№ 154
гр. С., 30.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесет и девети септември,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско
дело № 20212200500359 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 260279/27.04.2021г. по гр. дело № 292/2021г. на
Районен съд С., с което е прогласена нищожността на сключения между
страните ПЛ. К. ГР. ЕГН ********** от гр. С., кв. „К.** и „Фератум
България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
С., ж.к. „М., бул. „А.М.**0, договор за предоставяне на потребителски кредит
№ 419982/21.08.2016 г. и сключения между ПЛ. К. ГР. и „ФератумБанк“
договор за поръчителство на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22,
във връзка с чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Осъдено е на основание чл. 23
ЗПК във вр. с чл. 55 ЗЗД „Фератум България” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М., бул. „А.М.**0 да заплати на
ПЛ. К. ГР. сумата от 426 лв., представляваща получена без основание сума от
„Фератум България” ЕООД, платена от ПЛ. К. ГР., във връзка със сключения
между страните договор за предоставяне на потребителски кредит №
419982/21.08.2016 г., който е обявен за недействителен, надхвърлящата
чистата стойност на кредита ведно със законната лихва, считано от
подаването на исковата молба – 27.01.2021 г. до окончателното изплащане на
сумата. Осъдено е „Фератум България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище
1
и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М., бул. „А.М.**0 да заплати на ПЛ. К. ГР.
сумата от 550 лв., съставляваща направени по делото разноски.
Против решението е подадена въззивна жалба от ответното дружество чрез
представител по пълномощие, в която се твърди, че решението е недопустимо
в частта, в която районния съд е прогласил нищожността на Договора за
гаранция, както и неправилно в цялост. Решението в частта, в която е
прогласена нищожността на Договора за гаранция е недопустимо, тъй като
този договор е сключен между ищеца и Фератум Банк — трето неучастващо
лице в първоинстанционното производство. Фератум Банк е дружество -
партньор на Фератум България, но същото е самостоятелно юридическо лице,
кредитна институция, регистрирана в Малта, а не в България, която
единствено предоставя услуги на територията на Република България по
силата на лиценз, предоставен от БНБ, и е вписано под № 178 в публичния
регистър на БНБ.
Първоинстанционният съд неправилно е приел, че констатираната отлика
в лихвения процент в Преддоговорната информация и Договора за кредит е
достатъчно основание за прогласяването на Договора за кредит за нищожен
на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Договорите за предоставяне на
потребителски кредити от Фератум България се сключват със средства за
комуникация от разстояние (в случая на интернет страницата на
Дружеството) по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, което е допустимо съгласно чл. 5, ал. 9 и 10 от Закона за
потребителския кредит. В конкретния случай първоинстанционният съд е
констатирал, че е налице отлика в лихвения процент в Преддоговорната
информация, където е 40,57% и в Договора за кредит, където е 11,99%,
поради което е заключил, че това обстоятелство е достатъчно, за да може да
се прогласи Договора за кредит за нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 от
ЗПК. Отликата в лихвения процент се дължи единствено на софтуерна грешка
при генерирането на Договора за кредит по желаните от потребителя
параметри (размер на кредита и вноски). Първоинстанционният съд е
пропуснал да изведе, че тази техническа грешка по никакъв начин не е
накърнила правата на потребителя, тъй като всеки един разход по кредита е
бил конкретно индивидуализиран и конкретизиран. Потребителят е бил
наясно през целия етап на кандидатстване, че при изтеглен кредит в размер от
2
600 лв., той ще дължи лихва в общ размер 71,94 лв. Така е и станало на
практика. Освен това както в преддоговорната информация - Част 2. т. 5, така
и в Погасителния план към Договора за кредит е било упоменато ясно и
недвусмислено размерът на всяка една от месечните вноски, които
въззиваемата страна се е задължило да извърши към Фератум България.
Поради това, въззиваемата страна е разполагала с конкретна информация за
това какви точно вноски следва да прави за погасяването на кредита във
всеки един момент на кандидатстването и след това. Няма някакъв скрит за
потребителя разход или заблуждаваща търговска практика, която да го
подведе. На всеки етап от процеса потребителят разполага с необходимата
информация и време, за да прецени дали посоченият договор е подходящ за
него или не.
Първоинстанционният съд неправилно е приел, че ГПР по Договора за
кредит не е бил формиран ясно и оттук неправилно е приел, че е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. ГПР по Договора за кредит е бил
формиран по ясен и разбираем начин, така че потребителят е бил наясно, че
целият разход по кредита се е свеждал единствено до уговорената
възнаградителна лихва в размер от 71,94 лв. В Преддоговорната информация,
предоставена своевременно на въззиваемата страна от Фератум България, и
по-точно в Част 2, т. 5 и т. 6 от нея изрично и подробно са описани всички
разходи по кредита, които са включени в ГПР именно по достъпен и
разбираем за потребителя начин. При изчисляването на ГПР се е включила
единствено уговорената лихва в размер на 71,94 лв., като този извод се
потвърждава и от вещото лице в неговото заключение. Въззиваемата страна е
била наясно, че в размера на ГПР се е включвала единствено
възнаградителната лихва. Следва да се посочи също така, че посоченият ГПР
от 49,05% е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не е по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута.
Първоинстанционният съд неправилно е приел, че в ГПР по Договора за
кредит е следвало да се включи и възнаграждението за Фератум Банк по
Договора за гаранция и оттук неправилно е приел, че е налице нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Кредитите, отпускани от Фератум България се
обезпечават с гаранция, имаща за цел да гарантира финансовия риск за
3
Фератум България от възможността от неизпълнение от страна на
потребителите. С това Фератум България изпълнява принципа за отговорно
кредитиране. При кандидатстването за кредит на интернет страницата на
Фератум България, потребителят има опция да избере или да се ползва от
личен гарант - физическо лице, което потребителят сам избира, в който
случай не се плаща нищо или да се ползва от услугите на трето лице —
Фератум Банк за целите на предоставяне на гаранцията, в който случай се
сключва договор за гаранция с Фератум Банк. Това възнаграждение е
дължимо към Фератум Банк, тъй като Фератум Банк, а не Фератум България
предоставя услугата за гаранция. Оттук въззиваемата страна е била наясно, че
Фератум България изисква гаранция в един от двата, описани по-горе
варианта, и сама е избрала да се ползва от възмездната услуга за гаранция,
предоставяна от третото лице Фератум Банк, вместо да избере личен гарант.
Възнаграждението за предоставената от Фератум Банк услуга за гаранция не
се включва в размера на ГПР, тъй като тази услуга не е задължителна за
сключването на Договора за кредит и поради това не се включва в общия
разход по кредита.
В обобщение се иска да се обезсили Решение № 260279/27.04.2021 г. по
г.д. N° 292/2021 г., постановено от Районен съд - С. в частта, в която е
прогласена нищожността на Договора за гаранция, а в условията на
евентуалност в тази част и в условията на кумулативност по отношение на
Договора за кредит, да бъде отменено и да се постанови ново, с което да се
отхвърлят предявените от ищеца искове във връзка с Договора за гаранция и
Договора за кредит.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
представител по пълномощие на насрещната страна. Твърди се, че
първоинстанционпият съд правилно, обосновано и справедливо е постановил
своето решение, след обсъждане на целия обем от налични доказателства в
тяхната съвкупност и цялост. Разглеждащият състав на PC - С. правилно и
законосъобразно, постановявайки решението си е постановил, че процесният
договор за потребителски кредит № 419982 с „Фератум България” ЕООД е
нищожен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит/ вр. чл. 26,
ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, тъй като противоречи на
законоустановените императивни правила. По смисъла па чл. 11, ал. 1, т. 9,
4
вр. чл. 22 от ЗПК условие за действителността на всеки договор за
потребителски кредит е изричното посочване в него на „лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти“.
Първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е приел, че договорът
за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.
22 от ЗПК, тъй като не е налице и друг съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, при посочване на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, по определения в приложение №1 към ЗПК начин. В хода на и
първоинстанционното производство е установено, че е налице нарушение на
императивните правила, като в договора за потребителски кредит ГПР е
посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване. Липса та на ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР от 49,05 %, е в пряко противоречие с императивните
изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а. ал. 2 и 4 от ЗПК.
Първоинстанционният съд правилно е съобразил и постановеното Решение от
20.09.2018 г. на СЕС, съгласно което „На непосочването на ГПР в договор за
кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да
предоставя необходимите за това изчисляване данни. Първоинстанционният
съд правилно е приел, че клаузата, с която в процесния договор за паричен
заем е уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
точно определено лице - „Фератум Банк“, в полза на „Фератум България“
ЕООД, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК. Клаузата е изцяло неравноправна и нищожна, тъй като
същата е във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143,ал. 1 от Закона за
защита на потребителите - не отговаря на изискванията за добросъвестност и
води до неравновесие в правата на страните. Клаузата не е формулирана по
5
ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и
разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с договора за гаранция
/поръчителство/ не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Също така
счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. В
хода на първоинстанционното производство по безспорен начин се доказало,
че от начина, по който е формулирана процесната клауза и особено от
изречение трето „Одобряването на обезпечението се извършва чрез
одобряването на кредита“ става ясно, че в случая се касае за едно общо
„тристранно“ споразумение между П.Г., „Фератум България“ ЕООД и
„Фератум Банк“. Целта на включване в правоотношението на третото
свързано с ответника лице „Фератум Банк“ е заобикаляне на изискванията на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК под предлог, че незаконните такси
се дължат не на кредитора, а на трето лице „поръчител“. Впоследствие обаче
тези такси се заплащат на заемодателя „Фератум България“ ЕООД. Според
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо счита, че на основание
чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни.
Първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е приел, че
„Фератум България“ ЕООД е нарушило императивното правило на чл. 19,
ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не е включило таксата за поръчител в общ
размер на 354.06 лева в размера на ГПР. При условие, че същата била
законосъобразно посочена, действителният ГПР щеше да възлиза на 269.08
%. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е
заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в
отношенията между страните. С тези действия „Фератум България“ ЕООД е
заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест
на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
6
изискванията на закона, е нищожна. Обстоятелството дали е правилно
изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната
формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО - и транспонирана в ЗПК,
поради което същата има и нормативно значение. Ето защо счита, че
неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за
недействителност на договора. Първоинстанционният съд правилно и
законосъобразно е приел, че грешното посочване на размера на ГПР следва да
се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК. В хода на производството пред
първоинстанционният съд се установило, че договорът е недействителен, тъй
като грешно посоченият размер на ГПР води и до неправилно посочване на
общата сума, дължима от потребителя по кредита. Съгласно процесния
договор общата сума е в размер на 671.94 лева, но доверителят ми реално е
изплатил на „Фератум България“ ЕООД сумата в общ размер на 1026 лева. По
този начин е нарушена и втората част от задължителното съдържание на
договора, уредена в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.
Исковите претенции са предявени срещу надлежна страна - „Фератум
България“ ЕООД, а първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
частта му, с която е прогласена нищожността на процесния договор за
гаранция. В т. 5 от процесния договор за потребителски кредит № 419982 е
посочено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
„Фератум Банк“ в полза на „Фератум България“ ЕООД. от начина, по който е
формулирана тази клауза и особено от изречение трето „Одобряването на
обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита“ става ясно, че в
случая се касае за едно общо „тристранно“ споразумение между П.Г.,
„Фератум България“ ЕООД и „Фератум Банк“. Целта на разделянето на това
тристранно споразумение в два документа - договор за кредит и договор за
гаранция, както и целта на включването в правоотношението па „Фератум
Банк“ е заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето
7
лице „поръчител“. Следва да се отбележи, че от една страна, одобряването на
кредита като бърз кредит неминуемо води до одобряване и на обезпечението,
а от друга страна, кредитът е уговорен и се предоставя само и единствено при
поръчителство на точно определено трето свързано с „Фератум България"
ЕООД лице. Тази клауза е уговорена още при сключването на договора с
„Фератум България“ ЕООД, без да бъде предоставена възможност на
потребителя да посочи избран от него поръчител и е абсолютна предпоставка
последният да бъде одобрен за получаване на заема. За основателността на
предявения иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД срещу „Фератум България" ЕООД е без
значение налице ли е произнасяне на съда по отношение валидността на
процесния договор за гаранция в диспозитива на съдебното решение. Предвид
нищожността на договора за кредит, както и предвид обстоятелството, че
ответното дружество е получило сумите от всички месечни вноски, дължими
от П.Г. по този договор, в това число и такса за предоставяне на гаранция по
договора за гаранция, исковата претенция следва да бъде уважена. В
обобщение се иска да бъде потвърдено решението.
В с.з. за въззивника не се явява представител. Постъпило е писмено
становище от представител по пълномощие, с което се поддържа подадената
жалба.
В с.з. за въззиваемия се явява представител по пълномощие, който
оспорва основателността на подадената жалба.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното
8
решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Няма спор по фактите, а по тяхната интерпретация.
Първото оплакване във въззивната жалба е, че решението е недопустимо
в частта, в която районния съд е прогласил нищожността на Договора за
гаранция, както и неправилно в цялост. Решението в частта, в която е
прогласена нищожността на Договора за гаранция е недопустимо, тъй като
този договор е сключен между ищеца и Фератум Банк — трето неучастващо
лице в първоинстанционното производство. Постоянна и непротиворечива е
съдебната практика, че на нищожност на договора за поръчителство може да
се позове безсрочно както страната така и всяко трето лице, което има
интерес – вкл. и длъжникът по обезпеченото с поръчителство вземане, който
има интерес от установяване на нищожността с оглед защитата на своите
права. Претенцията за нищожност може да бъде заявена в самостоятелно
производство или в рамките на друго такова - чрез възражение или
инцидентен установителен иск. Широката процесуална легитимация
произтича от характера на нищожността, която има действие спрямо всички и
ползува всички, още повече, че дори да не е поискано, ако съдът намери
основание за това е длъжен служебно да обяви нищожността.
Няма спор в съдебната практика и теория, че съдът е длъжен служебно
да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на Директива 93/13/ЕИО. В решения по дела С-618/10, С-
243/08, С-472/11, С-397/11 е прието, че националният съд е длъжен да
разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са налице необходимите
за това правни и фактически обстоятелства, а в решения по дела С-618/10 и
С-473/00 се сочи, че Директива 93/13/ЕИО не допуска правна уредба на
държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното
производство да преценява служебно или на който и да е друг етап от
производството неравноправния характер на клауза. Потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна
9
точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на
информираност, като това го принуждава да приема предварително
установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе
на съдържанието им.
В случая правилно и обосновано е приетото от съда, че съгласно чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност,
тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по
вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Договорът за кредит е недействителен, в него не са посочени реално
приложимите от кредитора лихвен процент и ГПР. Липсва съответствие
между СЕФ и договора. Определения размер на дължимата договорна лихва
по кредита е бил изчислен въз основа на годишен лихвен процент посочен в
преддоговорната информация 40,57 %, който е различен от посочения в
договора за потребителски кредит лихвен процент от 11,99 % определен като
процент от отпуснатата сума по кредита и се начислявал върху всяка месечна
вноска и върху кредита като цяло, а не лихва на годишна база, като вещото
лице е изчислило, че дължимата договорна лихва при годишен лихвен
процент от 11,99 % би била в размер на 21, 18 лв., а не в начисления размер
от 71,94 лв. Посоченият в договора и в СЕФ ГПР не е включил всички
изискуеми елементи съобразно чл. 19, ал. 1З ПК, като ако бъдат включени
всички изискуеми елементи/главница, договорна лихва, такси,
възнаграждение по договор за поръчителство/ реално приложимия към
договора ГПР съобразно кредитираната от съда съдебно-икономическа
експертиза би се равнявал на 269,08 %. Кредиторът се е задоволил единствено
с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и
ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент
на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият от 49,05 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 40,57
10
% не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия
ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов
продукт. информацията в договора не съответства на преддоговорната такава
и на реално начислените суми, дължими според кредитора. Горното следва да
се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла
на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава,
че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост. Предвид изложеното
правилно и обосновано е приетото, че изисквания на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК
не са спазени, поради което договорът за заем е недействителен.
Нищожността на договора за потребителски кредит има като последица
нищожността на договора за поръчителство, който е сключен за да обезпечи
кредитора за изпълнение на поетите задължения от длъжника и има
акцесорен характер, съгласно нормата на чл.138 ал.2 от ЗЗД.
В обобщение въззивната жалба е неоснователна, а постановеното
решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд
счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и
относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни
фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им
правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни
изводи.
Въззиваемата страна е претендирала разноски и такива следва да бъдат
присъдени в размер на сумата от 300 лева представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за тази инстанция.
Ръководен от гореизложеното съдът
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260279/27.04.2021г. по гр. дело №
292/2021г. на Районен съд С..
ОСЪЖДА „Фератум България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ж.к. „М., бул. „А.М.**0 да заплати на ПЛ. К. ГР.
ЕГН ********** от гр. С., кв. „К.** сумата от 300 /триста/ лева
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12