РЕШЕНИЕ
№ 1095
гр. Пловдив, 21.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно гражданско дело
№ 20225300501203 по описа за 2022 година
Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивната жалба от Д. Й. Т.,ЕГН-**********,чрез
адв.К.К. против решение № 840/15.03.2022г.,постановено по гр. дело № 14954/2021г. по
описа на РС-Пловдив, 22-ри гр. състав,в частта му,с която е отхвърлен предявеният от Д.Т.
против „Креди Йес“ ООД иск за прогласяване за недействителна клаузата за
възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***г.поради противоречие със закона-
чл.11,ал.1,т.9 и 10 от ЗПК и поради противоречие с добрите нрави.
С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението в атакуваната
му част.Иска се отмяната му.Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемото
дружество- „Креди Йес“ ООД,ЕИК-********* със становище по жалбата.
Пловдивският окръжен съд,след преценка на събраните по делото доказателства и
доводите в жалбата,намира за установено следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу съдебен акт,подлежащ на въззивно обжалване,поради което се
явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира,че решението е
валидно и допустимо-постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. Въззивната проверка за правилност нарешението се извършва само в
обжалваната част и само на поддържаните основания.
1
Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на
императивни материално-правни норми,които е длъжен да коригира,и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР
№1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Районният съд е сезиран с предявени от Д. Й. Т. против „Креди Йес“ ООД: искове на
основание чл.26,ал.1,пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожността
на клаузата за възнаградителна лихва и за прогласяване нищожността на клаузата за
неустойка от договор за паричен заем № ***г поради противоречие със закона,поради
противоречие с добрите нрави и заобикалящи закона.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем №
***г.,по силата на който в полза на ищцата е предоставена сумата от 500 лева, със срок на
погасяване 8 месеца,при месечен фиксиран лихвен процент от 3,33% и годишен процент на
разходите от 47,75%,обща дължима сума по кредита-577,79лв.Твърди се, че с клаузата на чл.
6 от договора е предвидено задължение за потребителя да обезпечи договора, като,ако не
стори това,дължи неустойка в размер на 374,21лв.съгласно чл.8 от договора.По същество се
излагат доводи и съображения,че клаузите за възнаградителна лихва и неустойка са
недействителни,доколкото договорът не отговаря на изискванията на чл.11,ал.1,т.9 и т.10 от
ЗПК.Лихвата е нищожна,доколкото надхвърля трикратния размер на законната лихва.В
договора не е посочен и начина,по който е изчислен ГПР,а и той надвишавал 50%,което е
основание за нищожност на договора на осн.чл.19,ал.5 от ЗПК.
Ответникът „Креди Йес“ ООД счита,че договорът за заем е валидно сключен,валидно
постигната е и клаузата за възнаградителна лихва.
Въз основа на събраните по делото доказателства районният съд е приел за безспорно
сключването на договор за паричен заем № ***г.
Безспорно е също,че ответникът е финансова институция по смисъла на чл.3,ал.1,т.3
ЗКИ и може да отпуска заеми със средства,които не са набавени чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства,а ищцата е физическо лице,което при
сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност,т.е.
страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл.9,ал.3 и ал.4 от
ЗПК.Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит,поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Районният съд е отхвърлил иска на Д. Й. Т. за установяване недействителността на
клаузата за възнаградителна лихва,като е приел,че в договора за заем е уговорен фиксиран
месечен лихвен процент от 3,330% и доколкото е фиксиран за целия период на договора,не
било необходимо да се посочват условията за прилагането му,доколкото такива условия
нямало.Съдът отчита,че действително в договора няма отделно записване на общия размер
на договорната лихва,но това не водело до недействителност на договора,тъй като такова
самостоятелно изискване на съдържанието на договора за потребителски кредит не било
предвидено в чл.11 от ЗПК или друга разпоредба.Освен това от договора ставало ясно какъв
е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора-77,79лв.Дали
посочения в договора ГПР отговарял на действителния размер,както и какво включвал
същия по см.на чл.19,ал.1 от ЗПК било относимо към разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК и
касаело действителността на клаузите за вземания,относими към ГПР и невключени в
него,което не влечало недействителност на целия договор.В договора не били посочени
взетите предвид допускания на ГПР,доколкото в случая ГПР бил неизменен и формиран от
фиксирано вземане-възнаградителна лихва,която не се променяла при никакви
условия,поради което не били посочени и взети предвид допускания за изчисление на
ГПР,доколкото нямало такива.
Съдът е приел,че дори и да се приеме,че не е ясно защо ГПР е 47,751%,ако в него е
2
включена само възнаградителната лихва,то това по никакъв начин не заблуждавало
потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него.Коментирал е също,че в
погаситения план законът не изисква да се посочва отделно по размер вноската за главница
и възнаградителна лихва,тъй като това се отнася само за случаите,когато са налични
различни лихвени проценти,каквито в случая няма.
Настоящата инстанция споделя тези изводи на районния съд.
В случая лихвеният процент действително е определен като фиксиран месечен,а не
годишен-3,330%,без да е посочен ГЛП,но така или иначе при сключването на договора за
ищцата е бил ясен размерът на възнаградителната лихва,която трябва да заплати и тя е за
сумата от 77,79лв.Макар да не е изрично посочена в договора,тази сума представлява
разликата между сумата по предоставения кредит-500лв.и общата дължима сума по
договора-577,79лв.
С оглед доводите във въззивната жалба, следва да се отбележи и следното:
Неподписването на Общите условия се навежда като основание за недействителност
на договора за потребителски кредит на осн.чл.22 във вр.с чл.11,ал.2 от ЗПК за първи път с
въззивната жалба,което е недопустимо,поради което не следва да се разглежда.
Относно второто основание,касаещо неяснотата как е формирана общата дължима
сума по кредита от 577,79лв.съдът намира,че районният съд подробно е изложил в
мотивите си защо посочения ГПР и какво включва той,има отношение към разпоредбата на
чл.19,ал.4 от ЗПК,която обаче касае недействителността на клаузи за вземания,които не са
включени в ГПР,както в случая това е неустоечната клауза,но не и тези,които са включени в
него,а това е именно възнаградителната лихва.
Следващото съображение във въззивната жалба-липсата на информация по
чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК,конкретно-липса на посочване на условията за прилагане на посочения
лихвен процент от 3,330%,също е неоснователно.Въззивният съд не възприема довода на
жалбоподателката,че ПдРС е тълкувал превратно нормата,като е приел,че такава
информация не се прилага,когато има фиксиран лихвен процент.Формулировката на
чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК касае предоставяне на информация,но само при промяна на лихвените
проценти.Когато лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора,такава
информация не е необходимо да се предоставя.
Не се споделят и доводите,че в погасителния план задължително следва да е
направена разбивка на всяка вноска-от какви пера е съставена,в случая каква част от
вноската е главница и каква възнаградителна лихва.В разпоредбата на чл.11,ал.1,т.11 от ЗПК
не се съдържа такова изискване-да се посочват поотделно по размер главница и
възнаградителна лихва,освен в случаите на различни лихвени проценти.В случая
обаче,както бе отбелязано по-горе,се касае за фиксиран лихвен процент.
С оглед на горното настоящият състав на въззивния съд намира изложените в
атакуваната част на решението мотиви на районния съд за правилни,обстойни и
изчерпателни,поради което и на осн.чл.272 от ГПК препраща към тях.Решението в
обжалваната му част като правилно и законосъобразно следва да се потвърди.
Разноски:
Разноски са претендирани от жалбоподателя,но с оглед изхода на делото-отхвърляне
на въззивната жалба,не следва да му се присъждат.
Водим от гореизложеното,съдът
3
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 840/15.03.2022г.,постановено по гр. дело № 14954/2021г.
по описа на РС-Пловдив, 22-ри гр. състав,в частта му,с която е отхвърлен предявеният от
Д.Т. против „Креди Йес“ ООД иск за прогласяване за недействителна клаузата за
възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***г.поради противоречие със закона-
чл.11,ал.1,т.9 и 10 от ЗПК и поради противоречие с добрите нрави.
В необжалваната му част решението е влязло в законна сила.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4