Р Е Ш Е Н И Е
№. 1620/ 18.12.2017г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски
окръжен съд,
Гражданска колегия ХХІІ-ри
гр. състав
На
дванадесети декември две хиляди и седемнадесета година
в
публично заседание в следния състав:
Председател: Пенка Стоева
Секретар:Карамфила Шопова
като
разгледа докладваното от председателя Пенка Стоева
гражданско
дело № 145 по описа за две хиляди и седемнадесета година,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Искове
по чл.92,ал.1 от ЗЗД за забава в плащане на месечни наемни вноски.
Ищецът Софийско- Пловдивска епархия на
Католическата църква в България, със съдебен адрес:***, адв.Б.Д., моли съда да
осъди ответника „Ел Юг“ ЕООД, ЕИК 115015***, със съдебен адрес:***, адв.П.Н., да
му заплати сумата от общо 364 464лв., като неустойка за забава при плащане
на наемната цена за наемни вноски и за периоди, подробно описани в таблица,
инкорпорирана в исковата молба, основан на твърденията, че заплащането на
неустойка в размер на 1/30 от уговорената наемна цена, платима от първо до пето
число на текущия месец, за всеки ден на забава в плащането и, е уговорено от
страните със сключен между тях договор за наем от 30.03.12г., по който
ответникът, като наемател, е изпълнявал със забава задължението си за плащане
на наемната цена.
Пледира по същество за уважаване на исковете му и
присъждане на общата сума на дължимите му се неустойки за забава, ведно със
законната лихва върху нея от датата на исковата молба-20.01.17г., както и на
разноските в производството по представения за тях в с.з. от 07.11.17г. списък /л.241/.
Развива подробно съображения в писмена защита вх.№34222/13.11.17г.
С подаден в срока по чл.131,ал.1 от ГПК отговор
вх.№11655/12.04.17г. /л.181-л.182/, ответникът е оспорил предявения иск както по
основание, така и по размер.
Ответникът не спори по фактите на обвързаност на
страните с посочения договор за наем, по изправността на ищеца, като страна по
този договор, както и по наличната с договора уговорка за заплащане на
неустойка в случай на забава в изпълнение на задължението за плащане на
уговорената наемна цена, но е навел възражението, че тази уговорка е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави, основано на съображенията, че както е
уговорена, неустойката по договора е извън присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, при липса на еквивалентност между нея и
реалната цена на договора, и че няма друго предназначение, освен да предпоставя
недопустимо обогатяване на наемодателя за сметка на наемателя.
При условие на евентуалност- в случай, че съдът не
приеме описаното вече възражение за нищожност, ответникът е повдигнал искане да
се намали размера на търсената от него неустойка, поради прекомерността и в
сравнение с претърпените вреди, до размера на законната лихва за забава.
Повдигнато е от ответника и възражение за изтекла
в негова полза погасителна давност по отношение на вземанията на ищеца за
неустойка, претендирани във връзка с фактури № 414/04.11.13г. в размер на
5184лв и №430/04.12.13г. в размер на 4752лв., при тригодишен предвиден от
закона срок и начало на същия, съгласно чл.114,ал.4 от ЗЗД- последният ден, за
който се начислява неустойката.
Пледира по същество за отхвърляне на иска с
присъждане на разноски по представения в с.з. от 07.11.17г. списък /л.249/.
Развива съображения с писмена защита вх.№34244/13.11.17г.
Съдът, като взе предвид събраните по делото
доказателства намери, че предявеният иск
е допустим, а разгледан по същество е частично основателен и следва да се уважи
до размер от 289 010лв., а за разликата до претендираните 364 464лв. следва
да се отхвърли, воден от следните съображения:
І По допустимостта.
Изложените от ищеца обстоятелства, на които искът
му е основан, попадат в хипотезата на чл.92,ал.1 от ЗЗД и правят иска допустим,
а страните- надлежно процесуално активно и пасивно легитимирани в
производството.
ІІ.По основателността.
В с.з. от 20.06.17г. /л.213-л.215/ съдът е приел
без възражение от страните доклад по делото, с който е очертал релевантните за
спора факти и е разпределил доказателствената тежест за тях.
Релевантните за предявения иск факти, че страните
са обвързани с договор за наем от 30.03.2012г., по силата на който ответникът,
като наемател, е поел задължението да заплаща на ищеца, като наемодател, наемна
цена от 3600лв. месечно, без включен ДДС, от 1-во до 5-то число на текущия
месец, че при забава в изпълнение на това основно негово задължение, наемателят
ще заплаща на наемодателя неустойка в размер на 1/30 от наемната цена /месечния
наем/ за всеки ден на забава и че ищецът е изправна страна по сключения
договор, са признати от ответника с отговора му и са приети за безспорни и като
такива за ненуждаещи се от доказване в производството.
Ответникът не е оспорил твърденията на ищеца, че
част от дължимите се от него наемни вноски за периода 2014г.-2016г. са били
заплатени със забава, но без да потвърди в това отношение конкретните данни,
съдържащи се в инкорпорираната с исковата молба таблица /л.3-л.4/, относно
датите на извършените от него плащания, дните на забава и размера на следващата
се неустойка за забава по всяка една фактура, която е несвоевременно платена.
По тези спорни между страните обстоятелства са
приети основно и допълнително заключение на в.л. Ш., съответно от 16.06.17г.
/л.218-л.223/ и от 30.10.17г. /л.235-л.240/, неоспорени от страните, изготвени
въз основа на приложените към исковата молба и приети в производството писмени
доказателства-фактури, платежни нареждания и дневници за продажби /виж
л.21-л.170/, както и след извършени проверки в счетоводствата на ищеца и
ответника, с които, и с дадените от в.л. Ш. отговори на въпроси в с.з. от
11.07.17г. /л.224-л.226/ е установено, че изнесените в табличен вид с исковата
молба твърдения на ищеца за извършени от ответника със забава плащания на наеми
вноски, дължими по сключения договор за времето от 2013г.-2016г., са по принцип
коректни, с изключение на следните констатирани
разлики:
Вместо номерата на издадените фактури за дължими
наемни вноски с дати на издаване за периода от 05.01.15г. до 07.03.16г., ищецът
погрешно е описал номерата на платежните нареждания, с които е извършено
плащане за издадените на посочените дати от него фактури, като верните данни за
номерата на издадените фактури в посочения период са тези, които в.л. Ш. е
описало като поредни №№15-29вкл. в таблиците към основното заключение, и те по
същество изцяло кореспондират на твърденията на ищеца за издадени от него
фактури за дължими се по договор наемни вноски, плащането на които е било
забавено от страна на ответника;
Фактура №781/04.07.15г. /по погрешна номерация на
ищеца №1643/, е за сумата от 4200лв., вместо за сумата от 4320лв., както ищецът
е посочил, тъй че сумата, за която е издадена тази фактура се приема от съда такава,
каквато е установена от вещото лице;
Ф-ра №743/04.05.15г. е била платена на 08.07.15г.,
а не на 06.07.15г., както ищецът сочи, тъй че като дата на нейното плащане от
съда се приема датата, установена от вещото лице;
Различия има в дните на забава за плащането по всяка конкретна издадена фактура,
които ищецът сочи, и тези, които вещото лице е изчислило с изготвените
заключения, като:
-различията в основното заключение се дължат на обстоятелството,
че ищецът е извършил изчислението за дните на забава, считано от 5-то число на
текущия месец, по съображението, че плащането на наема по договор следва да се
извърши до тази дата /виж
изявлението на адв.Д. в тази връзка в с.з. от 11.07.17г./, докато вещото лице е
извършило изчислението им, считано от 6-то число на текущия месец, като число, следващо
датата на падежа- пето число на текущия месец;
-различията в допълнителното заключение се дължат
на съобразяване от вещото лице и на обстоятелството дали датата на падежа /5-то
число на текущия месец/ е в работен или в неработен ден, като за случаите, в
които падежът съвпада с неработен ден, първият работен след това е приет за
дата на падежа, а забавата е изчислена от следващия го ден.
При тези данни, съдът счита, че дните на забава следва да се приемат
съгласно данните за тях по колона 9 от табл.
6 /еднакви с дните по колона 8 в табл.5, в която са дадени и като общ сбор/ от допълнителното
заключение на в.л. Ш., с което са изчислени от 6-то число на текущия месец,
освен в случаите, когато 5-то число се пада в почивен ден, за които първият
работен ден след това е приет за дата на падежа, а забавата е изчислена от
следващия го ден, доколкото този вариант е съобразен с разпоредбите на
чл.72,ал.1,изр.3 и 4 и чл.72,ал.2 от ЗЗД, съгласно които, когато срокът се брои
по дни, не се брои денят на събитието или на момента, от който започва да тече,
че срокът изтича в края на последния ден /в случая, с оглед договора, пето число
на текущия месец/, както и че когато последният ден е неприсъствен, срокът
свършва в първия следващ присъствен ден, а забавата започва от деня, който
следва изтичането му, съгласно чл.84,ал.1 от ЗЗД.
Има разлики и в размера на следващата се неустойка за забава, посочена от ищеца и
изчислена от вещото лице с изготвените заключения, като извън разликите,
произтичащи от различната сума на основата от 4200лв., вместо от 4320лв. по
ф-ра №781/04.07.15г. и от разликата в дните на забава, вече коментирани
по-горе, за които съдът взе становище как ще се приемат за установени от него с
това решение, страните спорят още и по въпроса дали уговорената неустойка за
забава в размер на 1/30 част от месечния наем за всеки просрочен ден следва да
се изчислява върху наемната цена с включен ДДС, както я е изчислил ищецът, или
без да се включва ДДС, както счита за правилно ответникът.
Уговорената от страните по делото наемна цена е
такава от 3600лв., без включен ДДС,
поради което съдът счита, че неустойката
за забава следва да се изчисли върху неплатената наемна цена от 3600лв.,
което изчисление е направено в таблица
№6 към допълнителното заключение на в.л. Ш., и видно от което общата сума
на неустойката, изчислена по описания начин, възлиза на 297 050лв.
По този начин съдът споделя виждане на ответника,
както и допълнително изтъкното от него съображение, че сумата от 720лв.,
съставляваща ДДС по издадените фактури, е дължима не на наемодателя по
договора, а на държавния бюджет, тъй като същото съответства на нормативна
уредба по ЗДДС, от която личи, че доставката на територията на страната, от
данъчно задължено по смисъла на чл.3,ал.1 от ЗДДС, на услуги по смисъла на чл.9
от ЗДДС, е облагаема доставка /чл.12,ал.1 от ЗДДС/, по която данъчна основа е
стойността върху която се начислява данъка и същата се определя на базата на
всичко, което включва възнаграждението, получено или дължимо на доставчика,
като не се смятат за възнаграждение в случая плащанията за неустойка и лихва с
обезщетителен характер /чл.26,ал.2 вр. ал.1 от ЗДДС/, както и че само когато
при договарянето на доставката не е изрично посочено, че данъкът се дължи
отделно, се приема, че той е включен в договорената цена /чл.67,ал.2 от ЗДДС/,
докато в случая страните ясно са посочили в договора, че наемната цена, която
са уговорили, е 3600лв., без включен в нея ДДС.
В обобщение на горното следва да се смята за
установено, че ищецът е установил, щото поради забава в плащането на наемните
вноски по издадени от него фактури, ответникът
му дължи неустойка за забава в размер на 297 050лв., а не 364 464лв., колкото
ищецът претендира.
Във връзка с повдигнатите
от ответника възражения за нищожност на уговорената неустоечна клауза, поради
противоречие с добрите нрави, доколкото,
сравнена с размера на законната лихва за забава в изпълнение на същото
задължение, надхвърля последната многократно, загубвайки по този начин
присъщата си по закон обезщетителна функция да послужи като обезщетение за
вредите от несвоевременното плащане, и се превръща в средство за неоснователно
обогатяване на наемодателя, евентуално-
за намаляване порадипрекомерност на уговорената неустойка до размера на
законната лихва за забава, поставени в негова доказателствена тежест, по
делото се установи, че :
Размерът на законната лихва за забава, в
хипотезата на възприетото по-горе от съда допълнително заключение на в.л. Ш., с
което пето число е счетено за дата на падежа и е съобразено кога тази дата е в
работен и кога в неработен ден, но като изчисленията са извършени върху сумата,
за която е издадена фактурата /с включен ДДС/, а не върху сумата на уговорената
наемна цена от 3600лв., тъй като това е била зададената на вещото лице задача, възлиза
на общо 2975лв. за периода /виж табл.5 на л.238/. Преизчислението и от съда при
същите дни на забава /общо 2478 по колона 8 в табл.5 на л.238/, върху сумата на
наемната цена от 3600лв., без включен ДДС, даде размер на законната лихва за
забава от общо 2479.17лв. /при
изчислена върху общо просрочени 151 080лв. от колона 3 в табл.5 лихва в
размер на 2975.00лв., по простото тройно правило, при взета сума от общо
125 900лв. по колона 3 от табл.6 на л.239, се получава сумата от
2479.17лв./, която, сравнена с изчислената като следваща се при същата база по
договора неустойка за забава от 297 050лв. сочи, че последната надхвърля
лихвата за забава около 119.8пъти- т.е. с над 100%, както и ищецът твърди.
Във връзка с искането на ответника, при преценка
на възражението му за нищожност на уговорената неустоечна клауза съдът да
съобрази и обстоятелството, че преди сключване на договора за наем, той е
извършил в имота, негов предмет, за своя сметка, множество подобрения, които са
трайно прикрепени, увеличават многократно стойността му и и ще останат във
владение на наемодателя след прекратяване на договора, с приетия по делото
доклад съдът е счел, че същите обстоятелства са неотносими към повдигнатото
възражение за нищожност, тъй че няма да бъдат подлагани от него на преценка в
производството /виж л.214абзац четвърти/.
Въпреки това, доколкото и двете страни са включили
в писмените си защити и съображения, свързани с тези твърдени от ответника
факти, като ищецът е коментирал, че те са останали недоказани в процеса, съдът
отбелязва, че тези факти очевидно са се състояли и са били взети предвид от
страните като значими при сключване на наемния договор помежду им, защото иначе
не биха намерили място в неговия р.І, т.2, където е изрично записано, че
страните се съгласяват, че първоначалната инвестиция за обекта, предмет на
договора, е осигурена и извършена от наемателя.
Във връзка с възражението на ответника за
нищожност на уговорената неустоечна клауза, тъй като неустойката многократно
надхвърля лихвата за забава, ищецът е заявил, че същото е неоснователно,
доколкото самата наемна цена е била уговорена от страните по-ниска от обичайното,
при съобразяване именно на описаните от ответника с отговора му обстоятелства,
касаещи извършени от него, преди датата на сключване на договора за наем, в отдадения
под наем имот подобрения.
В покрепа на твърдението си, че уговорената със
сключения между страните на 30.03.12г. договор наемна цена е двойно по-ниска от
онази, на която ответникът е пренаемал обекти в отдадената му под наем сграда, ищецът
е представил по делото два договора за наем- от 18.04.12г. и от 17.02.16г. /виж
л.202-л.207 и л.208-л.212/, наемодател по които е ответното дружество.
Съдът счита, че договорът от 17.02.16г., сключен
между „Ел юг“ ЕООД и „Роял България“ ЕООД, не би могъл да се ползва като годна база
за сравнение на наемните цени в случая, тъй като сключването му следва с почти
четири години датата на сключване на договора между страните-30.03.12г., както
и защото касае самостоятелен обект в сграда 15 в ПИ 56784.520.1044, различна от
сграда 2 в същия ПИ, която е предмет на наемния договор, сключен между страните,
и като сграда №15 е вероятно нова, доколкото не е заснета с приложената по
делото кадастрална схема на ПИ 56784.520.1044, с находящите се в него към
17.02.10г. 14бр. сгради /виж л.186/.
Годна база за сравнение в твърдяната от ищеца
насока е договора, сключен на 18.04.12г. между ответното дружество, като
наемодател и „Райфайзенбанк България“ ЕАД, като наемател, с участие и на ищеца,
в качеството му на собственик на отдавания под наем имот, доколкото датата на
сключването му е в непосредствена близост до датата на сключване на наемния
договор между страните по делото и предмет на преотдаване под наем в случая е
самостоятелен обект в същата сграда, която е отдадена под наем от ищеца на
ответника, който заема и почти цялата площ от наетата сгарада /436кв.м. по
договора от 18.04.12г. и 454кв.м. при договора от 30.03.12г./. Този договор е и
в подкрепа на твърдението на ищеца, доколкото от него личи, че уговорената
наемна цена е такава от 3885 евро, с включен ДДС, или от 3108евро без този
данък, с равностойност от 6078.72лв. по фиксинга на БНБ, и като такава, малко
под два пъти по-висока от 3600лв., колкото е уговорената с договора от
30.03.12г. наемна цена, за отдадена под наем с него площ от 454кв.м.,
надвишаваща с 18кв.м. отдадената под наем по договора, служещ като база за
сравнение.
-При тези приети за установени в производството факти,
съдът намери, че възражението за
нищожност на уговорената от страните с наемния договор неустойка, поради
противоречието и с добрите нрави, е неоснователно, по съображения, с които до
голяма степен споделя доводите, изтъкнати с писмената защита на ищеца, и
конкретно:
Тезата на ответника за релевираната от него
нищожност е обоснована с доводите, че макар и уговорената неустойка, която е
такава за забава, към датата на сключване на договора да отговаря на присъщата
и съгласно чл.92,ал.1 от ЗЗД обезпечителна функция, тъй като е предназначена да
стимулира към точно изпълнение на задължението, съпоставката и с размера на
задължението, чието изпълнение обезпечава, и със стойността на очакваните вреди
от евентуално неточно изпълнение, в размер на законната лихва за забава, тъй
като се касае до забава в плащането на едно парично задължение, сочи
категорично, че тя излиза извън другите две обичайни нейни функции-
обезщетителна и санкционна, и именно това я прави нищожна, като противна на
добрите нрави.
Подробните аргументи, изложени от ищеца с
писмената защита, свързани с преглед на задължителната съдебна практика,
относима към преценката за нищожност поради противоречие с добрите нрави, макар
и някои от цитираните решения да са свързани с друга често срещана житейска
хипотеза /нищожност, поради неравностойност на насрещните престации при договори
за продажба/, както и мотивираното изложение на ответника с отговора и с
писмената защита, стоящо на позицията за нищожност на уговорената с договора
неустойка, поради излизането и извън присъщите и обезщетителна и санкционна функции,
сочат на познаване на основополагащите критерии за решаване на този спорен
между страните въпрос, което прави ненужно съдът да възпроизвежда същите в общ
план, за което ще отпрати направо към обобщението на съдебната практика, дадено
с ТР №1/15.06.10г. по т.д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС, приложимо в случая, тъй
като страните изрично са заявили при сключване на договора, че същият
съставлява търговска сделка по смисъла на ТЗ, доколкото наемателят е търговско
дружество с предмет на дейност наемане и управление на недвижими имоти и наема
имота за целите на търговската си дейност /виж последните три абзаца от
договора на л.13/, а по-долу пристъпва направо към извършената при съблюдаване
на тези критерии конкретна преценка, обосновала извода му за неоснователност на
възражението на ответника, че уговорената по договора неустойка е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави, тъй като излиза извън своите присъщи
обезщетителна и санкционна функции.
Уговорената от страните неустойка е такава за
забава в изпълнението на основното поето от наемателя по договора задължение за
плащане на наемната цена, което е парично по своето естество.
