РЕШЕНИЕ
Номер 127502.11.2020 г.Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – БургасII въззивен граждански състав
На 29.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
Секретар:Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20202100502175 по описа за 2020 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК, вр. чл.17 ЗЗДН.
Постъпила е въззивна жалба от И. Г. Д. със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Любен
Каравелов“ № 5, вх.В, ет.1, подадена чрез пълномощник адв.Стефан Лазов, против решение
№ 1724/21.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 3153/2020 г. по описа на РС-Бургас, с което
съдът е наложил мерки за защита на С. К. Д. за осъществено спрямо нея домашно насилие
на 17.06.2020 г. от страна на бившия й съпруг И. Г. Д. , изразяващо се в психическо и
физическо насилие (обида и причиняване на болка в областта на лицето), като е задължил И.
Д. да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо С. Д.; забранил е на И. Д. да
приближава на по-малко от 20 метра С. Д., жилището, жилището й в с.********, ул.“******
*******“ № **, местоработата и местата й за социални контакти и отдих, за срок от една
година и три месеца; наложил е на И. Д. глоба в размер на 200 лв.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение,
като същото се счита за неправилно и необосновано, тъй като съдът не е обсъдил и оценил в
тяхната съвкупност всички факти и обстоятелства по делото, както и е кредитирал
показанията на заинтересован свидетел. Според въззивника, съдът неправилно е приел
изцяло и безусловно показанията на св.Д. (син на страните), без да е взел предвид
разпоредбата на чл.172 ГПК, като се сочи, че този свидетел е заинтересован от изхода на
делото, а освен това показанията му противоречат на посоченото от пострадалата в молбата
й за защита и в декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН. Сочи се също, че ответникът не е имал
проблем и конфликт със сина си, като до намесата на молителката той по никакъв начин не
е показвал негативно отношение към нея, респ. не е имал агресивно отношение. Оспорват се
1
изводите на съда за упражнено насилие, като се счита, че не е възможно полицейските
служители, пристигнали на мястото на инцидента, да не са забелязали поне част от
описаните в съдебномедицинското удостоверение увреждания на молителката. Сочи се
също, че с налагането на мерки за защита за срок близък до максимума съдът санкционира
ответника за инцидентно действие, което в известен смисъл е последица и от действия,
извършени от пострадалата, поради което се счита, че срокът на наложената забрана е
прекомерен и това не би нормализирало отношенията между бившите съпрузи. Моли
въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли молбата за защита. При
условията на евентуалност, моли въззивния съд да измени обжалваното решение, като
намали срока на наложените мерки. Не се правят нови доказателствени искания.
Претендират се направените по делото разноски.
В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН е постъпил писмен отговор от въззиваемата С. К. Д. ,
подаден чрез пълномощника адв.Невена Чайпек, с който въззивната жалба се оспорва като
неоснователна и се изразява съгласие с изводите на БРС, за което са изложени подробни
съображения. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Не се сочат нови
доказателства. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН и от легитимирано лице,
което има правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима и
следва да я разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалвана част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка, Бургаският
окръжен съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а
като краен резултат – правилно.
При разглеждане на спора по същество по изложените във въззивната жалба
съображения и след самостоятелна преценка на доказателствата по делото поотделно и в
тяхната съвкупност, въззивната инстанция приема за установена фактическа обстановка,
идентична с изложената в мотивите на първоинстанционното решение, поради което не е
необходимо да я преповтаря и затова на основание чл.272 ГПК препраща към нея.
При разглеждане на делото БРС е обсъдил събраните доказателства и на база
преценката им е приел за доказано, че на посочената в молбата дата – 17.06.2020 г., около
22.30 часа, ответникът И. Д. е осъществил спрямо молителката актове на психическо и
физическо насилие, изразяващи се в отправяне на обида и нанасяне на удар с юмрук в
областта на лицето. Съдът е приел, че актовете на насилие са доказани от представената и
изходяща от пострадалата декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, като изнесените в нея твърдения
се подкрепят от представеното медицинско удостоверение и от показания на св.Д. (син на
страните), поради което е зачел презумптивната доказателствена сила на декларацията и е
уважил молбата за налагане на мерки за защита като основателна.
2
Мотивите в обжалваното решение, обсъждащи доказателствата по изясняването на
спора от фактическа страна, напълно се възприемат от въззивния съд. БРС се е произнесъл в
съответствие със събрания доказателствен материал и е изложил фактически и правни
изводи, които изцяло се споделят от БОС. Съдът намира за правилни и решаващите правни
изводи на районния съд за осъществени от страна на ответника И. Д. актове на домашно
насилие спрямо молителката С. Д. и за основателност на молбата й за защита по ЗЗДН,
поради което на основание чл.272 ГПК препраща към решението и в тази част и по този
начин същите стават част и от настоящия съдебен акт.
По наведените в жалбата доводи и за пълнота следва да се отбележи следното:
В настоящия случай, по делото е безспорно, че молителката С. К. Д. и ответникът
И. Г. Д. са бивши съпрузи, чийто граждански брак е прекратен през 2002 г., но преди това
двамата са прехвърлили собствения си имот в с.******** на своя син Г. И. Д. (свидетел по
делото), като са си запазили правото на пожизнено и безвъзмездно ползване на по една стая
от жилищната сграда в същия имот. Не се спори също, че след развода всички – страните и
синът им живеят заедно в къщата в с.********. Настоящата инстанция намира за установено
от доказателствата по делото, че 17.06.2020 г. между И. Д. и синът му (св.Д.) е възникнал
конфликт, в който се намесила и молителката, като ответникът е предприел спрямо нея
действия, изразяващи се в нанасяне на удар с юмрук в областта на лицето и отправяне на
обидни изрази. В тази връзка, въззивният съд цени представената към молбата декларация
по чл.9, ал.3 ЗЗДН, на която законодателят е придал абсолютна доказателствена сила, която
се подкрепя и от приложеното съдебномедицинско удостоверение, установяващо, че при
прегледа на молителката, обективно са намерени физически наранявания – оток и
кръвонасядане в десния ъгъл на горна устна, разкъсно-контузна рана по вътрешната
лигавица на устната, които според съдебния лекар отговарят да са получени по време и
начин, както е посочено от молителката, причинено е болка.
Спорният по делото въпрос е дали тези действия се квалифицират като осъществено
домашно насилие от страна на ответника, доколкото последният оспорва изложените в
молбата твърдения.
Съгласно чл.2, ал.1 ЗЗДН, домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално,
психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие,
принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права,
извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в
семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Процедурата по ЗЗДН е
предвидена да даде защита на физическите лица от упражнявано срещу тях насилие и има за
цел предпазване на жертвата от посегателство срещу живота, здравето, нейното
достойнство, емоционално и психично състояние. За да се проведе успешно доказване на
твърденията на молителката за осъществени спрямо нея актове на домашно насилие, същата
3
следва да установи, че спрямо нея е реализирано домашно насилие чрез действия от страна
на ответника, изразяващо се в конкретни прояви, които от обективна страна попадат в
приложното поле на чл.2 ЗЗДН, дефиниращ понятието „домашно насилие”.
В случая, установената в пълнота от районния съд фактическа обстановка по делото
категорично установява извършено от ответника домашно насилие по смисъла на чл.2 ЗЗДН
спрямо молителката на посочената дата, изразяващо се в упражнено спрямо тях физическо и
психическо насилие, като възраженията на въззивника са изцяло неоснователни. От
представената по делото декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН по категоричен начин се установяват
извършените от И. Д. действия спрямо С. Д., квалифицирани като домашно насилие, по
начина, по който това е описано в молбата и в декларацията, на която закона е придал
значението на абсолютно доказателство – чл.13, ал.3 ЗЗДН. Тук следва да се има предвид, че
ЗЗДН регламентира отношенията между лица в близка или родствена връзка, като за тези
отношения в голяма част от случаите няма преки доказателства (очевидци) и именно в тази
връзка, целейки да осигури адекватна защита на пострадалите лица, законодателят е
предвидил в разпоредбата на чл.13, ал.3 ЗЗДН, че когато няма други доказателства, съдът
издава заповед за защита само на основание приложената декларация, т.е. същата има
обвързваща съда доказателствена сила. Следователно, извод за осъществено домашно
насилие може да бъде направен дори и само въз основа на представената от молителката
декларация. В случая, по делото са събрани и други доказателства – показания на св.Г. Д.,
като противно на изложените във въззивната жалба доводи от свидетелските показания не се
установяват факти и обстоятелства, с които да се оборят изложените в молбата за защита
твърдения. В тази връзка, БОС намира за неоснователни възраженията на въззивника, че
районният съд безкритично е кредитирал свидетелските показания. Вярно е, че св.Д. е в
близка родствена връзка със страните – техен син, но само по себе си това обстоятелство не
води във всички случаи до извод за заинтересованост на свидетеля, като по разпореждане на
закона – чл.172 ГПК съдът следва да прецени показанията му с оглед на всички данни по
делото. При извършването на тази преценка, настоящата инстанция намира, че районният
съд правилно е кредитирал гласните доказателства, доколкото св.Д. е пряк очевидец и
изнесените от него данни кореспондират на събраните писмени доказателства, както и на
изявленията на самия жалбоподател. Въззивният съд намира, че до друг извод не сочи
твърдяното във въззивната жалба противоречие между изнесените в молбата за защита
данни за нанасяне на един удар с юмрук и заявеното от свидетеля за нанесени повече удари.
Действително, налице е известно противоречие, но същото не е от естество да обоснове
неоснователност на молбата за защита, тъй като установените от съдебния лекар физически
наранявания на молителката са обективен факт, който не е опроверган от ответника.
Предвид горното, въззивният съд приема, че в конкретния случай не е опровергана
презумптивната доказателствена сила на представената декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, както
правилно е приел и районния съд. В този смисъл, БОС намира за неоснователни и
несъстоятелни всички изложени във въззивната жалба възражения, че съдът неправилно не е
обсъдил и оценил в тяхната съвкупност всички факти и обстоятелства по делото и
4
кредитирал показанията на заинтересован свидетел. Тук следва да се отбележи, че БРС е
събрал необходимите, допустими и относими доказателства, вкл. и свидетелски показания,
всички доказателства са обсъдени и преценени в тяхната съвкупност, като обжалваното
решение е постановено след обстоен анализ на доказателствения материал и в съответствие
с приложимите законови разпоредби. В случая, решаващият съд е формирал изводите си за
основателност на твърденията в молбата след преценка и анализ на ангажираните страните
доказателства, като се е обосновал кои от тях възприема и цени и кои не, поради което
възраженията на въззивника за недоказаност на твърденията в молбата на молителката за
осъществено спрямо нея домашно насилие са неоснователни.
Противно на изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че действията
на ответника съставляват именно актове на психическо и физическо насилие над
молителката, като употребата на физическо насилие е в най-висша степен незачитане на
личната неприкосновеност и достойнство на молителката. За отговорността по ЗЗДН е без
значение дали се касае за единичен случай или системно поведение, както и дали
ответникът е бил провокиран от молителката или не. Дори и поведението на въззивника да е
било провокирано по някакъв начин от други обстоятелства, обострили отношенията между
страните, това по никакъв начин не може да оправдае извършените от него актовете на
насилие и да неглижира предприетото от него агресивно поведение към молителката,
поради което в случая са налице предпоставките за налагане на мерки за защита и
ответникът следва да понесе отговорността, предвидена в закона.
Предвид изложените съображения, въззивният съд приема за установени
изложените в молбата твърдения за извършени на 17.06.2020 г. спрямо молителката С. Д.а
актове на физическо насилие от страна на ответника И. Д.. Ето защо, следва да бъдат взети
адекватни мерки по ЗЗДН за защита, поради което молбата е основателна и следва да бъде
уважена.
С оглед интензитета и тежестта на извършените актове на насилие, с които са
засегнати правата и интересите на пострадалото лице, въззивният съд намира, че спрямо
ответника следва да бъдат взети мерките по чл.5, ал.1, т.1 и т.3 ЗЗДН – да бъде задължен да
се въздържа от извършване на домашно насилие и да му бъде забранено да приближава
молителката, жилището й, местоработата и местата й за социални контакти и отдих за срок
от 1 година и 3 месеца, считано от постановяване на първоинстанционното решение и
издаването на окончателната заповед за защита от районния съд. Настоящата инстанция
счита, че така посочените мерки са адекватни на нуждата от защита и в пълна степен
охраняват интересите на пострадалото лице. Ето защо, съдът намира, че в случая са налице
предпоставките за налагане на посочените мерки за защита и ответникът следва да понесе
отговорността, предвидена в закона. Съгласно разпоредбата на чл.5, ал.4 ЗЗДН на ответника
следва да бъде наложена и глоба от 200 лв. – т.е. в минимален размер.
Във връзка с горното, настоящата инстанция намира за неоснователни възраженията
5
и доводите във въззивната жалба относно определения срок за налагане на мерките като
завишен и евентуалното му искане за намаляване на този срок. По отношение на срока на
приложените мерки за защита, с разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗЗДН законодателят е
предоставил на съда във всеки конкретен случай да прецени какъв да бъде този срок в
рамките „от 3 до 18 месеца“. Следва да се отбележи, че определянето на срока за
съответната мярка е в зависимост от извършеното насилие, от вида и интензитета му, от от
въздействието на съответното насилие върху пострадалото лице и въведения основателен
страх за живота му от евентуално последващо насилие и т.н. В случая, от доказателствата по
делото несъмнено се установява осъществяването на действия от страна на ответника,
характеризиращи се като домашно насилие и то в най-тежка форма, като са довели до
физическо нараняване на пострадалото лице и са му причинени физически болки и
страдание, накърнено и унижено е личното му достойнството, което налага прилагането на
разпоредбите на закона с цялата им строгост. Ето защо, съобразявайки интензитета,
степента и тежестта на действията на домашното насилие в конкретния случай, настоящият
съдебен състав намира, че продължителността на наложените мерки за срок от 1 година и 3
месеца е правилно преценена от районния съд.
С оглед изложените съображения, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а
поради съвпадане на правните изводи на настоящата инстанция с тези на районния съд,
обжалваното решение на БРС следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и
законосъобразно.
Предвид изхода на делото, на въззивника разноски не му се следват, като на
основание чл.78, ал.3 ГПК същия следва да заплати на въззиваемата С. Д. направените от
нея разноски в настоящото производство в размер на 300 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита. Съгласно чл.11, ал.2
ЗЗДН и с оглед неоснователността на въззивната жалба, въззивникът следва да бъде осъден
да заплати по сметка на БОС и държавна такса за проведеното производство по обжалването
в размер от 12.50 лв., дължима по чл.18, вр. чл.16 ТДТССГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.17, ал.5 ЗЗДН, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1724/21.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 3153/2020
г. по описа на БРС.
ОСЪЖДА И. Г. Д. , ЕГН **********, с адрес гр.******, ж.к.“****** *******“,
бл.**, вх.*, ет.*, ап.***, да заплати на С. К. Д. , ЕГН **********, с адрес с.********,
общ.******, ул.“****** *******“ № **, сумата от 300.00 лв. (триста лева) за направените
във въззивното производство пред БОС съдебни разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
6
ОСЪЖДА И. Г. Д. , ЕГН **********, с адрес гр.******, ж.к.“****** *******“,
бл.**, вх.*, ет.*, ап.***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
Окръжен съд Бургас, сумата от 12.50 лв. (дванадесет лева и петдесет стотинки),
представляваща дължимата държавна такса за проведеното въззивно производство пред
БОС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно на основание чл.17, ал.6 ЗЗДН.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7