РЕШЕНИЕ
№…
гр. П., 09.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
П.СКИ ОКРЪЖЕН СЪД
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично
заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря ДЕСИСЛАВА ГЮЗЕЛЕВА и в присъствието
на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 955 по описа за 2020 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 260311/13.10.2020 г. по гр.д.№ 417/2020 г. по описа на ПлРС е изменен на основание чл.150 от СК размера на
определената по
гр.д. № 4033/2016 г. по описа на ПлРС издръжка, дължима от Е.Т. П. в полза на детето Р.М.М. , действаща лично и със съгласието на своя баща М.Р.М. посредством увеличаване на същата, от 105 лв. на 200 лв.
месечно, платими до
пето число на текущия месец, считано от датата на подаване на исковата молба – 27.01.2020 г., ведно със законната лихва върху
всяка закъсняла вноска до настъпване на причини за нейното отменяне или
изменяне.Осъдена е Е.Т. П. да
заплати на Р.М.М.,
действаща лично и със съгласието на своя баща М.Р.М. сторените по делото разноски в размер на размер на 300 лв., на
основание чл.78, ал.1 от ГПК.Осъдена е на основание чл.78, ал.6 от ГПК Е.Т. П. да заплати в полза на ПлРСсумата от 136.80 лв., представляваща
дължима държавна такса по предявения иск.
Депозирана
е въззивна жалба от Е.Т.М. срещу решение от 13.10.2020 г. по гр.д.№ 417/2020
г., с което е осъдена да заплаща издръжка в размер на 200 лв. месечно, считано
от 27.01.2020 г.Счита, че решението е неправилно, незаконосъобразно,
постановено в нарушение на процесуалните правила и постановено в нарушение на трайно установената съдебна
практика.Прави се искане да се отмени постановеното решение на
първоинстанционният съд и вместо него да се присъди минималният размер на
дължимата от нейна страна месечна издръжка, а именно 152.50 лв., на основание
чл.142, ал.2 СК във връзка с обективната й невъзможност да предоставя
по-голяма, на основание чл.142, ал.1 СК.Прави се също така искане увеличеният
размер на издръжката да се счита от влизане в сила на съдебното решение за
това, а не за период от една година назад.
За въззиваемата страна - Р.М.М., действаща лично и със
съгласието на своя баща М.Р.М., е депозиран отговор на въззивната жалба, в
който е изразено становище, че същата е неоснователна, а постановеният съдебен
акт – правилен и законосъобразен.
За ДСП гр.П. процесуалният представител изразява становище,
че жалбата е неоснователна.
Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР №
1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото
във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните
отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.
Настоящата инстанция намира решението и за
правилно, поради което по силата на чл.272 ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционния съд.Във връзка с доводите
във въззивната жалба съдът приема следното.
На първо място във въззивната жалба са изложени
доводи, че жалбоподателката счита, че размерът на предявеният иск за издръжка - 200 лв. месечно, е непосилен за
предоставяне от нейна страна, като се позовава на чл.142 СК.
Съгласно чл.142,
ал.2 СК, минималната издръжка на едно дете е равна на ¼ от размера на
минималната работна заплата.Към настоящия момент МРЗ в страната е 650 лв.,
определена с ПМС № 331/26.11.2020 г., поради което следва да се приеме, че минималната
месечна издръжка за едно дете, дължима от един родител е в размер на 162.50 лв.
Размерът на
издръжката съгласно чл.142, ал.1 СК се определя според нуждите на лицето, което
има право на издръжка, и възможностите на лицето, което я дължи.
Относно
възможностите на майката да дава издръжка на непълнолетната си дъщеря следва да
се посочи следното.
Съгласно т.5 на
ППВС № 5/16.11.1970 г. възможностите на лицата, които дължат издръжка, се
определят от техните доходи, имотното им състояние и квалификация.
Във въззивната
жалба е посочено, че от месец ноември 2017 г. се е разделила с единствената си
собственост, която е притежавала в с.***, обл.Ш., където пребивава поради това,
че е учредено право на ползване на дъщеря й до навършването й на пълнолетна
възраст, за което е представила нотариален акт.Не е налице оспорване на това
обстоятелство от въззиваемите страни.
Въззивницата е на
около 40 години, поради което е в трудоспособна възраст.
По делото няма
доказателства въззивницата да има каквито и да било месечни доходи.Няма
доказателства същата да е в обективна невъзможност да полага труд поради
заболяване или друга причина, поради което съдът приема, че същата би могла да
реализира доходи в размер не по-малък от минималната работна заплата за
страната, от които доходи да дава издръжка на непълнолетната си дъщеря.
Във въззивната
жалба се сочи, че въззивницата пребивава в България с разрешение за чужденец,
постоянно пребиваващ, което води до сериозни затруднения в намирането й на
постоянна работа.Изложени са и доводи, че живеейки в с.*** и района на гр.Ш.,
възможностите й за постоянна работа също е силно ограничена, към настоящия
момент цялата страна се намира от дълго време в условията на пандемия и
продължаващо извънредно положение, което блокира и малкото възможности, които
би имала, както и че едва покрива месечните нужди за текущи комунални сметки и
храна, а допълнителен разход от още 200 лв. месечно би я докарал до физически
банкрут и наказателно преследване.Твърди, че от м.септември 2020 г. е налице
досъдебно производство; до м.юни 2020 г. не е имала и здравно осигуряване.
От доказателствата
по делото се установява, че въззивницата е с постоянно пребиваване в РБ.От
приложеното удостоверение от 10.08.2020 г. пред първоинстанционния съд се
установява, че от 01.01.2017 г. няма подавани уведомления по чл.62, ал.5 КТ; няма подавани декларации по чл.50 ЗДДФЛ, няма данни за изплатени доходи по трудови правоотношения.
По делото няма
доказателства въззивницата да има каквито и да било месечни доходи, но съдът
приема, че тъй като няма доказателства същата да е в обективна невъзможност да
полага труд поради заболяване или друга причина, то същата би могла да
реализира доходи в размер не по-малък от минималната работна заплата за
страната, от които доходи да дава издръжка на непълнолетната си дъщеря.Съгласно
чл.143, ал.2 СК задължението на родителите за издръжка на ненавършилото
пълнолетие дете е безусловно, който безусловен характер цели да му се осигурят
такива битови условия и средства, които да му гарантират нормален начин на
живот и развитие.
На следващо място във въззивната жалба е
направено искане да се постанови в решението увеличеният размер на издръжката
да се счита от влизане в сила на съденото решение за това, а не за период от една
година назад.
Предявеният иск е с правно основание
чл.150 СК, както правилно е прието от
първоинстанционния съд.
Увеличеният размер на издръжката от 105 лв.
на 200 лв. месечно, платими до пето число на текущия месец, е присъден от
датата на подаване на исковата молба - 27.01.2020 г., ведно със законната лихва
върху всяка закъсняла вноска до настъпване на причини за нейното отменяне или
изменяне.
Неоснователно е искането на въззивницата този увеличен
размер на издръжката да бъде присъден не от 27.01.2020 г., а от датата на влизане на решението
в сила, тъй като началният момент на увеличението или намалението на
издръжката на чл. 150 СК е
от деня на предявяване на иска ( определение № 242 от 27.03.2014 г. на ВКС по ч.гр.д.№
864/2014 г., IV г. о.).
Във въззивната жалба се сочи също така, че
решението е постановено в противоречие с процесуалните правила.
На първо място в тази насока въззивницата
твърди, че въпреки, че не е могла да присъства на проведеното открито съдебно
заседание поради липса на средства за процесуален представител и път, като не
разполага и със средства за свидетел, първоинстанционният съд не й е дал право,
нито й е определил срок да представи писмена защита, като практически е била
лишена от процесуална възможност за организиране защитата на накърнените й
законови интереси.
Преди провеждане на съдебното заседание
на 29.09.2020 г., от страна на Е.М. е представена молба.В нея е направено и искане, ако ищецът представи нови
доказателства или направи нови доказателствени искания, съдът да й даде срок, в
който да се запознае с тях и да може да даде становище и да се защити.
В съдебното заседание от страна на ищците е
представено само удостоверение за раждане на детето В. М..
Съгласно чл.149, ал.3 ГПК, при фактическа
и правна сложност на делото по искане на някоя от страните съдът може да
определи подходящ срок за представянето на писмени защити.
Настоящата инстанция счита, че не е
допуснато соченото от въззивницата нарушение на процесуалния закон.Тя не е
поискала определяне на срок за представяне на писмена защита, а само по
отношение на новите доказателства.Дори и да е обективирано такова искане в
молбата, по което не се е произнесъл първоинстанционният съд, то дейността на
въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само
негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите
от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях.Въззивната
инстанция приема, че делото по предявен иск с правно основание чл.150 СК не
представлява такова с фактическа и правна сложност.
На второ място във възивната жалба се сочи,
че първоинстанционният съд е постановил в решението си, че тя има двуседмичен
срок за обжалване от датата на самото решение, а не от датата на уведомяването
й за него.
Не е допуснато от първоинстанциония съд
нарушение на процесуалния закон в тази насока.
Съгласно чл.146, ал.2 ГПК искът за
издръжка се разглежда по реда на бързото производство по ГПК.
Според
чл.315, ал.2 ГПК, в заседанието за разглеждане на делото съдът посочва денят, в
който ще обяви решението си, от който ден тече срокът за обжалването му ( тълкувателно решение № 12/11.03.2013 г. на ВКС по
тълк.д.№ 12/2012 г., ОСГК).В процесния случай има съвпадане на двете
дати - 13.10.2020 г., поради което двуседмичният срок за обжалване е започнал
да тече от тази дата и е изтекъл на 27.10.2020 г., когато е депозирана в срок
въззивната жалба.
Въз основа на гореизложеното съдът приема, че не са
налице основания за отмяна на обжалваното решение, поради което същото следва
да бъде потвърдено.
Водим от горното, П.ски окръжен
съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260311/13.10.2020 г. по
гр.д.№ 417/2020 г. по описа на П.ски районен съд.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|
В |
|
|
|