Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 3578 25.10.2018 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI
граждански състав, в публично заседание на шестнадесети октомври
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 9272 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 439 от ГПК, във връзка с чл. 124 ал. 1, предложение второ от ГПК.
Ищците В.Д.А., ЕГН: ********** и С.И.А., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника им адв. С.М., са предявили против „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Княз Ал. Дондуков“ № 19, ет. 2, представлявано *** *** И.Д.-М., иск за признаване на установено спрямо ищците, че те не дължат на ответника сумата в общ размер на 4 039, 43 лева, формирана, както следва: главница в размер на 3 106 лева, произтичаща от договор за кредит за текущо потребление от 19.05.2005 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД и допълнително споразумение към него от 29.01.2010 г., прехвърлен с договор за цесия от 13.02.2013 г., лихва за периода 19.09.2010 г.- 30.11.2010 г. в размер на 607, 74 лева, разноски за държавна такса в размер на 74, 27 лева и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 251, 42 лева, дължими по изпълнително дело № ***/ *** г. на *** *** ***- ***, рег. № ***, образувано въз основа на изпълнителен лист от 13.12.2010 г., издаден по частно гр. дело № 20102/ 2010 г. на ПРС, XII гр. с-в, поради погасяването на вземането по давност.
В искова молба се твърди, че по частно гр. дело № 20102/ 2010 г. на ПРС, XII гр. с-в, бил издаден изпълнителен лист от 13.12.2010 г., според който ищците били осъдени солидарно да заплатят на Банка ДСК“ ЕАД, следните суми въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК: главница в размер на 3 106 лева, произтичаща от договор за кредит за текущо потребление от 19.05.2005 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД и допълнително споразумение към него от 29.01.2010 г., прехвърлен с договор за цесия от 13.02.2013 г., лихва за периода 19.09.2010 г.- 30.11.2010 г. в размер на 607, 74 лева, разноски за държавна такса в размер на 74, 27 лева и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 251, 42 лева. Въз основа на изпълнителния лист на 10.11.2011 г. кредиторът образувал изпълнително дело № ***/ *** г. на *** *** ***- ***, рег. № ***, за принудително събиране на сумите. Твърди се, че в производството не били предприемани каквито и да е изпълнителни действия, освен справки за проучване имуществото на длъжниците. На 14.06.2013 г. ответникът подал молба по изпълнителното дело да бъде конституиран като взискател, защото придобил вземането по кредита с договор за цесия от 13.02.2013 г., но и новият кредитор не бил извършвал, нито пък поискал изпълнителни действия. В този смисъл вземанията се явявали погасени по давност, както следва: за главница- на 10.01.2016 г. и за лихва- на 10.01.2014 г. Моли се за признаване на установено, че сумите по изпълнителния лист са недължими. Претендират се и разноски в процеса. С допълнителна молба се мотивира правния интерес от иска- да се отрече със сила на пресъдено нещо, че вземането по листа е погасено по давност. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощника й с писмена молба поддържа иска, като моли за постановяване на решение при признание на иска, като претендира разноските в процеса.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал отговор на исковата молба. На първо място се твърди, че искът бил недопустим, защото изпълнителното производство било прекратено по силата на закона, като в тази връзка се признава, че давността била настъпила на 10.01.2013 г. поради бездействие на кредитора. Твърди се още, че давността следвало да се релевира с възражение, а не с иск, като освен това нямало спор между страните, че давността била изтекла, поради което делото следвало да се прекрати. На следващо място, искът по същество се признава за основателен. Посочва, че имало сключен договор за банков кредит, обезпечен с поръчителство, по който длъжниците допуснали забава в плащанията, като по отношение на тях бил издаден изпълнителен лист и предприето принудително изпълнение. Вземането по кредита било прехвърлено от банката на ответника с договор за цесия, за което длъжниците били уведомени. Последното изпълнително действие било от 10.01.2011 г.- насрочен опис на движими вещи, като две години след това, на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК, настъпила перемпция по силата на закона, а *** на 05.06.2018 г. издал постановление за прекратяване на изп. дело. Моли да не му бъдат възлагани разноски в производството, като се прави и възражение за прекомерност на разноските на ищците. В с.з. пълномощникът на страната поддържа отговора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено следното:
С изпълнителен лист от 13.12.2010 г., издаден по гр. дело № 20102/ 2010 г. на ПРС, XII гр. с-в, ищците са осъдени да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми: главница в размер на 3 106 лева, произтичаща от договор за кредит за текущо потребление от 19.05.2005 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД и допълнително споразумение към него от 29.01.2010 г., прехвърлен с договор за цесия от 13.02.2013 г. и лихва за периода 19.09.2010 г.- 30.11.2010 г. в размер на 607, 74 лева, разноски за държавна такса в размер на 74, 27 лева и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 251, 42 лева.
Въз основа на изпълнителния лист на 10.01.2011 г. „Банка ДСК“ ЕАД като взискател е образувал против ищците като длъжници изпълнително дело № ***/ *** г. на *** *** ***- ***, рег. № ***.
С молба от 14.06.2013 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е поискал да бъде конституиран като взискател по изпълнителното дело, с оглед сключен договор за покупко- продажба на вземания от 13.02.2013 г. с „Банка ДСК“ ЕАД, по силата на който процесното вземане на банката срещу длъжниците, е било прехвърлено.
Като писмени доказателства по делото са представени както договорът за кредит, ведно с приложенията му- допълнително споразумение, договор за поръчителство и погасителен план, така и договорът за цесия, ведно със списък на прехвърлените вземания и уведомлението до длъжниците.
С постановление на *** от 05.06.2018 г. изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК.
По делото е приложено и самото изпълнително дело.
Предвид признанието на иска и становището на страните в тази връзка, по делото не са събирани други доказателства, като с оглед изявлението на страните е прекратено съдебното дирене и е даден ход на устните състезания.
Направеното признание на иска по съществото си е процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита срещу иска, защото го счита за основателен и заявява, че твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение, т.е. претендираното право съществува, което пък води до съвпадение на насрещните позиции на страните. Признанието не попада в някоя от хипотезите на чл. 237 ал. 3 от ГПК, нито в друго предвидено в закона изключение. Признава се право, с което страната може да се разпорежда, като изявлението за това изхожда от пълномощника на ответника, изрично овластѐн и за извършване на подобни действия (лист 44), признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, предявеният иск не е брачен, нито иск по гражданско състояние или за поставяне под запрещение, поради което съдът следва да зачете извършеното признание, уважавайки го на това основание.
За пълнота на изложението, следва да се посочи само, че институтът на давността принципно не се прилага служебно, до доколкото само в тази връзка са наведени единствените твърдения в исковата молба за недължимост на сумите по изпълнителния лист, то съдът е длъжен да се произнесе по въпроса.
Ответникът в отговора признава, че по изпълнителното дело не са били предприемани изпълнителни действия, поради което на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК правилно изпълнителното производство било прекратено. От материалите по приложеното изпълнително дело се установява, че действително взискателят е бездействал, като след изтичане на две години от молбата за образуване на изпълнителното дело, с което е поискан опис, е настъпила перемпция и по силата на закона изпълнението следва да се счита за прекратено и без за това да е необходимо изрично постановление на съдебния изпълнител. Неговият акт има единствено констативен характер- установява факт на настъпило прекратяване, а не поражда последиците на това прекратяване, но все пак такова постановление е издадено и то е влязло в сила. Доколкото в отговора се признават твърденията за неизвършени такива валидни изпълнителни действия и общата петгодишна давност действително е изтекла, искът за установяване недължимост на сумите по изпълнителния лист се явява основателен и следва да бъде уважен, като се признае за установено, че съответните суми по листа са недължими поради изтекла давност.
Спорният въпрос по делото е свързан с разноските в процеса, като принципно, предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищците се дължат направените от тях по делото разноски. В случая е неприложима хипотезата на чл. 78 ал. 2 от ГПК, доколкото тя изисква кумулативното наличие на две предпоставки- признание на иска и ответникът да не е дал повод за завеждането му. Признание в отговора е направено и така от значение за присъждането на разноските тук се явява само обстоятелството дали ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото.
Видно от материалите по приложеното изпълнително производство, същият е поискал да бъде конституиран в изпълнението като цесионер по вземането от изпълнителния лист с молба от 14.06.2013 г., когато перемпцията вече е била настъпила, както се посочва и в отговора, считано от 10.01.2013 г. Именно доколкото новият взискател е поддържал изпълнение по едно прекратено по силата на закона изпълнително производство, дори и самият той да не е извършвал или поискал изпълнителни действия спрямо длъжниците, същият се легитимира като кредитор на прехвърленото вземане, който си го търси. Затова тук не е приложима нормата на чл. 78 ал. 2 от ГПК, даваща възможност за освобождаването му от разноски, независимо от признанието на иска, което е направено веднага с депозиране на отговора.
Необходимо е да се отбележи, че право на длъжника е по какъв начин ще упражни правата си на защита срещу предприети спрямо него действия на кредитора за събиране на дадено вземане- дали в рамките на образувания срещу него изпълнителен процес ще направи възражение или пък в отделно гражданско производство по съдебен ред ще търси реализация на правата си. В случая не може да се приеме, че е налице злоупотреба с права на страната или на пълномощника й, защото не се касае за превратното им упражняване, а за начин на търсене на защита на нарушени права, която посредством конкретната искова молба се осъществява чрез предявяване на съответната установителна претенция. Тази претенция не може да бъде заявена извънсъдебно, а единствено чрез предявяване на иск би могло да се установи дали е погасено по давност вземането на кредитора по изпълнителен лист. В този смисъл сезирането на съда се явява условие за упражняване на съответните субективни права, които по друг начин не биха могли да се реализират.
Ищците претендират разноски още с исковата молба, представят списъци по чл. 80 от ГПК, както и доказателства, че са ги направили- внесена държавна такса в размер на 161, 60 лева (л. 5), както и заплатени в брой суми на пълномощника на всеки от тях в размери от по 512, 76 лева (л. 59 и л. 60). В отговора ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищците, като е поискал намаляването им до минимума. На първо място, с оглед направеното възражение, следва да се посочи, че всеки един от ищците има право да получи отделно възнаграждение за осъществената от ангажирания адвокат защита, доколкото са налице двама ищци, всеки от които е сключил поотделно свой договор за правна защита и съдействие и е заплатил съответна сума по него като цена за предоставената му услуга, макар и с един и същ адвокат. Пълномощникът е изпълнил своето задължение по договорите, депозирал е както писмени молби, така и уточняваща молба, като само не се е явил в насроченото единствено съдебно заседание по делото, но е посочил, че тогава е служебно ангажиран, като е представил писмено становище по спора. Доколкото и двамата ищци са били конституирани като длъжници по изпълнителното дело и спрямо тях са претендирани сумите по изпълнителния лист, всеки от тях има право на самостоятелна защита, каквато е била ангажирана и осъществена, в който смисъл разноски се следват на всеки един от тях. На второ място, по отношение на въпроса за прекомерността- по смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът по искане на другата страна може да присъди и по- нисък размер на разноските. В конкретния случай действително делото не се отличава с някаква фактическа или правна сложност, налице е признание от страна на ответника с отговора на фактите по исковата молба и производството е приключило без настъпили съществени усложнения в процеса, в който смисъл принципно са налице всички предпоставки за намаляване на възнагражденията. С оглед цената на иска от 4 039, 43 лева обаче, според нормата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., минималният размер на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищците следва да възлиза на сумата от по 512, 76 лева за всеки от тях, колкото се и претендират. Законодателят не е предоставил възможността на съда да намаля размер на възнаграждението, когато то е в рамките на съответния минимум и доколкото не е допустимо същото да се редуцира под него, искането следва да се остави без уважение и разноските да се присъдят изцяло в направения им размер.
Поради изложеното и на основание чл. 237 ал. 1 от ГПК, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че В.Д.А., ЕГН: ********** и С.И.А., ЕГН: **********,***, НЕ ДЪЛЖАТ на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Княз Ал. Дондуков“ № 19, ет. 2, представлявано *** ***И.Д.-М., като погасена по давност сумата в общ размер 4 039, 43 (четири хиляди и тридесет и девет лева и четиридесет и три стотинки) лева, формирана, както следва: главница в размер на 3 106 лева, произтичаща от договор за кредит за текущо потребление от 19.05.2005 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД и допълнително споразумение към него от 29.01.2010 г., прехвърлен с договор за цесия от 13.02.2013 г., лихва за периода 19.09.2010 г.- 30.11.2010 г. в размер на 607, 74 лева, разноски за държавна такса в размер на 74, 27 лева и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 251, 42 лева, дължими по изпълнително дело № ***/ *** г. на *** *** ***- ***, рег. № ***, образувано въз основа на изпълнителен лист от 13.12.2010 г., издаден по частно гр. дело № 20102/ 2010 г. на ПРС, XII гр. с-в.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Княз Ал. Дондуков“ № 19, ет. 2, представлявано *** ***И.Д.-М., чрез пълномощника си юрисконсулт С. Й. , да заплати на В.Д.А., ЕГН: ********** и С.И.А., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника им адв. С.М., направените по делото разниски, както следва: сумата от 161, 60 (сто шестдесет и един лева и шестдесет стотинки) лева- за държавна такса и сумите от по 512, 76 (петстотин и дванадесет лева и седемдесет и шест стотинки) лева, на всеки един от тях поотделно- за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно
с оригинала.
АД