Решение по дело №1242/2019 на Окръжен съд - Стара Загора

                             

                            

 

 

                             Р Е Ш Е Н И Е

 

 

 

 

№   555                                              11.10.2019 г.                                        гр.Стара Загора

 

СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, І-ви въззивен състав,

в открито съдебно заседание, проведено на единадесети септември две хиляди и деветнадесета година,

в следния състав:

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА - ЯНЧЕВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ: Н. УРУКОВ

                                                                                   АТАНАС АТАНАСОВ

 

Секретар: Пенка Василева

като разгледа докладваното от съдия Атанас Атанасов в.гр.д. № 1242 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

         

Производството се води по реда на чл.258 от Граждански процесуален кодекс /ГПК/ и сл.

Образувано е по  въззивна жалба на „Ворек” ЕООД, ЕИК № *********, със седалище  и адрес на управление: гр. Стара Загора, ул.“Хаджи Димитър Асенов“ № 91А, представлявано от законния си представител М.Х.Н. - управител, действащ чрез пълномощник-адвокат, срещу решение № 421/02.04.2019 г., по гр.д. № 847/2018 г. по описа на Старозагорския районен съд /СтРС/, в частта му, в която въззивното дружество е осъдено да заплати на П.Д.П. *** сумата от 428,09 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за май 2017 г., сумата от 889,53 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за юни 2017 г., сумата от 945,09 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за юли 2017 г., сумата от 631,16 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за август 2017 г., сумата от 638,49 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за септември 2017 г., сумата от 448,66 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за октомври 2017 г., сумата от 80,00 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за ноември 2017 г., и законна лихва върху тези главници от 14.02.2018 г. до изплащането им, както и сумата от 721,54 лева за разноски по делото съразмерно с уважената част от исковете.

Решението не СтРС в съответната му част се обжалва като незаконосъобразно, неоснователно и недоказано, като постановено в противоречие на материалния закон  и при нарушение на процесуалните правила.

Въззивникът излага оплаквания за неправилност и необоснованост на правните изводи на първоинстанционният съд, че трудовото възнаграждение на работника било договорено като дължимо  според времетраенето на работата, а не според изработеното по смисъла на чл.247 от КТ.

В тази връзка се сочи, че първоинстанционният съд не е взел предвид приетите по делото и неоспорени от насрещната страна три броя допълнителни споразумения към трудовия договор на П.Д.П., от които безспорно се установявало, че трудовото му възнаграждение било уговорено като дължимо на база реално отработен час.

Оспорва се и правилността на правните изводи на СтРС за дължимост на трудово възнаграждение за всеки работен ден в рамките на исковия период, а не единствено за посочените от работодателя в отговора на исковата му молба като реално отработени дни от работника, като в тази връзка се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е преценил представените като доказателства ежемесечни присъствени форми и разчетно-платежни ведомости, както и  влезлият в сила данъчен ревизионен акт и докладът към него, които установявали с обвързваща за съда материална доказателствена сила липсата на задължения на „Ворек” ЕООД за заплати, осигурителни вноски и данъчни задължения във връзка с командировката на служители, в т.ч. и на П.Д.П., в Германия.

Излагат се и оплаквания за необоснованост на решението в обжалваната му част, т.к. първоинстанционният съд е игнорирал напълно показанията на разпитания свидетел Йордан Русев, които установявали по безспорен начин, че за месеците ноември и декември 2017 г. П.Д.П. въобще не е работил на строителния обект, а е напуснал по свое усмотрение работата си и е започнал работа при друг работодател.

Оспорва се и обосноваността на изводите на СтРС относно размера на дължимото трудово възнаграждение, като се излага оплакване за неотчитането на извършените от работодателя удръжки по наложените два запора, съответно от ЧСИ Б.Б. и ДСИ от СИС при СтРС.

Претендира се отмяната на първоинстанционното решение в обжалваната му част, като вместо него постанови друго, с което се отхвърлят изцяло предявените от П.Д.П. *** искове, както и да му присъди направените разноски пред първата и въззивната инстанция.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не са подадени писмени отговор от въззиваемия  П.Д.П. и от третото лице - помагач Л.Р.П..

В откритото съдебно заседание въззивникът – редовно призован, се представлява от законния си представител и от пълномощник – адвокат, чрез когото поддържа въззивната жалба и пледира за частична отмяна на обжалваното решение и постановяването на ново, с което предявения от въззиваемия иск за присъждане на трудово възнаграждение за периода месец май 2017 г. – м.ноември 2017 г. бъде отхвърлен като неоснователен, и на дружеството бъдат присъдени разноски.

Въззиваемият се представлява в откритото съдебно заседание от пълномощник-адвокат, чрез когото оспорва жалбата и пледира за потвърждаване на обжалваното решение и присъждането на сторените от страната разноски.

Третото лице - помагач на страната на ответника - Л.Р.П. – редовно призована при условията на чл.41, ал.2 от ГПК – не се явява и не се представлява в съдебно заседание.

След запознаване със становищата на страните и въз основа на събраните доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от П.Д.П. против „Ворек” ЕООД – гр. Стара Загора обективно съединени искове по чл.245, ал.1 от КТ за присъждане на сумата от 9 110 евро, представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода 01.05.2017 г. – 30.11.2017 г., както следва: 560,00 евро за неплатено нетно трудово възнаграждение за май 2017 г., 1920,00 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за юни 2017 г., 1920,00 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за юли 2017 г., 1540,00 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за август 2017 г., 1540,00 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за септември 2017 г., 1540,00 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за октомври 2017 г., сумата от 80 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за ноември 2017 г.; по чл.215 от КТ за присъждане на сумите съответно от 4 900 евро за неплатено обезщетение за дневни пари при командироване в чужбина от месец май 2017 г. до месец ноември 2017 г., и от 910 евро за неплатено обезщетение за квартирни пари при  командироване в чужбина от месец май 2017 г. до месец ноември 2017 г., ведно със законната лихва върху сумите от предявяване на исковете до окончателното им изплащане.

Ищецът е основал исковите си претенции на твърдения, че е бил в трудово правоотношение с ответника, считано от 25.08.2015 г. до 02.12.2017 г., като през исковия период е бил командирован и е изпълнявал трудовите си задължения в чужбина /Германия/, във връзка с което между страните било договорено заплащането на претендираните трудови възнаграждения, които работодателят не бил му заплатил.

Освен това за исковия период работодателят дължал и заплащането на командировъчни пари за дневни и квартирни.

С отговора си на исковата молба  ответникът е оспорил исковете, като е възразил, че командироването на П.Д.П. е станало по реда на Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги /НУРКИРСРПУ/ и всички дължими на ищеца за исковия период трудови възнаграждения са му били заплатени, а командировъчни за дневни и квартирни не се дължали, т.к. на работника били осигурени квартира и транспорт за сметка на трето лице - възложител.

В тази връзка е посочил, че с три броя допълнителни споразумения към трудовия договор, съответно от  19.05.2017 г., 20.07.2017 г. и от 20.10.2017 г., страните по трудовото правоотношение са уговорили заплащането на трудовото възнаграждение да е на база реално изработен час в приемащата страна, в размери съответно от 21,47 лв., 17,89 лв. и 20,87 лв., като за всеки от месеците в през исковия период работодателя е начислил на П.Д.П. дължимото му трудово възнаграждение на база реално отработените от него часове и му е заплатил полагащите му се суми, след като е направил и съответните удръжки в изпълнение на два броя запорни съобщения, съответно от 01.12.2015 г. ЧСИ Б.Б. за сумата от 24 967,43 лв. и от 22.03.2016 г. на ДСИ от СИС при СтРС за сумата от 353,00 лв.

Възразил е също така, че на 03.11.2017 г. ищецът е депозирал пред работодателя молба за прекратяване на трудовото му правоотношение и от този ден до прекратяването му не е полагал труд, като самото прекратяване на трудовото правоотношение работодателят извършил при спазване изискванията на цитираната НУРКИРСРПУ.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил частично иска по чл.245, ал.1 от КТ за сумите съответно от 428,09 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за май 2017 г.; от 889,53 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за юни 2017 г.; от 945,09 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за юли 2017 г.; от 631,16 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за август 2017 г.; от 638,49 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за септември 2017 г.; от 448,66 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за октомври 2017 г.; от 80,00 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за ноември 2017 г., и законна лихва върху тези главници от 14.02.2018 г. до изплащането им, а ги е отхвърлил като неоснователни за сумите над 428,09 евро, 889,53 евро, 945,09 евро, 631,16 евро, 638,49 евро и 448,66 евро до претендираните размери от 560,00 евро, 1920,00 евро, 1920,00 евро, 1540,00 евро, 1540,00 евро и 1540,00 евро, както и предявените искове за сумата от 5810 евро за неплатено му обезщетение по чл. 215 КТ за дневни, пътни и квартирни пари при командироването му в Германия от май до ноември 2017 г. 

За да уважи частично предявеният иск за трудово възнаграждение за посочените размери първоинстанционният съд е приел, че за исковия период между страните е съществувало трудово правоотношение, в изпълнение на което работникът е полагал труд в Германия, където е бил командирован от своя работодател, не по надлежния изискуем ред.

Приел е, че допълнителните споразумения към трудовия договор, представени от работодателя, не са произвели правно действие, поради което основните характеристики на трудовото правоотношение следва да се ценят въз основа на самия трудов договор, в т.ч. и начина по който е било уговорено заплащането на трудовото възнаграждение, а досежно размера на дължимото трудово възнаграждение е приел, че следва да се приложи чл.121а, ал.4 от КТ и чл.6, ал.4 от НУРКИРСРПУ.  

Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна, т.к. отговаря на законовите изисквания за съдържание и приложения и е допустима, т.к. е подадена  от процесуално легитимирано лице с правен интерес от въззивно обжалване, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт в съответната му част, в предвидения в закона срок за обжалване.

В рамките на правомощията си при извършената въззивна проверка на обжалваното решение, съдът намира същото за валидно и допустимо, а по същество за правилно, по следните съображения:

Настоящият съдебен състав намира, че въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства фактическата обстановка правилно е била установена от Старозагорския районен съд, а въз основа на установените относими факти първоинстанционният съд е направил правилни правни изводи, поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение.

Безспорно установено е, че страните са били в трудово правоотношение по силата на сключен на 25.08.2015 г. трудов договор, по силата на който П.Д.П. е работил в предприятието на ответника на длъжността „кофражист“; с основно месечно трудово възнаграждение от 540,00 лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит от 0,6 % за всяка година; с продължителност на работния процес от 5 дни в седмицата, 8 часа на ден при 8 часово законоустановено работно време.

Този трудов договор е бил изменен с допълнително споразумение от 01.11.2017 г., като основното месечно трудово възнаграждение е било намалено на 507,50 лв., а продължителността на работния процес е била намалена на 7 часа работно време при 8 часа законоустановено работно време.

На 03.11.2017 г. работникът е подал молба до своя работодател да бъде освободен от работа по здравословни причини, а трудовото правоотношение е било прекратено по взаимно съгласие на 02.12.2017 г., когато работодателят е издал заповед за прекратяване на правоотношението.

Няма спор между страните, че за исковия период от месец май 2017 г. до месец ноември 2017 г. П.Д.П. е бил командирован от своя работодател въз основа на договор за предоставяне на услуги да изпълнява трудовите си задължения в Република Германия и работникът фактически е изпълнявал трудовите си функции в посочената държава.

Работодателят е представил пред районният съд три броя допълнителни споразумения, съответно от  19.05.2017 г., 20.07.2017 г. и от 20.10.2017 г., които обаче не са подписани от работника.

Липсата на подпис означава липса на волеизявление от страна на П.Д.П., откъдето следва, че чрез  тези споразумения не е била внесена промяна в основните характеристики на трудовото правоотношение между страните, а с оглед на това възражението на работодателя, че чрез тях са били договорени размери на трудовото възнаграждение съответно от 21,47 лв., 17,89 лв. и 20,87 лв. и заплащането на трудовото възнаграждение да става на база реално отработен час, се явява неоснователно.

Като индиция за липсата на реално сключени допълнителни споразумения в този смисъл може да се приеме сключеното между страните и подписано от работника допълнително споразумение от 01.11.2017 г., с което е било внесено изменение в размера на основното трудово възнаграждение и в продължителността на работното време в посока намаляването им.

Противно на житейската логика би било поведението на работодателя на 20.10.2017 г. да сключи изискуемото съгласно чл.2, ал.1 от НУРКИРСРПУ допълнително споразумение, уреждащо условията за командироване на работника и срока на командироването му, който съгласно същото е от 22.10.2017 г. до 10.01.2018 г., а в последствие в срока на това командироване да сключи друго допълнително споразумение, с което да промени размера на трудовото възнаграждение с оглед критерия за определянето му според времетраенето на работата, без да промени мястото на изпълнението й и без да е прекратил командироването /липсват такива твърдения от страна на въззивника/.

В отговора си на исковата молба въззивното дружество изрично е признало факта на сключване на това допълнително споразумение от  01.11.2017 г., което съчетано с обстоятелството, че другите три броя допълнителни споразумения, съответно от  19.05.2017 г., 20.07.2017 г. и от 20.10.2017 г., не носят подпис на работника, дава основание на съда да приеме, че тези документи въобще не са били известни на П.Д.П. и той не е разполагал с преписи от тях, т.к. ако би имал такива, би ги представил  ведно с останалите приложения към исковата си молба.

Липсата на оспорването им в първоинстанционното производство от страна на работника е ирелевантно, т.к. същите могат да служат като доказателство единствено за отразените в тях от издателя им неизгодни за самия него факти.

Предвид това правилно районният съд е приел, че дължимото на работника трудово възнаграждение следва да се изчислява на база времетраенето на работата или за осемчасов работен ден при петдневна работна седмица за месеците от май до октомври 2017 г., включително и за седемчасов работен ден при петдневна работна седмица за месец ноември 2017 г. на база минималното трудово възнаграждение, установено за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава .

Съгласно разпоредбата на чл.121а, ал.4 от КТ в случаите, когато  български работодател командирова работник или служител на територията на друга държава – членка на Европейския съюз, държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите, за срока на командироването на работника или служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава.

Разпоредбата на чл.6, ал.4 от НУРКИРСРПУ детайлизира тази нормативна уредба, като предвижда, че работодателят е длъжен да начислява и да изплаща на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата или минималните ставки на заплащане, установени за същата или сходна работа в приемащата държава, за целия срок на командироването.

От представените от въззивното дружество доказателства /данъчно ревизионен акт и доклад към него/ е установено, че за периода на командироването на П.Д.П. минималното трудово възнаграждение за работниците в Република Германия е 8,84 евро на час или 70,72 евро на ден, поради което иска правилно е бил уважен за съответните суми от първоинстанционния съд, след приспадане на извършените от работодателя частични плащания на суми за трудови възнаграждения и направените от работодателя удръжки в изпълнение на наложените от ЧСИ Б.Б. и ДСИ от СИС при СтРС запори.

В тази връзка въззивният съд намира за неоснователно оплакването в жалбата за необоснованост на изводите на СтРС относно размера на дължимото трудово възнаграждение поради неотчитането на извършените от работодателя удръжки по наложените два запора, т.к. от мотивите на обжалваното решение /стр.7-стр.9/ се установява, че при определяне на размера на дължимите трудови възнаграждения първоинстанционният съд е взел предвид направените от работодателя удръжки на това основание, а определените размери на неплатените и дължими възнаграждения са математически коректни.

Неоснователно е оплакването в жалбата относно правилността на изводите на СтРС, че трудовото възнаграждение следва да се дължи за всеки работен ден в рамките на исковия период, а не само за действително отработените дни.

Както вече бе посочено по-горе в мотивите страните са били обвързани от трудов договор, съгласно който размерът на дължимото трудово възнаграждение следва да се определя съобразно времетраенето на работата, а са уговорили това времетраене като пет дни в седмицата, при осемчасов работен ден за месеците от май 2017 г. до октомври 2017 г. включително, и при седемчасов работен ден за месец ноември 2017 г.

Именно за това времетраене работодателят дължи заплащането на минималното установено за Република Германия трудово възнаграждение и обстоятелството дали работникът е работил всеки ден в рамките на петдневната си работна седмица е без правно значение щом той е бил на разположение на своя работодател, доколкото не се твърди и не се доказва за дните, в които той не е престирал труд на строителния обект, да е ползвал разрешен отпуск на някое законово основание или неизпълнението на трудовите му задължения да е по негова вина.

В тази насока представените от въззивното дружество писмени доказателства - ежемесечни присъствени форми и разчетно-платежни ведомости, както и  влезлият в сила ревизионен акт и докладът към него, не се явяват годни да докажат твърденията на представилата ги страна.

Ежемесечни присъствени форми и разчетно-платежни ведомости представляват изходящи от въззивника частни документи, които се ползват с доказателствена сила единствено за отразените в тях неизгодни за издателя им факти, каквито факти отразяванията на отработените дни от страна на П.Д.П. не са.

Влезлият в сила ревизионен акт и ревизионният доклад към него се ползват с материална доказателствена сила за отразените в тях факти единствено за нуждите на ревизионното производство, но не и при доказването на правно-релевантни факти, относими към различни от данъчните правоотношения. /аргумент в този смисъл ТР № 1 от 07.05.2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС/

Неоснователно е и оплакването за необоснованост на първоинстанционното решение поради игнорирането на свидетелските показания на Й.П..

Самите показания са твърде неинформативни досежно подлежащите на доказване факти, т.к. впечатленията на свидетеля от присъствието на въззиваемия на работното му място са изключително спорадични.

Освен това показанията на този свидетел правилно са били преценени от районният съд като заинтересувани в полза на работодателя, т.к. към момента на даване на показанията си свидетелят се е намирал в икономическа зависимост от лицето, по чийто почин е бил допуснат като свидетел, доколкото е бил работник на „Ворек“ ЕООД.

По изложените мотиви Старозагорският окръжен съд намира, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е правилно, т.к. е било постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, и е обосновано, поради което следва да бъде потвърдено.

Относно разноските:

При този изход на делото на основание чл.78, ал.3 от ГПК въззиваемият има право на разноски, като с оглед на представените доказателства и списък на разноски, в негова полза следва да се присъди сумата от 740,00 лв. – платено адвокатско възнаграждение.

 

Водим от изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.І – во от ГПК и чл.272 от ГПК Старозагорски окръжен съд

                                                 

                                               Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 421/02.04.2019 г., по гр.д. № 847/2018 г. по описа на Старозагорския районен съд, в частта му, в която „Ворек” ЕООД, ЕИК № *********, със седалище  и адрес на управление: гр. Стара Загора, ул.“Хаджи Димитър Асенов“ № 91А, представлявано от законния си представител М.Х.Н.- управител е осъдено да заплати на П.Д.П., ЕГН – **********, с адрес: *** сумата от 428,09 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за май 2017 г., сумата от 889,53 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за юни 2017 г., сумата от 945,09 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за юли 2017 г., сумата от 631,16 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за август 2017 г., сумата от 638,49 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за септември 2017 г., сумата от 448,66 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за октомври 2017 г., сумата от 80,00 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за ноември 2017 г., ведно със законната лихва върху тези главници от 14.02.2018 г. до изплащането им, както и сумата от 721,54 лева за разноски по делото съразмерно с уважената част от исковете.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК „Ворек” ЕООД, ЕИК № *********, със седалище  и адрес на управление: гр. Стара Загора, ул.“Хаджи Димитър Асенов“ № 91А, представлявано от законния си представител М.Х.Н.- управител да заплати на П.Д.П., ЕГН – **********, с адрес: *** сумата от 740,00 лв. / седемстотин и четиридесет лева/ - съдебно-деловодни разноски пред въззивната съдебна инстанция.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

      

      

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

                           

                                                                                                   

 

                                                                                                     

                                                                                                      2.