на
северното платно. В тази лента, на км 123+800 на автомагистрала „*“, предната
част на влекача достигнала и ударила лек автомобил „*“ с рег. № *, управляван
от пострадалия И.М. със скорост от 123 км/ч. Ударът бил в предната лява страна
на лекия автомобил. Така лекият автомобил бил повлечен и завъртян обратно по
посока на движението си от предната част на товарния автомобил. Двете превозни
средства се насочили в посока североизток и напуснали платното за движение,
като се установили на място върху крайпътната територия. От силния удар лекият
автомобил получил силни деформации в предната си част. Пътуващите в него И.М. и
С.К. получили множество тежки травматични увреждания и починали в купето на
автомобила. Очевидци съобщили на тел. 112 за
катастрофата и на място пристигнали екипи на спешната медицинска помощ и
полицията. Разследващ полицай извършил оглед и започнало досъдебно
производство. Подсъдимият П. бил изпробван на място за употреба на алкохол с
техническо средство, като пробата била отрицателна. На същия впоследствие, в
болнично заведение били взети от лекар проби от кръв и урина за установяване
употреба на алкохол и наркотични вещества. От изготвената по делото
съдебно-химическа /токсикологична/ експертиза на подс. С.П. /т. 2, л. 241-243
от досъд. пр./ е видно, че от извършените изследвания на предоставените проби
кръв и урина, взети от същия е установено присъствието на специфичен метаболит
– карбокси- Δ9-ТНС, доказващ употреба на наркотично вещество
тетрахидроканабинол, което е включено в Списък I - растения и вещества с висока
степен на риск за общественото здраве, поради вредния ефект от злоупотреба с
тях, забранени за приложение в хуманната и ветеринарната медицина на Наредбата
за реда за класифициране на растенията и веществата, като наркотични към ЗКНВП.
Според вещите лица употребата на ТНС - съдържащи продукти /марихуана, канабис и
производни/ може да предизвика различни по вид и продължителност ефекти в
зависимост от количеството на активното вещество и начина на прием
/инхалаторно, орално/. В общия случай при употребата на марихуана наблюдаваните
ефекти могат да варират между отделните индивиди, като се наблюдават промени в
настроението, предизвикват лека еуфория, променят себеоценката и усещанията за
пространство и време. Възможно е да се наблюдават слаби халюцинации. Употребата
на ТНС повлиява концентрацията и фината координация на движенията и
употребилите не следва да управляват МПС и работят с машини. Идентифицираният
специфичен метаболит на ТНС е фармакологично неактивен, поради което
количественият анализ няма съдебно-токсикологична значимост. В настоящия случай
според заключението на вещите лица е доказана употреба на наркотично вещество
тетрахидроканабинол от изследваното лице С.П..
Видно от изготвената по делото съдебно-медицинска
експертиза на трупа на пострадалия И.Н. М. /т. 1, л. 169-175 от досъд. пр./ при изследването са
били установени множество прижизнени травматични увреждания, а именно:
многофрагментно счупване на костите на лицевия череп, черепния покрив,
черепната основа, кръвонасядане под меките черепни покривки, разкъсване на
твърдата мозъчна обвивка, разрушаване на мозъчни структури в двете полукълба,
прекъсване на продълговатия мозък; 1100 мл кръв в лява и 450 мл в дясна
половина на гръдната кухина, контузия и разкъсване на хилусите на белите
дробове, разкъсване на белите дробове по външните им повърхности, разкъсване на
перикарда, разкъсване на стената на дясна сърдечна камера, разкъсване на
диафрагмата; 320 мл кръв в коремната кухина, тотално разкъсване на черния дроб
и слезката, разкъсване главата на задстомашната жлеза, разкъсване на стомаха с
изливане съдържимото му в лява гръдна кухина, контузия на бъбреците, разкъсване
на пикочния мехур; счупване на лявата ключица в средна трета, счупване на
гръдната кост, счупване на трети и девети гръдни прешлени, с прекъсване на
гръбначния мозък на нивото на трети гръден прешлен, счупване на тялото на
лявата лопатка, счупване на множество ребра по различни фрактурни линии,
многофрагментно счупване на таза; счупване на лявата раменна кост в средна
трета, открито счупване на лявата раменна кост с разместване в лявата лакътна
става, счупване на двете кости на лявата предмишница в средна трета, открито
счупване на 3, 4, 5 леви дланови кости, счупване на двете кости в средна трета
на дясната предмишница, открито счупване на дясната лъчева кост в долна трета,
закрито счупване на дясната лакътна кост в долната трета, счупване на двете
бедрени кости в средните им трети, счупване на двете кости на дясната
подбедрица в горна трета; разкъсно-контузна рана, кръвонасядане и охлузване в
областта на челото, охлузване на лява и дясна лицева половина,
разкъсно-контузна рана на горния клепач на лявото око, разкъсно-контузна рана
на долния клепач на дясното око, кръвонасядане на дясна скула,
разкъсно-контузна рана в дясна лицева половина, кръвонасядане на носа, охлузване
и разкъсно-контузна рана на брадичката, охлузване и разкъсно-контузна рана на
долна устна, две разкъсно-контузни рани на предна гръдна стена, обширно
ивичесто охлузване по предна гръдна и коремна стена, четириъгълно охлузване в
лявата област на пагона, ивичесто охлузване в дясна хълбочна област,
разкъсно-контузна рана в основата на половия член, две разкъсно-контуни рани и
охлузвания на дясната предмишница, кръвонасядане и охлузвания по дясна
предмишница, разкъсно- контузна рана и охлузване на дясна гривнена става,
кръвонасядане на дясна длан, три разкъсно-контузи рани, охлузване на лява
мишница, разкъсно-контузна рана на лява лакътна става, кръвонасядане на лява
предмишница, разкъсно-контузна рана на лява длан, разкъсно-контузна рана и
охлузване на ляво бедро, разкъсно-контузна рана на лява колянна става,
охлузвания и кръвонасядане по лява подбедрица, охлузвания на дясно бедро,
разкъсно-контузна рана, охлузвания и кръвонасядане на дясна подбедрица,
охлузване и кръвонасядане на дясна глезенна става. Според вещото лице причината за смъртта на И.М. е множество
тежки увреждания на вътрешните органи, които са несъвместими с живота. Описаните прижизнени травматични
увреждания са причинени по най-общия механизъм на удар или притискане с/или
върху твърд тъп предмет, или неговото тангенциално действие, и са в причинна
връзка с настъпилото на 28.05.2018 г. ПТП, в което М. е участвал като водач на
лек автомобил, блъснат от */травма в купето на автомобила/. Настъпилата смърт е
в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите при пътно-транспортното
произшествие тежки увреждания.
От изготвената по делото
съдебномедицинска експертиза на пострадалата С.Я.К. /т. 1, л. 179-185 от досъд.
пр./ е видно, че при изследването на трупа й са установени: многофрагментно
счупване на черепната основа и счупване на черепния покрив с разкъсване на
твърдата мозъчна обвивка, разрушаване мозъчните структури на голямо-мозъчните
хемисфери и малкия мозък и мозъчния ствол, кръвонасядане по меките черепни
покривки; контузия и разкъсване на белите дробове около хилусите; разкъсвания
на черния дроб с 250 мл свободна течна кръв в коремната кухина, уголемена матка
с мъртъв плод от мъжки пол; отделяне на първи шиен прешлен от черепната основа
с прекъсване на продълговатия мозък, счупване на двете ключици, счупване на
множество ребра в лява и дясна гръдна половини по различни линии, счупване на
лявата хълбочна кост, счупване на дясна пубисна кост, открито счупване на лява
раменна кост в долна трета, счупване на двете кости на лявата предмишница в
долна трета, счупване на лявата бедрена кост, в средна трета, счупване на
лявата малкопищялна кост в долна трета, счупване на двете кости на дясната
подбедрица в долна трета; разкъсно-контузна рана в окосмената част на главата,
две разкъсно-контузни рани и охлузване на челото, разкъсно-контузна рана и
охлузване на носа, кръвонасядане на клепачите на очите по типа „травматични
очила", охлузвания по лява и дясна лицева половина, разкъсно-контузна рана
на горна устна, охлузване на долната устна, многофрагментно счупване на горната
и долна челюсти, многофрагментно счупване на скуловите и носните кости;
охлузвания на шията, охлузвания и кръвонасядане на гръдния кош, охлузвания на
предна коремна стена, охлузване на дясна раменна става, охлузване и
кръвонасядане на дясната мишница, две разкъсно-контузни рани на дясна лакътна
става, охлузвания на дясна предмишница, две разкъсно-контузни рани и охлузване
на лява мишница, разкъсно-контузна рана и охлузвания на лява предмишница,
разкъсно-котузна рана на лява длан, охлузвания и кръвонасядане на ляво бедро,
кръвонасядане и охлузване на лява коленна става, охлузване и кръвонасядане на
лява глезенна става, кръвонасядане на дясно бедро, охлузване на дясната колянна
става, охлузване и кръвонасядане на дясна глезенна става. Причината за смъртта
на С.К. е тежката несъвместима с живота черепно-мозъчна травма с
многофрагментно счупване на черепната основа, счупването на черепния покрив,
разкъсване на твърдата мозъчна обвивка, разрушаване мозъчните структури на
голямо-мозъчните хемисфери, малкия мозък и мозъчния ствол.
Описаните травматични увреждания са причинени по
най-общия механизъм на удар или притискане с/или върху твърд тъп предмет, или
неговото тангенциално действие, и са в причинна връзка с настъпилото на
28.05.2018 г. ПТП, в което К. е участвала като пътник на предна дясна седалка в
лек автомобил, блъснат от */травма в купето на автомобила/. Настъпилата смърт е
в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите при пътно-транспортното
произшествие тежки увреждания. При
аутопсията на С.К. е установена уголемена бременна матка, съдържаща мъртъв плод
от мъжки пол, с пълно отлепяне на плацентата от стената на матката. Развитието
на плода отговаря на 31-ва гестационна седмица, т. е. края на 7-ми, началото на
8-ми месец от бременността. Същият е недоносен, но животоспособен, без налични
анатомични аномалии в развитието. При аутопсията му са установени: кръвоизлив
под меките черепни обвивки с оток на мозъка, разкъсване на черния дроб и
наличието на 30 мл кръв в коремната кухина.
От изготвената по делото тройна авто-техническа
експертиза /т. 1, л. 189-230 от досъд. пр./ се
установява, че скоростта на движение на л. а. „*“ преди ПТП и в момента на
удара е била около 123 км/ч. B анализираната пътна ситуация, от момента на навлизане на т. а. „*“ влекач
с полуремарке „*“ в северното платно за движение /преминаването през
мантинелата/, водачът на л. а. „*“ е нямал техническа възможност да установи
автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез безопасно
екстремно спиране. От момента на отклоняване на т.а. „*“ влекач с полуремарке „*“
на ляво в южното платно за движение и непосредствено преди удара с ремаркето с
указателни табели, водача на л. а. „*“ е нямал техническа възможност да
установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез
безопасно екстрено спиране. От момента на навлизане на т. а. „*“ влекач с
полуремарке „*“ в северното платно за движение /преминаването през
мантинелата/, водачът на л. а. „*“ би имал техническа възможност да спре преди
мястото на удара, ако се е движел със скорост по-малка от 20 км/ч. От момента
на отклоняване на т. а. „*“ влекач с полуремарке „*“ на ляво в южното платно за
движение и непосредствено преди удара с ремаркето с указателни табели, водачът
на л. а. „*“ би имал техническа възможност да спре преди мястото на удара, ако
се е движел със скорост по-малка от 47 км/ч. От момента на реакция на водача т. а. „*“
- влекач с полуремарке „*“ за отклоняване на ляво, същият е нямал техническа
възможност да установи автомобила преди мястото на удара с л. а. „*“ и да
избегне произшествието чрез безопасно екстремно спиране. Ако водачът т. а. „*“ влекач
с полуремарке ,*“ бе реагирал своевременно на пътните знаци намиращи се на 346
- 347 м преди мястото на удара и указващи максимална скорост 90 км/ч. и
преминаване на движението в лявата лента и се бе съобразил с тях, то той е имал
техническа възможност да намали скоростта си, а и при необходимост да спре
преди мястото на удара с л. а. „*“ и да избегне произшествието, чрез безопасно
екстремно спиране. Според вещите лица основна причина за
настъпилото произшествие от техническа гледна точка е, че водачът на т. а. „*“ С.П. не е реагирал своевременно на разположените от
ляво и от дясно на платното за движение пътни знаци и указателните табели,
както и на разположените в дясната пътна лента на платното за движение пътни
знаци и указателни табели, като вместо да премине своевременно в лявата пътна
лента на южното платно за движение е направил това в опасна близост, като е
отклонил композицията рязко наляво и е навлязъл в северното платно за движение
в момент, когато там насрещно се е движил л. а. „*“. Описаната
фактическа обстановка, първият съд е приел за установена на основание
направеното от страна на подсъдимия самопризнание и на доказателствата, събрани
в досъдебното производство в негова подкрепа – показанията на свидетелите Г.М.,
П.Д., Я.У., Г.И., Д.У., И.Ц., С.Г., М.Д., З.М., М.З., В.Д., А.В., С.А., В.П.,
Р.П., Т.Т., Н.Ж., И.Н., М.М., К.Д., както и
протоколите за оглед на местопроизшествие, съдебномедицинските
експертизи, ХТЕ и АТЕ, като е отчел и значението на приложените по делото справка
за собственик на автомобил, талон за изследване, свидетелство за управление и
за регистрация на МПС, и контролен талон, удостоверения за наследници, както
и на приобщените по делото веществени доказателства. С
това напълно се споделят изводите на първия съд, че фактите, признати от подсъдимата при условията на чл. 371, т. 2 от НПК, за които с протоколно определение на основание чл. 372, ал. 4 от НПК в съдебно заседание е било прието, че
се подкрепят от събраните в хода на досъдебното производство доказателства, се
извеждат от непротиворечиви, взаимно допълващи се и кореспондиращи по отношение
на фактите и обстоятелствата от значение за съставомерността на деянието,
източници. Преценката на гласните доказателствени средства и експертната позиция
на вещите лица, изготвили различните експертизи, както и доказателствената
стойност на приложените по делото писмени и веществени доказателства въз основа
на които са изградени констатациите на експертите, налагат извод, че изнесената
в обвинителния акт фактическа обстановка е обоснована, като самопризнанието на
подсъдимия е подкрепено от доказателствените средства. Въз
основа изложената фактическа обстановка правилно и законосъобразно първият съд
е приел, че подсъдимият е осъществил от
обективна и субективна страна състава на престъплението чл. 343, ал.3,
пр. 2-ро и пр. 5-то, б. “б“ вр. ал. 1, б.”в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, като в
посочения вече по-горе смисъл, настоящата инстанция намира, че деянието следва
да се квалифицира във връзка с предл. 1, наместо по предл. 2 /когато деянието
представлява особено тежък случай/, на б. “б“ на ал. 3 на чл. 343 от НК. Доводите на първия съд няма да бъдат
преповтаряни дословно, когато в принципен план се споделят от настоящия съд,
който ще изключи и нарушенията на правилата за движение по изр. 1 на чл. 20,
ал. 2 от ЗДвП, чл. 6, т. 1, предл. 3 ЗДвП, чл. 51, ал. 2 и чл. 58, т. 4 от ЗДвП
като относими към конкретното ПТП. От
обективна страна, подсъдимият е осъществил състава на посоченото престъпление,
тъй като при управление на МПС е нарушил правилата за движение, в резултат на
което е причинил смъртта на други лица. Първият съд е достигнал до
напълно обоснован извод, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна
страна признаците на състава на горепосоченото престъплението, тъй като настъпилото ПТП се явява пряка последица от
допуснатото от подсъдимия нарушение на правилото за движение по чл. 20, ал. 1
от ЗДвП, като в резултат на същото на пострадалите са причинени травматичните
увреждания, описани в СМЕ, довели до смъртта им. Налице е пряка
причинно-следствена връзка между нарушаване на това правило за движение, ПТП и
обществено-опасните последици. Настоящата
инстанция намира, че първият съд правилно е приел, че с оглед установените по
делото фактически положения, подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал.
1 от ЗДвП, задължаващ водачите да контролират непрекъснато пътните превозни
средства, които управляват, като водачът не е следил непрекъснато пътната
обстановка. Поради отклонение на вниманието не е реагирал своевременно на
пътните знаци и указателните табели и когато достигнал до ремаркето с
указателни табели, намиращо се в дясната лента, отклонил композицията наляво по
дъга, клоняща с минималния възможен радиус. Така композицията се насочила към
северното платно за движение по направление на оставените следи от гуми, и след
като разрушила част от разделителната мантинела между двете платна да движение,
навлязла в северното платно за движение на АМ „ Т.“, където настъпил неизбежен
удар в л. а. „*“, в който пътували пострадалите.
Проверявайки присъдата в
осъдителната й част спрямо подсъдимия и съобразявайки установените по делото
факти, въззивният съд намира, че вмененото на подсъдимия нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, не се намира в причинно-следствена връзка с
настъпилия вредоносен резултат, което налага оправдаването му за това деянието
да е извършено и чрез нарушаване на посоченото правило по ЗДвП. Както се посочи
и по-горе, изводите на първия съд за нарушението на правилото за движение по
пътищата по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, като стоящо в пряка причинна връзка с
произшествието и съставомерните последици - смъртта на пострадалите, се
споделят от настоящият съдебен състав. Нарушението на правилото за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, обаче, не следва да се поставя в
причинно-следствената връзка с ПТП по следните съображения. В тройната
автотехническа експертиза като основна причина за ПТП от техническа гледна
точка е посочено, че водачът на товарна композиция с влекач „*“ – С.И.П. не е
реагирал своевременно на разположените от лява и дясна страна на платното за
движение пътни знаци и указателните табели, както и на разположените в дясната
пътна лента на платното за движение пътни знаци и указателните табели, като
вместо да премине своевременно в лявата пътна лента на южното платно за
движение, е направил това в опасна близост, като е отклонил композицията рязко
на ляво и е навлязъл в северното платно за движение в момент, когато там
насрещно се е движел л. а. „*“. Т. е. касае се за нарушение на правилото за
движение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. В случая скоростта, избрана от подсъдимия като
стойностно изражение, сама по себе си не се оказва причина за промяната на
посоката на движение. Вещите лица изрично са посочили, че максималната скорост
в конкретната пътно-климатична обстановка, с която е възможно да бъде преодолян
завоя при запазване на траекторията на масовия център т. нар. „критична
скорост“ на странично плъзване в завоя, т. е. максималната скорост с която е
било технически възможно за бъде преодолян завоя в конкретната пътно –
климатична обстановка без опасност от странично занасяне на автомобила е била
82 км/ч. В случая скоростта на движение на товарен автомобил „*“ влекач с
полуремарке „*“ е била около 79 км/ч, т. е. приблизително равна на критичната
стойност 82 км/ч. От това следва, че водачът на товарен автомобил влекач с
полуремарке е предприел завой наляво с минималния възможен радиус на завой. Ето
защо, в случая скоростта не може да бъде поставена в причинно-следствения
процес на възникналото ПТП и да запълни банкетната диспозиция на нормата на чл. 343 от НК. Както от самата експертиза, така и от фактите, въведени в обвинителния
акт, които подсъдимият е признал в хода на съдебното производство, липсват
данни за съобразена скорост, с която би следвало да се движи товарната
композиция в конкретната пътна обстановка, така че да не настъпи произшествието
при положение, че скоростта на моторното превозно средство към момента на
произшествието не е била превишена. В случая навлизането на композицията в
северното платно за движение, поради отклоняването на композицията наляво по
дъга, клоняща към минималния възможен радиус, е довело до насочването й към
северното платно и навлизане в северното платно за движение, където настъпил
неизбежен удар в предната част на товарен автомобил и в предната лява страна на
лек автомобил „*“, като от удара лекият автомобил е бил отблъснат на
североизток, като товарната композиция напуснала платното за движение от север
и се е установила на мястото и в положението, отразени в протокола за оглед. При
тези данни, загубата на контрол над автомобила от страна на водача е довела до навлизане
в северното платно за движение и последвалия удар в движещия се в него
автомобил, което е непосредствената причина за съставомерния резултат поради нарушение
на правилото за движение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Скоростта, избрана от подсъдимия като стойностно
изражение, не се е оказала причина за закъснялата промяна на посоката на движение
чрез отклоняване на траекторията на движение на товарната композиция, поради
което не може да бъде поставена в причинно-следствения процес на възникналия
транспортен инцидент и да запълни бланкетната диспозиция на чл. 343 от НК. Непосредствената причина за възникване на инцидента е рязкото навиване
на волана на ляво и загубата на контрол над товарната композиция, поради което
липсва основание да се приеме, че наказателната отговорност на подсъдимия,
законосъобразно е била ангажирана и за нарушението, свързано с режима на
скоростта по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Ето защо, подсъдимият следва да бъде оправдан по
предявеното му обвинение, в частта му за нарушение на правилото за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Достатъчният контрол върху превозното средство по
смисъла на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП представлява владеене на управляваното
превозно средство във всяко едно отношение, като той се простира до всички
действия на водача, относими не само до техническото състояние на превозното
средство и показанията на уредите му, но и до положението му спрямо останалите
участници в движението, спрямо пътя или терена /в този смисъл например решение №
960 от 09.10.1980 г. по н. д. № 866/1980 г. на ВС, ІІІ н. о., решение № 164 от
14.04.1988 г. по н. д. № 148/1988 г. на ВС, ІІІ н. о. и други в тази връзка/.
Трайна е съдебната практика в разбирането си, че закъснялата реакция на
опасността на водача следва да се квалифицира като нарушение по чл. 20, ал. 1
от ЗДвП /в този смисъл например решение № 45 от 19.02.2009 г. по н. д. №
685/2008 г. на ВКС, ІІІ н. о./. Безспорно е и задължението на водача да следи
непрекъснато пътната обстановка, като ако не възприеме опасността, когато причина за това е отклонение на
вниманието се касае за нарушение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП /в този смисъл
например решение № 353/04.12.1991 г. по н. д. № 366/1991 г. на ВК на ВКС,
решение № 222 от 26.05.2014 г. по н. д. № 539/2014 г. на ВКС, ІІ н. о. и др./.
В случая загубата на контрол не се дължи на висока скорост, а на несвоевременно
възприемане на опасността и закъснялата реакция на същата по причина на
отклонение на вниманието, с което не е налице нарушение на режима на скоростта,
а недостатъчен контрол върху превозното средство по смисъла на чл. 20, ал. 1 от НК. Напълно
се споделя доводите на защитата и държавното обвинение, че останалите вменени
на водача нарушения на ЗДвП и ППЗДвП не са били нарушение от водача в причинна
връзка с престъпния резултат. На първо място разпоредбата на чл. 6, ал. 1,
предл. 3 от ЗДвП, според която участниците в движението са длъжни да
съобразяват своето поведение с пътните знаци е с общ характер и не вменява конкретно правило за поведение. Във връзка с
нея се намира разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ППЗДвП, която от своя страна
указва само на изображението и наименованието на пътните знаци със задължителни
предписания. Последното също така не може да се приеме за удачно цитирано
правило за поведение, което е следвало да бъде съобразено от водача.
Действително фактите сочат, че на процесното ремарке е бил поставен знак Г 10 –
„преминаване отляво на знака“, но в случая в причинна връзка с ПТП е визираната
по-горе несвоевременна реакция поради отклоняване на вниманието. Отделно
от горното, вмененото на водача нарушение по чл. 58, т. 4 от ЗДвП забранява движението
по автомагистрала в платното за насрещно
движение. В контекста на приетата фактическа обстановка, обаче, навлизането на
товарната композиция в северното платно е станало след като подсъдимият е
загубил контрол върху управлението й, когато вече не е разполагал с волеви
възможности да определя неговата траектория при спазване на правилата за
движение. Ето защо, то не може да се вмени като нарушение на правилата за
движение по пътищата на подсъдимия. Горното
налага частична отмяна на присъдата на първия съд досежно това, деянието на П. да е било извършено в
причинно-следствена връзка и с горепосочените нарушения, тъй като те нямат
отношение към процесното ПТП. Това
налага и оправдаването му по първоначално повдигнатото обвинение в този смисъл.
Във
връзка с горното настоящата инстанция намира, че същевременно е даден
утвърдителен отговор на доводите на защитата, наведени в пренията, за
необходимост от прецизиране на нарушенията в причинно-следствена връзка с ПТП. Все
във връзка с гореизложеното, не могат да бъдат споделени и доводите на частното
обвинение всички горепосочени нарушения да бъдат вменени на подсъдимия. Подобно
искане не намира опора в материалите по делото и в съдебната практика в
посочения вече по-горе смисъл. Неправилно, обаче, според настоящия съд, макар
и само словно в обстоятелствената част на обвинителния акт като нарушено е било
отбелязано и това на правилото на чл. 20, ал. 2 изр. 2 от ЗДвП /при все да не
се цитира като правна квалификация/, което задължава водачите да намалят
скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за
движението. Било е посочено, че П. не реагирал своевременно, чрез намаляване на
скоростта и спиране, на възникналата опасност за движението – ремарке със
светлинни указания и знаци. Действително
разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДП урежда т. н. „непредвидима
опасност“, въвеждаща задължение водачите да намалят скоростта или да спрат,
когато възникне опасност за движението. Опасността е внезапна и в границите на
установената избрана съобразена скорост се въвежда задължение за намаляване или
спиране с оглед избягване настъпването на ПТП. Нарушение на режима на скоростта
по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и в частност такова по смисъла на изр. 2 на цитираната
норма, може да се търси само при положение, че водачът е изпълнил императивните
си задължения по изр. 1 на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, като е съобразил скоростта си
на движение с всички неблагоприятни фактори на конкретната пътна обстановка. В
принципен план чл. 20, ал. 2 ЗДвП
съдържа общо правило, като визира движение с несъобразена с пътната
обстановка скорост, наред с несвоевременна реакция на водача на възникнала
опасност. Чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП касае предвидима опасност, при която са
налице обективни затруднения в пътната обстановка и водачът следва да подбира
скоростта си във с тях, за да бъде адекватен на изискването за безопасност. В
случая обвинението и първият съд не са мотивирали неправилно подбрана скорост, която
е следвало да бъде по-ниска и съответна на възможността да се предприеме
дължимото поведение, да се избегне ПТП. Непредприемането на подобно императивно
предвидено поведение, би обусловило евентуално въвеждането на чл. 20, ал. 2,
изр. 1 ЗДвП от обвинението, като би била дефинирана предвидима опасност, за
която деецът е бил длъжен да предприеме съответни мерки. В принципен план, едва
когато водачът е изпълнил всички тези свои задължение, от гледна точка на
закона и съдебната практика, би могло да се мисли за евентуалната поява на препятствие
внезапно на пътното платно и в тази връзка да се консумира нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. В
случая във връзка с изр. 2 не са
залегнали и обсъждани данни. Ето защо, наличните по делото факти и интерпретацията
на първия съд, не дават възможност за вменяване на никое от правилата по изр. 1
и изр. 2 на ал. 2 на чл. 20 от ЗДвП. Още повече, че те конкурират помежду си, така
както теорията и практиката е приела и за съотношението на разпоредбите на чл.
21 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. В този смисъл например решение № 510 от 14.11.2008
г. по н. д. 485/2008 г. на ВКС, ІІ н. о., решение № 222 от 26.05.2014 г. по н.
д. № 539/2014 г. на ВКС, ІІ н. о., решение № 300 от 03.07.2012 г. по н. д. №
772/2012 г. на ВКС, І н. о. и др. В посочения по-горе смисъл по делото е
установено, че подсъдимият е
имал възможност да възприеме пътните знаци, указващи ремонтна дейност от
достатъчно голямо разстояние като опасност пред него, и е бил длъжен да
предприеме предписаните от закона задължения, за да предотврати произшествието.
Както прие въззивният съд, тъй като той не възприел табелите и не повишил
вниманието си и не насочил своевременно товарния автомобил в лявата лента, той
със закъснение предприел мерки за
безопасност, като навил волана рязко наляво, която маневра насочила товарния
автомобил в посока към северното платно на магистралата. П. не успял да овладее
ситуацията и напълно загубил контрол върху управлението на композицията, която
разрушила разделителната мантинела и навлязла в лявата лента на северното
платно, където предната част на влекача достигнала и ударила предната лява
страна на автомобила, в който пътували пострадалите. В случая мерките за
безопасност са били безрезултатни, поради отклонено внимание от пътната обстановка.
Когато късно се реагира на опасността, при обективна възможност да бъде възприета своевременно, това
представлява нарушение на чл. 20 ал. 1 ЗДвП. Последното нарушение, посочено в присъдата на подс. П., е единствената
причина за настъпилите вредни последици, което се намира в причинна връзка с
настъпилите обществено опасни последици. Нарушението по чл. 20, ал. 1 ЗДвП - отсъствие на постоянно упражняван контрол върху автомобила,
е самостоятелно и може да бъде осъществено доколкото не е налице нарушение
относно режима на скоростта. Процесният случай е типичен, подобен на
възприетите в съдебната практика подобни случаи на изгубване контрола върху
управлението поради заспиването на водача, отклоняване на вниманието му,
разсейване и др. В тези случаи нарушението няма връзка със скоростта. като се
изразява в едно недопустимо бездействие на водача поради различни външни и
вътрешни фактори / в този смисъл например решение № 353/04.12.1991 г. по н. д.
№ 366/1991 г. на ВК на ВС, решение № 45 от 19.02.2009 г. по н. д. № 685/2008 г.
на ВКС, ІІІ н. о., решение № 222 от 26.05.2014 г. по н. д. № 539/2014 г. на
ВКС, ІІ н. о./. Като последица от посоченото нарушение на правилата за движение,
допуснато от подс. П. и в резултат на същото на пострадалите са причинени
травматичните увреждания, описани в СМЕ, довели до смъртта им. Налице е пряка
причинно-следствена връзка между нарушаване правилото за движение, ПТП и
обществено-опасните последици. От настоящия съд следва да се посочи още и това, че
съгласно ППВС № 1 от 17.01.1983 г. по н. д. № 8/82 г. престъплението по чл. 343
от НК се осъществява по непредпазливост – несъзнавана или съзнавана, а
умишленото или непредпазливо нарушение на правилата за движение, не се отразява
върху формата на вината, а върху степента на същата и размера на наказанието.
Цитираното ППВС коментира пияното състояние на дееца, когато по време на
произшествието в кръвта му е била отчетена алкохолна концентрация над 0,50
промила, като при пияно състояние законът не изисква да е налице причинна
връзка между същото и допуснатите нарушения на правилата за движение. Затова е посочено, че не е необходимо да се доказва такава причинна
връзка. В случая деянието е било извършено след употреба на наркотично вещество
- тетрахидроканабинол, което е установено съобразно заключението на назначената
на дееца съдебно-химическа /токсикологична/ експертиза. Тази употреба също така
не налага доказване на причинна връзка между това състояние и допуснатите
нарушения на правилата за движение, като особеност на въведеното от
законодателя изискване е за нулев толеранс към употребата на наркотични
вещества по време на шофиране. Правилно първият съд е приел, че от
субективна страна деянието е извършено при форма на вината несъзнавана
непредпазливост /небрежност/, тъй като подсъдимият не е предвиждал настъпването
на тези последици - причиняване на смърт, но е била длъжен и е могъл да ги
предвиди след като е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Възможността
за предвиждане на резултата зависи конкретните обективни условия при
осъществяване на деянието и от индивидуалните особености на личността на дееца.
В случая подсъдимият е могъл да предвиди, че нарушавайки правилото да движение
на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП /да контролира непрекъснато МПС, което управлява/, след
употреба на наркотично вещество, е възможно настъпването пътно-транспортно
произшествие и причиняването на общественоопасни последици, тъй като е
притежавал свидетелство за правоуправление от 2011 г. с придобита от него
категория „А“, „В“ и „С“, а от 20.03.2013 г. – и категория „СЕ“, като е
възприемал обективните критерии, които пътната обстановка съдържа, имал е обща
представа за действията си и възможните опасности. В случая не се касае за
самонадеяност, тъй като при последната деецът следва да е формирал субективна
увереност, която е обективно необоснована, вземайки известни мерки, за
предотвратяване на престъпния резултат, а не разчита само на случайността. В
конкретния случай, съобразно приетата за установена по делото фактология,
подсъдимият е нарушил посоченото по-горе правило, гарантиращо безопасността на
движението, но няма данни да е осъзнал пътната ситуация като такава, при която
настъпването на ПТП е било неизбежно, като липсват доказателства, от които да
се направи извод дали при тази ситуация подсъдимият е могъл да има увереност,
че разполага с реални възможности за избягване на престъпния резултат. С оглед
изложените съображения, първият съдът с основание е споделил виждането на
представителя на обвинението относно формата на вина, при която е извършено
престъпното деяние, залегнала в обвинителния акт. Във връзка с горните
констатации за броя на нарушенията, които могат да бъдат поставени в
причинно-следствена връзка с процесното престъпление, настоящият съд намира че
следва да коригира доводите на първата инстанция по отношение на правната
квалификация на деянието като особено тежък случай по смисъла на чл. 93 т. 8 от НК. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно ППВС № 1/1983 г., чл. 93, т.
8 от НК намира приложение при престъпленията, при които обществено-опасните
последици са по-тежки от предвидените за обикновените квалифицирани случаи,
като се отчитат съществуващите отегчаващи отговорността обстоятелства.
Съдебната практика трайно приема, че признакът особено тежък случай е налице,
когато е налице висока степен на обществена опасност, както на деянието, така и
на дееца /например решение № 501 от 20.04.1979 г. по н. д. № 370/1979 г. на ВС,
ІІІ н. о./. Същевременно високата степен на обществена опасност на дееца не
може да бъде извлечена от характеристиките и степента на причинените
съставомерни последици /в този смисъл например решение № 167 от 06.07.1993 г.
по н. д. № 164/1993 г. на ВК на ВС/. В тази връзка следва да се припомни, че в
конкретния случай броят на всяко от допуснатите от подсъдимия нарушения на
правилата за движение са били поставени в основата на изводите на втората първа
инстанция относно обществената опасност на деянието и дееца, като случаят е бил
приет за особено тежък. Приетото от настоящия съд налага ревизия на изводите на
втората първа инстанция за броя на допуснатите
нарушения на правилата за движение по пътищата, които се намират в
причинна връзка с обществено-опасните последици, поради което случаят не следва
да бъде квалифициран като особено тежък. Отделно от това не са налице данни,
включително и посочени от първия съд, мотивиращи висока обществена опасност на
дееца. Последната и изключена и на база особеностите на конкретното нарушение
на правилата за движение по пътищата, което само по себе си не се отличава с
изключителна тежест. С
оглед на посочената и приета по–горе правна квалификация за извършеното от
подсъдимия престъпление, като се съобрази с целите на наказанието, визирани в
чл. 36 от НК и обществената опасност на деянието и на дееца, настоящият съд е
на становище, че на същия следва да бъде определено наказание при условията на
чл. 54 от НК под средния размер на съответната правна квалификация, ориентирано
малко по-близо до този размер от девет
години /при санкционна рамка от три години и максимум от 15 години/ отколкото
до минимума от три години. Като такива следва да бъдат посочени чистото съдебно
минало, добрите характеристични данни и младата възраст на дееца, трудовата му ангажираност,
оказаното съдействие в хода на разследването и изразеното съжаление за
случилото се, както и осъществяване на престъплението при по-леката форма на
непредпазливата вина, приета от обвинението
и от първия съд. Правилно първият съд е отчел, че
обществената опасност на извършеното деяние е висока предвид настъпилия тежък
престъпен резултат – смъртта на две лица, които са очаквали дете, като
нарушението е било осъществено от професионален шофьор. На плоскостта на
отегчаващите отговорността обстоятелства настоящият съд ще посочи още и осъществяването
на деянието при две квалифициращи обстоятелства, всяко едно от които е в
състояние и самостоятелно за обуслови наказуемостта на дееца по по-тежко
квалифицирания в санкционната рамка на предл. 1 на б. „б“ на чл. 343, ал. 3 от НК – деянието е извършено след употреба на наркотични вещества и от него е
настъпила смърт на повече от едно лице. Съгласно решение № 329 от 14.07.2009 г.
по н. д. № 257/2009 г. на ВКС, І н. о. съставите по НК сочат на минимално
необходимите обстоятелства за състава, но интензивност на последните над
необходимата за съответна правна квалификация, може да се отчита при определяне
на наказанието, което не е в нарушение по чл. 56 от НК. В същата насока и
решение № 87 от 10.05.2004 г. по н. д. № 701/2003 г. на ВКС, І н. о./.
Преценявайки горепосочените обстоятелства поотделно и в тяхната съвкупност,
отчитайки и високата степента на обществена опасност на конкретното
престъпление, с оглед тежестта на настъпилия вредоносен резултат, настоящият
съд намира, че на подсъдимия следва да бъде наложено наказание при превес на
смекчаващите отговорността обстоятелства, под средния размер на предвиденото в
закона, така както е приел и първия съд, но в приетата от настоящата инстанция
санкционна рамка на извършеното. При все доводите на настоящия съд, крайният
извод на първата инстанция, че наказанието лишаване от свобода на подсъдимия
следва да се определи при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства,
следва да бъде споделен. Въззивният съд намира, че ще бъде законосъобразно
налагането на наказание лишаване от свобода, ориентирано между минималния праг
от три години и средния размер на предвиденото наказание /средният размер в
случая се явява 9 години/, което да се ориентира малко по-близо до средния
размер отколкото до законоустановения специален минимум, поради което законосъобразно
ще бъде налагането на наказание в конкретен размер от седем години /84 месеца/,
което да бъде намалено с 1/3 /т. е. с 28 месеца/, съобразно привилегията на чл.
58а, ал. 1 от НК – като бъде определено в окончателен размер на четири години и
осем месеца лишаване от свобода /56 месеца, явяващи се разликата между 84 и 28
месеца/, което да се изтърпи ефективно при първоначален общ режим. В
съответствие със закона първият съд е приспаднал от така наложеното наказание
лишаване от свобода и времето, пред което подсъдимият е бил задържан, за
нуждите на производството, като в съдебния си акт е посочил и приложимия
първоначален режим на изтърпяване на наказанието. Поради
задължителния характер на нормата на чл. 343 г вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК
подсъдимият е бил лишен и от право да управлява МПС за срок от осем години, като
настоящият съд намира, че с оглед отчетените по-горе особености на деянието и
възприетата по-лека правна квалификация на извършеното, това наказание следва
да бъде намалено на пет години и шест месеца лишаване от правоуправление. Това
ще бъде съобразено и с разпоредбата на чл. 49, ал. 2 от НК. Следва да се каже,
че с продължителността си това кумулативно наказание, наложено от настоящия съд,
при съобразяване на отчетените по-горе смекчаващи и отегчаващи отговорността
обстоятелства, ще окаже необходимото възпиращо и възпитателно въздействие
спрямо подсъдимия. Въззивната инстанция приема, че така определените
кумулативни санкции, съответстват на разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от НК -
съдът едновременно прави преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността
обстоятелства като определя санкция, която най-пълно отговаря на характера и
обществената опасност извършеното престъпление, данните за личността на
подсъдимия, като налагането на подходяща кумулативна санкция е единен мисловен
процес по съобразяване на всички обстоятелства по делото и в своето единство,
наложените кумулативни санкции, са достатъчни по своя размер да изпълнят
целите, предвидени в чл. 36 от НК да поправят и превъзпитат подсъдимия към
спазване законите и добрите нрави, да въздействат предупредително, както и
възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. Правилно първият съд е посочил, че отчетените смекчаващи
отговорността обстоятелства не са нито многобройни, нито е налице изключително
такова, с което не са налице основанията на чл. 58а, ал. 4 от НК и чл. 55 от НК
и исканията за допълнително смекчаване на санкционно-осъдителната част на
присъдата, не следва да бъдат уважавани.
В
обобщение във връзка с наложената на подсъдимия наказателна санкция и във
връзка с доводите на частните обвинители и техния повереник, следва да се
отбележи, че в принципен план наказанието е установена от закона мяра за
държавна принуда, налагана от съда на лице извършило престъпление, която се
изразява в засягане на определени права и интереси на лицето, показва
отрицателната оценка на държавата относно това лице и неговото деяние и има за
цел да предотврати извършването на нови престъпления от него и другите членове
на обществото, като въздейства върху тях възпиращо и поправително-възпитателно.
Така наказанието според българския законодател не е обикновено възмездие, а има
конкретно определени цели, визирани в чл. 36 НК. Тези цели в настоящия случай,
с оглед личността на подсъдимия и всички други обстоятелства по делото,
изложени по-горе, според въззивната инстанция едва ли биха могли да бъдат
постигнати с други различни по-високи по размер наказания, като прекомерната
репресия едва ли ще въздейства в пълна степен на подсъдимия предупредително, ще
го възпира от извършването на други престъпления и едва ли ще окаже нужното
възпитателно и предупредително въздействие върху другите членове на обществото,
тъй като последните са постижими при налагането на справедливи по размер
наказания. Отделно от горното възприетият превес на смекчащи отговорността
обстоятелства, не налага определянето на наказанието нито при баланс, нито в
поискания от частното обвинение смисъл в максимален размер от 20 години. Още
повече, че настоящият съд изложи доводите си за приложимата за случая правна
квалификация, като не възприе доводите на частното обвинение, че деянието се
явява извършено чрез виновно нарушение на всички вменени на дееца нарушения на
правилата за движение по пътищата във внесения срещу него обвинителен акт. В
обобщение във връзка с наложената на подсъдимия наказателна санкция и във
връзка с доводите на частните обвинители и техния повереник, следва да се
отбележи, че в принципен план наказанието е установена от закона мяра за
държавна принуда, налагана от съда на лице извършило престъпление, която се
изразява в засягане на определени права и интереси на лицето, показва
отрицателната оценка на държавата относно това лице и неговото деяние и има за
цел да предотврати извършването на нови престъпления от него и другите членове
на обществото, като въздейства върху тях възпиращо и поправително-възпитателно.
Така наказанието според българския законодател не е обикновено възмездие, а има
конкретно определени цели, визирани в чл. 36 НК. Тези цели в настоящия случай,
с оглед личността на подсъдимия и всички други обстоятелства по делото,
изложени по-горе, според въззивната инстанция едва ли биха могли да бъдат
постигнати с други различни по-високи по размер наказания, като прекомерната
репресия едва ли ще въздейства в пълна степен на подсъдимия предупредително, ще
го възпира от извършването на други престъпления и едва ли ще окаже нужното
възпитателно и предупредително въздействие върху другите членове на обществото,
тъй като последните са постижими при налагането на справедливи по размер
наказания. С
оглед на постановената осъдителна присъда и в съответствие с разпоредбата на
чл. 189, ал. 3 НПК, първият съд законосъобразно е възложил за заплащане в
тежест подсъдимия направените по делото разноски по сметка на органа, който е
извършил разхода. Възложил е за заплащане в тежест на подсъдимия и направените
в съдебното производство разноски от частните обвинители за процесуалното им
представителство от повереник. Взел е отношение и по приложените по делото
веществени доказателства, като за част от тях е постановил да бъдат унищожени
като вещи без стойност, а приобщената като веществено доказателство товарна
композиция в състав товарен автомобил-влекач „*“ с рег. № *, с прикачено към
него полуремарке “*“, с рег. № *, 1 брой видеорегистратор с марка „*“, ведно с
1 брой карта памет 16GB, micro hс, с марка „*“,
1 брой навигация модел „Prodrive-8GB“, сиво-черна на цвят, ведно с
мемори карта - micro sd2gb и 1 брой флаш-памет 16GB с надпис „team group С 171“
- да се върнат на собственика им фирма“*“
ООД, *, след влизане на присъдата в сила.
Правилно и законосъобразно е произнасянето на първия
съд и по отношение на останалите веществени доказателства по делото, за които е
било разпоредено да се върнат на правоимащите лица след влизане на присъдата в
сила, да останат на съхранение по делото, или да бъдат унищожени като вещи без
стойност. С
оглед на изложеното присъдата следва да бъде изменена в посочения смисъл. Водим от горното и на основание чл.
337, ал. 1, т. 1 и т. 2 и
чл. 338 от НПК, Пловдивският апелативен съд, ІI наказателен състав
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ
присъда № 53 от 10.06.2019 г. по НОХД № 782/2019 г. по описа на Окръжен съд –
Пловдив, както следва:
-
като
я ОТМЕНЯ в частта, в която подсъдимият С.И.П. /със снета по делото самоличност/
е бил признат за виновен в това да е нарушил правилата за движение по пътищата
по чл. 6, т. 1, предл. 3 от ЗДвП във вр. с чл. 51, ал. 2 от ППЗДвП, чл. 20, ал.
2, изр. 1 и чл. 58, т. 4 от ЗДвП в причинна връзка с причинения престъпен
резултат, като вместо това го признава за НЕВИНЕН и го оправдава по
първоначално повдигнатото му в този смисъл обвинение престъплението да е било
извършено чрез нарушение на горните правила за движение по пътищата в причинна
връзка с причинения престъпен резултат
-
като
го признава за НЕВИНЕН за това деянието да е било извършено при квалифициращото
обстоятелство особено тежък случай по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК, поради
което го ОПРАВДАВА по първоначално повдигнатото му в този смисъл обвинение и за
правната квалификация на деянието по предл. 2 на б. „б“ на чл. 343, ал. 3 от НК, като същевременно изменя правната квалификация на деянието вместо във
връзка с предл. 2 във връзка с предл. 1 на б. „б“ на чл. 343, ал. 3 от НК
-
като
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия П. наказание от седем години на четири години
и осем месеца лишаване от свобода
-
като
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия П. наказание лишаване от право за управлява
моторно превозно средство от осем години на пет години и шест месеца.
ПОТВЪРЖДАВА
присъдата в останалата й ЧАСТ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
и протест пред ВКС, в 15- дневен срок от уведомяване на страните, че същото е
изготвено и обявено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: