№………………2020 г. гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският
административен съд, двадесет и четвърти състав
на седми декември 2020
г., в открито заседание
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ МИЛАЧКОВ
при участието на
секретаря Нина Атанасова,
като разгледа
докладваното от председателя
Административно дело
№1972 по описа за 2020 година
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на Р.Н.Н.,
ЕГН **********, с адрес ***, срещу Решение № 178/24.07.2020 г. на директор на
ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалбата срещу Постановление
за налагане на обезпечителни мерки с изх. № 200003-022-0041241/02.07.2020 г. на
публичен изпълнител при ТД на НАП гр. Варна.
В
жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като се
твърди липса на обезпечителна нужда от налагане на обезпечението. Навеждат се
доводи за недопустимост на налагане на обезпечителните мерки предвид чл.5, ал.
2 от Закона за мерките и действията по време на действие на извънредно
положение. Твърдения са изложени и в насока, че Постановлението за налагане
обезпечителни мерки е немотивирано, тъй като не е посочена конкретната стойност
на запорираното имущество и наличието на парични средства по запорираната
банкова сметка. *** Решение, с което е отхвърлена жалбата срещу Постановление
за налагане на обезпечителни мерки.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно
призован, не се явява, не се представлява. В депозирано писмено становище,
поддържа жалбата на сочените в нея основания.
Ответната страна, чрез писмена молба,
депозирана от процесуален представител, оспорва жалбата като неоснователна.
Моли жалбата да бъде отхвърлена.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът след съвкупна преценка на събраните по
делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Административното производство е
започнало по инициатива на Руси Русев – старши публичен изпълнител към ТД на
НАП – Варна. Същия е приел, че ще се затрудни събирането на установено и
изискуемо публично вземане по изпълнително дело №*********/2018 г. в размер на 9395.43лв.,
в това число главница 7897.84 лв. и лихва 1497.59 лв., поради което на 02.07.2020
г. е издал Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх.№С200003-022-0041241/02.07.2020г.
С посоченото постановление е наложен запор върху: ½ ид. част от
лек автомобил собственост на длъжника Р.Н., марка Рено, модел Лагуна, с рег. № ***,
година на производство 2001г., и върху налични и постъпващи суми по банкови
сметки, по депозити, вложени в трезори, включително и съдържанието на касетите,
както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в Централна
Кооперативна Банка.
Постановлението за налагане на
обезпечителни мерки е съобщено на жалбоподателката с писмо с обратна разписка,
като последната е депозирала жалба срещу постановлението на основание чл. 197,
ал. 1 от ДОПК до директора на ТД на НАП Варна, със съдържание, идентично на
жалбата до съда.
На 24.07.2020 г. директора на ТД
на НАП Варна е постановил Решение №178, с което е потвърдил постановлението,
като правилно и законосъобразно.
По горната фактическа обстановка не се спори между
страните.
Въз основа на горната фактическа обстановка, съдът намира,
че жалбата е допустима, като подадена от лице с правен интерес и в срока по
чл.197, ал.2 от ДОПК. Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна по
следните съображения.
Съдът приема, че обжалваният административен акт е издаден
от компетентен орган при стриктно спазване на процедурата по чл.195 от ДОПК.
Видно от доказателствата по делото с постановление за
налагане на обезпечителни мерки от 02.07.2020 г. са били наложени запор върху
банковата сметка на Н. в ЦКБ и запор върху ½ ид. част от МПС, тъй като задълженията
на Н. по изпълнително дело №*********/2018г. не са били погасени. При това
положение, съдът намира, че правилно публичния изпълнител е приложил
разпоредбата на чл.195, ал.3, т.2 от ДОПК и е наложил обезпечение, тъй като до
момента такова не е било наложено.
Публичните вземания – предмет на
ПНОМ са изискуеми - с настъпил срок на изпълнение, видно от данните по
преписката относими към датата на влизане в сила на изпълнителните основания.
Обезпечителната нужда по смисъла на чл. 195, ал.
2 от ДОПК е налична към датата на издаване на ПНОМ. От
доказателствата се установява, че публичните вземания не са погасени
доброволно, поради което публичният изпълнител е приел, че има затруднения по
събирането им. От друга страна, наложените
обезпечителни мерки са до размера на установеното вземане, съответно е спазен
принципа на съразмерност. Размерът на публичните вземания в случая не е
по-малък от общата сума на конкретно наложените обезпечителни мерки - запори на
МПС и на банковата сметка. Процесните обезпечения съответстват на вземанията,
респ. съразмерни са и не е налице нарушение на изискването на чл. 195, ал. 7 от ДОПК и на изискването на чл. 198, ал. 2 от ДОПК, когато се налагат няколко вида
обезпечения да са до общия размер на вземането.
В този смисъл, както и поради отсъствието на други установени
секвестируеми права на задълженото лице, наложените два запора са с цел
предотвратяване на възможността за разпореждане с имуществото му, което
разпореждане пък би затруднило или би направило невъзможно събирането на
публичните вземания. Наложените от публичния изпълнител обезпечителни мерки са
такива по чл. 198, ал.
1, т. 2 и 3 вр. с чл. 202, ал.
1 от ДОПК.
Съдът не споделя възражението на жалбоподателя, че постановлението
е незаконосъобразно, тъй като е издадено в противоречие със ЗМДВИП. Общият
принцип изведен от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г. е че за периода на обявеното
извънредно положение могат да се налагат обезпечителни мерки по ДОПК, т.к. в
самият закон липсва законова забрана за налагане на запор върху определено
имущество и лица, посочени в чл.5, ал.2 от ЗМДВИП. Тази разпоредба не касае
производствата по обезпечаване и изпълнение по реда на ДОПК, по аргумент от § 49
от ПЗР на ЗМДВИП. Изключението посочено в § 29, т.5 от ПЗР на ЗМДВИП, също не
касае действия по обезпечаване на вземането изразяващи се в налагане на
обезпечителни мерки, тъй като в него изрично е записано, че „принудителното
изпълнение се спира до отмяна на извънредното положение, след спирането
публичният изпълнител не може да извършва нови изпълнителни действия, но може
да извършва действия по обезпечаване на вземането, както и разпределение на
суми, постъпили по изпълнителното дело“.
Неоснователно е и релевираното за първи път възражение на жалбоподателя
касаещо стойността на запорираните вещи. След като стойността на придобиване на
запорираната ½ ид. част от МПС е 0.00 лв., правилно публичният
изпълнител е отбелязъл, че запорът се налага за съответната част на вземането,
а по отношение на запорираната банкова сметка ***, че запорът е за сумата от 9 395.43лв.
Следователно наличието на конкретика в тази насока не поставя под съмнение
съобразяване с изискването на чл. 195, ал.7 ДОПК.
От друга страна следва да се отбележи, че от страна на жалбоподателя в
настоящото производство не бяха доказани и предпоставките по чл. 197, ал.
3 от ДОПК, при които съдът отменя наложеното обезпечение. В рамките
на делото не се представи от страна на жалбоподателя обезпечение в пари,
безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа, които да
обезпечат събирането на публичните задължения. Няма спор същевременно, че
изпълнителното основание съществува, като доказателства за това са представени
по делото.
Предвид изложеното съдът намира, че жалбата на Н. се явява
неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.
При този изход на
спора е основателно искането на ответника за присъждане на възнаграждение за
юрисконсулт. Производството по чл. 197, ал.
2 – 4 от ДОПК
е особено производство, различно от производството по обжалване на ревизионните
актове, поради което специалната разпоредба на чл. 161, ал.
1, изр. 3 от ДОПК е неприложима, а възнаграждението за юрисконсулт е
дължимо на основание субсидиарното приложение на чл. 78, ал. 8
във вр. с ал. 3 от ГПК
и следва да бъде определено по реда на чл. 37 от Закона
за правната помощ във вр. с чл. 24 от
Наредбата за заплащането на правната помощ /в т. см. Решение №
1921/13.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13662/2017 г., I о. и Определение №
3544/20.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3319/2018 г., I о./. Според последната
разпоредба по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100
до 200 лева. С оглед фактическата и правна сложност на делото съдът намира, че
в случая дължимото възнаграждение за юрисконсулт следва да бъде определено в
размер на 100 лева.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на Р.Н.Н.,
ЕГН **********, с адрес ***, срещу Решение № 178/24.07.2020 г. на директор на
ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалбата срещу Постановление
за налагане на обезпечителни мерки с изх. № 200003-022-0041241/02.07.2020 г. на
публичен изпълнител при ТД на НАП гр. Варна.
ОСЪЖДА
Р.Н.Н.,
ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на ТД на НАП – Варна сумата от 100 /сто/ лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: