Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
С.,
20.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 21.04.2021г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Цветанка
Павлова разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 31
по описа на съда за 2021 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Б.Л.Л., чрез особения му представител адв. А., срещу
Решение № 135 от 31.08.2020г., постановено по гр.д. № 482/2018г. на РС-
Самоков, с което е признато
за установено, че „БНП П.П.Ф.” С.А, клон Б. - гр.С., има вземане срещу Б.Л.Л. в размер на 247,32 лева главница
по кредит, 55,44 лева възнаградителна лихва за периода от 20.01.2017 год. до
20.12.2017 год., 22,42 лева мораторна лихва, за периода от 20.02.2017 год. до
11.01.2018 год., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение/23.01.2018г./ до окончателното
изплащане на сумата.
Жалбоподателят твърди, че първоинстанционното решение
е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Оспорва извода на
първоинстанционния съд, че кредитът е бил усвоен чрез получаване на стока и
заплащане на цената й от кредитора. Сочи, че за покупката е следвало да бъде
издадена касова бележка или фискален бон, каквито в случая липсват. Вместо това
бил приложен само дубликат от служебен бон, който по правната си същност
представлявал вътрешен частен документ, не удостоверяващ извършена покупка.
Позовава се на чл. 118, ал. 3 от ЗДДС и чл. 3, ал. 1 от Наредба № Н-18 от
13.12.2006г. Счита за недоказано закупуването на стоката и усвояването на
кредита, а районният съд бил постановил решението си в противоречие с
фактическата обстановка и с доказателствата по делото. Навежда довод, че
договорът за кредит е нищожен поради противоречие на закона и добрите нрави, а
също и поради неравноправност на неговите клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Намира, че за тези обстоятелства съдът е бил длъжен да следи служебно. Цитира
чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. Поддържа, че към
датата на сключване на договора нямало императивни разпоредби относно размера
на възнаградителната лихва, но развива съображения, че, с оглед потребителския
характер на сделката, този размер е следвало да бъде ограничен. Позовава се на
съдебна практика, според която противоречи на добрите нрави уговорка
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва. Претендира, спорната клауза от договора да се преценява с оглед това
съотношение, като се има предвид, че в процесния случай договорната лихва е
37,23% годишно при годишен процент на разходите 44,30%. Счита, че в случая е
налице накърняване на добрите нрави, обуславящо нищожност на тази клауза. Моли
съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден писмен
отговор, с който жалбата се оспорва. Въззиваемата страна счита, че процесният
договор отговаря на изискванията на закона. Намира, че цитираната от жалбоподателя
съдебна практика е неотносима, а към настоящия момент следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изтъква, че възнаградителната
лихва е част от ГПР. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да
потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателят не явява. Представлява се от особения представител адв. А.,
която оспорва
подадения от „БНП П.П.Ф.“ отговор, поддържа въззивната жалба по изложените в
нея съображения, и моли съда да я уважи, като отмени първоинстанционното
решение на РС - Самоков като неправилно и незаконосъобразно поради допуснати
съществени процесуални нарушения при оценка на доказателствата, и вместо него
да постанови друго, с което отхвърля изцяло предявения иск.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
въззиваемото дружество „БНП
П.П.Ф.” С.А, клон Б. - гр.С.
не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба, с която
поддържа отговора на въззивната жалба и моли съда да я отхвърли изцяло. Претендира
разноски.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред РС-Самоков доказателства, е вярно и изчерпателно
описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда
в настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав споделя правните изводи на пъвоинстанционния съд и препраща към мотивите
му на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи,
въззивният съд отбелязва, че намира за неоснователно твърдението на
жалбоподателя за недоказаност на закупуването на процесната стока поради липса
на фискален или системен бон. Намиращият се на л. 17 от първоинстанционното
дело дубликат от служебен
бон е достатъчно удостоверение от трето лице (продавач) за закупуването на
стоката (и то – именно от жалбоподателя), във връзка с която е бил отпуснат
процесният кредит. Наистина, чл. 118, ал. 3 от ЗЗДС предвижда, че фискалният и
системният бон са хартиени документи, регистриращи продажба/доставка на стока
или услуга в търговски обект, по която се плаща по всички допустими от закона
начини, но това не означава, че продажбата можа да бъде доказана единствено с
тяхна помощ. Разпоредбата следва да се тълкува систематично във връзка с чл.
118, ал. 1 от ЗЗДС, която регламентира значението на фискалния или системния
бон за регистрация и отчетност на продавача към НАП, но не и негова
изключителна доказателствена стойност в отношенията между купувача и трети лица.
В подкрепа на това тълкуване е изречение второ от тази разпоредба, съгласно
което получателят е длъжен да получи фискалния или системния бон и да ги
съхранява до напускането на обекта. Други задължения той няма. Следователно, не
може да се правят изводи нито в негова полза, нито в негова вреда, от факта, че
към настоящия момент фискалният или системният бон не е наличен.
Отделно от това, по делото е прието
заключение по ССЕ, съгласно което, на Л. действително е бил отпуснат кредит в
размер на 247,32 лева, който е бил усвоен. Дали това е станало точно чрез
закупуване на стока или по друг начин, е без значение за настоящото
производство, в което се установява единствено задължението на кредитора към
длъжника.
Неоснователни са и доводите на
жалбоподателя във връзка с размера на възнаградителната лихва. Видно от
приложеното по делото заверено копие от процесния договор, той е бил сключен на
11.12.2016г. Към този момент е действала разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
(в сила от 23.07.2014 г.), съгласно която годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република Б.. В случая както възнаградителната лихва, така и ГПР, са
съобразени с размера по тази разпоредба, тъй като, видно от текста на договора,
годишният процент на разходите е 44,30%. Поради това не е налице противоречие
на закона, доколкото законодателят не е предвидил други ограничения за размера
на възнаградителната лихва, а тя е тя е част от годишния процент на разходите,
т.е. това ограничение важи и за нея. Съответно, няма основание да се приеме, че
клаузата за уговаряне на лихвен процент от 37,23% между страните по договора е
нищожна поради противоречие на закона.
Не е налице накърняване на добрите
нрави. Наистина, така уговореният между страните годишен лихвен процент (т.е.
дължимо на кредитора възнаграждение за предоставянето на кредита), малко надхвърля
условно претендираната от жалбоподателя граница от трикратния размер на
законната лихва. Следва да се има предвид, обаче, в случая става въпрос за
необезпечен кредит с невисока стойност и сравнително дълъг период на изплащане,
който е високорисков за кредитора. Разбираемо е, че в такъв случай рискът се
отчита (и компенсира) чрез уговаряне и заплащане на по-висока възнаградителна
лихва. По този въпрос не следва да бъде споделена цитираната от жалбоподателя
съдебна практика, доколкото същата е неактуална и е създадена през 2003г. –
2015г. по отношение на кредити, отпускани при действието на различна нормативна
база. Към момента на постановяване на тези съдебни актове не е съществувала
разпоредба, ограничаваща размера на възнаградителната лихва и годишния процент
на разходите, поради което е било оправдано, тази законова празнота да се
запълва чрез тълкуване от съда. Към момента на сключване на процесния договор и
към настоящия момент, обаче, както се посочи по- горе, действа разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а съдът следва да прилага действащото позитивно право.
Поради
това съдът намира, че процесната сума се претендира въз основа на договорна клауза, която не
противоречи на закона и добрите нрави, а, дори да е неравноправна, тя е
индивидуално уговорена между страните, т.е. не е нищожна (арг. от чл. 146, ал.
1 от ЗЗП).
Други доводи за неправилност на обжалваното решение не са изложени
във въззивната жалба, поради което и на основание чл. 269 от ГПК, съдът не е
длъжен служебно да формулира и обсъжда такива.
По тези съображения, атакуваният съдебен акт е правилен и следва
да бъде потвърден.
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза
на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски във въззивното
производство по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, а именно – за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 135 от 31.08.2020г., постановено по гр.д. № 482/2018г. на РС-
Самоков.
ОСЪЖДА Б.Л.Л. с ЕГН **********
да заплати на „БНП П.П.Ф.” С.А, клон Б. - гр.С., сумата 100 лв. – разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.