Р Е Ш Е Н И Е
№ 262866/25.11.2021г.
Гр.Варна, 25.11.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРИ СЪСТАВ, в
публично заседание проведено на двадесет и девети октомври през две хиляди и двадесет
и първа година, в състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МОНИКА ЖЕКОВА
при участието на секретаря Христина Х.,като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 12 293 по описа на ВРС за
2020 г., ХLII – ри
състав , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявена във
ВРС на 01.10.2020 год.искова молба с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от
ищцовото дружество „Ф.И.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от Изпълнителния Директор – Л. Д., чрез
процесуален представител юрисконсулт Т. К., против ответника Д.Х.С., ЕГН **********,***
с посочена в титулната част на исковата молба цена на иска 535,30 лв. Исковата
молба е надлежно уточнена с писмена молба от дата 13.11.2020 г. /л. 38 – ми от
делото/ с която молба са прецизирани и исканията до съда.
Отправеното до съда искане /съгласно уточнителната
молба/ е да бъде постановено Решение, по силата на което да бъде прието за установено в отношенията между страните, че в
полза на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *, по отношение Д.Х.С., ЕГН ********** съществуват
следните вземания, обективирани в заповед за изпълнение на парично задължение №
492/4.2.2020г., издадена по ч. гр. д. № 41/2020 г. описа на PC Варна, по а
именно: 424,84 лева - главница,
ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното изплащане на задължението; 107,40 лева - лихва за забава за периода от
07.01.2017г. до 05.07.2019г., начислена върху падежирала, непогасена в срок и
просрочена главница съгласно действащия процент на законната лихва, на
основание чл. 422, ал.1, вр.чл. 415, ал.1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Претендират се и направените в
настоящото и заповедното производство разноски, като за направените в
заповедното разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.В допълнение в уточнителната
молба е сторено и следното уточнение: поради техническа грешка ищцовата страна
е посочила като размер на претендираната главница сумата от 424,89 лева, вместо коректната сума от 424,84 лева, който размер е претендиран със заявлението по
чл. 410 ГПК въз основа, на което е образувано ч.гр.д. № 41/2020 г. по
описа на PC Варна. Предвид посоченото, лихва за забава за периода от 07.01.2017 г. до 05.07.2019 г.,
начислена върху падежиралата, непогасена в срок и просрочена главница съгласно
действащия процент на законната лихва е в размер на 107,40 лева.Изрично е уточнено още, че с исковата молба, предмет
на настоящото дело е предявен частичен иск. Претендират се само част от вземанията , които ищцовата страна
твърди, че има спрямо ответника Д.Х.С.. Последната не била погасила чрез
плащане непрендираните от ищцовата страна с исковата молба парични вземания, като
ищцовата страна в качеството си на кредитор претендира само част от вземанията,
за които му е издадена заповед за изпълнение.
Исковата си молба
ищцовата страна основава на следните твърдени правно релевантни факти и
обстоятелства: В сезиращата ВРС искова молба се сочи,
че в законоустановения срок „Ф.И." ЕАД, ЕИК * предявява иска по чл.422 ГПК спрямо Д.Х.С., за сума в общ размер на 535,30 лева, от
които: 424,89 лева – главница
/уточнено като 424,84 лева с допълнителната молба/, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане на задължението и 107,41 лева /уточнено като 107,40 лв.с уточнителната
молба/ -лихва за забава
за периода от 07.01.2017г. до 05.07.2019г. Претендираните вземания, твърди
ищцовата страна,че произтичат от следните обстоятелства: На 22.12.2014 г. между
„П. Ф. Б.“ ООД, ЕИК *и Д.Х.С. бил сключен Договор за потребителски кредит с
номер *********, въз основа на който между страните възникнала
облигационноправна връзка. По силата на Договора за кредит кредитодателят
предоставил сума в размер на 450,00 лева, а кредитополучателят се задължил да я
върне, ведно с добавка (договорна възнаградителна лихва), съставляваща
печалбата на кредитора, на 60 броя седмични вноски. Ответникът изрично
удостоверил, с полагане на подписа си, получаването на сумата, предмет на
договора, което твърди ищцовата страна,че било видно от чл. 27 от същия.
Кредитодателят „П. Ф. Б.“ ООД изпълнил изцяло задълженията си по Договора за
кредит. Ответната страна в производството не изпълнявала всички свои задължения
по Договора за кредит и преустановила плащанията, като падежът на първата
неплатена вноска настъпил на 22.12.2014 г. Считано от следващия ден
кредитополучателят изпаднал в забава. В този случай съгласно процесния договор
за кредит се дължало договорно обезщетение за забава (лихва за забава), чийто
размер се изчислявал спрямо действащата законна лихва. Крайният срок за
изпълнение на договора настъпвал на 15.02.2016 г., с което става изискуем
целият неизплатен остатък от главното задължение - главницата, дължима ведно
със законната лихва за забава (съгласно чл. 86 от ЗЗД) от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на задължението. Дължимо
било и уговореното обезщетение за забава (лихва за забава) от момента на
изпадането в забава.
На следващо място в исковата молба е посочено, че на
21.03.2016 г. между „П. Ф. Б.“ ООД, ЕИК *и „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК * бил сключен
договор за продажба и прехвърляне на вземания. По силата на договора и на
основание чл. 99, ал. 2 ЗЗД титуляр на вземанията по Договора, вкл. вземанията,
претендирани в настоящото производство, станало ищцовото дружество. С оглед
задължението си по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, цедентът „П. Ф. Б.“ ООД упълномощил
цесионера „Ф.И.“ ЕАД да уведоми длъжника Д.Х.С., за прехвърлянето на вземанията
спрямо нея. В тази връзка ищцовото дружество, в качеството на пълномощник на „П.
Ф. Б.“ ООД сочи, че изплатило чрез препоръчана пратка на „Български пощи“ ЕАД
уведомление за цесия до Д.Х.С., посочвайки заявения от същата в договора за
кредит постоянен. Адресът бил посетен от пощенски служител, който констатирал,
че лицето се преместило. В този смисъл ответната страна, според ищцовото
дружество не била спазила задължението си по чл. 20 от договора за кредит да
информира кредитора си при промяна в декларирания при сключване на договора
постоянен/настоящ адрес, поради което същата следвало да се счита за уведомена,
независимо че до нея не било достигнало изявлението по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Въпреки изложеното към исковата молба ищцовата страна представя
уведомление по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, което да бъде връчено на ответника
при размяната на книжата по чл. 131 ГПК. Чрез този способ на връчване на
уведомлението, ищцовата страна заявява, че датата на връчване на книжата по чл.
131 ГПК ведно с уведомлението ще бъде най-късния момент, в който длъжникът ще
узнае за цесията. /В този смисъл ищцовата страна се позовава на мотивите
на Решение № 123/24.06.2009г. на ВКС по
т.д.№ 12/2009г.Второ т.о.,ТК/. Поради неизпълнение от страна на кредитополучателя
на договорните му задължения ищцовото дружество е заявило в исковата си молба,
че в качеството си на цесионер на вземанията по Договора за кредит, предявява
претенцията си по съдебен ред и подава заявление по чл. 410 от ГПК. По
образуваното ч. гр. д. №41/2020 г. по описа на PC Варна, била издадена заповед
за изпълнение, препис от която връчен на
длъжника по реда на 47, ал. 5 от ГПК, поради което съдът дал на заявителя –сега
ищец указания за предявяване на установителен иск. Гореописаните факти обуславяли
интереса и легитимацията на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК * да подаде иск за установяване на
вземанията си. С предявената пред ВРС искова молба, ищцовата страна претендира САМО
ЧАСТ от сумите, за които била издадена заповед за изпълнение по ч. гр.
д. № 41/2020 г. по описа на PC Варна, а именно: 424,84 лева главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на задължението и 107,40
лева - лихва за забава за периода от 07.01.2017г. до 05.07.2019
г., представляваща част от присъдената със заповедта за изпълнение лихва
за забава в размер на 192,50 лева за периода 23.12.2014г.-05.07.2019г., в който
смисъл е и уточнения петитум на иска и уточнителната молба. В подкрепа на
твърденията и исканията си ищцовата страна е направила доказателствени искания.
В срока по чл. 131 ГПК отв. Д.С., чрез особен представител адв. М.Р. ***,със съдебен адрес:***, изразява следното становище по предявената
искова молба:
Ответницата счита предявения иск за неоснователен
изцяло, както в частта за главницата, така и в частта за начислена законна
лихва за забава.Възразява се задължение по представения Договор за
потребителски кредит № *********/22.12.2014 г. да е възниквало за ответница,
тъй като този договор, както и представения Формуляр за кандидатстване за
кредит, датиран от 21.12.2014 г. особеният представител на ответницата е оспорил да са подписани от Д.С..
Поради гореизложеното възражение за неавтентичност на
ДПК и Формуляра за кандидатстване за кредит, особеният представител на ответницата твърди, че не съществува
облигационно отношение между ответницата и „П. Ф. Б.“ ООД, ЕИК *, респ. с
ищеца „Ф.и.“ ЕАД. Самият Договор за
потребителски кредит № *********/22.12.2014 г., на който ищецът - цесионер
основавал претенцията си, счита отв.С., чрез особеният си представител за недействителен по смисъла на чл. 22 от Закон за потребителския кредит,
конкретно - вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12. Също така клаузите от този
договор досежно предоставянето на „услуга“ „Кредит
у дома“, респ. формиращи такса Кредит у дома в размер на 352,34 лева (буква
Д от Договора, чл. 25 - чл. 30 от Договорни разпоредби) счита, че целят заобикаляне на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, и също така на
основание чл. 22 ЗПК влекат недействителност на целия договор.
Изявлението в исковата молба и в
уточнителната молба на процесуалния представител, отчита и особеният
представител на ответницата, че е за предявени
частично претенции, респ. за особения представител на ответницата тази
такса не е предмет на исковата молба и на спора пред исковия съд, но въпреки
това счита за необходимо обсъждането на законосъобразността й, тъй като
противното би повлякло недействителност на договора изцяло. Евентуално
ответницата чрез особения си представител е навела и възражение за нищожността на клаузата „услуга“ „Кредит у дома“, на
основание чл. 21 от ЗПК във вр. чл. 26 ал. 1 ЗЗД, като счита, че посочените
клаузи са неравноправни и по смисъла на чл. 143, т. 19 от Закон за защита на
потребителите.Освен това тази услуга нито била предоставена от кредитора,
нито била ползвана от клиента по договора. Услугата никога не била фактически
предоставена на клиента - клиентът удостоверявал с подписа си, че е получил
изцяло сумата, без посочена дата.
На следващо
място , в отговора на искова молба е изведено и твърдението, че като се вземе
предвид датата на формуляра за кандидатстване, датата на договора, очевидно
сумата била предадена в момента на подписването му. Очевидно също така никога
клиентът не бил посещаван у дома си в понеделник, на всеки падеж. Както и било очевидно, че тази такса формира
задължение, възлизащо на 90 % от самия кредит, за период от 60 седмици, т. е.
лихва от около 80 % годишно, отделно от договорената лихва от 31,82 % (42 %
ГПР).
В евентуалност
особеният представител на ответницата е навел възражения за нищожност на договора само в частта с
посочените клаузи, относими към услугата „Кредит у дома“. Счита, че дори и
да не повлече нищожност на целия договор, следва да се признае нищожността на
тези клаузи. Оспорено е в отговора на
искова молба тази услуга да е била предоставяна на клиента, поради което и
начисляването й в размера на седмичната вноска се явявало неоснователно. Но от друга страна, седмичната вноска била
изчислена ведно с начислената такса „Кредит у дома“. По този начин, оспорва
особеният представител на ответницата, че не
може да се определи какъв е размера на действително дължимата вноска.
Допълнително затруднение създавало липсата на погасителен план в съответствие с
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК - с конкретни разбивки на
задължението.
Отделно от горното особеният представител сочи, че
поради нарушението на именно тези правила, към настоящия момент наистина не успява да разбере как се формира размера
на претендираната сума за главница. От посочената като главница сума от
450,00 лева каквото и седмично задължение да бъдело извадено/ платено, не се
получавала точно цената на иска - сумата от 424,84 лева.
Освен това счита още особеният представител на ответницата,
че претенцията за главница била погасена
по давност. Кредиторът „П. Ф. Б.“ ООД, ЕИК *, не се бил възползвал от
правомощията си по чл. 13 от договора за прекратяването му, и обявяване на
предсрочна изискуемост. Съответно на
22.12.2019 г. действието на договора било погасено по силата на общата 5
годишна давност. Паричното задължение за връщане на получената на 22.12.2014 г. сума било погасено на 22.12.2019 г. Евентуално,
дори и да бъдело прието, че задължение за плащане е с падеж в следващите 60 седмици, към момента
оспорва особеният представител на ответницата, че не може да се определи размера на всяка вноска, предвид начислената
такса за услуга, която никога не била потребена, тъй като никога не била
предоставена на кредитополучателя, но и голяма
част от тези вноски били падежирали повече от 5 години преди момента на
предявяване на исковата молба на 01.10.2020 г., поради което били погасени по
давност.
Предвид изложеното,
счита адв. М.Р. от ВАК в качеството й на особен представител на отв. Д. С., че
е неоснователна и претенцията за законна лихва. Отделно от изложеното досежно соченото като
материално правно основание на иска, счита също така, че по представения
Договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г. ищецът не аргументирал надлежна активна материалноправна легитимация
по отношение на предявеното вземане. Признавало
се в исковата молба, че съобщение в съответствие с изискванията на чл. 99 ал.
3, предл. Първо ЗЗД на ответника не е връчено - нито от цедента, нито от
упълномощения от него цесионер - ищеца. Видно било от събраните по делото
доказателства, че ответницата не е променяла постоянния си адрес, поради което
не се следвало прилагане на рестриктивни клаузи от договора, за което
претендирал ищеца. Ищецът претендирал връчване на съобщението по 99, ал. 3 ЗЗД
на ответника с исковата молба.
В тази връзка, възраженията
наведени от адв. М.Р. са следните : на първо място: ищецът в това производство действал
в личното си качество, а не като пълномощник на цедента, а ЗЗД задължавал
именно цедента да направи уведомяването. На
второ място: исковата молба не била
връчена на ответника, връчването на назначен по служебен ред особен
представител, който не е във фактическа връзка с длъжника по претендираното
взаимоотношение, реално не притежава правата по пълномощие по ГПК, следователно
отново не можело да се приеме редовно връчване.Изискването на ЗЗД за връчване
на длъжника сочи още адв.М.Р., че не е самоцелно. Цесията, макар и породила действието си в отношенията между
кредитора и цесионера, не пораждала
действие между длъжника и цесионера - чл. 99, ал. 5 ЗЗД. Дори и да се
приемело, че връчването се е осъществило с връчването на исковата молба,
следвало да се вземе предвид, че производството пред ВРС е установително - по
отношение вземането, за което е издадена заповед по реда на чл. 410 ГПК в
частното производство по ч. гр. д. № 41/2020 г. А към този момент връчване не било
осъществено (дори и на особен представител), и съответно заявителят - ищец в настоящето производство не притежавал надлежна
материалноправна легитимация да предявява вземането, предмет на настоящето
производство.Поради изложеното ответната страна желае ВРС да отхвърли
предявените от „Ф.и.“ ЕАД срещу Д.С. искови претенции, като ищцовото дружество
бъде осъдено да заплати на ответницата разноските, направени в производството
пред ВРС.
В случай, че съда не сподели възраженията на особения
представител, и изцяло или частично уважи предявените искове, адв. М. Р. моли
ВРС да приеме възражението й за
прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение - както в заповедното производство по ч. гр. д. №
41/2020 г., така и претендираното в производството пред исковия съд, и исковия
съд да намали адв.възнаграждение към минимално установените прагове.
По отношение на доказателствата, особеният
представител е изразил становище за допустимост на представените писмени
доказателства, счита, че е налице необходимост от специалните знания на
компетентно лице, което да даде заключение по поставените от ищеца въпроси, като
е са формулирани и допълнителни въпроси.
В проведеното по делото последно
открито съдебно заседание от 29.10.2021 г. ищцовата страна не се явява, не
изпраща представител.
В същото съдебно заседание,
ответницата представлявана от надлежно назначения й особен представител –
адвокат от АК Варна М.Р. поддържа становището си залегнало в отговора на искова
молба, като желае ВРС да отхвърли исковете като неоснователни и разноските да
останат в тежест на ищеца.Адв.Р. е отправила и искане да й бъде издаден РКО.
СЪДЪТ,
въз основа на твърденията и доводите на страните, събраните доказателства
ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение, съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК,
намира за установено от фактическа страна следното:
От
изисканото и приобщено по настоящото исково производство частно гражданско дело № 41/ 2020 год. по описа на ВРС VIII-ми състав безспорно се установяват
релевираните от ищцовата страна фактически твърдения за наличието на правен
интерес от водената установителна искова защита.
Видно от
листи 2,3,4 от заповедното производство ищцовата страна е депозирала във ВРС
заявление с входящ номер 237/03.01.2020
г. по чл. 410 ГПК с искане за издаване на Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника в заповедното производство – Д.Х.С..***
е бил сезиран е индивидуализирано по размер в т. 9 –та от заявлението: парично
вземане от общо 1045,10 лв. в това число главница 424,84 лв., договорна
възнаградителна лихва 78,95 лв. от 22.12.2014 г. до 15.2.2016 г., 192,50 лв.
лихва за забава за периода 23.12.2014 г. до 05.07.2019 г., такси 348,81 лв. за
периода от 22.12.2014 г. до 15.02.2016 г., ведно със законната лихва считано от
датата на подаване на заявлението в съда – т.е. 3.1.2020 г., до изплащане на
вземането.В т. 9, б. „ в „ заявителят е посочил , че вземанията се претендират
за погасяване на парични задължения по цедиран договор за потребителски кредит
№ ********* , а в т.12 с наведени подробни твърдения относно обстоятелствата от
които произтичат паричните вземания, като в т.14 е обективирано и искане за
присъждане на сторените от заявителя разноски по заповедното дело, съгласно
списъка приложен на л.4 по чл. 80 ГПК – държавна такса в размер на 25 лева и
адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. Видно от Разпореждане №
4673/04.02.2020 г.( л.18, 19
от заповедното дело )
заповедният съд е приел, че заявлението следва да бъде уважено частично, като е
разпоредено издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в полза на заявителя и против длъжника за сумите 428,84 лв. главница, 78,95
лв. договорна лихва за периода от 22.12.2014 г. до 15.02.2016 г., 192,50 лв.
лихва за забава, начислена за периода от 23.12.2014 г. до 05.07.2019 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
- 03.01.2020 г.,както и сумата от 256,50лв. разноски за заплатена д.т. и
адв.възнаграждение, а в ЧАСТТА дожежно сумата от 348,81 лв. претендирана такса
за услуга „Кредит у дома „ за периода 22.12.2014 г. до 15.02.2016 г. и за разликата над 256,50 лв. до претендирания
размер от 385 лв. разноски за заплатена д.т. и адв.възнаграждение, заявлението
е било отхвърлено.
От
оригинала на Заповед № 492/4.2.2020 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК , издадена от заповедния съд по ч.гр.д.№ 41/2020 г. по описа на ВРС ,VIII – ми
състав ( л.20 от заповедното дело ) е видно, че заповедният съд е разпоредил длъжникът Д.Х.С., ЕГН ********** с настоящ адрес ***. Варненчик,
бл.405, вх.18, ет.5, ап.13, да заплати
на кредитора „Ф.и.“ ЕАД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление *** сумите:
424.84лв./четиристотин двадесет и
четири лева и осемдесет и четири стотинки/, представляваща незаплатена главница по договор за потребителски
кредит № *********/22.12.2014г., сключен с „П. Ф. Б.“ ООД, 78.95лв./седемдесет и осем лева и деветдесет и пет стотинки/ – договорна лихва, начислена за
периода 22.12.2014г. до 15.02.2016г., 192.50лв./сто деветдесет и два лева и петдесет стотинки/ – лихва за забава, начислена за
периода 23.12.2014г. – 05.07.2019г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 03.01.2020г.,
до окончателното погасяване на задължението, като задълженията са прехвърлени
на заявителя с Договор за цесия от 21.03.2016г.; както и сумата от 256.50лв./двеста петдесет и шест лева и
петдесет стотинки/, представляваща сторени в заповедното производство разноски за заплатена държавна такса и
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.Изрично в Заповедта е
посочено, че вземането произтича от следните обстоятелства: главница по договор за потребителски
кредит № *********/22.12.2014г., сключен с „П. Ф. Б.“ ООД.От всички
останали писмени доказателства по заповедно дело се установява, че
разпореждането с което ВРС е отхвърлил частично заявлението по чл.410 ГПК не е
било обжалвано и са били дадени указания на заявителя за възможността да
предяви осъдителен иск за вземането си в размер на 348,81 лв., че заповедта по
чл.410 ГПК се счита връчена по реда на чл. 47, ал.5 ГПК ; че заповедния съд е дал указания на
заявителя по реда на чл.415 ГПК и че заявителя е предявил специалния си
положителен установителен иск в рамките на преклузивния едномесечен срок
,представяйки доказателства затова пред заповедния съд .
При
гореизложените и установени по делото факти, настоящият състав прави извод, че
искът е предявен в преклузивния срок и процесуално допустим, независимо от
това, че е за част от паричните вземания, поради което съдът дължи произнасяне
по спора по същество .
От ангажираните
от ищцовата страна по исковото и
заповедното производство писмени доказателства, както и изготвената и приобщена
по делото съдебно – счетоводната експертиза ( неоспорена от страните ) изготвена от в.л.С., заключението на в.л. Ц. по допуснатата
съдебно – графологичната експертиза ( също
неоспорено от страните ), се
установява, че между ответника Д.Х.С. и „П. Ф. Б. „ООД е бил сключен договор за потребителски кредит от дата
22.12.2014 г. (ДПК ) .Видно от
оригинала на ДПК , приложен а л. 85 –ти, страните са постигнали договореност „
Провидент „ да предостави на клиента и ответник по делото общ размер на кредита
– главница от 450,00 лв.,/ буква А/.
В следващите букви Б, В, Г от договора е вписано, че кредита се предоставя при такса за оценка на досие 22,50 лв., общ размер на фиксирана лихва 88,76 лв.,
общо (Б+А ) 111,26 лв., като
срещу фиксираната лихва е вписано, „представляваща 31,82 % годишно „, а срещу
общо (Б+А ) е посочено „ равняващи се на
48 ,00 % ГПР „.От следващите договорени клаузи в ДПК а именно букви от Е до Й се констатира, е общия размер на дължимата се сума А+ Г + Д
е 913,60 лв., срока на договора е 60 седмици, размера на седмичното плащане с изключение на последното е 15,23
лв., последното 15,03 лв., първото седмично плащане се дължи на 29.12.2014 г., деня
от седмицата, в който се дължат плащанията е също изписан – понеделник.Оригинала на ДПК е придружен и от формуляр за кандидатстване за кредит,
носещ дата 21.12.2014г. , общи условия,
приложение 2 - декларация за съгласие за обработка на лични данни - л. 83,84,
85. Сред ангажираните от ищцовата страна писмени доказателства с исковата молба
(Договор
за потребителски кредит № ********* от 22.12.2014 г.; формуляр за
кандидатстване за кредит от 21.12.2014 г.; Договор за прехвърляне на вземания
от 21.03.2016 г.; Приложение № 1 към Договор за прехвърляне на вземания между „Ф.И.”
ЕАД и „П. Ф. Б.” ООД от 21.03.2016 г.; потвърждение за сключена цесия на основание
чл. 99, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите; пълномощно с нотариална
заверка на подписите рег.№ 04933/05.04.2016 г. на В. Б.– рег.№ *на НК;
уведомление за извършено прехвърляне на вземания до Д.Х.С. от 12.12.2019 г.,
ведно с известие за доставяне и пощенски плик; изчисляване на законна лихва за
период от 07.01.2017 г. до 05.07.2019 г. за олихвена сума 424.89 лв.) липсва погасителен план, от който съда да установи падежните дати на всяка
една погасителна вноска, а такъв се е бил предоставен само на вещото лице по
съдебно счетоводната експертиза.
По
делото, с исковата молба ищцовата страна е ангажирала заверено за вярност с
оригинала копие на Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от дата 21 март 2016 г., (л. 8 - 16 ), ведно с
Приложение № 1 (л.17) .
От
представения от ищцовата страна Договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016
г. и Приложение 1 към същия се установява, че цедентът „П. Ф.
Б.“ ООД е прехвърлил - продал на цесионера „Ф.И.” ЕАД, съгл. чл.3 от договора
всички вземания, посочени в Приложение 1, към договора вкл. и всички акцесорни
привилегии и права, при покупна цена визирана в чл. 4 и при дадено съгласие на
цедента и упълномощаване на цесинера за уведоми всички длъжници от негово име
съгл. чл. 99, ал. 3 ЗЗД за прехвърляне на договорите за кредит по чл.1, ал.2,
т.2, извършено с цесионния договор.Видно от Приложение 1, приобщено към
материалите по делото на лист 17 –ти сред цедираните вземания е и настоящия
процесен договор за потребителски кредит сключен с ответницата по делото.
От
приобщеното по делото на л. 18 – ти
в заверено за вярност с оригинала копие на потвърждение за сключена цесия на
осн. чл. 99 ал.3 от ЗЗД се установява, че цесията е била потвърдена.От
приобщените по делото на листи 19 пълномощно, на л. 20 уведомление за извършено
прехвърляне на вземания и на л.21 известие за доставяне с обратна разписка се
установява, че е било адресирано уведомление за извършената цесия, адресирано
до длъжника, но невръчено, с отбелязване, че получателят се е преместил на друг
адрес .
С оглед
пълното изясняване на фактическата страна по спора по делото е проведена и
изслушана ( неоспорена ) съдебно - счетоводна експертиза, заключението
по която е приобщено на листи 102 - 109.Видно от обстоятелствената част на ССчЕ
на вещото лице С. е изготвило заключението си на база материалите по делото, предоставен
от счетоводството на „ Ф. Б.“ ЕООД погасителен план по процесния договор,
справка за начислени суми и извършени плащания за периода от датата на
подписване на договора до датата на цесията, като и представена от
счетоводството на ищеца справка за начислените суми и плащания за периода от
датата на цесията до 26.05.2021 г. По същество на спора, от заключението на
в.л.С. се установява, че съгласно подписания договор за потребителски кредит –
чл.27, процесната сума от 450 лв. е била получена от кредитополучателя, т.к.
текста на цитираната и от в.л. договорна клауза съдържа потвърждение за получаване.
В.л. е пояснило ,че от страна на дружеството цедент не са му предоставили други
документи.На второ място в.л. С. е установило, че по ДПК има извършено едно
плащане на 22.12.2014 г. в размер на 60,00 лв., а първата частично
неплатена погасителна месечна вноска е с падежна дата 26.1.2015 г., първата изцяло
неплатена с падежна дата 2.2.2015 г. Видно от стр.5 на ССчЕ, л.106 от
делото, остатъчното задължение до ДПК № ********* е в размер на 852,60 лева,
като по отделни елементи включва 424,84
лв. главница, лихва по договора за периода от 19.1.2015 г. до 15.2.2016 г. 78 лв., такса за оценка на досие за
периода от 26.1.2015 г. до 15.2.2016 г. 20,98
лв. и такса за услугата кредит у дома за периода 26.1.2015 г. до 15.2.2016
г. 328,78 лв. В т.5 от заключението
си в.л.С. сочи, че падежът на последната вноска по договора е 15.2.2016 г. а в т.6 и в приложението е
изготвило погасителен план в съответствие с изискванията на чл.11 , ал.1 т. 11
и т.12 ЗПК, в който сочи размер на вноската – месечно плащане в посочения в б.А
размер ведно с таксата за оценка на досие и фиксирана лихва – буква Б и буква В
, както и размер на вноската с прибавената такса за услуга по б. Д.
Допълнително от разпита на в.л.С., проведен в о.с. за на 24.09.2021г., на
заден въпрос от адв.Р. при т.нар. „скрита такса“ , за предоставена услуга
„Кредит у дома, ако се приеме тази сума за такса към тази услуга към таксите по
обслужване на кредита, колко става ГПР по кредита, в.л. отговоря, че, трябва да се
направят едни сложни изчисления съобразно формулата, която е дадена за ГПР, в
момента не би могъл да ги извърши. Единственото,
което в.л. С. със сигурност заявява, без да извършва сметките, че ГПР би бил
над 50 %, тоест над 5 пъти размера на законната лихва.
Както бе посочено и по-горе освен
писмените доказателства и ССчЕ по делото е допусната и изготвена и съдебно - графологична експертиза, след
оспорване от страна на адв.Р. на представените от ищцовата страна частни
документи .С нарочно протоколно определение съдът е открил производство по реда
на чл. 193 от ГПК по оспорване автентичността на представените от ищцовата страна оригинали на: Договор за потребителски кредит №
*********/22.12.2014 г. да е възниквало за ответница, тъй като този
договор, както и представения Формуляр
за кандидатстване за кредит, датиран от 21.12.2014 г., находящи се на л.
83-85 по делото, като е допуснал провеждането
на съдебно-графологична експертиза, вещото лице по която след като се
запознае с материалите по делото, оригиналите на оспорените документи и
сравнителен материал, находящ се в базата на ОД на МВР, да отговори на въпроса: Подписите, положени върху
Договор за потребителски кредит № *********/22.12.2014 г. и Формуляр за
кандидатстване за кредит, датиран от 21.12.2014 г., изхождат ли от ответницата Д.Х.С.?
Безспорно от депозираното по
делото заключение от вещото лице –графолог
Ц.Ц.
се установява, че всички оспорени частни документи са автентични, подписани от
ответницата, поради което и оспорването им останало безуспешно .
Въз основа
на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните,
съдът достигна до следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:
Страните по делото не
спорят, че в полза на ищеца в исковото производство ( заявител в
заповедното ) срещу ответника ( длъжник в
заповедното дело) е била издадена по реда на
чл.410 ГПК Заповед за изпълнение за претендираната сума, че заповедта е била
връчена при условията на чл. 47 ГПК,че исковото производство е заведено в
преклузивния срок по чл.415 ГПК за част от присъдените в полза на заявителя
парични вземания . Спор относно допустимостта на исковете по чл.422,ал.1 , вр.
чл. 415 , ал.1 ГПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД по делото няма.
Спорът по делото е
дали договора за потребителски кредит е действителен, цесията произвела ли е
действие спрямо длъжника, налице е изтекла погасителна давност. За да даде
отговор на всички спорни по делото въпроси ,съдът съобразява разпределението на
тежестта на доказване, събраните по делото доказателства, релевираните
възражения от особения представител на ответника, както и трайната съдебна
практика на касационната инстанция .
На първо място съдът
приема за безспорно установено и доказано, че на дата 22.12.2014 г. между
ответника Д.С. от една страна в качеството й на кредитополучател и от друга П.
Ф. Б.ООД в качество на кредитодател ,че е бил сключен писмен договор за
потребителски кредит .ДПК е бил сключен след отправено от ответницата искане,
при действието на Общи условия .По силата на ДПК ответницата е получила сумата
от 450 лева със задължението да върне тази главница на 60 вноски, при условията
вписани в ДПК и ОУ .
На база неоспореното
от страните заключение на в.л. по съдебно – графологичната експертиза съдът
извежда извода,че с подписите върху кредитното досие ответницата е удостоверила
искането си да й бъде предоставен кредит, съгл. чл.27 от ДПК получила
кредитната сума, като се и съгласила с Общите условия и личните й данни да се
обработват от кредитодателя .Приемайки ,че ответницата е положила подписите
върху ДПК и на база заключението на в.л.Ц., исковият съд извежда извода,че
оспорените по реда на чл.193 ГПК частни документи са автентични, подписани от
ответницата, респ. не ги изключва от доказателствения материал и в мотивите си
отчита факта,че оспорването йм е останало безуспешно.
При всичко изложено
по-горе, исковият съд приема, че е доказано при условията на пълно и главно
доказване наличието на валидна облигационна връзка между ответницата и трето на
спора юридическо лице, обективирана в ДПК от дата 22.12.2014 г. Датата на
сключване на ДПК действително е доста отдалечена от настоящия момент , във
връзка с което и особеният представител на ответницата е релевирал още в срока
по чл.131 ГПК възражения за погасяване на по-голямата част от вземанията по
давност. Преди исковият съд да се
произнесе съдът по възраженията на ответника за погасяване на вземанията по
давност дължи произнасяне по валидността на цесионния договор.
Безспорно от
ангажираните от ищцовата страна с исковата молба писмени доказателства се
установява, че на дата 21.03.2016 г.между П. Ф. Б. ООД в качество на цедент и
ищцовата страна Ф.И. ЕАД е бил сключен договор за прехвърляне на вземания
цесия, ведно с неразделната част към цесионния договор- Приложение 1 , като в
последното съгл. чл. 1,ал.2 от договора , е било прехвърлено в полза на
ищцовата страна процесното вземане по ДПК от 22.12.2014 г. сключен с
ответницата. С договора за цесия, уреден в чл.99 и сл. ЗЗД кредиторът по едно
вземане прехвърля същото на друго лице, като прехвърленото вземане преминава
върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности,
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Съгласно чл.99,
ал.4 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от
деня, когато то бъде съобщено на
последния от предишния кредитор. Съобразно чл.16 ЗПК (отм.), действал към момента на сключване на договора,
кредиторът може да прехвърли вземането си
по договор за потребителски кредит на трето лице само ако договорът за
потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава възможност, е изрично
предвидена в Общите условия към договора, които ответникът е приел при
сключване на договора.. В приетото по делото Приложение 1, съставляващо
неразделна част от договора за цесия, прехвърленото вземане към ответника Д.С. е конкретно определено, чрез подробно
индивидуализиране с посочване номера на кредита ,дата на която е сключен ,
размер на дължима сума ( л.17)оглед горните факти по
делото съдът приема, че ищецът е носител на процесното вземане, произтичащо от
договора за кредит от дата 22.12.2014г. – или ищецът е доказал и активната си
материалноправна легитимация по предявения установителен иск. По делото ответникът оспорва
обстоятелство относно действителността на договора за цесия поради липса на уведомяване
за цесията.Видно от представените доказателства налице е надлежно съобщаване на
цесията на ответника съобразно изискванията на чл.99, ал.4 ЗЗД. Съобразно предвиденото
в чл.99 ал.4 ЗЗД, както и задължителните указания, дадени в ТР № 142-7 от
11.XI.1954 г., ОСГК, съобщаването следва да бъде извършено от цедента (стария
кредитор), което е факт по делото,установен въз основа на изпратеното до
ответника, но останало непотърсено уведомление за цесия, т.к. длъжникът е
напуснал адреса. Отделно от изложеното към исковата молба са приложени всички
документи, касаещи цедирането на вземанията, от които е видно, че старият
кредитор е упълномощил ищеца за извършването на надлежното уведомяване за настъпилото
прехвърляне на вземанията. Това уведомяване следва да бъде съобразено от съда (в
този смисъл Решение №123/24.06.2009г., по т.д. №12/2009г. на ВКС, II т.о.,
както и т.9 от ТР 4/2013г. ОСГТК на ВКС) .В контекста на изложеното дори и да
се приеме,че до датата на подаване на исковата молба в съда ответникът не е бил
надлежно уведомен за цесията, то със депозиране на заявлението и депозиране на
исковата молба това уведомяване се счита за редовно извършено в съответствие с
нормата на чл.99 ЗЗД поради което и възражението на ответника се явява неоснователно.
Т.е. след като по делото е установено и доказано наличието на твърдяните от
ищцовата страна факти въз основа на които се основава установителната претенция,
съдът следва да изложи мотиви затова основателни ли са или не възраженията на
ответника за погасяване и на главните и на акцесорните вземания по давност.
Съдът намира, че отв.Д.С. в настоящото производство не е доказала
заплащане на търсените от ищцовата страна парични о вземания в заповедното
производство ( част от предмета на установителната искова защита ) било то към
стария или новия кредитор.Доказано на база ССчЕ ,е че на датата на която е бил
сключен договора за потребителски кредит и ответницата е получила сумата от 450
лева е било извършено първото и единствено плащане в размер на 60,00 лв.
Настоящият първоинстанционен състав намира за изцяло неоснователно
възражението на отв. Д. С., че вземанията
за главници са погасени с изтичане на тригодишната давност.Безспорно разпоредбата
на чл.111, б.”в” ЗЗД визира тригодишна давност , с която се погасяват вземания от наем, лихви и други периодични плащания. Под периодични плащания съгласно задължителната практика, установена с
Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г., ОСГК
се приемат вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
- договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.При договора за заем е налице неделимо плащане, уговорено като глобална сума с оглед интересите на
кредитора и длъжника, като е уговорено връщането
на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати.
Това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема
на погасителни
вноски представлява съгласие на кредитора
да приеме изпълнение от страна на длъжника на части ( чл.66 ЗЗД). Връщането на заетата сума на части
обаче не превръща сключения между страните договор за заем в такъв за
периодични платежи, а представлява частични
плащания по договора ( в този смисъл са Решение
№28/05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ВКС, III г.о. и Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК,
постановени по реда на чл.290 ГПК). Следователно, по отношение на вземания, произтичащи от договор за кредит, важи петгодишната давност, започваща
да тече от падежа на съответната вноска. Следва да се посочи (
само с оглед пълнота на мотивите ), че по въпроса за това дали е приложима
тригодишната или петгодишна давност
по различни по вид договори е съдзадена практика по чл.290 ГПК на ВКС. Така
например въху въпроса дали се прилага тригодишна или пегодишна погасителна давност
е налице произнасяне с Решение № 113/ 23.6.2016 г., постановено от ВКС, ТК,
ІІ-ро отделение , по т.д. 1922/2015 с председател съдията Росица
Ковачева.В цитираното Решение се извежда правния извод,че не само в
изчерпателно посочените в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК договори се касае за
периодични плащания а и при договора за
изработка ( в конкетния казус договор за сметоизвозване ) - т.е. отново се
налага извод, че давността за погасяване на главните вземания остава пет а не
три години.При така приетото от съда следва да бъде извършено съобразяване с
конкретно установените факти и обстотятелства по делото, за да се прецени дали
предявеният специален установителен иск е доказан по размер както за главните
вземания, така и за акцесорните .
Установено е по делото, на база заключението на в.л.С., че падежът на частично
непогасената първа вноска от ответника е настъпил на 26.1.2015г., а на
първата изцяло непогасена вноска на 22.2.2015 г.
Заповедното производство е образувано на дата 3.1.2020 г. или всички
вземания за отделни главници пет години назад във времето, считано от 3.1.2020
г. са били погасени по давност . Оказва се че дори и датата на първата частично
непогасена падежирала вноска е с няколко дни по –ранна от 5 г. период – 26.1.2015 г., поради което и давността за
погасяване на главниците по ДПК от 22.12.2014 г. към 3.1.2020 г. не била изтекла, а със завеждане на заповедното
производство е била прекъсната и е започнал да тече нов 5 годишен давностен
срок .,срок който към момента не е изтекъл.
Кредитирайки заключението на в.л. С. като обективно и компетентно дадено
съдът намира, че непогасената част от получената от ответницата на 22.12.2014
г. главница от 450 лева възлиза на 424,84 лева за периода от 19.01.2015 г. до
15.02.2016 г. Независимо, че в.л. С. сочи непогасена главница от 424,82 лв.
ведно с подробно индивидуализираните и акцесорни вземания, съдът намира ,че ДПК
е бил сключен в нарушение на разподедбата на чл.19 ЗПК,поради което и съгласно
чл.23 ЗПК ответницата е следвало да върне само чистата стойност на кредита.
ВРС напълно споделя възраженията на особения представител на ответницата за
недействителност на част от договорните клаузи в ДПК, като намира за излишно да
ги преповтаря . Още в заповедното производство заповедния съд е оставил без
уважение заявлението на заявителя за присъждане на сумата от 328, 78 лева като
такса « Кредит у дома « именно поради недействтелност на договорната клауза.На
второ място при прочита на ДПК се установява,че при отпусната кредитна сума от
450 лева ответницата е следвало да върне на 60 седмични вноски заетата сума при
посочен общ размер на сумата за връщане от 913,60 лв.Разликата между 913,60
лв.и 450 лв. възлиза на точно на 463 лв. или почти равна на заетата сума .
Отделно от горното в самия ДПК е посочен ГПР от 48 % и размер на седмична
вноска от по 15,23 лв. без последната от 15,03 лв.Умножено от съда 15,23 лв. х
59 възлиза на 898,57 лв.,а плюс 15,03 лв. съдът получава сума от 913,60 лв.,
сума посочена като общ размер за връщане в ДПК.При така направените от съда
елементарни пресмятания, настоящия съдебен състав приема за изцяло доказани
възраженията на особения представител на ответницата, че ДПК страда от пороците
заявени в срока по чл.131 ГПК правещи не само клаузата « Кредит у дома « недействителна,
коато по същество излага следните мотиви:
Съгласно чл.9 ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл.10 , ал.1 ЗПК договорът
за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора. Съгласно чл.11,
ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора за потребителски
кредит и всяка страница се подписва от страните по договора.При така визираните
по-горе основни изисквания към ДПК, в настоящия случай, задължението на
длъжника за главница по договора за кредит възлиза на 424,84 лв. съгласно ССчЕ , като към датата на постановяване на
решението от ВРС, всички вноски са падежирали, съгласно погасителния план,
представен само на вещото лице. Или при това положение общо непогасеното
задължение за главница по ССчЕ възлиза на 424,84
лв. за периода 19.1.2015 – 15.2.2016 г. или това е дължимият от ответника
на ищеца размер на главно задължение по ДПК.Ищцовата страна претендира главница
точно в размера установен и ССчЕ 424,84 лв. , само за този размер съдът счита,
че при получена от ответницата сума от 450,00 лв., извършено едно плащане от
60,00 лв., остатъкът от непогасената главница е именно установения чрез
специалните знания от в.л.С. от 424,84 лв.
По отношение на претендираното вземане извън главницата по
кредита – лихва за забава от 107,40 лв. за периода от 7.1.2017 г. до 5.7.2019 г. ВРС
приема, че ДПК като сключен при наличие на неравноправни клаузи, се явява нищожен в
тази част, респективно не поражда валидни правоотношения между
страните, при следните съображения: Отпуснатият
на отв.Д.С. като физическо лице заем представлява предоставяне на „финансова
услуга“ по смисъла на § 13 т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/ и отв.С. има качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР
на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. Като потребител ответницата разполага със защита
срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно, по който въпрос също е налице категорично установена съдебна практика,която задължава съда да следи служебно
за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни.Съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с § 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният
съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика.В Закона за защита на потребителите и по-конкретно в чл.143 от същия е дадено определение на
понятието „неравноправна клауза“ в договор с потребител, а именно - всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба. Според чл.146 ал.1
ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2-ра от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително
и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в
Директива 93/13/ЕИО. Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата
и задълженията, произтичащи от договора. Не се счита за индивидуално договорена
клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена
клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва
приложението на чл.3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата
преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално,негова е доказателствената тежест да установи този факт.
В случая е видно от
ангажираните от ищеца писмени доказателства , че процесният договор за
потребителски кредит е сключен при действието на Общи условия, т.е. при
предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи.Доколкото самият
договор е бланков, съдът намира, че
същият не е бил предмет на предварително
договаряне между страните, от което следва извод, че отв.С. не е имала
възможност да влияе върху съдържанието му.
Видно още от
договора, е, че кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема, ГПР и годишното му оскъпяване.Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48 % . Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по-горе в случая остават неизвестни,а и същия извод следва и от
заключението на вещото лице С. и от разпита на вещото лице. Не става ясно какво
се включва в общите разходи за потребителя /настоящи или бъдещи/, доколкото в погасителната вноска липсва информация
и или данни от които съдът да установи в погасителната вноска каква част от
главница се включва със или без лихвите за забава а и таксата „кредит у дома „.
Следва да се има
предвид още, че към датата на сключване
на договора за потребителски кредит основният лихвен процент е бил 0,01 %, от
което следва, че размерът на законната лихва е бил 10,01 %, т.е. уговорения в
договора за кредит годишен лихвен процент надвишава над три път законната
лихва.
В настоящият случай
договорената между страните лихва в размер на 31,82 % годишно надхвърля с над 3
пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, тъй като
надхвърля трикратния размер на законната лихва.
С оглед на изложеното
по –горе, настоящият съдебен състав приема, че липсата на индивидуално
договаряне на параметрите в договора за потребителски кредит, както и
неконкретизирано формиран ГПР от 48,00 % съответно уговорен ГЛП в размер на 31,82
%,правят въпросните договорни клаузи неравноправни, и на основание чл.146 ал.1
ЗЗП същите се явяват нищожни.
Отделно от горното,
следва да се има предвид, че в чл.10 а,
ал.4 ЗПК е предвидено, че :„ видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит“. В настоящия случай в договора за
потребителски кредит не са посочени видът, размерът и действието, за което се
събират съответните такси.В противоречие на императивното правило на чл.10 а,ал.4 ЗПК в процесния договор, за различните видове допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за плащане, равно
на 913,00 лв., без яснота обаче какво точно се включва в погасителната вноска
от 15,23 лв.
Извън всичко изложено, съдът отчита факта, че принципът
на добросъвестност
и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за
реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. С
оглед предходното, настоящият състав намира, че са налице неравноправни клаузи
в договора за потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да
заплати възнаграждение на кредитора за предоставянето на услугата кредит у дома
, както и да заплати договорни лихви при вписан размер от 41,82 % ,при ГПР
вписан като 48,00 %, т.е. клаузи които действително се оказват нищожни ,така
както е възразил особения представител на ответника , поради което и тези
клаузи се явяват нищожни. Настоящата инстанция приема горното, защото искът
касаещ непогасена главница би следвало да се уважи за падежиралите вноски към
датата на подаване на заявлението. При отчитане на факта, че след подаване на
заявлението и преди постановяване на решението по същество от първа инстанция,
считано от 03.1.2020 г. всички вноски са падежирали, искът по чл.422 ГПК следва
да се уважи за реално дължимата главница, установена по размер от вещото лице
като 424,84 лв. За този размер
предявеният установителен иск е основателен и следва да се уважи. Уважавайки
иска само за непогасената и дължима главница, съдът уважава и акцесорното
искане с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД присъждайки и законната лихва в
полза на ищцовата страна, считано от датата на сезиране на заповедния съд –
3.1.2020 г. и до окончателното плащане на вземането .
В частта,за която
съдът приема,че искът следва да се отхвърли е за сумата от общо 107, 40 лв.
лихва за забава за периода 1.7.2017 г. до 5.7.2019 г., т.к. установителната
претенция в тази й част се гради на нищожни договорни клаузи, които не биха
могли да породят задължение за потребителя , така както и таксата „кредит у
дома „ последната неслучайно непредявена от ищцовата страна като отделна
осъдителна претенция по исковото производство .
Отделно от горното, за достигане на обективност на
съдебния акт, съдът констатирайки
неравноправността на клаузата от договора „ такса кредит у дома„, при
доказаност на удържане на платената на 22.12.2014 г. сума от 60,00 лв.при
предоставяне на кредита, и яснота че удържаната сума от 60,00 лв., е
била отнесена не само за погасяване на главница а и на всички договорени
акцесорни вземания за такси и лихви , при недействителността на последните, тази
сума следва да бъде приспаданата от размера на дължимата непогасена главница,съгл.
чл.23 ЗПК.
Т.е. искът за непогасена главница следва да се уважи за
разликата от реално получената заемна сума от 450 лева минус 60,00 лева или
точно 390,00 лв. ведно със законната лихва върху непогасената главница , а
за разликата от така установения действителен размер на непогасена главница до
претендирания от 424,84 лв. отхвърлен . Това е така, т.к.при установеност
че ДПК сключен между страните действително така както твърди особения
представител на ответника противоречи на императивните изисквания на Закона за
потребителския кредит се налага извод, че
процесния договор за потребителски кредит не
съдържа нормативно определеното съдържание по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради
което и същия се явява недействителен на осн. чл.22 ЗПК. Ето защо се налага и
основния извод от правна страна че кредтополучателя дължи на кредитодателя само
чистата стойност на кредита. Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
В останалата част досежно лихвата за забава , претенцията на ищцовата
страна предвид недействителността на договора се явява недължима, поради което
и предявения иск за установяване на дължимостта й следва да бъде отхвърлени.
По отношение на
акцесорното искане за присъждане на законна лихва върху главницата,
установявайки размера на чистата стойност на кредита, който длъжника следва да
върне, съгласно нормата на чл. 86, ал.1 ЗЗД съдът присъжда в полза на ищцовата
страна и законната лихва върху главницата от 390,00
лв., считано от датата на настъпване на изискуемостта - 03.01.2020 г., датата
на която е заведено заповедното производство и на която се счита образувано
исковото .
На последно място,
съгласно разясненията, дадени в т.12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, исковият съд дължи произнасяне и по въпроса за отговорността за разноските.
Отговорността за разноските в производството по издаване на заповедта
за изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото производство, или с
решението си по установителния иск съдът дължи произнасяне по дължимостта на
разноските за заповедното производство.
С оглед на това, предвид установения размер на вземането в настоящото
производство, съдът намира, че дължимите в заповедното
производство разноски на ищеца са съразмерни на уважената част на иска. При
предявени искове в общ размер на 532,24лв.,уважена част от 390,00лв.,на ищеца се дължат
0,73 %от общия размер на присъдените в заповедното производство разноски 0,73 х
265,50 лв. = 193,82 лв. общо.
Исковият съд следва да
се произнесе и по въпроса за отговорността за разноските по исковото
производство.
Видно от л. 83 –ти, в
списъка по чл. 8 ГПК, ищцовата страна е претендирала разноски за исковото
производство както следва: 75,00 лв. за доплатена д.т., 150,00 лв. юрисконсултско
възнаграждение съгл. чл. 78, ал. 8 ГПК, 150,00 лв. депозит за вещо лице и
300,00 лева депозит за особен представител – или общо по исковото производство 675,00
лв. По идентичен начин, както при заповедното производство, исковият изчислява
и съразмерната част на разноските, дължими се на основание чл. 78, ал.1 и ал. 8 ГПК в полза на ищцовата страна. Пресметнати от
исковия съд, разноските дължими от ответника в полза на ищеца по исковото
производство възлизат на общо 492,75
лв.
Съдът следва да
разпореди и издаване на РКО в полза на особеният процесуален представител
осъществил процесуалното представителство на отв.Д.С., като уважи искането на
адв.Р. и разпореди издаването на РКО в полза на особения представител за
внесения за целта от ищцовата страна депозит (300,00 лева) .
На последно място
исковият съд намира за необходимо да изложи мотиви относно размера на
юрисконсултското възнаграждение.Претендирания размер съгласно чл.78, ал.8 ГПК
съдът намира, че не следва да се редуцира, поради две причини :Първо съдът
счита ,че не е заявен максимален размер от 300 лв., а второ- депозита за защита
на ответника е от 300 лв.В обобщение,независимо от това дали една страна се
представлява от адвокат или юрисконсулт ,при правните рамки въведени за
определяне на дължимо се възнаграждение за процесуално представителство,
настоящия състав приема, че възнагражденията на юрисконсулт и адвокат не следва
драстично да се различават, при отчитане на факта,че всеки един процесуален
представител е осъществил процесуално представителство по делото независимо от
характера на спора .Ето защо съдът определя горните размери на съдебно
деловодни разноски, като не присъжда разноски в полза на ответницата,т.к.такова
искане не е било заявено.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищцовото дружество „Ф.И.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от Изпълнителния Директор – Л. Д., чрез процесуален представител
юрисконсулт Т. К., и ответника Д.Х.С., ЕГН **********,***, че в полза на ищцовата страна „Ф.И.“ ЕАД,
ЕИК * съществува дължимо от
ответницата Д.Х.С., ЕГН ********** парично
вземане, за което е била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение № 492/4.2.2020г., издадена по ч. гр. д. № 41/2020 г. описа на PC
Варна, по а именно:
СУМАТА от общо 390,00
лева (триста и деветдесет лева ) – непогасена главница по договор за
потребителски кредит № *********/22.12.2014 г. сключен с „П. Ф. Б. „ ООД ,
ведно със законната лихва върху главницата
от 390,00 лв. считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда 03.01.2020 г., до окончателното изплащане на
задължението, на основание чл. 422, ал.1
, вр. чл. 415, ал.1 ГПК и чл. 86 , ал.1 ЗЗД,
КАТО отхвърля исковете в ЧАСТИТЕ :
от установения размер
от 390,00 лева за главница, до претендирания от 424,84 лева,
за законната лихва върху главницата
за разликата в размера на главницата
от 390 лв. до 424,82 лв. от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда 03.01.2020 г. до окончателното изплащане на
задължението и
за СУМАТА от общо 107,40
лв. лихва за забава
за периода от 07.01.2017г. до 05.07.2019г.,начислена върху падежирала,
непогасена в срок и просрочена главница, съгласно действащия процент на
законната лихва, като неоснователни и
недоказани, на основание чл. 422, ал.1 , вр. чл. 415, ал.1 ГПК и чл. 86 , ал.1 ЗЗД .
ОСЪЖДА Д.Х.С., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „Ф.И.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от Изпълнителния Директор – Л. Д., чрез процесуален представител
юрисконсулт Т. К., СУМАТА от общо 193,82
лв.(сто деветдесет и три лева и осемдесет и две стотинки) - представляваща сторените от ищцовата
страна съдебно - деловодни разноски в
заповедното производство, по частно гр.д. № 41/2020 г.по описа на РС Варна,VIII
– ми състав, съразмерно на уважената част на иска, на основание чл. 78, ал.1 и ал. 8 ГПК .
ОСЪЖДА Д.Х.С., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „Ф.И.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от Изпълнителния Директор – Л. Д., чрез процесуален представител
юрисконсулт Т. К., СУМАТА от общо
492,75лв. (четиристотин деветдесет и два лева и седемдесет и пет стотинки)
- представляваща сторените от ищцовата страна в исковото производство съдебно
– деловодни разноски , съразмерно на уважената част на исковете, на основание чл. 78, ал.1 и ал. 8 ГПК.
РАЗПОРЕЖДА издаване на РАЗХОДЕН КАСОВ ОРДЕР в полза на адвокат М.Р. от ВАК за
осъщественото процесуално представителство на отв.Д.Х.С. пред настоящата инстанция,за
внесения за целта от ищцовата страна депозит 300,00 лв. (триста лева) , определен от исковия съд при спазване на
разпоредбите на чл. 47, ал.6 ГПК и Наредба № 1/2004 г.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО за
издаване на РКО не подлежи на обжалване .
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се
връчи на страните .
РАЙОНЕН СЪДИЯ: