Р Е Ш Е Н И Е
град София, 09.09.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
АДРИАНА АТАНСОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …….…… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №939 по
описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба, подадена от ответника – З.К.К. срещу решение №133174 от 05.06.2019г., постановено по гр.д.№48924/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, с което са
уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК, чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79 и чл.86 ЗЗД, че ответникът - З.К.К. дължи
на ищеца - "Т.С."
ЕАД, следните суми - сумата от 69.46 лв., главница, стойността на потребена топлинна енергия за
периода от м.02.2015г. до м.04.2017г., сумата от 9.53 лв., лихва за забава за периода от 16.09.2015г. до 14.02.2018г., сумата от 16.14 лв., главница за разпределение на топлинна енергия и сумата от 3.52 лв., лихва за забава, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 26.02.2018г. до окончателното й плащане, за които суми е издадена заповед по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. №12950/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав; както и е осъден ответникът - З.К.К. да
заплати на ищеца - "Т.С."
ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 625.00 лв., представляваща сторени пред СРС съдебно-деловодни разноски в исковото производство, както и сумата от 37.50 лв., представляваща сторени пред СРС съдебно-деловодни разноски по ч.гр.д. №12950/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав. В жалбата се твърди, че обжалваното решение на СРС е нищожно
поради неспазване на законоустановената форма, както и поради произнасяне по
недопустим иск, алтернативно се твърди, че е неправилно и незаконосъобразно,
постановено в противоречие на материалния закон и събраните по делото
доказателства. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване
на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден
имот, респективно дължимостта на претендираните от ищеца суми за главница и
лихва за забава. Поддържа се още, че по делото е останал недоказан факта на
възникнало облигационно правоотношение между страните с предмет доставка на
топлинна енергия за процесния недвижим имот за исковия период от време. Излага
се още, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения, тъй като
призоваването на ответника за съдебни заседания на 12.03.2019г. и на
14.05.2019г. е прието за редовно по реда на чл.41, ал.2 във вр. с ал.1 от ГПК,
без да е била връчена по надлежния ред призовка на страната. Прави искане да
бъде възстановен срок за изразяване на становище по събрани по делото
доказателства и за тяхното оспорване. Сочи още, че в срока по чл.151, ал.1 от ГПК е направено своевременно искане за поправка на протокол от съдебно
заседание на 14.05.2019г., по което съдът не се е произнесъл. Предвид на
изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло
обжалваното решение и да постанови друго решение, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете
съдебни инстации.
Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, не депозира писмен отговор,
представя молба от 08.06.2021г., в която се взема становище за неоснователност
на постъпилата въззивна жалба. Претендира се присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Предявени са от "Т.С." ЕАД срещу З.К.К. при условията на обективно съединяване
искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79 и чл.86 ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №12950/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми,
въззиваемия-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 26.02.2018г. и е
постановена на 02.03.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу З.К.К. и С.А.П.за
заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е
подадено от длъжника - З.К.К. възражение, поради което дължимите
от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в
настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение
отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е
от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява
волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.
Обжалваното първоинстанционно решение е и
допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не
са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални
предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Противно на изложеното във въззивната
жалба на ответника, първоинстанционното решение е и допустимо – постановено е
по допустим иск, включително при наличие на допълнителните процесуални
предпоставки за надлежното му упражняване, предвидени в чл.422 ГПК – наличие на
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответника, подадено
възражение от последния в срока срещу заповедта по чл.414, ал.2 ГПК, спазване
на срока по чл.415, ал.1 ГПК за предявяване на установителния иск, като е
налице и пълна идентичност между страните и предмета на последния и на
вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. В тази връзка основният
довод на въззивника- ответник, изложен във въззивната жалба за недопустимост на
предявения по делото установителен иск, съдът приема за изцяло неоснователен.
Решението е и правилно, като да
обоснове краен извод за основателност на предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответника - З.К.К. първоинстанционният съд е приел,
че вземанията за главница са дължими поради проведено доказване на количеството
и стойността на потребената от ответника топлоенергия, а относно вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответникът е изпаднал в забава, тъй
като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил макар и твърде лаконично събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Относно доводите
изложени в жалбата за
незаконосъобразност на обжалваното решение
следва да се добави и следното:
Неоснователни са изложените доводи във
въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за
установени с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. В случая
ответникът не е оспорил нито едно от тези доказателства в предвидените за това
срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е оспорил и заключенията на
вещите лица по приетите съдебно- счетоводна и съдебно- техническа експертиза,
не е ангажирал доказателства, включително и такива оборващи представените и
ангажирани от ищеца доказателства или опровергаващи установените с последните
факти и обстоятелства по делото. Съдът приема, че в процесния случай въззивника- ответник не е оспорил заключението на съдебно-
техническа експертиза по предвидения за това ред - чл.200, ал.3, изр.2 ГПК,
нито е ангажирал други допустими доказателствени
средства, които да го опровергават, поради което и предвид необходимостта от
специални знания за които е назначено вещото лице, настоящата въззивна
инстанция възприема изцяло, като обективно и компетентно изготвено заключението на съдебно- техническата експертиза.
Съдът приема, че доводите в жалбата на
ответника за допуснато процесуално нарушение от СРС, във връзка с призоваването
на ответника за съдебно заседание са неоснователни. Въззивната инстанция е
такава по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което
ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат
само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но в случая
направените такива във въззивната жалба са изцяло неоснователни като неотносими
към предмета на спора. Съдът намира да посочи, че направените във
въззивната жалба искания да бъде възстановен срок за изразяване на становище по
събрани по делото доказателства и за тяхното оспорване са неоснователни -
недопустимо е да се правят за първи път пред настоящата инстанция. Формулираните
в този смисъл искания е следвало да бъдат направени своевременно пред СРС,
който е компетентният съд да се произнесе по тяхната основателност. Относно
доводът, че в срока по чл.151, ал.1 от ГПК е направено своевременно искане за
поправка на протокол от съдебно заседание на 14.05.2019г., по което съдът не се
е произнесъл, настоящият състав не е компетентен да се произнесе. Налице е друг
процесуален ред за защита на страната. С оглед на което доводите на
ответника за допуснати процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираната от него въззивна
жалба се явяват неоснователни.
Във връзка с твърденията на ищеца
настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка
на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във
връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да
се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен
е доводът на въззивника, че по делото е останал недоказан факта на възникналите
договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото не
се установява да е сключен договор между страните. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.42 от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период потребител на топлинна
енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на
доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или
ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова
уредба определя, че потребител по
силата на закона на доставяната топлинна
енергия за битови нужди е собственикът
на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно
право на ползване. В конкретния случай по делото не е спорно
обстоятелството, че ответникът - З.К.К. е съсобственик на процесния топлоснабдения недвижим имот през исковия период, предвид на което и по горните мотиви
на съда същият се явява ползвател на доставяната в имота топлинна енергия през
процесния период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването
на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът,
респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за
исковия период от време. По делото са ангажирани доказателства – нотариален акт
за покупко-продажба на недвижим имот №044, том ІІІ, рег.№8353, дело
№444/2008г., от който е видно, че ответникът - З.К.К. е
носител на правото на собственост върху имота през исковия период,
поради което същият се явява потребител съгласно §1,
т.42 от ДР на ЗЕ и е налице основание в закона за ангажиране на неговата
договорна отговорност.
На следващо място неоснователни
са възраженията на ответника за необоснованост на решението предвид недоказан
обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна
енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране
заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при
спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на
ответника е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в
сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна
енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна
сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по
делото, че количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е
изчислено по формула, съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба
№16-334. Следователно се налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота
на ответника са начислени в съответствие с действащата за исковия период
Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице,
специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за
извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи,
предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се
базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказани количествата доставена на същия топлинна енергия.
По отношение на предявения иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД във
въззивната жалба няма наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност в
частта, в която същият е уважен. На основание чл.269 от ГПК въззивният съд е
ограничен само относно доводите във въззивната жалба, предвид на което препраща
към изложените от СРС мотиви, които счита за законосъобразни, обосновани при
правилна преценка на събраните по делото доказателства.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед горните аргументи съдът
приема, че обжалваният съдебен акт, с който са уважени исковете за главница и мораторна лихва е правилен и законосъобразен, постановен при пълнота на
събраните доказателства, при правилно тълкуване на материалния закон, като не
са допуснати процесуални нарушения в хода на съдебното производство. Поради съвпадение
на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд
атакуваното решение, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода
на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №133174 от
05.06.2019г., постановено по гр.д.№48924/2018г. по описа на СРС, І
Г.О., 47-ми състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./