Следващата се от наемателя неустойка за забава в
изпълнение на поетото от него задължение за плащане на месечна наемна цена е
уговорена с договора като такава без краен предел, без фиксиран срок, до който
да се начислява, но както задължителната съдебна практика е постановила, това
обстоятелство само по себе си не съставлява основание клаузата за неустойка да
се счита за нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
При извършване на преценка дали уговорената от
страните с договора неустойка е прекомерна и като такава противоречи на добрите
нрави, тъй като излиза извън присъщите и по закон функции, с оглед установените
в практиката критерии, съдът взе предвид, че:
Уговорената неустойка за забава е предназначена да
обезпечи плащането на задължение в размер от 3600лв. месечно, като начинът, по
който е уговорена- като 1/30 от неплатената наемна цена за всеки ден на забава,
не може да обоснове схващане, че единствената цел на тази уговорка е
неустойката за забава в плащането на наемната цена да излезе извън присъщите и
по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, доколкото:
Ответникът и сам признава с отговора и с писмената
си защита, че към датата на договора уговорената с него неустойка отговаря на
присъщата и по закон обезпечителна функция да стимулира точното изпълнение на
платимите по договора наемни вноски, и възражението му е основано на виждането,
че тя излиза извън другите две нейни функции- обезщетителна и санкционна.
Сравнен с размера на задължението от 3600лв.,
което обезпечава, размерът на неустойката за ден от 120лв. /виж колона 4 от
табл.6 на допълнителното заключение/ е 30 пъти по-нисък от размера на
обезпеченото с нея основно задължение, а нарастването на този размер, поради
натрупване на дните на забава, е обстоятелство, което изцяло зависи от
поведението на длъжника и би могло да бъде предотвратено, при точното и
своевременно изпълнение на поетото от негова страна основно задължение, каквото
се следва по закон, и като обстоятелството, че не разполага с парични средства
за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност /чл.63,ал.1 и
чл.81,ал.2 от ЗЗД във вр.с чл.288 от ТЗ/, поради което не може да бъде намерен
от съда за излизащ извън присъщите на неустойката обезщетителна и санкционна
функции.
Не се споделя от съда довода на ответника, че
ищецът е бил недобросъвестен, като макар и договорът да е сключен с нотариална
заверка на подписите, той не се е възползвал от възможността да се снабди с
изпълнителен лист за всяка неплатена наемна вноска в кратък срок и да
предприеме действия по принудителното и събиране, а вместо това претендира
неустойка за забава, надвишаваща с 50% стойността на всички платени наемни
вноски от датата на сключване на договора до датата на исковата молба.
Доказателства за наемните вноски, заплатени от
ответника на ищеца от датата на сключване на договора-30.03.12г. до датата на
исковата молба, не са били събирани в производството, но по делото са събрани
данни за сумата на вноските, заплатени от ответника със забава по фактурите за
тях, издадени от ищеца от за периода ноември 2013г.-септември 2016г., в размер
на 125 900лв., без включен ДДС, и сравнението между тях и начислената за
забавата в плащането им неустойка от 297 050лв. действително сочи, че
същата ги надхвърля с повече от два пъти /виж сбора на сумите по колона 3 и
колона 10 от табл.6 на допълнителното заключение на ССЕ/, но както съдът каза
вече в предходния абзац, нарастването на сумата на неустойката, уговорена с
договора, не може да се вмени във вина и да се смята за плод на
недобросъвестното поведение на ищеца, защото, дори когато разполага с
възможност да се снабди с извънсъдебно изпълнително основание за вземането си, той
няма вменено му от закона задължение да се възползва от това право, за разлика
от ответника, върху когото, в качеството му на наемател, както по закон, така и
по силата на договора, тежи като основно задължение да плаща своевременно
уговореното наемна цена, тъй че той не може да черпи права от собственото си
неизпълнение, опитвайки се да прехвърли отговорността за това нарастване на
сумата на неустойката до степен тя да надхвърли
платените от него наемни вноски върху ищеца, тъй като последният не
упражнил налични по закон възможности.
Отделно от горното, съдът споделя и доводите на
ищеца в отговор на този упрек от ответника, че процесуално нецелесъобразно е
той да предприема ежемесечно производства по снабдяване със заповеди за
изпълнение за неплатените наемни вноски, обременявайки както облигационните
отношения между страните, които съгласно договора са дългосрочни, така и натоварвайки
ги с допълнително разноски, при така или иначе възникнало и налично за
ответника затруднение в извършване на плащанията за поетото с договора основно
задължение.
Съпоставката на размера на неустойката за ден от
120лв., с размера на законната лихва за забава за ден от 1лв. /изчислен от съда
като средна величина за процесните години, върху основното задължение от
3600лв., при разделяне на общата сума на лихвата за забава от 2479.17лв.,
начинът на изчисление на която се описа по-горе при установяване на фактите, на
общия брой на дните на забава- 2478/, наистина сочи разлика от 120 пъти, която,
ако се вземе предвид сама по себе си, би могла да обоснове извода за
прекомерност, направен от ответника.
Изводът на ответника, черпен именно от това
несъответствие, не се споделя от съда, поради следните причини:
Така извършената съпоставка, според съда, не е
равнозначна на съпоставка между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди, каквото приравняване е направено от
ответника както с отговора му, така и с писмената защита, при обосноваване на
възражението му за нищожност.
Вярно е, че поетото с договора основно задължение,
за обезпечение на което е уговорена неустойката, е парично по своето естество,
както ответникът изтъква, но това съвсем не означава, че вредите, които биха
могли да се претърпят от евентуалното неточно изпълнение на това задължение, се
изразяват само и единствено в законната лихва за забава върху следващата се
като наем парична сума. Аргументи за това виждане съдът черпи от разпоредбата
на чл.92,ал.1 от ЗЗД, съгласно която неустойката служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, в която законодателят не е приравнил очакваните от
неизпълнението вреди на законната лихва за забава при неизпълнени парични
задължения, ако и тази хипотеза да е най- често срещана в практиката, а е
поставил на различна плоскост двете отделни правни норми- на чл.86,ал.1 и на
чл.92,ал.1 от ЗЗД, точно за да даде възможност на страните, знаейки най- добре
спецификата на своите договорни отношения в пълнота, сами да определят,
съобразно принципа на автономия и свобода при договарянето, какъв е размера на
обезщетението, което неизправната страна ще заплати, без да се доказва размера
на вредата, настъпила от неизпълнението, и по този начин да поставят в своите
предвиждания за очакваните от неизпълнението вреди стойности, съвсем различни
от размера на законната лихва за забава, която, при липса на други уговорки на
страните, се следва при забава в плащане на едно парично задължение от длъжника.
Това законодателно решение, според съда, разкрива
път за обсъждане и даване стойност при извършваната преценка на изтъкнатите от
ищеца с писмената му защита доводи, свързани със спецификата на договорното
отношение, с оглед страните в облигационната връзка, при която наемодателят Софийско-
пловдивска епархия на Католическата църква в България е институция, за която
търговската дейност е непривична и реализирането на приходи от притежаваните
недвижими имоти няма за цел печалба, а е основен източник за осъществяваната от
Църквата благотворителна дейност, свързана с издръжка на сиропиталища, дом за
възрастни хора, изхранване на бездомни и нуждаещи се, подпомагане на възрастни
и самотни, както и подпомагане образованието на деца от социално слаби
семейства. Така описаното е в пълно съгласие с даденото от пар.1,т.3 във вр. с
т.2 от ДР на ЗВ легално определение на религиозната институция, като
регистрирана в съгласие с този закон религиозна общност, в качеството на
последната като обединение на физически лица с цел изповядване на дадена
религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии, и с
регламентираната от глава пета на ЗВ възможност за вероизповеданията, легално
определение на които е дадено в пар.1,т.1 от ДР, да развиват лечебни, социални
и образователни дейност в полза на обществото, поради което следва да се счита
за известно и на противната страна по договора, която е профилиран в областта
на наемане и управление на недвижими имоти търговец, за когото преценката за
очаквани за наемодателя вреди, изразяващи се в затруднение и/или невъзможност
за реализиране на присъщи за институцията социално полезни дейности, поради
липса на постъпления от наеми, вследствие неизпълнение на поетото от него
задължение за плащане на месечните вноски, е лесно предвидима.
При тези съображения съдът счете, че уговорената
неустойка не излиза извън присъщата си обезщетителна и санкционна функции, само
защото размерът и за ден надхвърля 120 пъти размера на законната лихва за забава
за ден.
Извън горното съдът съобрази още, че:
Изпълнението на поетото от ответника задължение не
е обезпечено с други правни способи, извън уговорената с договора неустойка за
забава.
Забавата на ответника в изпълнение на поетото с
договора основно задължение е съществена и трайно демонстрирана като поведение,
като в период от почти три години той е заплащал следващите се на наемодателя
месечни наемни вноски със значителна забава, варираща от 12 до 125дни, но като
първата цифра е изключение, а преимуществено забавата му надхвърля 60дни, както
е видно от колона 9 в табл.6 на л.239. При това поведение на ответника, което
няма как да се определи за добросъвестно и с грижа на добър търговец по
отношение изпълнение на основното му задължение по договора.
Преддоговорните отношения между страните, свързани
с извършени от ответника в имота преди сключване на договора за наем значителни
първоначални инвестиции, са било очевидно отчетени при сключване на договора,
като уговореният с него наем е в размер почти два пъти по-нисък от онзи, за
който ответникът е преотдавал част от обекта под наем, както и като договорът е
сключен за един сравнително дълъг период от време от 12 години, в който
страните са се задължили да не прекратяват действието му.
Независимо от съществената и продължила с години
забава на ответника като наемател, ищецът е проявил толерантност към
неизпълнението на задължението му и не се е възползвал от предвидената в закона
възможност за разваляне на договора, поради неизпълнението му от ответника,
давайки по този начин на ответника да продължи реализирането на приходи от
преотдаване на имота под наем по сключения с наемателя „Райфайзен банк“ договор
за наем, при уговорена по същия наемна цена почти два пъти по- висока от наема,
който самият ответник се е задължил да плаща на ищеца.
Вземайки предвид всички обсъдени по-горе критерии,
съдът намира, че в конкретния случай не може да се обоснове извод, щото
единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън присъщите и
обезщетителна и санкционна функция, и че има за цел неоснователното обогатяване
на ищеца, и затова счете, че възражението на ответника за нищожност на
неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави е неоснователно.
-При горния извод, за съда стои необходимостта да
се произнесе и по евентуалното искане на ответника, ако не уважи възражението
му за признаване на неустоечнатна клауза за нищожна поради противоречие с
добрите нрави, то да намали уговорената
неустойка като прекомерна.
Това
искане на ответника е неоснователно, доколкото разпоредбата на чл.309 от ТЗ изрично постановява, че неустойката,
дължима по търговска сделка сключена между търговци, не може да се намалява
поради прекомерност.
В случая една от страните по договора не е
търговец, но това няма значение, доколкото търговец е ответникът и въпреки
това, точно той иска намалението.
-По повдигнатото
от ответника възражение за изтекла в негова полза погасителна давност за
вземанията на ищеца за неустойка по фактури № 414/04.11.13г. и №430/04.12.13г.,
от фактическа страна се установи, че плащането по издадената на 04.11.13г.
фактура №414 е извършено на 11.12.13г., а на издадената на 04.12.13г. фактура
№430- на 07.01.14г. /виж колона 8 в табл.6 на л.239 от приетото по делото
допълнително заключение/.
Исковата молба, в която са включени и претенциите
на ищеца за осъждане на ответника да му заплати неустойка за забава в плащането
на наемната цена, за която са издадени тези две фактури, е заведена в
канцеларията на съда на 20.01.17г.
При тези данни съдът намери, че повдигнато от ответника възражение за
изтекла в негова полза погасителна давност за неустойката, свързана със забава
в плащането на тези две фактури, е основателно, воден от следните
съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.111,б.“б.“ от ЗЗД, вземанията
за неустойка от неизпълнен договор, каквото е и вземането за неустойка за
забава в поетото от наемателя задължение да плаща уговорената наемна цена в
определен с договора срок, се погасяват в тригодишен срок.
Съгласно чл.114,ал.4 от ЗЗД, при искове за
неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който
се начислява неустойката.
В конкретния случай, последният ден, за който се
начислява неустойка за забава по първата и втората фактура, е съответно
10.12.13г. и 06.01.14г.
Считано от тези две дати, тригодишният срок за погасяване
на вземането за неустойка по всяка от посочените две фактури изтича съответно
на 10.12.16г. и на 06.01.17г.- т.е преди завеждане на исковата молба на
20.01.17г., което прави повдигнатото от ответника възражение за изтекла в
негова полза погасителна давност основателно.
При коментара на размера, до който вземанията са
погасени по давност, ответникът е възпроизвел размера на неустойката, която
ищецът е претендирал по тези две фактури, съответно от 5184лв. и 4 752лв.
/виж първите два реда на табл. на л.3/, но в случая, като погасени по давност
следва да се вземат предвид вземания за неустойка в размери от 4200лв. и
3840лв., каквито са установени с табл.6 от приетото по делото допълнително
заключение, като за разликите до претендираните 5184лв. и 4752лв. исковете са
неоснователни, а не погасени по давност, с оглед установените в производството
различия относно дните на забава и основата, върху която ищецът е изчислил
претендираната неустойка.
В
обобщение на всичко казано по-горе
може да се заключи, че:
Доколкото
уговорената между страните с р.VІІ, чл.1 от сключения на 30.03.12г. договор за
наем неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като излизаща
извън присъщите и обезщетителна и санкционна функции, а е валидна, както и
защото ответникът няма право като търговец по търговска сделка да иска
намаление на уговорената с този договор нвеустойка поради прекомерност, а
ищецът установи, че наемните вноски, които му се следват от ответника като
наемател по договора, за които са издадени фактурите и платежните нареждания,
описани в таблицата към исковата молба, са били заплатени от ответника със
забава, искането му за осъждане на ответника да му заплати уговорената със
сключения договор неустойка за забава е основателно, но следва да се уважи
частично, до размер от 289 010лв., като за разликата до 297 050лв.
вземането е погасено по давност, а за разликата до претендираните
364 464лв. е недоказано по размер.
В частта
за разноските.
И двете страни претендират присъждане на
разноските в производството по представените от тях списъци, като ищецът
претендира и разноските по предварителното обезпечение /виж списъците на л.241
и л.249/.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78,ал.1
и ал.3 от ГПК, на ищеца се следват разноски съобразно уважената, а на
ответника- съобразно отхвърлената част.
Ишщецът е установил в процеса разноските, които
претендира по представения списък, в размер на общо 29 857.56лв., от които
6129лв. по предварителното обезпечаване на иска му и 23 728.56лв. – в
исковото производство /виж л.242-л.247вкл. и л.175, л.248 и л.192/.
Във връзка с разноските, претендирани като
направени за предварително обезпечаване на вземането на ищеца, ползвайки данните
в платежното нареждане на л.244 за образуваното в обезпечителното производство
дело №2797/2016г. ПОС, съдът се увери служебно от данните в системата за
електронно деловодство при ПОС, че:
Ч.гр.д.№2797/2016г. е образувано по молба вх.№
34739/23.11.16г. на Софийско- Пловдивска епархия на Католическата църква в България
за допускане на обезпечение на бъдещ неин иск срещу „Ел Юг“ ЕООД, ЕИК 115015***,
за заплащане на сумата от общо 364 464лв., като неустойка за забава,
уговорена от страните със сключен между тях договор за наем от 30.03.12г., по
който ответникът, като наемател, е изпълнявал със забава задължението си за
плащане на наемната цена.
С молба вх.№2091/23.01.17г. молителят Софийско-
Пловдивска епархия на Католическата църква в България е представил по ч.гр.д.
№2797/16г. доказателство за завеждане на бъдещия иск, обезпечение на който е
допуснато по това ч.гр.д., с подадена в ПОС искова молба, заведена с
вх.№1936/20.01.17г., по която, видно и от данните за образуване на настоящото
дело, е образувано същото.
От описаните и установени като направени в
обезпечителното и исковото производство разноски по списъка на ищеца, следва да
се изключат разноските от 84лв., направени за образуване на изп.дело, за
изготвяне и връчване на книжа от съдебния изпълнител и за налагане на запор въз
основа на обезпечителна заповед по образуваното пред ЧСИ Т. изп.дело №20168300400376, доколкото, съгласно чл.79 от ГПК, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника и взискателят може да
ги търси като направени там- т.е те не съставляват разноски по обезпечението.
По отношение на разноските за обезпечението, съдът
счита, че същите се следват на ищеца по аналогия с разпоредбата на чл.209 от ГПК, съгласно която разноските
по събиране на доказателства не се присъждат на страната в производството по
обезпечението, а се вземат
предвид впоследствие,
при решаването на спора, при следване и на общия принцип на чл.78,ал.1 от ГПК,
че ищецът има право да получи разноските, направени от него в производството,
когато предявеният от него иск е признат от съда за основателен и е уважен,
съобразно уважената част.
При тези
мотиви, след приспадане на сумата от 84лв. от списъка на направените от ищеца
разноски, които по този начин възлизат общо на 29 773.56лв., вместо на
29 857.56лв., на ищеца, по
съразмерност с уважената част от иска му, възлизаща на 289 010лв., следва да се присъдят разноски по
съразмерност от 23609.62лв.
Ответникът
също установи направата на разноските по приложения от него списък, възлизащи
на общо 8750лв. /виж л.195, л.229 и л.201/.
От тях, на ответника, по съразмерност с отхвърлената
част от иска, възлизаща на 75454лв. /364464лв.-289010лв.=75454лв./, следва да се присъдят разноски по
съразмерност от 1811.49лв.
Воден от
изложените мотиви, съдът
Р Е Ш И :
Осъжда „Ел Юг“ ЕООД, ЕИК 115015***, със съдебен адрес:***,
адв.П.Н., да заплати на Софийско- Пловдивска епархия на Католическата църква в
България, със съдебен адрес:***, адв.Б.Д., сумите от :
289 010- двеста осемдесет и девет хиляди и
десет лева, съставляваща уговорена със сключен между страните договор за наем
от 30.03.12г. неустойка за забава при плащане на наемната цена, за наемни
вноски, следващи се по фактури, издадени от ищеца в периода от
04.01.2014г.-03.09.16г., подробно описани в колона 1 по табл.6 от
допълнителното прието по делото заключение на ССЕ, заплатени от ответника със
забава по отношение на уговорения за плащането им със същия договор срок, ведно
със законната лихва върху сумата на неустойката от датата на исковата молба-
20.01.17г. до окончателното и плащане, и
отхвърля иска за разликата до претендираните 364 464лв., като за
разликата между 289 010лв. и 297 050лв. отхвърля иска поради
погасяване по давност на вземанията на ищеца за неустойка за забава в плащането
на наемните вноски, за които са издадени фактури № 414/04.11.13г. и
№430/04.12.13г., а за разликата между 297 050лв. и 364 464лв.-поради
недоказаност на иска по размер;
23 609.62- двадесет и три хиляди шестстотин и
девет лева и шестдесет и две стотинки- разноски съразмерно с уважената част на
иска, включително за разноските, направени за обезпечаване на бъдещия иск,
предявен по гр.дело №145/2017г. на ПОС, в производството по ч.гр.д.
№2797/2016г. на ПОС.
Осъжда Софийско- Пловдивска епархия на Католическата
църква в България, със съдебен адрес:***, адв.Б.Д., да заплати на „Ел Юг“ ЕООД,
ЕИК 115015***, със съдебен адрес:***, адв.П.Н., сумата от 1811.49- хиляда
осемстотин и единадесет лева и четиридесет и девет стотинки- разноски в
производството съразмерно с отхвърлената част.
Решението подлежи на обжалване пред ПАС в
двуседмиченн срок от връчването му на страните.
Окръжен
съдия: